Анита Милс
Горчиво и сладко (16)

Шестнадесета глава

Западна Небраска

20 ноември 1865 г.

Вятърът свиреше, прозорците дрънчаха, нестабилните греди се клатеха, размекната кал се свличаше по комина и пращеше върху горящите дърва в огнището.

Последния път, когато Спенс излезе до тоалетната навън, опъна въже дотам — в случай че навее сняг от север. Сега снежната покривка беше по-скоро гладка, отколкото мокра и щеше да става все по-дълбока.

Прозорците бяха толкова заледени, че нищо не се виждаше през тях, но това нямаше особено значение. Нямаше какво толкова да се гледа: само едно мрачно небе, от което се сипе сняг. Очаквайки да стане по-лошо, той се бе погрижил за Доли, Клайд и Сали — бе построил с Чен Ли навес до тоалетната. Бяха го направили там, за да може с едно излизане да се свършват две неща.

Лора бе необичайно мълчалива. Седеше в люлеещия се стол, увита с одеяло, и четеше една от нейните книги. Чувствайки се неспокойно в тази тишина, Спенс стана да си направи кафе и излезе пред прозореца да го изпие. Имаше чувството, че целият свят се свеждаше до тази малка стаичка и че той бе уловен в капан. Личеше си, че зимата щеше да е дълга. Отчаян, Спенс се върна в своя затвор и се питаше как ще издържи тук до май.

Погледна жената в стола. Как ли издържаше да живее с него? Тя беше без съмнение една забележителна жена. Честна. Пряма. Трудолюбива. Необикновено мъдра за възрастта си. Притежаваше и вътрешна, и външна красота. По много неща приличаше на Бингам. Питаше се дали Джеси Тейлър е осъзнавал колко изключителна е съпругата му.

Не че нямаше недостатъци. Не че беше идеална. Беше инат почти колкото него и когато нещо й влезеше в главата, не се отказваше, докато не го направи. Не знаеше кога трябва да спре, помисли си той трезво. Нямаше ден, в който да са заедно, и тя да не заговори за медицина… Същото беше и с различието в социалното им положение. Той трябваше да се чувства задължен да прави добро, защото Бингам е бил достатъчно богат да му даде медицинско образование. Но Спенс вече не се чувстваше задължен.

Почти нищо не чувстваше — освен омраза към Рос, отегчение от собствената си съдба и силно желание да види сина си, когото дори не познаваше. Усещаше своето безсилие. Целият му живот беше заложен на карта и зависеше от неща, върху които той нямаше власт. Най-лошото бе това проклето време. То му пречеше да продължи. Беше го принудило да остане в тази колиба. Бе го хвърлило в компанията на жена, която имаше по-големи проблеми и от неговите. Бе го предразположило към прекалено задълбаване в безсмислието на живота му.

Не можеше да си обясни как Лора се бореше за оцеляването си, как ставаше сутрин, знаейки, че може да разчита единствено на себе си. Явно имаше несломим дух и силна воля.

Изглеждаше малко отслабнала, дори крехка, неочаквано забеляза той. Книгата бе затворена в скута й. Ръцете й така здраво стискаха стола, че кокалчетата й бяха побелели. Бе скована от страх.

— Добре ли си? — попита Спенс.

— Не зная — едва каза тя. — Мисля, че ще ми прилошее.

Той грабна легена и го сложи под брадичката й.

— Може би не трябваше да ядеш този салам сутринта.

— Да.

Спенс видя, че по челото й изби пот. Разтревожен, той я хвана за раменете.

— Какво има? — попита я настойчиво.

Лора преглътна с мъка.

— Боли ме… много е рано, нещо не е наред. — Тя затвори очи и прошепна: — Нещо не е наред… още не е дошло времето. Да, това не е нещо, което се забравя… Детето идва много рано.

— Успокой се! Има фалшиви признаци — помъчи се да бъде уверен той. — Легни, ще ти помогна.

— Не трябва да загубя бебето, не трябва, само то ми остана от Джес.

— Истерията няма да ти помогне — каза Спенс, призовавайки цялото си красноречие. — Хайде, трябва да легнеш.

— Не мога. Ще изцапам леглото.

