Анита Милс
Горчиво и сладко (21)

Двадесет и първа глава

Седнала в колата, Лора пишеше в дневника си въпреки неравния път. Джеси лежеше доволна в краката й, в дървената кутия, която Чен Ли бе направил за нея. Подари им я, когато дойде да се нанесе в къщичката. Беше трудно, но Лора бе успяла да убеди началниците да му позволят да живее в колибата, изтъквайки като аргумент това, че тя е идеално пригодена за бизнеса с прането, който той бе поел от нея. Последните й спомени за този странен нисичък китаец бяха от деня на заминаването им, когато се появи в червена ватирана пижама да се сбогува с тях, а после стоеше на вратата и им махаше с ръка.

Бе започнала този дневник в деня след венчавката, за да отбележи новия си живот със Спенс. Имаше намерение да го води, докато умре или ослепее. Един ден този дневник щеше да принадлежи на Джеси, така че тя пишеше всеки ден, описваше какво бе видяла и направила, хората, които бе срещнала, малките радости и неволи на пътуването с новия фургон, който Спенс бе купил, рецепти и всякакви съвети.

Спенс се шегуваше, че ще й трябва цяла библиотека за всичките й дневници, но Лора пишеше с надеждата, че Джеси ще ги оцени, както тя — тези на майка й.

Със сигурност не би препоръчала да се пътува на дълго разстояние във фургон. Въпреки новия впряг от шест мулета, тромавата кола се движеше бавно — по равен път за един час изминаваха с мъка пет мили, където бе хълмисто — по по-малко от три, и по половин миля на час по стръмни, извиващи се планински пътеки. Докато стигнат до Калифорния, тя бе сигурна, че задните й части ще са значително по-широки от дългото седене на тези твърди дървени седалки.

Не че пътуването досега не беше интересно. Бяха попаднали на военен керван от коли, пътуващи на запад от форт Киърни в Небраска, за да създадат ново укрепление със същото име в Северен Уайоминг, и вървяха с тях от Макферсън до мястото, където реката се отклонява за Монтана. Керванът се придружаваше от един забележителен стар планинец на име Джим Бриджър, който нищо хубаво не каза за мормоните, но бе значително по-философски настроен към индианците, което вероятно се дължеше на факта, че се бе женил неведнъж за индианка. Лора своевременно си записа едно негово откровение: „Индианци има най-много там, където най-малко ги очакваш“. Не можеше да се намали увеличаващата се враждебност на сиуксите и шейените към ордите от бели заселници, въпреки че повечето от тях само преминаваха през тези земи.

Индианците вълнуваха всички, тъй като дебнеха по пътищата, нападаха кервани, задигаха коне и добитък, убиваха всеки, който изостане.

Добре въоръжени мъже на групи ходеха за дърва и само глупаците се отделяха от лагерите. Лора записа в дневника си случая с вироглавата госпожица Пийк, която бе заявила: „Слуховете за диваците няма да ме уплашат“, бе отишла сама на един хълм и бе изчезнала от форт Каспър.

За разлика от военния керван, с който пътуваха 700 войници, повече от 200 коли и специални фургони за съпругите на офицерите и децата им, групата, с която сега се движеха, беше ужасно малка — четирийсет и двама души в десет фургона, четири каруци с припаси; 62 вола, 9 мулета и 23 крави. Водачи им бяха един бивш военен разузнавач и един полуиндианец, който говореше само с разузнавача.

От форт Каспър се заговори за Матю Даниелс, който биел бременната си съпруга така жестоко, че тя сега ходела с бастун. След един публичен скандал Даниелс бил изгонен от форта, а жена му и петте деца отказали да го придружат. Сега те живееха в една от каруците с продоволствия и се опитваха да оцелеят от подаяния. Винаги когато Лора срещнеше Абигейл Даниелс, й даваше по нещо. Много добре знаеше какво е да тънеш в мизерия.

— Ще ти се схване ръката и хартията ще свърши до Калифорния — каза Спенс.

— Не искам да пропусна нищо. Джеси е много малка, за да запомни това пътуване, но искам да знае всичко за него.

— Всичко? — попита закачливо той, повдигайки вежди. — Какво си писала за мен?

— Не абсолютно всичко — призна тя. — Опитвам се да звучи прилично за нея. Може би един ден Джеси ще си има деца, които ще искат да знаят какъв е бил животът през 1866-а. Толкова много неща са се променили за 25 години, откакто съм родена! И какво ли ще се случи, докато умра? Може те да проявят интерес към мехлема от гъша мас и чая от върбова кора. Или пък какво е да пътуваш във фургон например. След като прокарат железопътната линия, малко хора ще пътуват с каруци.

— Подобни неща ли е писала майка ти за теб?

— Ами, ние не сме пътували, така че нейните дневници бяха предимно за домакинството, за болести, как да се правят домашни лекарства и специални отвари.

— Все пак искам да ги прочета. Искам да разбера каква си била като малка.

— Татко казваше, че съм „руса и кльощава“ — косата ми потъмня след тринайсетата ми година. Мама не е писала много за мен, а за това, какво трябва да правя. Споменава ме често само за едно: че много съм боледувала. Тя се опасявала, че белите ми дробове са слаби и че ще ме зарази с туберкулоза. Всяка вечер ми мажеше гърдите с мехлем, който бе направила от терпентин, камфор, карамфилово масло и свинска мас. Преди да си легна, ме увиваше във вълнен шал и заприличвах на египетска мумия. Не зная как това се е отразило на белите ми дробове, но никога не ме хвана дори хрема. Тази рецепта я има в дневниците й, както и много други. Тя имаше съвети за всичко — от това как да се почистват комините до това как да се поддържа косата здрава.

