Анита Милс
Горчиво и сладко (19)

Деветнадесета глава

Почти пълната луна блестеше върху тъмните води на Плат, осветяваше плоските топящи се парчета лед, чийто шум нарушаваше неестествената тишина, в която бе потънал пустият път. Спенс събираше съчки в чувала. Въздухът бе толкова студен, че дъхът му образуваше кристалчета по кърпата, с която бършеше носа си. Това показваше, че Небраска не е място за човек от Джорджия. В родното му място по това време вече настъпваше пролетта.

Другите мъже от железопътната бригада, повечето от които бяха вече зимували в равнините, твърдяха, че стига да не вали сняг, нямат нищо против да са навън в такова време; казваха, че тялото свиква, но той досега не се бе приспособил. И ако един ден се измъкнеше от Небраска, със сигурност нямаше да се върне тук.

Всяка нощ, откакто си тръгна от къщурката на Лора, се увиваше в четири одеяла и заспиваше, треперейки от студ, за да се събуди преди зазоряване, да изпие чаша горещо кафе с намокрен сухар и да се отправи с другите към обекта, където работеше в продължение на 12–13 часа. Лора беше права за работата, както и за всичко останало.

Тежкият труд не го притесняваше. Късно вечер беше доволен, че си ляга твърде изморен, за да мисли.

Притесняваха го проклетият безмилостен вятър и Лора Тейлър. Този свирещ, ожесточен вятър издуха планинския мраз в долините, накара всичко живо, освен вълците и железопътните работници, да се скрие по дупки и бърлоги. Спенс жадуваше за топлината на малката къщичка. Лора му липсваше.

Но тази вечер щеше да му е топло. Бе пробил малка дупка на върха на палатката си, през която да излиза пушекът, и веднага щом си набавеше достатъчно дърва и прахан, в кофата му вече няма да има лед, а огън. Щеше да покаже на тези янки едно старо добро приспособление, което бе видял на военен поход в Тенеси. Щом като напълни кофата с горещи въглени, металът ще отделя достатъчно топлина поне да не замръзне. Може би тогава с четири вълнени одеяла ще му е топло. И ако задържи огъня до сутринта, ще хвърли едно голямо дърво, ще пробие няколко дупки в стария ръждясал тиган, който бе намерил, и ще го постави върху кофата, за да си направи готварска печка. Вместо сухар, с кафето си на закуска ще яде бисквити и печени картофи.

Докато кършеше сухи клонки, си мислеше за Лора. По това време Джеси е заспала, а тя е преместила люлеещия се стол до огнището. Сигурно чете пак една от нейните книги, напрягайки очи в оскъдната светлина, или ако пестеше газ — плете в тъмното. Надяваше се да не й липсват дърва и други неща. Не му се искаше тя да цепи дърва или да й се наложи да се премести от къщичката.

Питаше се дали й липсва, или се справяше добре без него. Тя би казала, че се справя, и ще направи всичко възможно да си повярва. Лора бе най-упоритата жена, която бе срещал, тя бе решена да се грижи за себе си и не искаше да се върне бедна в родния край. Той я разбираше: ако не чакаше отговор от Пинкертън, със сигурност нямаше да прекара онези последни месеци в Джорджия, правейки се, че не забелязва клюките, които се превърнаха в шушукания и го преследваха навсякъде; и двамата не можеха да понасят да ги съжаляват.

Напоследък не бе мислил за Лидия и Рос. Джошуа беше в мислите му. И Лора Тейлър. Лидия вече не съществуваше за него. Мисълта, че е бил мамен, му бе далечна и не го измъчваше вече. Настоящето го безпокоеше.

