Анита Милс
Горчиво и сладко (6)

Шеста глава

Близо до форт Киърни

земите на Небраска, 31 юли 1865 г.

Мухите жужаха, избягвайки умело навития на руло вестник в ръката на Лора Тейлър. Привлечени от храната, те се рояха над лагера и тя забеляза, че чергилото на палатките не бе преграда за крилатите гадини. Денем бяха нагли, налитаха на всичко — от тестото за хляб до месото, което се печеше на шиш на огъня, давеха се, без да подбират, в кафето и млякото.

А нощем се появяваха комарите по река Плат и, ненаситни за кръв, атакуваха всеки инч оголена човешка кожа.

Днес сухата горещина бе непоносима, а под брезента на палатките бе влажно и задушно. Тя биеше мухите и спираше само за да изтрие потта от челото си. Успокояваше се, че все пак животът й е по-лесен от този на Джеси.

Лора повдигна капака на ведрото само колкото да напълни черпака с възтопла вода и да намокри с нея кърпата. Като изтри с нея лицето, ръцете, врата и бюста си, се почувства малко по-добре, но когато посегна, за да сложи дървения похлупак върху съда, видя, че бе закъсняла. Две мухи вече плуваха вътре.

Тези, които вярваха, че адът бе огън и жупел дълбоко под земята, явно не са били в Небраска през юли, реши Лора, докато покриваше с кърпа купата с тесто. Тя въздъхна, вдигна почти пълното ведро и го изнесе навън, където изля водата с мухите. Може би, ако беше като мъжете, просто щеше да изхвърли мухите и да си пие от водата, като си спести ядовете. С кофа на рамо тя се отправи към реката за вода. Трябваше да я прецеди и превари, преди да я използва.

И на Джеси не му беше леко, но тя се дразнеше от факта, че той бе готов да дава толкова от себе си на железниците, пък било то и за добри пари. Само Уилям Ръсел да размахаше малко повече банкноти под носа му — и Джеси би се съгласил да прави всичко, да работи, където и да е, дори това да означаваше, че ще се блъска шест дни и половина в седмицата толкова далеч от нея, че ще може да се връща само два пъти в месеца, и то само колкото да прекара нощта и да си вземе чисти дрехи.

Той твърдеше, че го прави заради нея, но тя знаеше, че не това беше причината. Не го бе молила, не бе искала такова нещо от него. Колкото и пари да правеше, нищо не струваше това, което той си причиняваше. Тя бе сама години наред по време на войната, чакайки го да се върне, а сега отново бе сама, но този път се намираше на хиляда и петстотин мили от дома и живееше в мръсна палатка сред един лагер, пълен с мъже — най-грубите и най-мръсни мъже, които бе виждала някога. Трудно можеше да мечтае човек на такова място.

Но може би най-лошото в случая бе, че за пръв път през живота й гледаха на нея като на задължение. Началникът на Джеси бе дал да се разбере, че предпочита да наема ергени. Според него жененият мъж делял задълженията си и не можел да даде всичките си сили на железниците. Той бе казал на Джеси, че тук не е място за една порядъчна жена. Когато я видя, спомена, че може би е по-добре за нея да се върне в Северна Каролина, но това бе невъзможно.

Парите от продажбата на дома им стигнаха само за да дойдат дотук, така че сега трябваше да се справят, без да поглеждат назад. За момента единствената й възможност бе да се върне в Омаха и да остане там до есента, когато компанията щеше да построи зимния лагер още по̀ на запад. Но и в Омаха тя не познаваше никого. За едно нещо Ръсел имаше право: тук нямаше почтени жени или ако имаше такива, то тя не ги бе виждала. Но пък за сметка на това имаше достатъчно жени от другия тип; проститутките с изкусителен поглед, които упражняваха долния си занаят в палатките, разположени на няколкостотин ярда от лагера. „Свинефермите“ — така наричаха онези бордеи. След като им раздадяха пликовете със заплатите, тези немити, мърляви мъже се стичаха от другата страна на недовършените линии и се нареждаха на опашка с парите в ръка за десетминутен сеанс с момиче, с което през деня вече са били една дузина мъже. А когато се връщаха пияни и шумни, се хвалеха как тази или онази няма да може да си седне на задните части цяла седмица.

Не, тя трябваше да издържи до есента. Ръсел бе загатнал на Джеси, че ако се придвижат достатъчно на запад, преди да построят зимния лагер край форт Макферсън, точно до пътя на железницата имало изоставена траперска къщурка, в която тя и Джеси можели да се настанят до идването на пролетта. Джес не знаеше нищо за постройката, но каза, че дори и да е колиба, щял да я направи обитаема за нея и детето.

— Ей, не искаш ли нещо? — обади се някой зад нея. — М-м-м, ама че си сочна, сладурче!