— Всички ли си пробвала?

— Само тези, за които имах необходимите неща подръка. Може да не ти се вярва, но всички бяха ефикасни. Някои от лекарствата й приличат много на тези от твоите сборници. Но с туберкулозата тя не можа да се пребори, въпреки че опита. Мама искаше повече от всичко да види мен и Дани пораснали.

— Да. Щеше да се гордее с теб, Лора.

— Надявам се. Иска ми се да е така.

— Щеше.

— Все още ми липсва. Бих дала всичко да е сега тук, да можеш да я опознаеш.

— Ще я опозная чрез дневниците й.

— Наистина ли искаш да ги прочетеш?

— Да. Не познавам много забележителни хора, повечето само се смятат за такива.

— Ти си един забележителен човек.

— Не. Дори не зная кой съм вече. Години наред учех нещо, което сега мразя. Загубих времето си и парите на Тед Бингам. Когато се появих в Киърни, отивах в Сан Франциско да убия Рос или Лидия, имах планове да заведа Джош в Канада и да се скрия някъде, където законът няма да ме открие. Дори не знаех какво ще правя след това.

— А сега?

— Не зная какво ще сторя на Рос, ако го видя. Зависи много от това, какво е направил с Джош.

— Но няма да го убиеш.

— Мога поне да го пребия до смърт. Но тъй като имам семейство, за което да се грижа, няма да направя нищо, което ще ме отведе до бесилото.

— Все още те боли, нали? — попита тя тихо.

— Известно време не мислех за това.

— Дори за Лидия ли не си мислил?

— Само като за майката на Джош. Тя не е част от мен като теб и никога не е била. Ако имах време да я опозная по-добре, щях да си спестя много мъка. Въобще не беше такава, каквато си я представях, а и тя очевидно не ме е познавала. Не зная дори защо искаше да се омъжи за мен — може би защото и двамата сме с черни коси и си е мислила, че ще бъдем хубава двойка.

— Ти си красив мъж, Спенсър Хардън.

— Не зная. Зная само, че ако не беше ме напуснала, съвместният ни живот щеше да бъде ад и за двамата. Мечтаех да се върна вкъщи при любящата си жена, но всичко си остана илюзия. От разстояние беше по-лесно да се преструваме, че между нас има нещо. Гледах снимката й с Джош и не си мислех за ада, в който живея, не мислех каква всъщност беше тя.

— Все още говориш с горчивина, Спенс.

— Не, горчивината вече я няма, оттук нататък започват хубавите неща. Имам теб и Джеси и само Джош ми липсва.

— Ще го намерим. Всяка вечер се моля за него. Зная, че ще го намерим.

— Ако е жив. Ако са се разболели с Рос от холера, сигурно не е имало кой да постави плоча на гробовете им, ако въобще са били погребани. По дяволите, вълците може да са изяли телата им!

Тя се обърна към него.

— Не искам да чувам такива приказки! Вярата крепи човека, не черногледството. Трябва да вярваш, за да успееш.

— Аз пътувам нататък, Лори. Ако нямах вяра, щях да се насоча на изток, не на запад. Той е последният от моята кръв засега, а това значи много за един мъж. Може да е единственият ми наследник, ако с теб нямаме деца. Колкото и да обичам Джеси, тя не може да продължи името ми, ще вземе името на съпруга си, не моето. А докато се омъжи, ще е Тейлър, не Хардън.

— Не мисля, че трябва да е Тейлър — каза Лора.

— Не би било честно спрямо Джес. Той искаше това бебе.

— Както всички мъже, той искаше син, Спенс. Единствен път го видях да плаче — когато загубихме бебето. Толкова много искаше момченцето.

— Той почти е щял да те загуби, Лора.

— Това го вбеси, а плачеше заради сина си.

— Не искам да й отнема името му, това е всичко, което той й е дал. Аз ще имам радостта да я отгледам и възпитам. От мен ще иска ръката й някой мъж. Ако е неподходящ, аз ще съм този, който няма да я даде. Джес не е тук да види тези неща, но аз ще съм тук. Освен това второто й име е Спенсър, тя ще знае, че съм бил съгласен да носи и фамилията ми. Просто не искам да й отнема името на Джес.

— Трябва да вярвам, че той знае, че сме в добри ръце — каза тя нежно. — Трябва да вярвам, че би бил доволен.

— Не мислиш много за него, а?

— Когато я погледна понякога, виждам него в нея. И ме обзема празнота и тъга. Но всичко се компенсира с това, че имам теб. Между нас има нещо, което не съществуваше между Джес и мен — ние разговаряме, споделяме, показваме обичта си един към друг. Може би и той е искал това, но не е знаел как да го направи. Зная, че ме обичаше и аз го обичах, но в много отношения я нямаше привързаността. Каквото намислеше, това ставаше. Никога не ме е питал, просто ми казваше какво аз искам, Спенс. Трябваше да ида с него в Небраска, защото така искаше той.

— Сега идваш с мен в Калифорния.

— Може би разликата е в това, че не искам да съм без теб. Бях свикнала да съм без него.

Късното следобедно слънце огряваше в жълто копринената й коса и оживяваше прекрасните й очи. Той се гордееше не само с красотата й, но и с нейната непринуденост. Всичко в нея беше естествено.

— Винаги си откровена, нали? — попита я нежно.