Не знаеше какво да направи за Лора, а и тя нямаше да му позволи да направи каквото и да е. Тя не искаше да се върне назад, не можеше вечно да живее в колибата, бе отказала и да тръгне с него за Калифорния. Това щеше да направи много трудно заминаването му, когато дойдеше време. Като че ли му бяха малко другите изпитания, та тя го преследваше в мислите му, съблазняваше го в сънищата…

Лягаше си с мисълта, че вече бе измамен от едно красиво лице, че жените малко или повече са неверни същества, и бе готов да се закълне, че повече няма да се влюбва. А после, преди да заспи, разумът го напускаше и той изживяваше всяка дума, всяко движение, всяко докосване от онази нощ, копнееше за нея — не само я желаеше, а копнееше…

Действията й му бяха разкрили още един начин, по който го бе мамила Лидия. Той бе вземал лъжливи думи за страст. Бе приел, че една почтена жена не може да стене и да се извива под него като курва, преструвайки се, че й харесва, че тя ще бъде шокирана и отвратена от това, което мъжът иска в действителност. Лидия бе направила всичко възможно да му втълпи тези разбирания. Не можеше да разбере какво я привличаше в брака, освен думата „госпожа“ пред името й. Чудеше се какво я е накарало да се насочи към Рос или пък Рос към нея. Сигурно са били страхотна двойка — и двамата красиви, и двамата неверни.

Със затворени очи чувстваше топлата кожа на Лора, усещаше вкуса на устните й, чуваше шепота й: „И аз го искам“. Тялото й бе доказало тези думи.

Спенс й бе предложил да се оженят, тя му бе отказала, накара го да не се чувства задължен, ако иска да тръгне. И той тръгна, трябваше да тръгне. Някъде едно четиригодишно момченце имаше нужда от него, то нямаше други близки, освен далечни братовчеди, и Спенс трябваше да го намери!

Лора бе направила избора си да остане, а той — да замине. Рано или късно тя щеше да излезе от главата му. Просто така трябваше да стане.

Бе започнал тази работа, за да избяга от Лора, да не попадне в капан, за което би съжалявал, но сега не се чувстваше добре.

Бе зарязал за нищо топла къща, хубава храна и чисти дрехи. Сега търсеше съчки, за да си накладе огън в кофа, пируваше със сушено месо и твърди бисквити, а после се опитваше да заспи при този виещ вятър, който плющеше покрай брезентовата палатка. А мисълта за една жена, която не го искаше, го влудяваше.

Опитваше се да не мисли за нея, а за това, което правеше в момента. Присегна се да вземе една клонка и замръзна на място, почти парализиран от сенките, които се движеха толкова безшумно зад черните клони на оголените дървета, че той трябваше да мигне, за да се увери, че очите му не го лъжеха.

Спенс предпазливо се върна в памуковата горичка, за да предупреди останалите от лагера.

Със сковани пръсти хвана револвера, извади го безшумно от кобура, докато шейните воини заобикаляха палатките. Искаха да откраднат вързаните коне, един си бе харесал неговия жребец Клайд.

Спенс свирна пронизително с два пръста, при което грамадният кафяв кон вдигна глава. При второто изсвирване животното ритна варела, застопоряващ въжето, с което бе завързан, и се освободи. Устреми се към Спенс с развяваща се грива и опашка. Суматохата раздвижи другите коне и привлече вниманието на мъжете в лагера.

Повечето от тях бързо се отдръпнаха от огъня и залегнаха зад куп траверси, докато един стреляше с пушка и ги прикриваше.

За няколко секунди оглушителните изстрели повалиха двама индианци, които се опитваха да подберат конете, при което другите бързо грабнаха телата им и избягаха.

Мат Хадли извика:

— Къде е Хардън? Убиха ли го тези кучи синове?

— Ето го — отговори някой, който го видя как се приближава към тях. — Проклет да съм, ако той не подплаши големия си кон. Той трябва да е бил този, който ни предупреди.

— Добро зрение имаш, господин Хардън — каза Хадли, когато Спенс приближи. — Не зная как си ги видял в тъмното, но ако не ги беше забелязал, сигурен съм, че след като отмъкнеха конете, щяха да се върнат за нас.

