Анита Милс
Горчиво и сладко (3)

Трета глава

Северна Каролина

14 май 1865 г.

Дъждът се стичаше по периферията на шапката на Спенс, просмукваше се през палтото и ризата му и изстудяваше до кости изнуреното му тяло. Дорестият кон тежко пристъпваше под него, копитата му затъваха в калта при всяка крачка. По изровения, подгизнал път все още личаха дълбоките следи, оставени от тежката артилерия на Шърман, минала оттук преди два месеца. Сега по същия път парцаливите остатъци от тази разгромена армия се прибираха у дома. Когато минаваха покрай порутените останки от изгорели къщи и виждаха опожарените поля, които се чернееха, докъдето стигаше погледът, успокоението, че войната е свършила, отстъпваше място на яда и огорчението. Изтощени, гладни, с подбити от ходене крака, някогашните „кафяви бричове“ от Конфедерацията се бяха превърнали в джебчии и крадци в собствената си земя и се биеха за храна, коне или пари, за да се доберат до своите опустошени ферми и градове.

Спенс се изпъна върху седлото, разкърши схванатите си рамене и се опита да остане буден. Искаше му се вече да е в Джорджия, но знаеше, че до пограничната линия бе още далече. При тези разбити пътища и лошото време щеше да има дяволски късмет, ако тази нощ успееше да се добере до град Шарлота. Ако стигнеше дотам, имаше достатъчно пари в ботуша си, за да си плати нощувката. Ако не успееше, трябваше да остане буден. Вече бе станал свидетел на това, как боси пехотинци свалиха от седлото един кавалерийски офицер и му взеха коня, парите и повечето дрехи. Нещастникът има късмет, че запази поне живота си. Но колкото и зле да вървяха нещата, все пак войната бе свършила.

Спенс загуби ценно време, докато приключи с разквартируването на ранените от полевата болница по други болнични заведения, но когато и последните бойци бяха пренесени, той най-после пое към къщи при своята жена и дете, които не бе виждал повече от година и половина.

Имаше достатъчно време за подготовка и размисъл. Може би в началото щеше да им е нужно време да посвикнат един с друг, но той гореше от желание да види Лиди. Въображението му за хиляден път рисуваше картината на завръщането му у дома.

 

 

Тя ще го чака на портата с колоните, ще се усмихва през сълзи и просто ще се прегърнат. Ще се държат в обятията си. Джош ще дърпа отзад палтото на баща си, докато Спенс извади от джоба си скритите там бонбони — после малкият ще се зарадва, че вижда татко си. Щеше да прекара лятото със своето момче, за да се опознаят. Ще го води за риба, ще го учи да язди и ще си играе с него из обширната тучна ливада в имението на Джеймисън.

Най-после щеше да бъде съпругът, когото Лиди желаеше. Нямаше повече да лежи върху твърдото легло и да изгаря от желание по нея.

Спенс даде свобода на спомените си — спомни си за думите, които тя му шептеше, за опияняващия аромат на кожата й, за върховното блаженство след удовлетвореното желание. След четири години в ада той се прибираше у дома, за да живее в рая.

Но точно сега призракът на насилието още витаеше навсякъде, подхранван от отчаянието, унижението и желанието за мъст и разплата с наперените, злорадстващи янки, които плячкосваха и опожаряваха сърцето на Юга. Предния ден банда пияни сини мундири препречиха пътя и накараха южняците да поздравят знамето със звездите и линиите, за да ги пуснат да преминат. Предизвикани, някогашните бунтовници се хванаха за ръце и запяха с пълно гърло „Дикси“ пробивайки си път през сипещите подигравки янки.

В резултат на последвалия бой двама сини войници лежаха мъртви на пътя, а около дузината „бричове“ бягаха, за да спасят живота си.

Спенс се опита да си мисли за хубави неща, но мислите му витаеха и се разпръсваха като дим. Беше толкова уморен, а не можеше да спре. От Шарлота щеше да пише на Лиди, че е на път за вкъщи, а после щеше да се наспи както трябва. Откакто Джонстън се предаде на Шеридън преди няколко седмици, малко писма достигаха до получателя си — пощата беше доста нередовна, както и всичко останало. Той получи последните редове от Лиди преди повече от два месеца, но тонът й бе по-мек. Явно присъствието на Рос бе помогнало.

— Вземи му пистолета — изкрещя някой.

