Анита Милс
Горчиво и сладко (4)

Четвърта глава

Когато Спенс се събуди, слънчевите лъчи струяха през малкия прозорец и разръфаният ръб на муселинените пердета хвърляше върху отсрещната стена дантелена сянка. За момент той се зачуди къде се намира, после си спомни. Бяха го нападнали и оставили на пътя полумъртъв, но Джеси Тейлър го бе намерил и го бе довел тук. Той се обърна и усети болка във всяко мускулче на тялото си. Но беше жив и трябваше да бъде благодарен за това. Главата все още го болеше, но не туптеше, не пулсираше както миналата нощ. Спенс посегна към тила си, напипа мястото, където косата му бе подстригана, и провери шевовете. Бяха изненадващо добри, особено за човек, несвикнал на такава работа.

В стаята нямаше много вещи — креват, скрин и тесен гардероб. Стаята на Дани — така я наричаха. Споменът за това момче бе болезнен за Спенс, а за семейство Тейлър сигурно бе парещ като жарава.

Той усети аромата на кафе. Лора приготвяше закуска и щеше да е по-добре да стане, ако искаше да закуси. По-късно щеше да помоли Тейлър да го заведе в град Шарлота, за да си купи кон и пистолет. Оттам насетне, докато се прибере у дома, трябваше да се оглежда и да внимава повече какво става около него. Никакви мечтания по време на път.

На ръба на леглото, до краката му, лежаха сгънати чисти дрехи. Ризата вероятно бе неговата, но панталоните не бяха, чорапите — също. Ако Джеси му ги дадеше назаем, той щеше да се погрижи да му ги върне обратно.

— Доктор Хардън, буден ли сте? — Гласът на Лора долетя през затворената врата.

— Да.

— Изпържих солено свинско и направих каша.

— Веднага идвам.

— Не бързайте, яденето е горещо, ще ви почакам.

Не му отне много време да се облече и да си нахлузи ботушите. Панталоните бяха с около два сантиметра по-къси, но изненадващо добре ушити. Петдесетте долара стояха там, където ги бе оставил — на видно място върху скрина. Той ги напъха в панталоните.

Когато се показа, Лора вдигна поглед от масата.

— Е, тази сутрин изглеждате много по-добре — с усмивка каза тя.

— Да, със сигурност се чувствам по-добре. — Той дръпна стола, които бе пред празната чиния, и се огледа. — Къде е мъжът ви?

— Отиде до Салисбъри, но каза, че скоро ще се върне. Трябвало да потърси нещо.

— О, така ли?

— Ще пиете ли кафе?

— Да.

— Кафето може да не ви хареса много на вкус, но само такова имаме. При положението на нещата в околността ние сме доволни и на това. Ако не ви хареса, излейте го. Помпата е разнебитена, но работи. Така че имаме много вода.

— Ще ми хареса.

— По-добре не казвайте нищо, преди да сте го опитали. Имам малко нерафинирана захар, ако искате да подобрите вкуса му. Помолих Джеси да провери за сметана в Салисбъри, но не вярвам, че ще намери. Наоколо няма много крави и всичкото мляко отива за децата — обясни тя. — Понякога някои предлага сметана за продан, но се случва пък да няма кой да я купи.

— Така е, времената са трудни. Ще минат години, докато се оправим от войната.

— Да, но в момента ние сме по-зле от други семейства. Миналия месец мъжът ми помогна на господин Хоукинс да погребе жена си: направи ковчега и изкопа гроба. На тръгване старецът дал на Джеси пет долара и му казал, че има още пари. Не биваше да ви казвам това, но не мисля, че ще тръгнете да ограбвате господин Хоукинс. Ние не сме казвали на никого.

— Пет долара не са много за такава работа.

— Много са, когато нямаме никакви — отвърна му тя.

— Предполагам. За мен е трудно да си го представя, тъй като пари не са ми липсвали. Жена ми харчеше повече от пет долара за чифт чорапи.

— Наистина ли? Тогава вашето семейство е богато. Дори преди войната никога не бих дала толкова за такова нещо. Може би за книги — да, но не и за чорапи.