— Така е.

— Задължени сме ти. Бих казал, че си имал голям късмет, че тези индианци не се нахвърлиха върху теб веднага щом изсвири — продължи шефът на бригадата.

— Мисля, че бяха много заети да преследват конете.

— Ти си храбър и хладнокръвен. Това ще ти кажа.

— Благодаря.

— Сигурно ще направят подобни опити и по-нататък. Мисля, че трябва да изпратя някой да предупреди основната част от лагера.

— О, там няма да идат — каза Били Уотсън. — Освен това няма начин, както запрашиха оттук, някой от нас да ги изпревари.

— И все пак добре е да се предупреди Хоторн — противопостави се друг. — По дяволите, Бил, те са посегнали на правителствените коне при Макферсън под носа на кавалерията. Изглежда, няма да се спрат, една шепа работници едва ли ще им се стори по-страшна от американската армия.

— Да, да — рече Бил. — Не са толкова смели. Не, сър, те търсят лесния начин. Аз мисля, че могат да нападнат само самотни хора. Като миналото лято, когато убиха онзи немски фермер точно пред форт Киърни. По дяволите, той си мислел, че е в безопасност на по-малко от километър и половина от военен пост, но докато някой чуе изстрелите и докато войниците се качат на конете, тези проклети диваци му отрязали главата и избягали.

— Да, спомням си този случай — промърмори Хадли и кимна с глава. — Промъкнали се при него на зазоряване. Ако някой беше наблюдавал укреплението, щяха да ги видят.

— Аз ще ида — предложи Спенс.

— Не зная, тук си доста нов, за да преследваш индианци.

— Моят кон е най-силен.

— Нещо важно, господин Хадли, те дават почивка на мустангите си — отбеляза Били.

По-старият мъж за миг огледа Спенс и въздъхна.

— Мисля, че трябва да се оправиш, без да излизаш на пътя. Наистина няма къде да се скриеш, но по пътя всичко се вижда.

— Добре, но ако не тръгна веднага, няма да ги настигна до Макферсън.

— Могат да си направят някъде лагер за през нощта. Изглежда, тези подли копелета са най-опасни на зазоряване и на свечеряване. — Без да се обръща, Хадли се провикна през рамо: — Франк, дай на Хардън онзи „Спенсър“. Друго си е да има оръжие с автоматично зареждане.

Спенс се метна върху коня, а Франк Дейвидсън изтича към него и му подаде пушката и пълнителя.

— Има тринадесет пъти по седем патрона вътре — каза той, докато Спенс я пъхаше в сакото си. — Трябва само да издърпаш пружината и патроните се зареждат. Трябват ти около пет секунди.

— По-добре е от моя колт — призна Спенс. — Благодаря.

— И внимавай какво ще правиш, защото се надявам да ми я върнеш, чуваш ли?

— Ще ти я върна.

Спенс дръпна здраво юздите, обърна грамадния кон към пътя и го пришпори. Клайд изхвърча като куршум. Трябваха му около двеста метра, за да премине в галоп. На един голям завой те напуснаха пътя и заобиколиха редица от дървета, успоредна на реката.

След около един час настигна индианците. Успокоен, че не ги е изгубил, той започна да ги следи от разстояние, търсейки удобно място да ги подмине. Намали темпото до ходом. Подозираше, че те ще се отклонят преди Макферсън и дългата му езда през тази отвратителна студена нощ ще излезе напразна. Но те биха могли и да се насочат към Лора и Джеси. Тази мисъл вече бе минала през ума му: ако започнеха да разузнават около основния лагер, имаше голяма вероятност да се натъкнат на нейната къщурка, а утре бе ден за пране. Щеше да им бъде много лесно да хванат нея и Чен Ли, докато простират прането.

По дяволите, той още не знаеше накъде са се насочили. Небраска бе много обширна и бе малко вероятно една група шейени сред хиляди квадратни метра земя да намерят точно колибата на върха на хълма. Поне имаше извинение да се върне, на което и двамата да повярват.