Преди да разбере какво става, иззад дърветата край пътя изникна човек и сграбчи юздата на коня му. За миг се видя обграден от всички страни. Докато ръката му търсеше револвера, Спенс почувства хладната стомана на дуло, опряно в гърба му. Той се завъртя, ритна брадатия мъж и го сграбчи за палтото.

— Спри или ще стрелям! — извика Спенс и извади револвера.

— Хвани му ръката! Не го изпускай!

Конят се изправи на задните си крака и почти го хвърли на земята.

Двама от мъжете се претърколиха, за да избегнат чаткащите копита, а той натисна спусъка. Не улучи с първия изстрел, при втория оръжието засече. Тъй като не можеше да стреля, Спенс удари единия от нападателите с дръжката на револвера и пришпори силно коня. Животното скочи напред, но някой смъкна Спенс от седлото. Усети удар отзад, причерня му и падна по лице в калта. После усети как потъва и се носи надолу към света на забравата.

 

 

— Добре ли сте, господине?

Един далечен глас разкъса мъглата в съзнанието на Спенс. За миг той си помисли, че е на бойното поле, земята под него бе студена и мокра. Трябва да беше паднал от санитарната кола, когато ги е улучил снарядът. Но оръдията бяха занемели. Чуваше само как дъждът плющи по земята до главата му. Колите си бяха отишли, бяха го помислили за умрял.

— Той не мърда!

— Чудя се откъде ли е — май са му взели палтото, но има кафяви бричове. Махни този пистолет, Уил! Той не е янки.

— Не е и войник, Джак. Има ботуши.

— Просто се чудя кой ли е — това е всичко.

— Казвам ти, че е без значение. Аз си имам родители, за които да се притеснявам, Уили. Нямам време да мъкна някого нанякъде.

— Не е редно да го оставим така.

— Трябва. Нямаме кон, а в това състояние той не може да ходи никъде.

Гласовете заглъхнаха, оставяйки го в мъгла от болка. Пръстите му заораха пръстта. Пропадна в някаква дупка. Като се почувства по-добре, изпълзя оттам.

Когато Спенс отвори очи в дъжда, реши, че или е нощ, или е ослепял. Не можеше да разбере къде се намира и не бе сигурен как се е озовал тук. Знаеше само, че трябва да се изправи.

Главата му пулсираше с ударите на сърцето му и чувстваше тялото си така, сякаш го бе ритало муле. Той се обърна с усилие и седна, за да размисли. Последният му спомен бе, че падна. Спенс подхвана брадичката си с длани и се присегна да опипа тила си. Когато отдръпна ръката си, пръстите му бяха мокри, но не от дъжда. Знаеше какво е това — бе съсирена кръв.

— Хей, какво правите по средата на пътя? Защо седите в калта? В тъмното някой може да ви прегази.

Спенс погледна през кичурите мокра коса и видя кръга от светещ фенер да се приближава към него. После различи висок, мършав товарен кон, с цвят сив като на мъглата наоколо. Един мъж се смъкна от седлото, за да го огледа отблизо. Зад фенера се показаха очертанията на шапка с широка периферия и омазнено палто от брезентов плат.

— Бих казал, че имате големи неприятности, иначе нямаше да седите тук в това състояние — каза човекът и застана на колене до Спенс. Приближи фенера и прошепна: — А, дявол да го вземе!

— Мен вече ме взеха. Чувствам главата си подута като балон, сякаш някой ме е ритал.

— Не ме познахте, нали?

— Не ви виждам добре.

— Името Тейлър говори ли ви нещо? Джеси Тейлър?

— Не зная.

— Армията на Тенеси — подсказа човекът. — След битката при Франклин вие спасихте крака ми.

Когато Спенс не отговори, мъжът попита:

— Помните Дани Лейн, нали?

— Да.

— Той е брат на жена ми. Дани много настояваше да ме заведе в полевата болница, но аз знаех, че съгласях ли се, щях да изгубя крака си. Помните или не, вие изчистихте раната и наместихте костите. Заздравяха много добре, докторе. Още съжалявам, че държах пистолета до главата ви, но тогава си мислех, че ако не го направя, ще започнете да режете.

— Да, спомням си. Ако не го бях наместил, щяхте да си отидете с тоя крак в ада.

— Точно така. Май някой ви е пребил, докторе.

— Искаха коня ми. Спомням си само това. Яздех към дома, изненадаха ме, после проклетият пистолет засече.