Спенс почти се засрами от думите й.

— Парите не бяха мои — призна той. — Нейният баща притежава половината област.

— О, това обяснява нещата. И все пак той трябва да е бил доста разточителен човек.

Това беше само половината от истината, помисли си Спенс. Калън Джеймисън даваше пет долара за една пура. Дори повече, но това бе без значение. За да насочи разговора към по-общи теми, той отпи от кафето и едва преглътна. Когато вдигна поглед, тя го гледаше в очакване и Спенс трябваше да каже нещо.

— Има някакъв необичаен привкус. — Остави чашата на масата и се осмели да попита: — Какво има в него, искам да кажа, освен кафе?

— Знаех си, че ще ме попитате — рече тя иронично. — Има известно количество кафе, но повечето е печени семена от памук, сушена царевица и цикория. Стрих всичко това и го смесих с кафето, иначе вече щяхме да пием чиста водица. Но се свиква — добави Лора. — Може би ще е по-добре да ви донеса вода.

— Не, харесва ми — излъга той. — Просто има по-различен вкус. Това е всичко, чудех се само на какво се дължи.

— Вие сте любезен човек, доктор Хардън. Когато Джеси си дойде у дома и му приготвих за пръв път от тази смес, той каза, че не става дори за плакнене на устата, но като разбра, че няма нищо друго, започна да я пие. Тук опитахме какво ли не, но нищо няма вкуса на кафе.

Тя се изправи от стола.

— Ей сега ще ви донеса прясна вода.

— Не е необходимо, госпожо Тейлър. Ще се справя и така, но ще си взема малко захар.

Жената седна отново.

— Заповядайте — каза тя и му подаде полупразна купичка. — Тъкмо мислех да ви сложа в кафето. Изглежда по-добре, като се разтвори.

Докато загребваше с лъжицата, той забеляза, че захарта е начупена на доста големи сивкавокафяви парчета. Почувства се неловко, че взима толкова много, но си сипа две супени лъжици с връх в тъй нареченото кафе. Щом го разбърка, на повърхността изплуваха малки черни зрънца.

— Ще ви донеса вода — отново каза тя.

— Седнете.

— Знаете ли, това не са буболечки — обясни Лора. — Сварих захарта в тиган и малко от загорялото попадна в нея. Не изглеждаше толкова зле, преди да се изпари.

Той отново отпи от кафето. Сега течността имаше сладникаво мазен вкус.

— Доста по-добре — с усилие каза Спенс.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Тя побутна към него паницата с кашата.

— Нямам мармалад, но съм запазила малко сладко от череши в това бурканче.

— Бих ял каквото и да е.

— Пак говорите, преди да сте го опитали.

— Не съм придирчив.

— Не се знае, доктор Хардън. Войната може и да е свършила, но още живеем с икономичните рецепти.

— Това е доста добро на вид — увери я той. — Миналата зима моята жена ми писа, че дори там месарите продавали за ядене неодрани плъхове.

— Не се съмнявам. И нас янките доста ни поокрадоха. Хората изпоядоха конете и мулетата си, но аз бях от късметлиите. Старата Доли доста измършавя, но двете успяхме да дочакаме Джеси. Май единствено ние в цялата околност имаме градина, защото той си беше вкъщи и изора земята. — Тя се замисли за момент, после се засмя неловко: — Не зная дали ще можем да опитаме повечето от нещата, но ако останем, ще имаме много продукти.

Спенс остана с лъжица каша в ръка.

— Мислите да заминавате някъде?

— Джеси мисли. Аз се опитвам да не мисля за това, но въпросът вече не е дали, а кога. Той смята, че сега сме по-бедни, отколкото преди войната, и че ще става още по-лошо. Казва, че политиците янки ще са по-лоши от войниците. Мисли, че Северна Каролина ще е като в окупация.

— Може би е прав.

Тя затвори очи, за да се овладее, после погледна към Спенс.