Внезапно осъзна, че бе изгубил индианците. Или те бяха го забелязали и го причакваха. Тази мисъл го ужаси. Пришпори Клайд, пое по пътя край реката, където луната огряваше леда и беше по-светло. Като стигна до един завой, му олекна. Да, петима от тях яздеха по средата на пътя, а той беше толкова близо до тях, че ги чуваше как си говорят. Намали темпото и разстоянието между тях се увеличи. Не му се искаше да чуят тропота на Клайд. Макферсън беше на повече от 40 мили, така че беше трудно да се предположи накъде са тръгнали. Нямаше опит с индианците, но не му се струваше разумно група само от петима да се насочи към укрепление.

Те спряха. Той скри Клайд сред дърветата и ги наблюдаваше оттам. Чудеше се какво, по дяволите, правят, докато не чу да идват още конници. Един по-голям отряд се присъедини към петимата. Всички слязоха от конете и се наредиха в кръг, докато някой палеше огън. Изглежда, правеха си лагер за нощуване. Спенс слезе от коня и се приближи към тях. Те бърбореха бързо и дори се шегуваха. По лицата им, огрени от пламъците на огъня, се виждаше жълтата боя — бяха воини. Дойдоха още конници, водачът им размаха кавалерийско копие и го заби близо до огъня, за да могат да го виждат всички. Дълга руса коса се развяваше на блещукащата светлина. Бе отрязал женска глава и сега се хвалеше.

Нечии мокасини настъпваха сухи листа и съчки на около пет-шест метра от Спенс. Той затаи дъх, съжалявайки, че е слязъл от коня. Бяха си сложили постове и вече нямаше как да се измъкне незабелязано.

Спенс легна по корем на заледената трева. Бореше се със съня, повтаряйки си, че е много студено и ще замръзне, ако заспи. Беше адски изморен, струваше му се, че вчерашното утро бе в друг живот. Всеки мускул на ръцете, раменете и гърба му го болеше. Нали от тъмно до тъмно размахваше 4-килограмов чук, който в края на деня му се струваше многократно по-тежък.

Те не завързаха конете си, така че явно не смятаха да остават тук цялата нощ. Вероятно това бе сборен пункт, преди да продължат. Очевидно си разменяха странни историйки, докато се хранеха. Спенс ги броеше, за да не заспи. Шестнадесет възрастни воини и две момчета, едното от които изглеждаше бяло дори с боядисано лице.

Почивката им продължи няколко часа, през които Спенс трепереше на твърдата ледена трева. Най-сетне загасиха огъня и се качиха на конете си. Часовоят напусна поста на скалата и тръгна след тях. Спенс смяташе, че те ще пристигнат до целта си на зазоряване. Изправи се, изпъшка от болка, намери Клайд и отново го яхна.

Малко по-късно задряма, но се разбуди при клюмването на главата си. Пред него беше тихо и тъмно, червена ивица обгръщаше хоризонта и преминаваше в розово, преди да се слее с небето. Не бе спал почти 24 часа. А до Макферсън оставаха още няколко мили.

Изглеждаше, че ще заобиколят форта, което го изненада, но после двете момчета се отделиха от другите, слязоха от мустангите и се промъкнаха по корем по тревата под носа на двама войници, които стояха на пост. Спенс помисли да вдигне тревога, но другите индианци можеха да се измъкнат, преди кавалеристите да се качат на конете си, освен това се безпокоеше за работниците от лагера и за Лора. Кавалерията не можеше да иде там навреме да ги предупреди, а и той не можеше да изпревари шейените. Младите индианци се появиха с два коня. С цялата си гордост те се метнаха на голите им гърбове и отминаха, водейки и мустангите си. Бяха задигнали коне на Американската армия и се измъкваха безнаказано.