Лора се обърна и срещна пред себе си похотливия поглед на един непознат и поведението му я изплаши. Прокара език по сухите си устни и докато външно запази спокойствие, започна да обмисля как да избяга.

— Какво има? Езикът ли си глътна?

— Не — отвърна тя хладно. — Не обичам да ме стряскат.

Погледът му се спусна по-надолу към леко заобления й корем.

— Щом вече си имаш зайче във фурната, значи знаеш как да позабавляваш добре един мъж.

— Имате грешка, господине. Бордеят е от другата страна на онези палатки — отвърна Лора язвително. — Доколкото знам, там можете да получите за няколко долара каквото пожелаете.

— Не ме интересува някоя изморена стара курва, сладурче. Много съм зажаднял за младо месце и освен теб, не виждам никоя друга тук — каза той и посегна към нея.

Тя избягна ръката му, запрати празното ведро към лицето му и побягна към лагера. Той беше толкова близо зад нея, че усещаше горещия му вонящ дъх и миризмата на смърдящите му, подгизнали от пот дрехи. Мръсната му ръка сграбчи ръкава й и той остана в юмрука му, когато тя се дръпна, за да се освободи. Лора се затича отчаяна, едва си поемаше дъх, а сърцето й биеше лудо.

— Проклета кучка! Ще те смачкам заради това. Никой повече няма да види готиното ти личице — заплаши я преследвачът.

Когато излезе на пътя, токът на обувката й се счупи, тя падна по лице, усещайки ужасна болка в глезена си. Опита се да се изправи, но не можа да се задържи на навехнатия си крак. Тогава притихна на земята и се престори на победена.

— Така-а-а. Сега ние с теб ще се позабавляваме, нали? — каза мъжът и се наведе над нея. Ръката му грубо разроши мократа й коса. Тя се загърчи и задраска с нокти по земята.

Онзи я удари силно по главата и се нахвърли отгоре й, разкопчавайки омазнените си панталони.

— Сега се дърпай колкото щеш, чуваш ли? — викна той и раздра ризата й.

Револверен изстрел разкъса душния влажен въздух и нападателят й отскочи назад, придърпвайки падналите си панталони.

— Какво, по дяволите… Томи!

— Остави я! Не го ли сториш, ще натисна пак спусъка. Този път ще улуча! — чу се младежки глас. — Ще го направя, Джейк. Махни се от нея или ще те размажа на място!

— По дяволите! Ти, проклето малко копеле…

Лора използва момента, докато вниманието на нападателя й бе насочено другаде, и запълзя на четири крака към непознатия с револвера.

— Той… той се опита да ме насили — проговори тя, когато застана до него.

— Всичко е наред, госпожо — увери я рижият младеж. — Джейк повече няма да ви докосне. — Той се обърна към зачервения и запотен мъж и извика: — Ти си един долен кучи син, Джейк Елдред, и аз ще се погрижа да си получиш заслуженото. Повече няма да можеш да нараняваш Меги и други жени по този начин.

— Ти, малък хленчещ страхливец! Не ти стиска да стреляш пак и го знаеш. Ти си едно мекотело, също като лигавата си сестра.

— Никой на този свят не заслужава такъв бой, какъвто понесе тя от тебе. Сестра ми загуби бебето, но като си помисля, че то беше част от теб, може пък това да е било божия благословия — отвърна му младият мъж. — Ти няма да можеш да правиш бебета повече нито на нея, нито на която и да е друга, Джейк.

— Върви по дяволите, Томи! Не ме е страх от теб.

Джейк се изправи предпазливо и измери с поглед разстоянието между двамата.

— Внимавай! — изкрещя Лора, когато той се хвърли към револвера на момчето.

Томи натисна спусъка и Елдред отново падна на земята. Кръв напои ръкава му и той притисна лакътя си с ръка.

— Ръката ми! Ти ми счупи ръката! Ти, копеленце такова, ми счупи ръката! Лакътят ми!

Томи зареди и се приближи.

— Ха сега да те видя как ще удряш жена, Джейк — изсмя се той. — Да видим как ще насилваш жени сега. Погрижих се за едното, а сега ще се погрижа и за другото.

— Не го убивай, ще си съсипеш живота — възпротиви се Лора. — Остави закона да се оправя с него.

— Тук законите не са много силни, госпожо — каза младежът и насочи поглед към ранения мъж. — Но за него би било много лесно, ако го убия. Не, просто ще го скопя.

Джейк Елдред осъзна какво имаше предвид момчето и се сви на кълбо.

— Не, Томи, недей! Недей да правиш това! Не исках да бия Меги, но тя ме ядосваше. Проклятие! Мъжът има право да прави с жена си каквото си поиска. Том, и тя… Не стреляй… Не, не!