— Войната промени всичко, доктор Хардън. Тя отне живота на Дани и върна у дома един променен Джеси. Той си мечтаеше да направи това място преуспяващо, а сега вече смята, че е безсмислено. Решил е, че единствената възможност да натрупа състояние е работата по железницата. Иска да заминем на запад и да започнем отначало.

— А вие не искате.

Това не беше въпрос, но все пак Лора отговори.

— Не че не искам да замина. Просто не искам да напусна това място. Двамата с Дани сме родени в тази къща. Мама умря тук. Татко също. Прекарала съм тук целия си живот, доктор Хардън.

Когато той погледна към олющените стени и прокапалия таван, тя въздъхна:

— Знам, че не е много, но това е моят дом.

— Може би трябва да му кажете.

— Казах му. Той твърди, че ще го преживея, че там е друг свят и като го видя, ще съм доволна, че сме напуснали Северна Каролина.

— Предполагам, че бихте могли да се заинатите.

— Не съм сигурна, че това е най-доброто. Чели ли сте нещо по политическа история? — попита Лора внезапно.

Той се смути за миг и отвърна:

— Какво например?

— За великите пълководци.

— Не много. Защо?

— Ами аз съм чела за някои от тях — Александър Велики, Анибал, Уилям Завоевателя, Марлборо, Наполеон, Уелингтън — всъщност всичко, което е попадало в ръцете ми.

— О, така ли?

— Два факта ми направиха впечатление. Първо, победителите са избирали къде да се бият и второ, смятали са всяка една от битките за част от цялата война. Знаете ли, точно в това Хууд сбърка с Франклин. Когато армията на янките го настигна, той трябваше да я остави да продължи, вместо да рискува всичко точно на това място. Неговата цел бе Нешвил, но когато превзеха Франклин, армията на Тенеси бе унищожена.

— Да.

— Не мога да се боря за дома си, ако това означава, че ще загубя Джеси — продължи тя. — Ако се заинатя и кажа, че няма да тръгна, Джеси ще остане тук, но ще е нещастен. Може и да спечеля битката, но ще изгубя войната. Това място не е достатъчно добро за него и ако го накарам да остане, може би аз също ще съм нещастна.

— Не мисля, че ще стане така, госпожо Тейлър. Той ви похвали как сте оцелели без него и Дани и как сте се справили сама с кавалерията на Стоунмън. Не виждам как ще замине без вас.

— Знам, но мечтите му вече не са тук. Джеси е човек, който трябва да има своите мечти. Ако му ги отнема, той просто ще се отчае, а аз не мога да допусна това. Не искам да става така.

— Всеки има мечти, но понякога не проумява какво му костват те.

— Но аз нямам нужда от голяма, модерна къща, нито от копринени рокли или нещо подобно. Той иска да ми даде неща, от които аз нямам нужда. Но — въздъхна тя и добави, — той ще ми ги осигури, каквото и да става, или ще умре, опитвайки се.

— Разбирам.

— Не зная защо ви казвам това, та аз дори не ви познавам — каза замислено Лора. — Предполагам, че трябва да го споделя с някого, защото Джеси не чува. За него това място е забравено от Бога. Ще трябва да тръгна с него, доктор Хардън.

— Може би ако седнете и поговорите, ще успеете да го убедите — каза той съчувствено. — Помолете го поне да ви остави време да свикнете с тази мисъл.

— Много сте мил, господине, но аз няма да се боря с него за това. Ако трябва да тръгна, то сега е най-подходящият момент. Следващата година ще е по-трудно да пътуваме с малко дете. Той твърдо е решил и аз трябва да тръгна. Обещах да го обичам, уважавам и да му се подчинявам, а той спазва задълженията си към мен. Нали разбирате, той печели за прехраната ни.

Тя изправи рамене и се усмихна неловко:

— Държа се глупаво, това е всичко. В момента не се чувствам добре, може би бременността ме прави сприхава.

— Смятах, като се върна у дома, да изпратя панталоните на Джеси.

— Ами по-добре ще е да му ги пратите по-скоро или ще трябва да ги оставите на съхранение на железниците. Те ще му ги препратят.

— Може и да не го вземат на работа заради крака.