Със сигурност отиваха в лагера на железницата. Разтревожен, Спенс осъзна, че ако нападнат лагера, твърде вероятно е някои да се изкачат на хълма. Бръкна в джоба на сакото си, извади автоматичния пълнител, провери го, после се пресегна за пушката. Пет секунди за зареждане, бе казал Франк Дейвидсън, но той се съмняваше. Разполагаше с 12 патрона в пушката и револвера, а после, в ада на битката, едва ли щеше да има време за презареждане. Но щеше да се бори до последен дъх с тези индианци, те не трябваше да отвлекат Лора и Джеси.

Сега ясно ги виждаше. Виждаше в далечината и дима, извиващ се над група бели палатки. Поне имаше някой буден, който да вдигне тревога, в случай че той не стигнеше дотам. Проклетите индианци обичаха изненадите, а Спенс възнамеряваше да им направи една.

Той надигна петлето на пушката, дръпна рязко юздите, заби шпори в хълбоците на Клайд, молейки се този голям кон да не е изчерпал силите си. Кафявият жребец мина от лявата страна на пътя, профуча и се насочи към шейените.

Спенс се наведе към гривата на Клайд, натисна спусъка и повали един индиански мустанг. Вторият изстрел улучи едно от момчетата. То се олюля и падна под коня. Индианците се обърнаха, готови за отбрана. Спенс завърза юздите за седлото, присегна се за колта с лявата си ръка и насочи Клайд точно по средата на червенокожите.

Стреляше и с двете си ръце. За няколко секунди върху него се изсипаха виковете и крясъците на шейенските воини. Почувства пареща болка в ребрата си, а след това беше вече пред тях. Клайд се олюля и Спенс си помисли, че конят му е ранен, но животното запази равновесие и те се отдалечиха от преследващите ги индианци.

В галоп стигна до лагера и извика: „Индианско нападение!“, преди да види, че мъжете вече излизаха от палатките. Бяха чули престрелката. Двама смелчаци измъкваха каруца, а трети бе отгоре и зареждаше картечницата.

— Не откривайте огън. Изчакайте ги да се приближат — извика Спенс.

Той слезе от коня, зареди пушката, скри се зад един вагон и се прицели в най-близкия индианец. Те все още си мислеха, че могат да се справят с мъжете от лагера, и атакуваха.

„Сега!“ Залп от куршуми, последван от дълъг картечен откос, разтърси ранното утро. Почти половината шейени бяха убити, а останалите отстъпиха с бяг. След няколко минути битката беше приключила. Спенс се изправи и видя, че е заобиколен от работници, които искаха да го поздравят.

— Господин Хардън, четири години съм воювал, но подобно нещо не съм виждал! Ти или си най-хладнокръвното, или си най-глупавото копеле, което съм виждал — каза един сияещ мъж.

Но той мислеше единствено как да стигне до Лора. Разбута ги, скочи върху седлото на Клайд и се спусна към пътеката.

— Имам семейство, за което трябва да се погрижа. Прикривайте ме!

Започна да изкачва хълма и чу как зад него тичаха мъже.

 

 

Лора внезапно се събуди и седна в леглото. За миг си помисли, че бебето е изплакало, но когато запали фенера и отиде до люлката, видя, че Джеси спеше, а малката й розова устичка потрепваше, като че ли бозаеше насън. Трябва да бе нещо, движещо се вън в ранното утро.

Обърна се към прозореца и замръзна на място. Косата й настръхна, побиха я тръпки. Лицето, което надничаше през стъклото, беше боядисано, а черните очи я следяха. Опитвайки се да не изпадне в паника, тя се обърна, все едно че не бе видяла индианеца, и коленичи пред люлката да завие Джеси с един шал, а умът й работеше трескаво.

Започна да си тананика, докато вземаше Джеси. Стреснатото бебе премигна, отвори очи и възмутено изплака. Плачът му се усили, докато Лора го пренесе в кухнята. Тя претършува чекмеджето на кухненския шкаф, взе стария колт на Джес и го скри в полата си, после се обърна. За миг спря и се запита как да се отбранява, кое би могло да спре куршумите.