Прозвуча изстрел и мъжът на земята нададе ужасяващ писък, после се прегъна одве и се замята по земята. Когато Лора се осмели да погледне към него, той фъфлеше несвързано и се държеше за кървящия си чатал.

— Да не си мислиш, че ще си тикаш повече оная работа, където си поискаш — хладно каза момчето.

— О, боже! О, Исусе Христе, о-о-о…

Том се обърна към Лора и поклати глава.

— Трябваше да го направя още първия път, когато се нахвърли да бие сестра ми. Тя каза, че щял да се промени, като се появи детето. Той вечно бе бесен. Тя все твърдеше, че вината е нейна. Но за него нямаше значение дали му възразяваше, или не. Все се ядосваше за нещо и все я биеше. Сега имат две малки дечица, без да броим това, което Меги изгуби. — Младежът погледна за миг към небето и добави: — Човек не променя нрава си. Ако се е родил подъл, подъл си остава, докато някой не му изкара подлостта през носа. Трябваше да сторя това много по-рано.

— Благодаря ви — промълви Лора. — Ако не бяхте се появили навреме, кой знае какво щях да правя.

— Чух ви да викате и разбрах, че съм го намерил. Имате късмет, че първо не ви е нарязал, защото той обича да прави това. Джейк не може да се позабавлява с някоя жена, докато не я нарани.

— И по-рано ли го е правил?

— Да, знам за две други жени, но законът нищо не може да направи, те не биха признали от страх. А Меги също от страх би се заклела, че той си е бил вкъщи, когато се е случило това.

— Разбирам.

— Не ме разбирате. Никой не разбира. Преди три дни той така я преби, че тя започна да плюе кръв, и както вече казах, изгуби детето. Тя е на двадесет години, а изглежда на четиридесет.

— Съжалявам.

— Но аз си отмъстих за нея — продължи момчето. — За такъв като Джейк животът не струва без чепа му.

— Не ви ли е страх, че ще ви преследва?

Той погледна към зет си, който все още се гърчеше на земята като риба на сухо, крещеше и стенеше в агония.

— Докато бъде в състояние да се качи на кон и да язди, аз, Меги и децата ще сме някъде, където той няма да ни открие.

Том се запъти към коня си и скочи върху седлото.

— Кажете им, каквото трябва, госпожо, защото законът и нас няма да открие.

— Тя е щастлива, че има такъв брат — каза тихо Лора.

— Съжалявам, че ми трябваше толкова време, за да порасна и да й помогна.

Той прихлупи шапка, за да се предпази от слънцето, и пришпори коня си:

— Кажете им, че Томи Хейл го е прострелял. — Обърна и пое на изток, покрай река Плат към Омаха.

— Исусе, жено, трябва да ми помогнеш! — простена Джейк Елдред.

Лора бавно си тръгна. Съчувствието й бе останало при момчето.

— Хей, ти, имам нужда от лекар! — извика Елдред след нея. Когато стигна до лагера, тя се поколеба за момент, после спря пред отметнатото чергило на една от палатките.

— Госпожо Тейлър! — промърмори доктор Уорън и вдигна поглед от един вехт походен стол. Сгъна вестника в скута си и въздъхна: — Мога ли да направя нещо за вас?

— От другата страна на пътя има ранен човек — там, при реката — отвърна тя директно на въпроса му. — Той ме нападна, като отивах за вода.

— Не се учудвам — отбеляза лекарят сухо. — Едва ли това е подходящо място за една порядъчна жена. Аз казах това на мъжа ви, когато ви доведе тук. — Той усети, че думите му не прозвучаха съчувствено, и реши да попита: — Не сте ранена, нали?

— Само роклята ми пострада, но ще я оправя.

— Казах на съпруга ви, че вашето състояние няма да ви защити. В този лагер мъжете са толкова зажаднели за жени, че дори покрита с брадавици бабичка не би била в безопасност покрай тях.

— Той не беше от лагера. Просто беше спрял за вода, когато ме видя.

Докторът се надигна от сгъваемия стол и се протегна за шапката си.

— Ще намеря няколко мъже, за да го потърсим, но ако смятате да останете, ще ви се случват такива неща. След някоя и друга година ще е по-различно, но сега тук няма място за една дама.

— Аз не съм единствената жена — отвърна тя.

— О, да, бордеите никнат като гъби след дъжд, но тези жени знаят в какво се забъркват.

— Между другото няма нужда да търсите мъжа, който ме нападна, доктор Уорън — каза Лора уморено. — Прострелян е два пъти, така че никъде не може да отиде.

— Не ставайте дръзка, госпожо Тейлър. Истината си е истина, независимо кой я казва. Но все пак вие сте дошли при подходящия човек. Кой го простреля?