Лора наклони глава и леко се усмихна.

— Е, невинаги — отвърна тя. — Казах ти да си вървиш, а не ми се искаше да си тръгнеш. Когато ти казах да си събереш дрехите и да ги вземеш със себе си в лагера, трябваше да измисля начин да те накарам да се върнеш.

— Така ли?

— Сутринта, когато си тръгна, ти казах, че не съм успяла да приготвя всичките ти дрехи и ще се наложи да се отбиеш за тях, но тъй като вече бях изгладила ризите, трябваше да ги намокря отново. Не можех да си позволя да не те видя повече.

— Но не искаше да ми позволиш да живея там. Вече ми бе казала, че ще трябва да си намеря друго място.

— В това отношение не бях те излъгала. Исках просто да се отбиеш. Мислех си, че ако имаш време да размислиш, може би щеше да формулираш по-добре предложението си за брак.

— Доколкото си спомням, ти ми отказа — припомни й той.

— Ами нямаше никакъв ентусиазъм в предложението ти. Мислеше си, че си длъжен да се ожениш за мен, но не го искаше. Ако аз не значех нищо за теб, този жест бе глупав. Може да съм практична, но имам гордост, Спенс.

— Зная. Чувал съм за подаянията много пъти.

— Някои хора бързо схващат. — Тя рязко промени темата на разговора и каза: — Скоро ще спрем, трябва да измисля какво да приготвя, за да остане и за Аби и децата й.

— Как ще нахраниш шестима души с нещо, което е останало?

— Трудно, но и тя има гордост. Ако знае, че приготвям храна само за тях, няма да я вземе, а момчетата й гладуват. Тя гледа бебе, на което растат зъбките, бременна е и има още четири деца под шест години. Ако срещна някога Мат Даниелс, ще го убия! Та тя е раждала всяка година.

— Това показва колко е лоша теорията ти за децата.

Лора не обърна внимание на думите му и продължи:

— Онзи ден Джими паднал от фургона и си наранил крака, закачил се на един ръждив пирон, стърчащ отстрани.

— Кой е Джими?

— Той е на четири години. Мисля, че трябва да видиш крака му, Спенс. Аби казва, че е започнал да гноясва.

Той направи недоволна физиономия и тя поклати глава.

— Не те карам да практикуваш медицина, моля те да го погледнеш. Може би можеш да й кажеш някакъв лек.

— Това си е медицина.

— Ти си хирург. Не те моля да отрежеш крака му. Освен това й казах, че ще й дадеш съвет на вечеря.

— Нямам нищо против да ги храня, Лори, но не искам да вечерям с шест хлапета. Изморен съм.

— Дори не ги познаваш. Виждал си ги само, като тичат напред-назад, когато правим лагер.

— Тичат навсякъде. Ако бяха мои, щях да ги завържа.

— Няма място във фургона. Какво ще кажеш за шунка със зеленчуци, хляб и мармалад?

— Няма да стигне за деветима.

— Деветима?

— Аз мога да ям поне за двама.

— Има достатъчно шунка — каза тя. — Първо ще я сваря, а после ще я изпържа, за да се обезсоли. Нямаш нищо против, нали, Спенс?

— Не. Надявам се само да не накарат Джеси да надуе гайдата през нощта.

— По-скоро ще я изморят. След като я нахраня, тя сигурно ще спи като къпана до сутринта. А колко е приятно отзад във фургона! Не бих казала, че това ще е лошо, нали? — Бавна съблазнителна усмивка се изписа по устните й и Лора добави с дрезгав глас: — Няма да те оставя на мира довечера.

— Безсрамна си. Знаеш го, нали?

— Но ти ме обичаш.

— Много. Тялом и духом.

— Тя със сигурност ще спи тази нощ — каза Лора. — Дори ако се наложи да я приспя.

Докато Спенс се миеше, след като се бе погрижил за животните, чу викове и смях, които му подсказаха, че челядта на Даниелс бе открила фургона им. Той се питаше защо майката не може да ги накара да се държат прилично. Всяка вечер две от децата лудееха из лагера, а тя се криеше във фургона, без да я е грижа. Хората май вече не я съжаляваха толкова.

— Спенс, запознай се с Аби — каза Лора, когато тя дойде до фургона. — Госпожо Даниелс, това е съпругът ми, Спенсър Хардън.

— Приятно ми е — промълви жената.

Той бе изумен. Бе я мяркал наоколо, без да й обръща особено внимание. Отблизо тя изглеждаше много по-зле. Единствената извивка на тялото й бе големият й корем. Всичко друго просто висеше на костите й. Рядката й коса я правеше още по-мършава. Носът й очевидно бе чупен неведнъж, а когато се усмихнеше, зейваха дупки на мястото на предните два зъба. Вървеше бавно, явно с болки. Беше млада жена, състарена от бедност, твърде много деца и брутален и жесток съпруг.

— Здравейте, госпожо Даниелс — рече Спенс.

— Не е довела Джими — обясни Лора.

— Не му се ядеше, бога ми, каза, че не е гладен — започна да се оправдава гостенката.

— Може би трябва да идеш да го видиш — каза Лора на Спенс.

— О, не, ще се оправи. Той не е добре, откакто баща му си тръгна. Може би му липсва. Но знаете как са децата — винаги недоволстват.

— Лора каза, че си наранил крака.

— Да, падна от фургона онзи ден. Раздра си крака на един стърчащ пирон.

— С какво го намазахте? С терпентин?