Източниците на светлина бяха два — фенерът и огънят. Докато загаси единия, те вероятно ще нападнат; всъщност странно беше, че още не са го направили.

Една обнадеждаваща мисъл й дойде наум — може да е само един и да не е враждебно настроен, но после това предположение напълно изчезна. Тук не можеше да се срещне приятелски настроен индианец, а и дори да имаше такъв, нямаше да е с жълта боя по лицето. Просто изчакваше. Или пък чакаше другите.

Постоя така още малко, после занесе Джеси до огъня и откачи чайника с горещата вода. Ако станеше най-лошото, щеше да изгори лицето на първия, който влезе. Бе чула много страшни истории и нямаше да се предаде лесно. Занесе чайника до леглото и преброи патроните. Имаше шест в колта, без тези от ловджийската пушка и сачмите в шарпа. Но те бяха в другия край на стаята.

Лора сложи Джеси под леглото и изгаси фенера. Залегна и се промъкна в тъмното да вземе ловджийската пушка. Чу тропот на галопиращ кон.

Изведнъж затрещяха изстрели. Когато погледна към прозореца, там нямаше никой. Без да знае дали този отвън се придвижваше към вратата, или дойдоха и други, тя сложи пръст на спусъка, готова да стреля.

Навън се чуваха мъжки гласове. Вратата се разтресе под нечии удари.

— Отвори, аз съм, Спенс!

Олекна й, после се разплака от напрежението. Не отваряше и той още по-силно заудря вратата.

— Лора, добре ли си? За бога, отвори!

— Д-да, добре съм — извика тя и побърза към вратата. — Спенс… о, Спенс… Слава богу, че си тук — каза тя през сълзи.

След като дръпна резето, той викна през рамо „Всичко е наред“ и олюлявайки се, влезе и я прегърна. На прага тя видя, че бе почти замръзнал и е напълно изтощен. Лора го прегърна и го заведе до люлеещия се стол.

— Изглеждаш така, сякаш си предал богу дух — каза тя, — но се радвам да те видя. По-добре седни, преди да паднеш.

— Не, искам да те прегърна. — Той я прегърна така силно, като че ли тя беше неговият живот. — Ако те бях загубил, щях да умра — промълви Спенс в косите й.

Тя го погледна безмълвно и видя, че лицето му бе обляно в сълзи като нейното. Ръцете му погалиха гърба и раменете й, после той зарови глава в разрошената й коса и каза с дрезгав глас:

— Господи, Лори, обичам те, обичам те повече от всичко.

— Какво каза?

— Преследвах индиански воини почти петдесет мили в тъмното, за да дойда и ти кажа, че те обичам. Искам да го знаеш, преди да ти предложа пак да се омъжиш за мен. — Спенс отметна с ръка кичур коса от лицето й. — Лори, искам да дойдеш с мен в Сан Франциско като моя съпруга. Не ти правя това предложение по задължение, а защото желая да прекарам остатъка от живота си с теб. — Видя, че устните й започнаха да треперят. — Хей, не искам да плачеш!

— Не мога да не плача. Дано само да си искрен!

— Искрен съм. Не трябваше да заминавам и да те зарежа по този начин. През цялото време, докато си идвах у дома, си мислех колко много означавате за мен ти и Джеси. Това бяха най-дългите мили в живота ми… и най-студените.

Той каза у дома. Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне от щастие, усмихна се през сълзи:

— И аз те обичам, Спенс. Мисля, че доста отдавна те обикнах — още от раждането на Джеси. Аз ще се гордея да съм твоя съпруга, но трябва да си сигурен, че го желаеш. Не искам да се срамуваш от мен после.

— Да се срамувам от теб! За какво говориш?

— Аз не съм от твоята среда, Спенс. Израснах в бедност и не зная да се държа като дама.