— Ще го вземат. Трябва да са глупаци, ако не го направят. Искам да кажа, че той работи много и ще бъде честен с тях. Той е честен до мозъка на костите си. Джеси казва, че като свърши войната, щели да прокарват релси през планините до Калифорния. Казва, че наемали дори работници, които не говорят английски. Плащали им много добре. Ако е така, те ще лапнат веднага работник като него. Той би дал живота си за всеки, ако се налага.

— Разбирам.

— Аз съм просто една глупачка — рече тя отново. — Знам, че всичко, което казва той, е вярно, но кой знае защо се страхувам.

— Той ми разказа за загубата на първото ви дете.

— Ако това се случи отново, не зная какво бих сторила.

— Сигурно всичко ще е наред. Повечето бебета успяват да се насочат с главата напред, както би трябвало.

— Зная.

— Това ви притеснява, нали?

— Това е само едната част. Другата е, че оставям зад гърба си всички тези спомени.

— Хубавото нещо на спомените, госпожо Тейлър, е, че те остават с вас през целия ви живот.

— Вие сте добър човек, доктор Хардън, и вашата жена е късметлийка. Тя може да има пари, но доброто сърце е по-ценно от златото. Вие имате добро сърце. Оставяте ме да ви говоря за притесненията си, когато вие самият сигурно имате собствени проблеми за решаване.

— Благодаря. Ако чантата ми беше тук, щях да ви покажа снимката на жена си и щяхте да промените мнението си. Още се чудя, че тя се омъжи за мен. Не можех да се похваля с много по онова време. Само чисто новата си диплома от медицинския колеж на Южна Каролина.

— Това е в Чарлстън, нали?

— Да.

Тя го погледна над ръба на чашата си.

— Е, това обяснява някои неща.

— Не разбирам.

— Новата диплома. Като слушах Джеси и Дани, си мислех, че сте доста по-възрастен.

— На двадесет и осем съм, госпожо Тейлър. Ще навърша двадесет и девет през декември. Знаете ли, не съм достатъчно зрял за годините си.

— Аз ще навърша двадесет и четири през септември.

— Сега кой е по-младият?

— Когато си помисля как ще опаковам всичкия си багаж, не се чувствам толкова млада.

— Като напуснах армията, се чувствах като столетник — призна той. — За мен ще е облекчение да практикувам истинска медицина. Изобщо не ме интересува дали, докато съм жив, ще ампутирам нещо отново.

— Но вие сте хирург — напомни му тя.

— Специализирах за това една година допълнително, но първо учих обща медицина. Смятах, че ще умра от скука, ако преглеждам само болни гърла и предписвам мехлеми за ревматизъм. Вече не мисля така. Сега чувствам, че бих могъл да прекарам целия си живот, без да отрежа нито един крайник повече.

— Мнението ви ще се промени. Ако имате дарба, не можете да й обърнете гръб. Това е все едно да спрете да дишате. Но в най-скоро време ще усетите температурата на тази каша.

— Моля?

— Ще изстине.

— О, да. — Той започна да се храни с апетит.

— Джеси се връща — съобщи Лора, сгъна кърпата си и я постави пред чинията.

Като в театрална пиеса Джеси отвори задната врата и влезе с широка усмивка на уста.

— Намерил си я — каза младата жена.

— На последното място, където отидох — отвърна мъжът и със задоволство. — Продали са я на жената на Спраг за два комата хляб и малко пари. Тя каза, че я купила само за да изчезнат от двора й.

Джес вдигна кожената чанта в ръка и погледна към Спенс.

— Това си е ваше, докторе, защото вашето име е отгоре. Мисля, че не са ви взели кой знае какво, защото е доста тежка. Все едно, че вътре има камъни.

— Медицинските книги са им се сторили сухо четиво — отговори Спенс и посегна за чантата. Отвори металната закопчалка и погледна вътре. — Потършували са из нея, но предполагам, че не са знаели какво да правят с повечето от нещата.

— Сега можете да ми покажете онази снимка — напомни му Лора. — Като се нахраните, разбира се.

— Коя снимка? — попита Джеси.