— Дишай спокойно, не се напрягай. Ще постеля моята завивка под теб. Хайде, всичко ще се оправи.

Той се наведе над нея, хвана я под ръка и й помогна да се изправи. Кървава диря тръгна от нея по чергата долу. В първия момент му се прииска да иде да извика лекаря от форта, но не можеше да я остави сама в това състояние.

— Хайде — каза Спенс отново. — Всичко ще се оправи. Ти си млада и здрава.

— И миналия път бях млада и здрава, доктор Хардън — изпъшка Лора.

— Аз ще ти помогна.

Той я прегърна и се опита да я заведе до леглото. Тя се задъхваше. Със сигурност нещо не беше както трябва — болките бяха остри и преждевременни. Обхвана с ръце издутия й корем. Страхувайки се да не я изпусне, Спенс я вдигна на ръце и като се олюляваше, я занесе до леглото. Сложи я да легне и постави едната й ръка на таблата.

— Дръж се — каза той. — Ще донеса моите завивки.

Когато се върна, видя, че цялата й рокля беше подгизнала в кръв. Хвърли одеялата си на леглото и ги сгъна надве. Докато тя се държеше за таблата, той коленичи и събу обувките й. После нави черните памучни чорапи от жартиерите до пръстите на краката й и ги свали.

— Трябва да те съблека.

— Не мога да се движа — прошепна тя.

Страшно е изплашена, помисли си Спенс, докато сваляше дрехите. Забелязвайки отоците по тялото й, попита бързо:

— Не си имала проблеми досега, нали?

— Имах.

— Защо не ми каза?

Нямаше смисъл да й се кара.

Лора затвори очи, този път, за да не го гледа.

— Нещо не е наред — простена тя.

Беше изпотена и по-топла от него.

— Добре, това, че си загубила едно бебе, не значи, че ще загубиш и второто. Първото просто е било застанало странично.

— Дойде по-рано, както това.

— Но обстоятелствата са други. Трябва да се държиш, Лора, аз съм до теб. Ще направим всичко възможно да спасим бебето. Аз ще ти помогна, но ти трябва да вярваш, че всичко ще свърши добре! Разбираш, нали?

— Да — промълви тя.

Той се изненада от собственото си спокойствие. Бе специализирал за хирург и ако трябваше да й ампутира крака, нямаше да има проблеми. Но пациентката му имаше родилни болки и очевидно не беше добре с бъбреците.

— Хайде — каза делово Спенс. — Да се захващаме за работа. Ще те съблека напълно, за да видя какво става. Ти ще лежиш, а аз ще си донеса лекарската чанта.

Уплахата бе изписана на лицето й. Друга контракция я сви от болка и кръвта пак рукна.

Спенс знаеше, че това не бе нормално. Като че ли тялото й искаше да се освободи от плода с една болезнена контракция. Той потърси с ръка главата на бебето, но не я напипа. Тя още не беше готова да роди.

Проклинайки наум многото дрехи, които носят жените, Спенс упорито я събличаше. Тя сви колене, докато той тършуваше из лекарската си чанта. Беше останал почти без медикаменти, но нямаше смисъл Лора да знае това.

— Няма уиски, нали?

— Джеси обичаше бира.

— Бира? Имаш ли?

— Не.

— Е, не е чак толкова важно — излъга той. — Все пак нещо, в което да има алкохол.

— Лекарство против кашлица. Той… имаше кашлица миналото лято. Аз му направих сироп.

— С какво?

— Мед… лимон… малцово уиски.

— Къде е?

Тя едва мислеше от болка.

— В шкафа.

Имаше много неща на тесните рафтчета, но Спенс видя бутилката. Отвори я, помириса и разбра, че в нея наистина има уиски.

— Тук има половин бутилка от този сироп, Лора. Искам да го изпиеш — каза той и леко я повдигна.

Тя започна да пие. Почувства как целият й корем се сви, но бебето не напомняше за себе си.

— То не мърда, доктор Хардън, не мърда! — изпищя Лора.

— Значи има някаква причина. Трябва да се намесим.

Той отиде отново в кухнята, изми ръцете си със сапун и студена вода.

— Имаме време да оправим нещата.

— Как?