— Не зная. Някой, който се оказа на мястото, когато това се случи. Дори не успях да му благодаря, преди да препусне нататък.

— Сигурно бяга от закона и не е искал да се набива на очи.

— Не зная.

— Добре. Тогава няма защо да се замесвате в случая. Просто ще докладвам за ранен и ако утре той умре, с това ще се приключи. Ако оживее, ще го е страх от бесилката и няма да посмее да каже за опита за изнасилване.

— Благодаря ви — отвърна тя кратко.

— Докторе! Доктор Уорън!

— Извинете ме, госпожо. Да? — обърна се Уорън. Един мъж, останал без дъх, се втурна в палатката.

— На тридесет мили нагоре по трасето стана нещастен случай. Трябва да дойдете бързо.

— Сериозно ли е положението?

— Доста е зле, докторе. Мисля, че там, горе, са премазали човек. Не могат да преместят вагона от него, докато не отидете да кажете, че е мъртъв.

— Ще си взема чантата за всеки случай — реши Уорън. Обърна се отново към Лора и каза рязко: — Боя се, че вашият дребен случай ще трябва да почака.

— Но…

— Госпожо Тейлър, бързам. Ако тоя тип отсреща умре, преди да се върна, няма да е голяма загуба.

Като каза това, той взе голяма брезентова чанта, мина покрай нея и излезе.

Тя не искаше да се връща обратно и отново да вижда Елдред, затова се прибра в палатката. Отпусна се върху един стар кухненски стол, подпря глава на масата и се разплака. Не знаеше какво бе очаквала от Уорън, когато отиде при него, но с огорчение осъзна, че това, което получи, бе не помощ, а мъмрене. Ако бе отишла при него разтреперана и разплакана, кълнейки се, че ще се върне в Северна Каролина, докторът сигурно щеше да побърза да закачи медал на нападателя.

Тя мразеше това място. Мразеше всичко тук — самотата, горещината, враждебността, безкрайните дни на чакане — да чака мъж, който не можеше да говори от умора, когато се прибираше при нея. Войната й отне не само Дани. Тя промени Джеси и го превърна в изнервен работохолик.

Горчивите сълзи на самосъжаление пресъхнаха и тя се изправи. Нещата ще се оправят. Тя ще е добре. Тя е силна жена. Вместо да се самосъжалява, трябва да се помоли за човека, затиснат под влака тридесет мили по-нататък.

Почувства се по-добре, изми ръцете си и се върна към домакинските си задължения. Омеси още веднъж тестото за хляб, после го раздели на три части, разточи го върху мокро парче плат и нави трите парчета поотделно, като събра краищата им. Нареди ги в тавички. Времето бе толкова горещо, че щяха да втасат доста бързо. Твърдо решена да се залисва с нещо през остатъка от деня, тя пече, кърпи дрехи и бродира мотива с полянката върху кръщелната ризка, която правеше за бебето. Бе ушила цялата предничка в много фино плисе, а върху него в сложни плетеници бе избродирала копринени рози на фона на бяла поляна. Работата изискваше съсредоточеност и отнемаше много време и трябваше поне още месец, за да завърши ризката.

Тази вечер тя чете в леглото. Така се бе увлякла от митичните герои на Троянската война, че не обръщаше никакво внимание на извилата се навън буря. Не можа да довърши главата, защото сънят я обори. Преди да заспи, намали фитила на фенера и духна пламъка. Тънката струйка дим се изви в тъмнината и Лора затвори очи.

— Госпожо! Госпожо Тейлър!

Отначало реши, че сънува, после осъзна, че отвън някой викаше, за да я събуди. Тя се обърна и потърси фенера в тъмното. Вятърът бе утихнал и дъждът бе спрял, но слънцето още не беше изгряло.

— Госпожо Тейлър, чувате ли ме?

— Да — промърмори тя сънено. — Да! — повтори вече по-високо. — Кой е?

— Ръсел! Бил Ръсел! Облечена ли сте?

— Да.

Тя се присегна от леглото и потърси кутията кибрит. Чу как Ръсел се опитваше да влезе в палатката.

— Аз ще отворя — извика Лора.

Драсна една клечка и запали фитила, гледайки как пламъкът се вдига и хвърля изкривени сенки по избелелия брезент на палатката. Пришляпа боса до входа и отметна тежкото чергило. Жълтият пламък освети изнуреното лице на мъжа и се отрази в зачервените му очи.

— Какво?… — Тя усети как земята се залюля под краката й и разбра: — Джеси е, нали?

— Ще ми се да кажа, че не е той — отвърна мъжът. — Съжалявам, госпожо Тейлър, нищо не можеше да се направи.

Земята се разтвори милостиво, светът около нея се срути като тухлена стена и отстъпи място на тъмнината.