— На неговата съпруга.

— И на момченцето ми — добави Спенс, отпивайки от странното на вкус кафе. — Имаме син и той е с нея на снимката.

— Джес, намери ли сметана? — внезапно се сети Лора.

— Нямаше.

Джеси се отпусна върху един от столовете и отново впери поглед в черната чанта.

— Добре, че върху капака има табелка с името ви, иначе никога нямаше да я намеря. Госпожа Спраг мислеше да си сложи плетките в нея, но аз й казах как сте я изгубили…

Той погледна към Лора и се сети:

— Дължим й нещо за хляба, но тя каза, че точно сега нямала нужда от мед.

— Това е добре, защото май и ние нямаме мед.

— Нещата ще се променят. Според един телеграфист от пощата железниците плащат по пет долара на ден на всеки, който иска да се качи до земите на Небраска. Това е само за поставяне на релси. Парите за поправка и поддръжка на линиите са дори повече. Не знам защо е така, но това пишат вестниците.

Лора се умълча за момент и Спенс почти почувства напрежението във въздуха. За да го разсее, той разтвори кориците на Универсалния справочник и извади снимката. Подаде й я и каза с гордост в гласа:

— Това са Лидия и Джошуа. Той ще стане на четири години през февруари.

Джеси и Лора погледнаха към снимката, тя въздъхна и каза:

— Та тя е прекрасна, Джес! Госпожа Хардън е прекрасна, нали?

— Да. Но не е по-красива от теб, Лори.

— О, боже мой, Джес! Тя има ангелско лице и можеш да обхванеш с длани талията й.

После се взря в образа на детето в скута на жената и каза:

— Те страшно много си приличат.

— И двамата имат очите на Калън Джеймисън. Калън е бащата на Лиди.

— Колко ли ви липсват — промълви Лора съчувствено. — Сигурно ви е било трудно да заминете и да ги оставите.

— Най-трудното нещо, което някога ми се е налагало да правя. Бяхме женени едва от две седмици, когато заминах. Два месеца по-късно тя ми писа, че е бременна… Разбрах, че не е трябвало да избързваме. Не беше честно от моя страна да я оставям в такова положение, но вече се бях записал в армията.

— Войната е отвратително нещо — каза Лора тихо. — Отвратително нещо.

— Дори не бях там, когато той се роди. Вече е на три и половина години, а аз съм го виждал два пъти.

— Жалко. Той изглежда толкова сладко дете.

— Страхувам се, че е в тежест на Лиди.

— Вече няма да е. Вие сте на път за вкъщи и те, двамата, ще се радват да ви видят — успокои го Лора.

— Аз ще се радвам два пъти повече от тях. Откога чакам да ги прегърна! — Той се отдръпна от масата и се обърна към Джеси: — Ако ми дадете назаем панталоните, с които съм в момента, ще ви ги върна скоро или можете да задържите моите и въпросът ще е уреден.

— Вашите са много по-хубави от моите, докторе.

— Като ги изпере, Лора по-добре ще види разликата.

— Сигурен ли сте?

— Да. Трябва да тръгвам. Знам, че не можете да ми дадете кон, но ако ме заведете до Салисбъри, ще се опитам да си купя.

— Вече се погрижих за това, докторе — каза Джеси. — Поразпитах тук-там и имах късмет. Уеб Хълет каза, че щял да продава своя, така че го взех.

— Джес, с какво плати? Ти имаше само пет долара?

— Не ми трябваха пари. Казах му, че може да вземе дюшека, кревата и скрина от стаята на Дани, когато тръгнем. Той се съгласи. Това е.

— Креватът на Дани?… — повтори жената в недоумение. — Ти си му дал нещата на Дани!

— Лори, ще ти купя други, когато ни потрябват. Точно сега нямаме нужда от тях. Не мисля да взимаме нищо излишно с нас. — Избягвайки погледа й, той добави: — Писах до железниците, че приемам работата. Казах им, че ще бъдем в Омаха в средата на юни.