Беше страшно изморен, затова за миг не реагира, после поклати глава.

— Мен ме отгледа един мъж, когото ми се ще да можеше да срещнеш, Лори — каза тихо. — Той казваше, че средата не е това, което имаш, а това, което правиш. Навярно бе най-умният човек, когото към познавал. Снощи, докато идвах насам, си мислех колко много щеше да те хареса.

— Струва ми се, че и той щеше да ми допадне — каза Лора нежно.

Тя се отпусна в прегръдката му. Опряла лице на рамото му, искаше й се да останат така завинаги. Но Спенс беше толкова студен, че не й трябваше време да разбере, че нещо топло мокри нощницата й. Тя бързо се отдръпна и видя червеното петно върху палтото му.

— Ти си ранен!

Той не я пускаше.

— Изглежда по-зле, отколкото е действителност — само един куршум е минал покрай ребрата ми.

— Трябва да се съблечеш и да седнеш, за да мога да видя раната. Не можеш да прецениш каква е, без да си я видял.

— Аз съм лекар — припомни й той. — Ще я промия с терпентин, преди да легна. В момента ми се иска само едно топло местенце, където да поспя. И да видя Джеси. Тя плаче отнякъде.

— Джеси! — извика виновно Лора. — О, Спенс, аз я оставих под леглото. Там е единственото безопасно място при престрелка.

— Ще я взема.

Той прекоси стаята и се наведе да я вземе. Плачът премина в хълцане, щом малката го погледна с мигащи очички. Спенс я притисна към себе си, погали копринената косица и почувства огромна нежност към това дете.

— Да, госпожице Джеси, ти си прекрасна — каза й той. — И един ден ще станеш красива като майка си.

— И любимка на баща си — каза Лора и взе бебето.

Тя отиде до стола, а очите на Джеси не се отделяха от Спенс.

— Мисля, че и ти се радваш да го видиш. — Лора седна, сложи шал на раменете си и се приготви да накърми дъщеричката си. — След като я нахраня, измия и преоблека, ще погледна раната — каза тя на Спенс.

— Кажи ми само къде има терпентин.

— В лекарската ти чанта. Мислех си, че щом няма да ти трябват тези неща, аз мога да ги ползвам. Прочетох рецептурника ти, в случай че искам да си направя някое лекарство.

Спенс не отговори, но го чу да рови из чантата. Лора погледна как лакомо суче детето й и си помисли колко много й бе помогнал Спенс, колко много го обича. Безкрайно щастлива, започна нежно да пее. Джеси затвори очички, но продължи да суче.

— Бързо ще я измия и ще ти направя яйца, преди да си легнеш. Зная, че си гладен — извика му тя.

Погледна към неговия стол и видя отворената бутилка терпентин до краката му. Окървавената риза беше разкопчана и се виждаше одраскването над ребрата му, където бе преминал куршумът. Той спеше дълбоко.

Лора се приближи внимателно и огледа сякаш изваяното лице, разчорлената черна коса и реши, че това е най-красивият мъж, когото познава. И най-добрият. Бе изминал цялото това разстояние, защото я обича. Тя погледна гърдите му и си спомни тръпката от допира с тялото му. Никой не я бе любил така. И това пак щеше да й се случи. Колкото и невероятно да изглеждаше, той й принадлежеше.

— Спенс?…

Мъжът не отговори и тя го побутна.

— Хей, легни си в леглото. Достатъчно си се намъчил.

— А? — Той потри очи. — Да.

Стана, отиде до леглото, легна по очи, после се обърна настрана, все още напълно облечен. Заспа, още щом сложи глава на възглавницата.

Лора се наведе над него и го зави с одеялото. После се отдръпна на пръсти. Щом сложеше Джеси в люлката, тя щеше да легне до него и да го прегърне. Искаше да е до него, когато се събуди. Искаше да види как отваря тези хубави сини очи.