— Нямам нищо, само го превързах, за да спре кръвта. Не за пръв път се удря, няма да му е и за последен. Когато имаш момчета, очакваш целите да са в рани. Ако не е той, ще е някой друг — все има по нещо.

— Но нали проми раната? — попита Лора бързо.

— Щях да я промия, но не исках да цапам фургона с кръв и само я превързах. Измих я тази сутрин в реката, беше забрала, затова поставих малко свинско месо върху нея. Така ще се извлече гнойта, нали знаете?

— Съпругът ми е лекар, Аби.

— Така ли? Тогава смятам, че знае по-добре от мен какво трябва да правя.

— Спенс…

Предупредителната нотка в гласа на жена му го накара да премълчи това, което всъщност мислеше.

— Зависи колко е дълбока раната — каза той дипломатично. — Ако вдигне температура или ако мястото стане топло и червено, може да се окаже сериозно. Ако е подуто или бледо, също е опасно. Няколко лоши неща могат да се получат при такава рана — тетанус, отравяне на кръвта, гангрена, холера… Всички са опасни. Може да се промие с речна вода, но ако е преварена. Не е ли, с мръсотията и изпражненията на животните рискувате да инфектирате раната.

— Той не е пил такава вода — побърза да го увери Абигейл Даниелс. — Само измихме одрасканото място.

— Спенс ще види крака на Джими — предложи Лора.

— Няма нужда, само една дупка е. Пък и нямаме пари за лекар.

— Безплатно ще е, госпожо Даниелс — каза неочаквано Спенс. — След вечеря ще ви дам лекарство, но е малко късно. Изминали са повече от шейсет часа, инфекцията може да се е развила.

— Не е възможно, има само малко гной.

— Въпреки това искам да промиете внимателно раната с гореща преварена вода, колкото може да трае. После поставете две чаени лъжици сол в чаша вряла вода и направете компрес. Поддържайте го горещ и го оставете на раната поне половин час. Това ще извлече гнойта по-бързо от свинското. И опечете свинската мръвка, преди да я хвърлите, или нечие куче ще се разболее, като я изяде.

— Раната трябва да се отвори, така ще оздравее — продължаваше да твърди жената.

— Не и ако има дълбока инфекция. Когато се върнете, искам да запалите един фенер и добре да я огледате. Вижте дали има някой от следните симптоми: при суха гангрена мястото е сухо и безчувствено, а кожата — червена; при мокра гангрена има същия вид, но по раната има мехури и вони; при отравяне на кръвта има червени ивици по долната част на крака и се чувства парене.

— Ами за другите две — холера и другото, което споменахте?

— Тетанус. Още е рано да се каже. Ако получи болки в стомаха и вдигне температура през следващата седмица, значи е заболял от холера или тиф. Тетанусът се проявява по-бавно — обикновено след две седмици, а понякога и по-късно. Ще му се схванат вратът и челюстта, ще има треска и болки в ставите и светлината ще причинява конвулсии.

— Спенс, плашиш я — протестира Лора.

— Само й казвам за какво трябва да следи.

— Откъде знаете всичко това? — попита жената с уважение.

— От медицинския колеж и от армията.

— Той е завършил едно от най-добрите училища в страната, Аби, и беше най-добрият хирург в армията на Конфедерацията — каза Лора с гордост.

— Не знаех — промърмори госпожа Даниелс, гледайки на него с други очи. — Всички си мислехме, че е просто обикновен господин. Трябва да го разглася.

— По-добре недей. Не практикувам — заяви Спенс категорично. — Сега обмислям дали да продължа.

— Той е ампутирал хиляди крака, Аби, и е постигнал най-високия процент на възстановяване. — Докато Лора обясняваше, тя усети, че Спенс стискаше вратата. — Да гледаш четири години само трупове и ранени тела е много тежко за мъж, който не е безразличен. Той вижда всички мъртъвци, но забравя хилядите, които са се прибрали по домовете си благодарение на него.

— Лора!

— Това е истина.

— Както и да е — каза Спенс, връщайки се на темата за Джими. — Ако са налице някои от тези симптоми, които споменах, ще се наложи да го пренесем тук, за да го прегледам. Да ги повторя ли?

— Разбрах.

— Добре.

— Джими ще се оправи. Той е моето мило момченце, иска ми се да имам още дузина като него. Нейт и Франки са лудите глави, знаете. Джек е много малък да създава проблеми, а на бебето сега му никнат зъбките. Ще си помислите, че съм много заета. Но без Мат ми е по-добре. Жалко само, че избяга с всичките пари. Става трудно да изхранвам децата.

 

 

— М-м-м — мирише хубаво — промълви Спенс във врата на Лора, докато я галеше под завивките.

— С френския парфюм съм. Когато го правим, си затварям очите и си представям, че съм някъде другаде, а не във фургон.

— Може, докато не си представяш, че си с някой друг. — Той намери подгъва на нощницата й и започна да я повдига. — Един ден, госпожо Хардън, ще се забавляваме в най-хубавия хотел в Сан Франциско.

— Никога няма да съм с друг, Спенс. — Тя обви с ръце врата му и наведе главата му, за да го целуне.

— Трябва да намеря лекаря! — внезапно се чу тревожен детски глас. — Трябва да намеря лекаря! Мама каза, че е тук някъде, но не мога да го открия.

Гласът проникна в интимната обстановка и развали очарованието й.

— Какво става, по дяволите?… — промърмори Спенс. — Твърде е късно навън да се разхождат деца.

Лора дръпна нощницата си надолу и седна.

— Ти си единственият лекар тук, сигурно търси теб.

