Анита Милс
Горчиво и сладко (2)

Втора глава

Близо до Салисбъри, Северна Каролина

12 април 1865 г.

Лора Тейлър усети мириса на пушек и чу изстрели. Изтича към вратата и видя тъмен облак дим, издигащ се към небето. Изглежда, имотът на Бейкър — на три мили на север — гореше. Янките напредваха по пътя на железницата на юг към Шарлота.

Сърцето й спря и за момент тя почувства как ужасът бързо я завладява. Когато откраднат, каквото успеят, и разрушат всичко във фермата на Бейкър, сините „скакалци“ щяха да връхлетят и върху нея.

Добре, че поне мъжът й Джеси не си бе вкъщи. Сигурно пушекът щеше да го предупреди да не приближава, докато те не преминат.

С това успокоение дойде и мисълта, че сега тя трябва да спасява малкото, което имат. Мисли и спомени запрепускаха в главата й, когато погледна към единствения дом, който познаваше от раждането си. Тези стени щяха да пламнат като копа сено при първия допир на огъня. Тя знаеше много добре, че не може да очаква милост — дяволите янки горяха живи жени и деца, проправяйки си път към сърцето на Юга.

Изпепелената земя — така наричаха тази война, която янките водеха срещу жени, деца и старци.

Е, добре, те нямаше да опустошат къщата, не и докато тя е жива. Вероятно нямаше да може да спаси стария хамбар и кокошарника и те щяха да подпалят покрива на каменната пещ отзад, но тя щеше да остане в тази къща. Щеше да им се наложи да изгорят и нея заедно с дома й.

Тя обхвана с поглед предметите, заради които малко хора биха си направили труда да се бият. Тук бе прекарала всичките двадесет и три години от своя живот — между този пробит таван и дъските на продънения под. Всички спомени, добри и лоши, витаеха между тези измазани с хоросан и напукани стени.

И Лора взе твърдо решение. Трябваше първо да залости вратите. Нямаше много време. Захвана се трескаво за работа. Издърпа вехтото канапе, което майка й наричаше диван, напреки на преддверието, за да прегради входната врата, после започна да трупа върху него книги, да хвърля железни тенджери и всякакви тежки предмети, които можеше да вдигне. Изправи се назад, огледа се и разбра, че това не е достатъчно да ги спре. Трябваше й още нещо тежко. Започна да бута и влачи очуканите скринове, двата кревата, дъбовата маса със столовете — струпа при дивана всички останали мебели.

Спря да попие потта от челото си, огледа се и си помисли, че янките ще си отворят доста работа, ако се опитат да влязат тук. Но оставаше и задната врата, а вече нямаше с какво да я залости, за да ги спре. Мина през четирите малки празни стаи и реши, че трябва да се укрепи в кухнята.

Лора свали тежката пушка „Шарпс“ от стената и я зареди. „Един изстрел може да повали беснеещ бизон“, й бе казвал Джеси, но стреляше само веднъж. Магазинът беше с два патрона, но при стрелба имаше такъв силен откат, че можеше да я повали. Старият колт на баща й се зареждаше по-трудно, но поне имаше шест патрона и тя знаеше как да го използва. Докато взимаше кесията с барута от полицата, погледът й се спря на голямата черна печка и тя се сети, че ако може да я премести, ще ги забави и това ще й даде време да ги застреля един по един, преди да успеят да влязат през вратата.

Издърпа един стол от купчината мебели и с железен лост и чук разшири дупката в стената, за да измъкне кюнеца. Двама мъже биха могли да избутат печката без проблем, но Лора бе сама. С железен прът и една дъска от кревата тя успя да премести печката с няколко сантиметра. Подхващайки я ту от едната, ту от другата страна, Лора започна да я избутва през неравния под към вратата на кухнята. Чувстваше ръцете и краката си като откъснати, пот се лееше по косата и дрехите й, но сега онези нямаше да влязат тук без бой.

Чу ги да идват отдолу по прашния път. Пулсът й чукаше в слепоочията, докато зареждаше колта. Погледна през прозореца и видя шестима конници от съюзническата армия в двора си. Чу как единият се провикна:

— Хей ти там, който и да си, излизай! Имаме заповед да запалим къщата.

Острата миризма на катран потвърди думите му. С пушката в едната ръка и револвера в другата Лора се придвижи към прозореца на преддверието и счупи стъклото с дръжката на колта.

— Махайте се от моята собственост или ще стрелям.

— Ако излезеш, няма да те нараним — отговориха отсреща и някой заудря по вратата.

— Махайте се!

— Ще излезеш или ще те измъкнем насила!

— Имам заредена двуцевка за всеки, който е достатъчно глупав да се опита!

— Изрични заповеди, госпожо — трябва да излезете, преди да запалим къщата.

Пот се стичаше от челото й. Тя духна мокър кичур коса от очите си и стисна по-здраво пушката.