— Откога сте тук, под дъжда?

— Не зная, достатъчно дълго, за да се стъмни.

— Гадовете са взели палтото ви.

— Бяха от нашите.

— Лоша работа. Да подредят така някого, с когото са служили заедно. Но има и такива.

— Твърде много са.

— Е, нямам намерение да ви оставя така. Хайде — каза Тейлър и подхвана Спенс под мишниците. — Това е. Изправете се бавно.

Когато фенерът освети черната коса на Спенс, мъжът каза:

— Мисля, че главата ви е доста пострадала. Като стигнем у дома, ще накарам жена ми да погледне раната. Ако е толкова зле, колкото си мисля, ще се наложи да ви я позашие.

— Всичко е наред.

— Добре, че нямате очи на гърба си, само това мога да кажа. Ако войната още продължаваше, някой от ония армейски лекари щеше да поиска да пробие черепа ви.

— Май не ни вярвате много, а?

— Само на вас вярвам, останалите не струват пукнат грош. — Подкрепяйки Спенс, Джеси Тейлър приближи лампата до лицето му. — Имате синина под окото. Боли ли ви?

— Добре съм.

Но въпреки че го твърдеше, знаеше, че не е така. Главата толкова много го болеше, че щеше да е извадил дяволски късмет, ако нямаше сътресение на мозъка.

— Ето — каза Тейлър и свали палтото си. — Облечен съм повечко отдолу. Както сте подгизнали, ще умрете от студ. Средата на май е, но този дъжд е доста студен. — Той пъхна ръцете на Спенс в ръкавите и го загърна по-добре. — Може да сте мокър, но това ще ви помогне да се стоплите.

— Благодаря.

— Взеха ли ви нещо друго, освен палтото и коня?

— Да.

— Ако са ви взели парите, Лори е скътала малко долари, които можем да ви дадем. Сигурно ще ви стигнат да се доберете до вкъщи.

Спенс поклати глава и съжали за това:

— Парите са в ботушите ми. Не исках някой да ги види.

— Е, по-добре ще е да са в твърда валута, а не в книжните пари на Конфедерацията. Само това мога да ви кажа.

— Да, знам. Имам петдесет „твърди“ долара под крака си.

— Охо, а аз ви предлагах пари — засмя се Тейлър. — С такава сума вие ще сте богат човек в тази околност.

— Лошото е, че ми взеха чантата и снимката на жена ми. Държах я в една книга, за да не я загубя, а сега изчезна.

— Докторе, единствената ви надежда ще е, ако са изтъргували дрехите за пари.

— Беше в чантата ми, в санитарния комплект инструменти. Откраднаха и него. Бях с този комплект през цялата война, а сега той изчезна. Няма как да си го върна, нито пък снимката на жена си.

— Утре ще поразпитам наоколо, но първо трябва да ви откарам вкъщи. Как смятате, можете ли да се изправите сам?

— Да.

— Тогава вие се качете на седлото и ако Доли може да ви издържи, ще се кача до вас. Така ще мога да ви крепя, ако речете да падате. Но по-добре да поемаме, защото Лори ще се притеснява за мен. Може би си мислите, че след като съм се върнал от войната, тя знае, че може да разчита на мен, но предполагам, че смъртта на Дани малко я промени — страхува се да приеме нещата за постоянно дадени.

— Той разказваше, че тя го е отгледала — припомни си Спенс.

— Да. Ако можете да сложите крака си в стремето, аз ще ви повдигна — каза Джеси. — Доли няма да помръдне, докато не се качите.

Спенс сграбчи седлото и повдигна нагоре натъртеното си тяло. Справи се без чужда помощ.

— Жена ви няма ли да има нещо против неочаквани гости?

— Няма. Лори не е като другите жени, докторе. Малките неудобства не я притесняват. В противен случай не би се справила с живота, който е имала. Когато починала майка й, тя била на дванадесет години, а Дани — на пет. Мислели да ги разделят, за да ги отгледат, но тя не искала и да чуе за това. Обещала на майка си, че ще се грижи за него и наистина го сторила. Направила е повече от други, по-зрели жени на нейно място — готвела, чистила, шила, учила го да чете, но това било само половината. Отглеждала сама домашни животни и ловувала, за да се прехранват. Много е работна и знае какво прави. Мисля, че ще я харесате, докторе.

— Сега не съм за пред хора — промърмори Спенс.