Новините спряха дъха й. Тя се облегна назад и не каза нищо. Но погледът й говореше вместо нея. Златните отблясъци изчезнаха от очите й и в тях остана само кафява печал. Въпреки страданието й, Спенс не знаеше как да й помогне. Лора и Джеси трябваше сами да решат този проблем.

— Задължен съм и на двама ви — каза той и се изправи. — Джеси, ако ми пишете, адресът е: Имение Джеймисън, окръг Кроуфорд, Джорджия. Ще се погрижа да си получите парите за коня. Просто ми кажете колко ви дължа и къде да ги изпратя и аз ще се постарая да ги получите.

— Дявол ви взел, докторе. Не бих ви взел пари дори да бях разорен, а аз не съм — заяви Джеси. — Всъщност дължа ви много повече от един кон. Кафявият жребец, вързан за дървото пред къщата, отговаря на името Трейдър, оседлан е и е готов за път. Уеб каза, че е малко буен, но като свикне с вас, ще се укроти. Така че тръгвайте. Не искам да слушам за никакви пари.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви платя? Пътят оттук до Омаха е дълъг.

— Нито цент. Ще се обидя, ако се опитате.

— Благодаря.

Когато Спенс се отправи към малката спалня, дочу как Лора Тейлър попита:

— Джес, как можа да продадеш вещите на Дани?

— Направих го за теб, Лори — отвърна мъжът. — Трябва да се отървем от духовете в тази къща. Ако не те отведа от тук, цял живот ще си останем само с това. А не може да вземем много неща със себе си. Трябва да направим всичко възможно да стигнем до там за тридесет дни.

— Можеше да поговорим, преди да ми кажеш, че ще бъдем там по това време.

— Знам, но ако ти бях дал много време за размисъл, щеше да си измислиш куп причини, заради които да останем тук.

— Но какво ще стане с къщата? Не можем да я оставим празна Джес.

— Няма кой знае каква стойност, но ми казаха къде мога да намеря купувач. Знам, че не виждаш нещата по този начин, Лори, и съжалявам.

— Но…

— Искам да работя за теб и сега ти обещавам, че дори да не искаш, аз ще ти построя къща, за която ние с Дани направихме проект. Лори, ти няма да живееш в четири малки стаи. Ще имаш полиран под и тапицирани стени, модни рокли и всичко, което си поискаш. Давам ти честната си дума.

— Джеси, аз…

— И не ми казвай, че нямаш нужда от тези неща. Ако един мъж не може да осигури това на жената и детето си, той не ги заслужава.

Спенс не успя да чуе отговора й, но се убеди колко различно е тяхното отношение към живота. Той дръпна завивката върху леглото и сложи възглавницата отгоре, огледа се да види дали не е забравил нещо, после се сети, че не е оставял нищо. Бръкна в джоба и извади парите си.

Когато се върна да се сбогува, разбра защо не я бе чул. Лори бе навела глава към масата и въпреки че не можеше да види лицето й, бе сигурен, че плачеше. Той погледна въпросително към Джес и мъжът кимна. Спенс се почувства неловко.

— Искам само да знаете, че бих направил за вас каквото и да е, само да ми пишете.

При тези думи тя вдигна глава.

— Предполагам, че ще бъдем някъде на запад от Омаха, доктор Хардън. Ако наминете натам, поразпитайте наоколо и все някой ще ви упъти къде да ни намерите. Ако дотогава имаме друго легло, ще го постелем за вас, ако ли не, поне ще ви нахраним.

— Благодаря.

— И аз ви обещавам същото, докторе — добави Джеси.

Конят се опита да се дръпне, когато Спенс сложи крак в стремето и се метна на седлото.

— Кротко, Трейдър — каза Спенс, наведе се напред и поглади лъскавата грива върху дългата шия. — Добре, момче, тръгваме към къщи.

Когато насочи коня по пътя, той се замисли какво ли ще каже Лора Тейлър, като намери петте долара, които й беше оставил. Той погледна през рамо към порутената къща и поклати глава. Кой знае защо съжаляваше Лора, въпреки че здравият разум му подсказваше, че тя ще се чувства много по-добре на всяко друго място.