— По дяволите!

Някой си подаде главата от другия фургон и изруга:

— Изчезвай оттук, проклет малък пакостник! Нямаме лекар.

— Трябва да го намеря. Заради Джими, той се влоши.

— Ще приготвя чантата ти — каза Лора и стана. После викна през дупката на брезента: — Тук е. Веднага идва.

Спенс седеше неподвижно, поемайки си дълбоко въздух. Не искаше да прави това. Ако раната бе причина за лошото състояние на момчето, със сигурност щеше да е нещо сериозно. Не искаше да вижда повече болести и смърт.

Лора държеше в една ръка чантата, а другата сложи на рамото му.

— Спенс, трябва. Ти обеща.

— Нищо не бива да правя, Лора. Ако е от раната, тази глупава жена вече го е убила. Какво мога да сторя аз? Да седя и да гледам как умира едно малко дете.

— Ти й каза…

— Зная, но тя дори не се е погрижила да почисти раната. Сега иска аз да се оправям. Обзалагам се, че въобще не го е намазала с лекарството, което й дадох.

— Може да е нещо друго. Не знаеш какво си мисли тя.

— Мисли, че аз ще го оправя.

— Спенс…

Малкото момченце се промуши през отвора и каза, хълцайки:

— Майка ми е изплашена, господине. Джими не е на себе си, нищо не усеща. Тя плаче и казва, че той ще умре.

— Намаза ли крака с лекарството? — попита Лора.

— Не можа веднага, защото…

— Казах ти, че не го е направила — измърмори Спенс.

— Защото Били плачеше, господине. Той се скъсва от рев, щото зъбките му не избиват, а и сладките неща не помагат. Мама трябва да го укротява да не плаче, иначе хората ще я изхвърлят. С това се занимаваше, затова не можа да помогне на Джими.

— Ти си Нейт, нали? — попита нежно Лора.

— Да, госпожо.

Тя сложи мръсното дете в скута си и го прегърна.

— Няма да е лесно да си мъжът в семейството — добави с усмивка, за да го успокои. — Спенс, къде са медените бонбони? Нейт трябва да се съвземе.

Той се чувстваше, сякаш го притискаха стените на затвор, сякаш бе попаднал в капан.

— Не зная, мисля, че са под седалката.

Неохотно стана и се присегна за чантата си. Като че ли цялата тежест на света беше в тази кожена чанта.

— Мама няма никой друг — промълви детето, облягайки се на Лора. — Трябва да съм силен, щото съм най-големият.

— На колко години си, Нейт? — попита тя, навеждайки се колкото може под седалката. С една ръка го държеше, а с другата отвори торбата. — Имам нещо, което малките момченца харесват.

— На пет съм. — Детето сложи един бонбон в устата си и я погледна. — Мога ли да взема и за братята си?

— Добре — обади се Спенс. — Е, хайде, Нейт, трябва да ме заведеш до вашия фургон. И не давай бонбони на бебето, може да се задави.

Докато прекосяваше тихия лагер в тъмното, държейки малката ръка на Нейт Даниелс, на Спенс му се плачеше. Такова бреме бе много тежко за петгодишно дете. По дяволите, на него не му се искаше да има такова бреме.

— Какво му е на Джими? — попита след малко той.

— Не чувства крака си. Когато мама му сложи гореща вода, той не плака, въобще не реагира. И от лекарството, което сте й дали, трябва да му пари, но и него не усети.

— Ясно.

— Това е лошо, нали?

— Може да се окаже лошо.

— Като се оправи, ще му дам цялата шепа бонбони — реши Нейт. — Откакто го помня, все боледува, но не е лош, господине.

— На колко години е?

— Няма още четири.

Лора му бе казала, спомни си Спенс.

— Четири — повтори той.

— А вие имате ли си момчета?

— Едно. И то е на четири.

— Мама казва, че не може да ни изхранва всичките. Сигурно си мисли да се отърве от нас.

— Няма да го направи.

— Ако нямахте момче, можехте да вземете Джими, тъй като той боледува най-много, а вие сте лекар. Ще ми липсва, но мама не може да се грижи за него, както трябва, а и никои няма да го иска.

— Тя няма да се откаже от никого — успокои го Спенс. — Майките не правят такива неща.

— Няма избор. Ще измрем от глад иначе. И няма да стане по-добре. За последен път са се скарали и татко няма да се върне дори ако знае, че гладуваме. Тъй казва мама.

Според Спенс беше ужасно неприятно, че Аби Даниелс обсъжда тези проблеми с едно дете. И на майка му й е било страшно трудно, преди да се омъжи за Бингам, но никога не му бе говорила за това. Трябваха му години да го разбере.

— Няма да ида в сиропиталище — продължи малкият. — Като порасна и почна да работя, ще прибера братята си при мен. — Нейт спря на място. — Ние си говорим и щях да подмина фургона. Ето онзи е. Е, не е наш, но живеем в него.

— В тъмното е лесно да го пропуснеш.

— Тя няма да запали фенера, докато не пристигнем, щото няма керосин. Водя го, мамо! — извика Нейт и се качи на един от товарните фургони.

Вътре цареше хаос. Беше пълно с провизии и нямаше място за толкова хора. Жената бе постлала едно оръфано одеяло в средата, което служеше за легло на всички деца. Единствените неща, които биха могли да са нейни, бяха два чувала, видимо натъпкани с дрехи. Един индианец имаше много повече вещи в колибата си.

Изпитото лице на Аби се обърна към Спенс, докато той се бореше със сандъците на входа.