— За нея това е без значение. Дани й писа какво сте направили за мен, а и аз си дойдох на два крака благодарение на вас. Това й стига. Но може би ще ви се стори по-особена от повечето жени.

— Как така?

— Обича да чете. Не, тя е страстна почитателка на книгите. През първата Коледа от брака ни аз исках да й купя празнична рокля, но тя поиска книги.

— Лидия не си пада много по каквато и да било литература — отбеляза Спенс.

— Малко жени обичат да четат. Не искам да кажа, че Лора се е позанемарила, докторе. Тя е хубава жена, без значение с какво е облечена.

Джеси се опита да смени темата на разговора, защото се сети, че говорят за човек, когото Хардън не познава.

— Доли май се справя добре с двойния си товар.

— Добро ли е темпото?

— Да.

— Като ви гледам как се клатушкате върху седлото, ще се изненадам, ако казвате истината.

— Позамаян съм, това е всичко.

— Ако мислите, че ще паднете, ще спра.

— Не.

— Знаете ли, тя ще ви попита за Дани. Не ви моля да лъжете, но се надявам, че няма да й кажете нещо, което би я натъжило. Холерата си е лоша болест. Досега Лори не знае подробности за случилото се. Вие бяхте с него долу, при Мисисипи, нали?

— Да.

— В момента тя много се притеснява, докторе. Ако този път не се обърка нещо, ще си имаме бебе по Коледа. Много й бе трудно, когато загубихме новороден син точно преди войната. Тя не говори много за това, но аз знам, че се бои дали няма да се случи отново.

— Какво се е случило?

— Вие сте лекар, сигурно вие ще ми кажете. Знам само, че нашият доктор не бе достоен да се нарича така. Не съм страхливец, но честна дума: не бих издържал това, което тя изживя.

— Никой от нас не би могъл. Ако мъжете трябваше да раждат деца, хората да са изчезнали още след първото поколение. Много болки са това и ужасно напрежение.

— Казвам ви, Лори изживя повече — каза Тейлър простичко. — Доктор Бъртън я остави да се мъчи почти до смърт, преди да се реши да направи нещо. Четири дни, докторе. Четири дни имаше тези болки, а той продължаваше да твърди, че бебето ще се роди, когато му дойде времето. Трябваше да знае, че нещо не е наред. Бебето нямаше как да излезе — бе тръгнало странично. Всички тези болезнени напъни не можеха да го избутат.

— Той е трябвало да опита да го обърне, преди да се е стигнало дотам.

— Не направи нищо, докато Лори не започна да губи много кръв, но и тогава копелето оплеска нещата. Хвана бебето за краката, но тя вече беше твърде уморена да се напъва. Бях сигурен, че ще я загубя. Той каза, че детето било мъртво още преди да се роди. Но да ви кажа ли, докторе? Това бебе се бореше за живот почти четири дни. Можеше да се види как се движи, тя усещаше как рита. По дяволите, искахте да знаете защо не вярвам на лекарите. Сам щях да се справя по-добре от него. Той изгуби сина ми и за малко да убие жена ми. Не, господине, не мога да забравя или да простя.

— Съжалявам.

— Вината не е ваша, а негова. Когато всичко свърши, ми се искаше да го убия. Ако Лори бе умряла, нямаше да напусне дома ми жив.

— Не ви виня.

— А най-лошото беше, че тя настоя да му платя. Като че ли вината беше нейна, а не негова. Взе ни луди пари, докторе. Не беше честно.

— Трудно е да се съди за такова нещо — призна Спенс. — Всъщност аз не мисля, че бих взел пари.

— Разбира се, че нямаше да го направите. Вие не сте като останалите лекари и знаете ли какво? Ако вие бяхте тук тогава, това нямаше да се случи. Вие не бихте допуснали да стане така.

— Не зная какво бих направил при такива обстоятелства. Аз съм доста неопитен. Единствените раждания, на които съм присъствал, бяха по време на следването ми в медицинския колеж и при повечето от тях не аз бях този, който решаваше. Мислех си, че когато завърша, ще правя нещо полезно, но не предполагах, че нещата ще се развият така. Доста преди войната да свърши, аз разбрах, че съм станал касапин, а не хирург.

— Много сте строг към себе си, докторе. Дани познаваше работата ви и твърдеше, че вие сте най-добрият лекар в армията на Тенеси. Казваше, че вашите колеги хирурзи знаели това.