— Вие сте шайка сини страхливци и водите война с жени и деца!

Видя как дръжката помръдна и чу как блъскат с рамо здравата дъбова врата. Тя се разцепи под натиска, но купчината мебели пред нея не помръдна. Сред поток от псувни някой от другата страна извика:

— Залостена е, не може да се отвори.

— Разбийте я!

Когато мъжете се хвърлиха към вратата, Лора не можа да разбере веднага дали те чукаха отвън, или кръвта биеше в слепоочията й. Прицелвайки се с колта, тя дръпна петлето и натисна спусъка. Когато куршумът проби дървото, един от янките извика и облак пушек изпълни стаята.

— Тая ме простреля!

— Заобиколете отзад! Влезте и я измъкнете за косата, ако се наложи!

С крайчеца на окото тя видя как един син мундир се приближава към прозореца. Стреля отново. Той се свлече и запълзя обратно към ездачите пред входа.

Тонът стана помирителен:

— Госпожо, ние не нараняваме жени, но имаме заповед да изведем всички оттук. Така че излезте и тръгнете към града!

— Махайте се от двора ми! — извика Лора отново и приготви за стрелба колта. — Ако някой ще си тръгва, то това ще сте вие!

— Госпожо, нямаме избор! Просто направете каквото ви се казва и никой няма да ви нарани. Имате думата на офицер и джентълмен.

— Ще трябва да ме изгорите заедно с къщата, защото няма да изляза. Сигурно много ще се гордеете с тази си постъпка.

— Заобиколете отзад! — извика някой. — Тя не може да се справи с всички ни.

Сърцето й заби лудо, но успя да запази самоуверения си тон:

— Влизайте! — извика тя предизвикателно. — Тук има достатъчно за цяла армия и всичко е заредено. Така че кой от вас, страхливи янки, иска да обърне корема? Влезете ли през тази врата, ще ви избия като кучета!

— Тя блъфира. Хайде, хванете я!

Лора зърна един войник в синя униформа да пълзи по земята, опитвайки се да заобиколи от другата страна на къщата. Тя стигна до прозореца навреме, за да хване на мушка синия му хълбок. Прицели се и натисна спусъка на двуцевката. Стъклото се строши от изстрела, сякаш избухна експлозия, и откатът я хвърли към стената. Тя стисна рамото си. Не беше сигурна дали викът бе излязъл от нейните уста, или от неговите, но когато се осмели да погледне през счупеното стъкло, го видя да се гърчи на земята. Сачмите бяха надупчили панталоните му и задните му части приличаха на сурово месо.

— Боже мой, прости ми, но нямах друг избор! — прошепна тя, потресена от това, което бе направила.

Прикривайки се, извика:

— Още някой глупак иска ли да опита?

— Хвърляй факела! Изгори тая кучка!

Докато се придвижваше от стаята на Дани към преддверието, тя се ослушваше напрегнато, опитвайки се да познае от коя страна ще се появят. Видя как конникът вдигна горящата факла.

— Моля те, Господи, не ме изоставяй! — Лора започна да се моли пламенно, насочи колта и стреля.

Конят се изправи на задните си крака. Когато борината падна на земята и избухнаха пламъци, животното се изплаши още повече. Стъпи отново на предните си крака и побягна. Ездачът се изправи и закуцука след него, ругаейки на висок глас.

Конниците се отдалечиха на безопасно разстояние и започнаха да обсъждат нещо, но тя не можеше да ги чуе. Прицели се в един от клоните на стария дъб, под който стояха, стреля с двуцевката, улучи го и те се разпръснаха. Отново насочиха конете към къщата, но заобиколиха главната сграда и се насочиха към другата страна на плевника, за да запалят купчината сено там. Когато пламъците се издигнаха над покрива, войниците завиха и подпалиха кокошарника и пещта, после се върнаха да вземат ранените и си заминаха.

Лора се опита да отвори прозореца на кухнята, но резето заяде. Гъст, задушлив пушек изпълни въздуха, сухото дърво съскаше и пращеше, а тя наблюдаваше безпомощно как огънят поглъща плевника. Скоро и кокошарникът потъна в пламъците.

Постепенно осъзна, че войниците ги няма и тя е жива. Заедно с това усети и болката в ръцете си. Погледна към дланите си. Бе стиснала колта толкова здраво, че не можеше да го пусне. Все още с револвера в ръце тя подпря глава на стената и сълзите потекоха по страните й.

Когато се успокои напълно, Лора изтри очи с ръкава на вехтата си рокля, после отново погледна навън. Студеният пролетен вятър разнасяше въглени от огъня към близкия гъсталак и оттам се стелеше дим с горчиво-сладък мирис.

Можеше да бъде и по-зле, каза си тя. Ако Джеси бе тук, щеше да се завърже бой и те сигурно щяха да го убият и да вземат старата Доли. Въпреки че загуби постройките в двора, тя все още имаше съпруга си, къщата и един товарен кон.