— Бяхте прав, доктор Хардън, аз сгреших. — Това бяха първите й думи. — Вече не е просто рана. Целият крак се е подул. Трябваше да срежа с нож крачола, за да го погледна. Явно не съм му обърнала достатъчно внимание, за да разбера колко е зле.

— Ще ми трябва повече място — изрече Спенс.

— Нейт, вземете Джек и излезте навън с Франки — нареди майката.

— Мамо, аз съм без панталони — протестира едното от момченцата.

— Тихо, Франки. Ще донеса одеяла, когато изнеса Били. Той ще излезе последен, щото не искам да се разболее, докато му растат зъбките. Ще се увием заедно и никой няма да разбере, че си гол.

Спенс изчака всички да излязат и отвори чантата си. Може би щеше да има нужда от помощ, но нямаше място за всички тези хлапета, а най-малко искаше над главата му да пищи ревливо бебе. Трябваше да пълзи, за да стигне до болното дете, а там дори не можеше да се изправи.

— Джими? — каза той нежно и докосна лицето на момчето. Беше толкова горещо, че го опари. — Джими, аз съм доктор Хардън. Майка ти ме помоли да видя крака ти.

Малкото момченце отвори очи, замъглени от температурата.

— Крака го няма.

Тръпки побиха Спенс по гърба.

— Тук е — каза той и го докосна. Кожата беше гореща и опъната. — Виждаш ли?

— Не ме боли повече.

Спенс приближи фенера и погледна. Кипна от възмущение. Момчето беше изпито и слабо, очите му изглеждаха огромни. Нараненият крак беше страшно отекъл.

На пет сантиметра под коляното кракът беше горещ и червен, но надолу кожата се променяше от тъмносива до черна. Юнската топлина бе улеснила разпространението на инфекцията.

— Много ли е зле? — попита отвън Абигейл Даниелс.

— Доста. — Той затвори очи за миг, за да събере смелост да й каже. — Гангрена.

— От това се опасявах, като го видях тази вечер. Ще умре, нали? — В гласа й имаше огромна тъга, но нямаше гняв, само примирение. — Аз съм виновна — добави тя и въздъхна. — Господи, исках да му обърна повече внимание, но не го направих.

Спенс бе съгласен с нея.

— Изпратете Нейт при жена ми — каза само той. — Нека й каже да помоли госпожа Уилсън да гледа Джеси.

— Аз мога да я гледам.

Беше толкова ядосан, че пропусна да отвърне, че няма да й позволи да докосне дъщеря му.

— Имате за кого да се грижите — каза той рязко. — Искам госпожа Хардън да дойде тук веднага.

Стори му се, че я чака цяла вечност, но знаеше, че не е прав. Тя трябва да се облече, да събуди Джеси и госпожа Уилсън. Искаше да говори с нея, преди да реши какво да прави, и затова времето се точеше толкова бавно. Най-после я чу как казва на Нейт: „Ти си добър млад мъж“, и му се доплака. Едно петгодишно дете имаше нужда от детство.

— Спенс, какво става? — попита Лора, докато се качваше във фургона. — Нейт каза, че имаш нужда от мен, а Аби мълчи.

— Защото знае, че е убила сина си.

— Какво? — почти изкрещя тя. — Мъртъв ли е?

— Все още не.

Промъквайки се през щайги и сандъци, тя се добра до него. Първо погледна лицето на детето. Коленичи до него и започна да го успокоява:

— Всичко ще се оправи, миличко, не слушай тези, които ти казват друго. Лекарят ще направи всичко възможно да ти помогне. — Погледна мъжа си и промълви: — Целият гори.

— Не зная дали лекарят може да му помогне — каза той бавно. — Лора, това е гангрена. Можеш ясно да видиш границата. Нищо не чувства под тази граница, защото тъканта е мъртва. А досега сигурно вече има и отравяне на кръвта.

— Не бива да говориш така пред него. Той трябва да се бори!

В очите й напираха сълзи, а гърлото така я стегна, че едва дишаше. Трябваше да се престраши и да погледне крака на детето.

— Боже господи! — ахна тя и си запуши устата. Накрая преглътна и каза тихо: — Как можа да стане толкова бързо?

— Има много причини, но две са повече от ясни — раната е била замърсена и сега е лято.

— Да, но… — Лора прехапа устни, за да не заплаче. — Той е само на четири години!

— Да. — Спенс погали с ръка челото на момченцето, поемайки топлината. — Ще ми трябва хлороформ. — Жена му го погледна, той пое дълбоко въздух и кимна: — Ще ампутирам крака. Това е единственият му шанс, но нищо не е сигурно. Ако заразата е в кръвта му, всичко е свършено. Тя те е излъгала, Лора, не зная защо, но те е излъгала.

— Какво?

— Раната е на повече от шейсет часа. Може би не е искала да се разбере, че нищо не е направила. Мисля, че кракът е започнал да се подува от онзи ден, а не от днес. Трябва да се отреже.

— О, Спенс, съжалявам, ужасно съжалявам.

— Имам нужда от хлороформ. Ако трябва да отрежа крака без упойка, шокът ще го убие.

— Не искам той да чуе това.

— Твърде зле е, за да го разбере. Каза ми, че крака го няма.

— Не зная къде мога да намеря хлороформ. Това не е нещо, което човек носи със себе си.

— Разпитай. Ако не успеем да намерим, трябва да използваме нещо друго, а уискито не е най-добрият вариант. Той е толкова малък, че количеството алкохол, което е необходимо да го упои, ще го натрови.