— Ако успехът се измерваше с аршин, сигурно съм бил. В най-добрия случай ги осакатявах. Опитът ме научи да не приемам нищо за завинаги дадено.

— Не можете да приемате нещата така. Всеки, дори и да е Господ, има правото да поиска от вас да направите само това, което можете. Вместо да си спомняте за онези крака и ръце, струпани край хирургическите палатки, вижте колко мъже са се прибрали у дома.

— Благодаря.

— Гладен ли сте? — попита Джеси, сменяйки отново темата.

— Гладен съм като вълк, мога да изям каквото и да е, но знам, че не само аз се чувствам така.

— В околността положението е доста лошо — призна Джеси, — но ние имаме боб и царевично брашно и още не гладуваме.

— Нямам нищо против боба.

— Това е добре, защото имаме много от него.

После настъпи мълчание и нощната тишина бе нарушавана само от непрестанния шум на падащия по земята дъжд и от жвакащите в калта копита на Доли.

Изгърбеният върху седлото Спенс не знаеше къде се намира, знаеше само, че все още е някъде на север от Шарлота, Северна Каролина, и че с темпото, с което се движеше, сигурно би се добрал по-бързо до дома, ако пълзеше.

— Къде сме?

— Почти стигнахме Салисбъри — отговори Тейлър.

— На колко мили е това от Шарлота?

— На около четиридесет, може и малко повече.

По-добре да не беше питал. При добро време това бяха още четири часа. В тази кал щяха да са седем или осем.

— Колко има още до Салисбъри? — попита Спенс уморено.

— Около миля. Следващото отклонение вдясно води точно в нашия двор. Ако можеш да издържиш още малко, след пет минути ще сме у дома.

— Кой ден сме?

— След четири часа ще сме четиринайсети.

Ако можеше да намери отнякъде кон, Спенс имаше пред себе си още два до четири дни път. И нямаше как да пише на Лори от Салисбъри. В селището едва ли имаше поща.

— Да, на портата виси фенер — промърмори Джеси. — Веднага щом влезем, ще сваля от вас тези мокри дрехи и Лори ще превърже главата ви. Като приключим с това, ще хапнем фасул, а после можете да спите в леглото на Дани.

Конят вече препускаше право към вратата. Джеси скочи на земята и извика:

— Ако искате да слезете от седлото, трябва да го сторите бързо. Иначе ще се наложи да идете до пещта. Кобилата се прислонява там за през нощта.

— Джеси! — Една жена се показа на вратата.

— Да — извика той. — Имаме си гости. Намерих доктор Хардън на пътя. По-добре извади терпентин и остра игла, защото трябва да зашием раната на главата му.

При тези думи Лора излезе навън.

— Какво се е случило?

— Войници от нашите му направили засада заради коня. Има нужда от топли дрехи.

— Да, разбира се. — Тя се усмихна напрегнато и подаде ръка на Спенс. — Дани често ми пишеше за вас, доктор Хардън. Той ви се възхищаваше.

— Той беше добър младеж. — Вместо да се здрависа с нея, Спенс й показа ръката си. — Ще ви изцапам.

Щом влязоха в къщата, жената свали лампата от вратата и я вдигна, за да погледне тила му. Разрови с пръсти косата му и рече:

— Мисля, че ще е по-добре да се погрижим първо за това. Като измия съсирената кръв, раната може да започне да кърви.

— Как изглежда? — поиска да разбере той.

— Сякаш някой ви е забил касапски нож във врата. Не зная от какво може да се получи такава рана.

— И аз не зная. Не си спомням нищо, освен че яздех към къщи. Следващият ми спомен е как мъжът ви ме изправи от калта. Дори не зная колко дълго съм бил в безсъзнание.

— Не, не е толкова зле. Ако седнете до масата, аз ще направя няколко шева. Няма да е професионално, но сигурно ще задържат кожата, докато зарасне.

— Ще съм ви много благодарен, госпожо.

— Честно казано, дължа ви много повече заради това, което сторихте за Джеси. Само кажете от какво имате нужда и ние ще се опитаме да ви го намерим.

— Не, просто искам да стигна до дома. Вече от доста време съм на път, а синът ми и жена ми ме чакат.

— Знам какво е — промълви тя и му подаде един стол с облегалка. — Когато Джеси влезе през тази врата, аз си изплаках очите от щастие, че си е вече у дома.