— Ще видя какво мога да направя. Искаш майка му да е тук, нали?

— Не, искам ти да си тук, за да ми помагаш. Искам да гледаш, тогава може би ще разбереш защо не желая повече да го правя.

Прилоша й от самата мисъл, но кимна.

— Ще направя, каквото мога. Но Аби…

— Не искам да виждам тази жена повече.

— Трябва да й кажеш.

— Ще оставя това на теб. Вече й казах, че е гангрена и не мисля, че се трогна. Измънка само, че може би е трябвало да му обърне повече внимание.

— Не зная как да й го съобщя.

— Ти можеш да го направиш.

— Добре. Ще се върна възможно най-бързо. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не. Кажи й да кипне вода, като не й представлява трудност.

— Прекалено зле се отнасяш към нея, Спенс.

— Всяка жена, която казва на децата си, че ще ги даде на сиропиталище, не заслужава да бъде майка. Не ме е грижа колко е бедна, просто няма право да ги говори такива на Нейт. И не започвай да спориш, Лора, защото въобще не ми се говори за това. Ужасно съм ядосан.

Той опря глава до студената метална рамка на леглото, затвори очи и си помисли, че Господ го заведе в рая, за да му покаже ада отново. Чу Лора как обясняваше отвън:

— Ако кракът не се отреже, той ще умре, Аби. Не е сигурно, че ще оживее и след ампутирането. Защо не се обади по-рано, когато Спенс можеше да направи нещо друго?

— Стана както ти казах — продължаваше да упорства жената.

— Но не е станало, когато ми каза.

— Всъщност не зная кога се е случило. Не се чувствах добре и Нейт се грижеше за децата. Сигурно той го е превързал.

— Не, не можеш да направиш това, Абигейл Даниелс. Как така ще хвърлиш отговорността върху едно петгодишно дете — рече Лора гневно. — Не е честно и ти го знаеш. Не ме интересува колко ти е трудно. Господ ти е дал тези деца и ти трябва да ги отгледаш.

— Не е така. Ти не знаеш какво значи да си беден…

— Сигурно съм била по-бедна от теб — викна Лора. — Вместо да говорим, по-добре да намеря хлороформ, за да може този мъж вътре да направи нещо, което ненавижда, и то, защото ти не си се грижила за това дете! Момчето ти ще подскача на един крак, Аби, и ако ти не го искаш, аз го искам!

На Спенс му трябваха няколко минути, за да осмисли думите й. За какво, по дяволите, говореше тя? Неговите грижи му стигаха.

— Искам момчето си, госпожо Хардън. Искам ги всичките, но кажи ми как да ги изхранвам? — крещеше Абигейл след Лора. — Господ иска ли да ги гледа как гладуват?

Той не чу отговора на жена си. Изправи се и разкърши рамене, преди да се доближи до Джими Даниелс. Тъй като нищо не можеше да направи в момента, легна до него и се опита да го успокои, доколкото можеше.

Трябва да бе задрямал, защото следващото нещо, което си спомни, бе как Лора му казва:

— Освен уиски, можах да намеря само тези връхчета от кактус.

— Какво? — промърмори той и стана.

Зад нея се показа водачът полуиндианец.

— Шейените го ползват. Добро лекарство е.

— Той можел да говори, Спенс. Казва, че това е кактус.

— Зная какво е.

— От него се получават халюцинации.

Спенс отвори сборника си и започна да го прелиства. Може би щеше да го намери на латински.

— Проклет да съм — каза той тихо. — Mescal — силно действащ интоксикант, причиняващ опиянение и халюцинации. Не зная каква трябва да е дозировката, но ще опитам. Господ ми е свидетел, че няма какво друго да използвам. Трябва да му намеря разтворител и да слагам постепенно по малко, за да видя ефекта.

Направи разтвор от медицински спирт и вода, накисна връхчетата в него, смятайки, че е по-добре, отколкото да използва само преварена вода. Не искаше тя да навлезе в дробовете на детето, ако то започне да повръща.

Тъй като момченцето беше почти в безсъзнание, той използва малко от разтвора. Когато накрая взе хирургическите си инструменти, Лора трепна. Спенс затвори очи и бързо се помоли наум, после насочи вниманието си към крака на момчето.

— Искам да го хванеш за ръцете — каза на Лора той. — Ако скочи, дръж го. Искам първо да изчистя раната.

Джими Даниелс не реагира на скалпела. Пребледняла като платно, Лора гледаше детето, докато Спенс отдели кожата над коляното. После той разряза мускула до костта, за да я почисти, преди да започне да реже. Почти й прилоша от звука, който издаваше хирургическият трион, но поне това не продължи дълго. Тъкмо бе започнал, а вече връзваше кръвоносните съдове с копринен конец. Изравни мястото, обви го с кожа и го заши с чисти конци. Когато Спенс свърши, тя усети, че роклята й беше мокра от пот.

— Готово — каза той. — Трябва да изхвърлим отрязаното и да поизчистим тук. Не се знае дали ще оживее, но няма да умре от гангрената.

— Значи ще оживее?

— Не е сигурно. Все още има опасност от отравяне на кръвта, но бих казал, че сега шансовете му са по-големи.

Спенс погледна неподвижното телце и срещна погледа на Лора. В очите й напираха сълзи.

— Всичко е наред — каза той тихо. — Трябва да идеш да вземеш Джеси. Не бива да будува цяла нощ.

— Ами ти?