— Да. — Изтощен, той се отпусна върху стола и обхвана главата си с ръце, борейки се със съня. Сякаш секунда по-късно почувства как парчето плат докосна главата му и усети аромата на домашно направен сапун.

Спенс стоеше мирно, докато Лора острига косата му около дълбоката рана и изми отново мястото. Щом усети миризмата на терпентин, той се подпря с лакти на масата.

— Дани все повтаряше, че боли — каза жената и потопи друго парче в течността. — По-добре да ви предупредя, защото ей сега ще сложа терпентина. — Тя притисна напоения плат върху кожата му и го изстиска, за да напои раната. Усети как той потръпна. — Съжалявам, но това е всичко, което знам и мога да направя. Майка ми слагаше терпентин на всичко, което кървеше.

— Добре е. Върши работа. Аз самият го използвах, когато се налагаше.

— Не мисля, че бих могла да върша това, което сте правили вие, доктор Хардън. Не разбирам как сте издържали.

— Някой път не издържах.

— Не е трябвало да го правите. Предполагам, че ви е било трудно.

— Да.

— Има и друг тип герои — понижи глас Лора. — Единият се хвърля срещу врага заради една кауза, а другият сглобява отново тялото му, за да се върне у дома.

— Те се връщаха вкъщи с патерици, госпожо Тейлър, ако изобщо можеха да ходят.

— И това е нещо, нали?

Връщайки се към заниманието си, тя каза:

— Тази рана е широка около седем сантиметра, може и повече. Искате ли да я зашия по някакъв определен начин.

— Не. Просто съберете двата ръба и ги зашийте като дреха. Ако ръбовете не съвпаднат, оставете през сантиметър малки дупчици като илици и ако мястото е почистено добре, те ще се запълнят с тъкан и ще зараснат.

— Предполагам, че ще боли.

Той усети как иглата се забива в кожата му и я придърпва при шиенето. Изглежда, тя правеше шевовете доста нагъсто.

— Често ли практикувате?

— Не. Само когато Дани падна и когато брадвата отхвръкна и се заби в крака на Джеси. Той не искаше лекар и аз му сложих терпентин, а после просто наместих всичко обратно, доколкото можах.

— Добра работа сте свършили.

— Имах късмет, доктор Хардън. Боях се, че раната ще загнои и ще гангреняса, но не стана. Дадох му два чифта вълнени чорапи, за да стоплят краката му.

— Топлината подобрява кръвообращението — отбеляза Спенс.

— Просто Джеси имаше късмет — настоя тя. Направи последния шев, отряза конеца и остави иглата настрана. — От главата ви на възглавницата може да падне кал и като се обърнете настрани, ще замърсите раната. По-добре ще е да ви измия косата.

— Не е наложително.

— Докторът ли говори или уморен мъж?

— Ще се оправя.

— Капнали сте от умора. Ако се наведете над легена, ще ви измия главата, няма да се бавя. После ще ви дам да занесете в стаята на Дани кана с вода и сапун и ще приготвя вечерята. Ако искате, облечете чистите дрехи, които са на леглото, или сложете пижама от гардероба. Нямам нищо против да седнете на масата в каквото и да е, стига да сте топло облечен.

Когато тя се върна, той наведе глава над легена на пода и изтърпя едно старателно измиване — както майка му го миеше като дете. Лора втри с пръсти сапуна в косата му и я изплакна. После взе една хавлиена кърпа и с енергични движения я подсуши.

— Благодаря.

— Ще ми отнеме половин нощ да стопля водата, иначе щях да ви приготвя ваната да се напарите. Но в момента май повече се нуждаете от сън.

— Бих могъл да спя цяла седмица, но знам, че сутринта трябва отново да потеглям на път.

— Е, поне ще тръгнете с чиста коса — каза жената и отстъпи назад. — Като излезете, донесете дрехите, с които сте сега, и първата ми работа утре сутрин ще е да ги изпера. — Тя взе легена с мръсната вода и се отправи към задния вход, за да я изхвърли.

Спенс си каза, че трябва да стане от стола, но бе толкова изтощен, че тялото му отказа да се подчини. Лора се върна със запален фенер в ръка.

— Ще ви трябва.

Той погледна нагоре с усилие и за момент забрави умората — пламъкът на фенера се отразяваше в кафявите й очи и ги правеше почти златни. За един дълъг миг той си помисли, че съпругът й бе сбъркал, като я бе нарекъл хубава жена. Лора Тейлър бе прекрасна.