— Ще остана малко при него, за да опитам да сваля температурата му. Мога да очаквам някакво подобрение едва след няколко часа, но ще е добре, ако успея да му смъкна няколко градуса.

— Благодаря ти — промълви младата жена.

— Няма защо. Ще гледам да не те събудя, като си лягам.

Той остана при Джими Даниелс почти цялата нощ. Чак когато сивата светлина на утрото проникна през брезентовия отвор, реши да си тръгне. Докато момчето беше в безсъзнание, температурата му спадна и вече можеше да си почине спокойно. И кървенето бе намаляло.

Изморен като куче, Спенс се промъкна през задната част на фургона им и пролази до леглото, стараейки се да не събуди Лора и бебето. За миг остана неподвижен, вгледа се в лицата им и си помисли, че те сигурно са най-красивите на света. Реши да остане още малко буден. Лора щеше да кара после, докато той поспи.

Тъкмо мислеше да се измъкне назад, когато почувства нещо под коляното си, и видя дневника й. Взе го, за да изглади смачканите страници, после опита да прочете последните редове, но беше тъмно. Любопитството му надделя и внимателно запали фенера.

19 юни 1886. Под датата Лора бе описала всички обикновени неща, та чак и вечерята. Но последният абзац привлече вниманието му.

Тази вечер съпругът ми извърши най-забележителното нещо, което съм виждала. Той спаси живота на едно четиригодишно момче, като отряза гангренясалия му крак така прецизно, че имах чувството, че наблюдавам велик художник. Той е надарен с талант за хирург, както Микеланджело — за художник. Той смята, че героите се проявяват в битките, и не разбира, че самият е герой. Великите пълководци изпращат мъжете на смърт; Спенсър Хардън ги връща към живота и им дава шанс. Със сигурност Бог не му е дал този дар случайно.

Не можеше да отрече, че тези редове го трогнаха. Те не трябваше да бъдат видени от други очи, дори от неговите, и това ги правеше още по-силни. Знаеше, че думите идват от сърцето й.

С изчезването на звездите в богатите топли нюанси на зората Спенс затвори дневника, отиде до леглото и се отпусна зад Лора. Прегърна я и я притисна към себе си.

— Обичам те — промълви той.

Тя се размърда и се обърна към него.

— Добре ли си?

— Да, четох дневника ти.

— О, не предполагах, че ще го намериш, но и бездруго това е истината. Исках Джеси и Джош да знаят що за човек си.

Лора сънливо се протегна и попита:

— Колко е часът?

— Слънцето изгрява.

— Как е Джими?

— Още е твърде рано да се каже, но се надявам да оживее. Смятам, че отстраних изцяло гангрената. Температурата му спадна доста, докато бях там. Не е нормална, но спадна.

Той приглади разчорлената й коса и попита:

— Откъде си се научила да пишеш така?

— От мама. Но тя беше по-добра. Нямаше образование, но имаше талант.

Спенс легна по гръб и се вгледа в металните обръчи, на които бе опънат брезентът.

— Мисля, че Джими има добри шансове. Чух какво каза на майка му и го одобрявам.

— Просто бях бясна, Спенс. Едно е да сгрешиш, но е много по-лошо да не си го признаеш, това не мога да простя. Когато видях крака, ми прилоша. Не зная как го направи, честна дума.

— Получи се добре — рече той. — Но трябваше да е така, Бог знае, че имам достатъчно практика.

— Това е нещо повече от практика. Това е дар, независимо дали искаш да го признаеш или не.

— Това си писала в дневника си.

— Да.

— Микеланджело, а?

— Ами той е първият художник, за когото се сетих. Можех да пиша и Леонардо да Винчи.

— Това щеше да е най-големият комплимент — промълви Спенс.

— Щом думите ми са те развълнували толкова, какво ще направиш по въпроса?

— Не зная, може би ще прочета дневниците на майка ти. Искам да разбера откъде си научила някои неща. Подозирам, че в тях има нещо, което да ми обясни това-онова.

— Аз не съм като нея, Спенс, мама беше по-практична от мен.

— Не е възможно. Няма наивност в тази твоя желязна самодисциплина.

— Но ще го обмислиш, нали? Знаеш, че това, което написах, е истина.

— Да, но нищо не обещавам. Зная само, че съм доволен от това, което направих. Погледнах го и си казах, че това дете може да е Джош.

— И двамата са на четири години.

— Ако не бях сигурен, че ще си навлека непреодолими трудности, щях да ги взема при нас.

— Кои?

— Нейт и Джими.

— Тогава кой ще се грижи за Франки?

— Лора, няма да правя сиропиталище. Знаеш ли, приличаш на Бингам, той приютяваше всяко бездомно куче, което идваше.

— Може би ако Аби имаше малко пари, щеше да се справя по-добре.

— Може би. Ако ни остане нещо, докато се доберем до Сакраменто, ще й го дам — реши Спенс. — Господи, изморен съм.

— Аз не съм. — Обърна се и погали с пръст лицето му. — Наболата ти брада ми действа особено… — каза тя.

— Бебето ще се събуди.

Лора погали ухото му.

— Госпожа Уилсън не е могла да я приспи. Аз я нахраних преди час и тя добре си похапна. Но ако си изморен…

— Не в този живот! Знаеш до какво водят тези закачки, нали? — усмихна се той. — Не харесвам закачки, които нямат продължение, госпожо Хардън.

Тя протегна ръце към врата му.

— Е, няма за какво да се безпокоиш — увери го нежно. — Аз съм жена, която обича да изпипва нещата.