— Затвори очи. Аз ще го напипам.

Натискайки с една ръка корема й, той се опита да открие главата на бебето. То още не бе готово да тръгне към белия свят.

— Може да са фалшиви болки — отново излъга Спенс.

— Не може да са фалшиви, изтече ми водата — каза тя задъхано.

Малко вероятно беше да се случи втори път, но бебето лежеше напряко.

— Ще изчакаме да се придвижи по-надолу, за да мога да го хвана и да го насоча — каза бавно Спенс. — Не се безпокой, няма да позволя това да продължи дни. — Той хвана ръката й и я стисна окуражително. — Ще успеем!

— Надявам се.

Спенс седеше на леглото до нея и прехвърляше наум всички възможности. Ако не успееше, все пак бе хирург, можеше да извади бебето, но не му се искаше да направи това. Почти сигурно беше, че детето ще умре, а тя повече нямаше да може да има деца. Не. Трябваше да се справи!

— Няма да позволя да се измориш много — отново й каза той.

С течение на времето Лора изгуби всякакво чувство за свенливост. Вече нямаше никакво значение, че е гола или че този мъж я докосваше по най-интимните места. Той я успокояваше между контракциите, а по време на болките стискаше ръката й.

Всички раждания, на които Спенс бе присъствал в медицинския колеж, бяха без усложнения. Сега той се напрягаше да си спомни патологичните случаи, описани в учебниците. Постоянно опипваше корема й, докато се увери, че тя е направила всичко, което зависи от нея.

Въпреки риска от кръвоизлив, той реши да опита да насочи детето в родовия канал. С една ръка отвън, натискайки надолу, а с другата вътре той успя да го премести. Рукналата кръв го караше да действа бързо. Накрая усети, че главичката на бебето се насочва надолу, и я докосна. Протегна ръка назад, взе скалпел и резна, за да направи път.

— Следващото трудно нещо, което се иска от теб, е да се напънеш! — каза той на Лора.

Тя пое дълбоко въздух, чувствайки наближаващата контракция, и когато ужасната болка дойде, вложи в напъна всичките си сили, чувствайки, че ще се пръсне. Пронизващ писък разтърси стаята.

В първия момент му се стори, че бебето е много малко. След това сърцето му сякаш спря. Лора обилно кървеше.

Започна да масажира телцето на новороденото, опитвайки се да го съживи. Лора Тейлър плачеше, знаеше, че то не диша.

— Роди се твърде рано, твърде рано — шепнеше тя, сломена.

— А може би има шанс! — извика Спенс.

С чистата си ръка той отвори малката устичка и бръкна с пръст в гърлото, за да изчисти слузта. Бебето беше посиняло, но още бе топло. Спенс плесна малките крачета с надежда то да реагира. Чу неясен звук… Хвана кървавата бебешка главичка с две ръце, наведе се и вдиша в устичката. Отначало нищо не забеляза, после малките гърдички леко се надигнаха. Натисна с показалец, за да излезе въздухът, и пак вдиша. Не знаеше дали само му се искаше да е така, или наистина успя. Спря, за да види дали детето диша само, изчака, за да се увери. После го наведе с главичката надолу и чу стон, последван от тънък звучен писък.

— Е, ти си вече живо същество — каза той нежно.

Лицето му бе озарено от усмивка, докато наблюдаваше как момиченцето стана розово, а после почервеня от писъците.

— Лора, имаш дъщеря — гордо каза Спенс. — Малка е, но оживя.

Изтощена, тя затвори очи. Имаше дъщеря. Не син, а дъщеря. За миг бе разочарована, а след това изпълнена с искрена радост. Дъщеря й беше жива.

— Благодаря — промълви тя и сълзите рукнаха от очите й. — Спенсър Хардън, ти си прекрасен.

Той също беше много развълнуван.

— Не, ти се справи чудесно.

Спенс постави треперещото бебе в ръцете й и тихо каза:

— Имаме още малко работа. Трябва да зашия нещо, което срязах.

Изумен от това, което бе направил, и от чудото, което бе видял, той се бореше със собствените си сълзи, докато шиеше.

Лора Тейлър бе наведена над малката си дъщеричка, която бе оживяла благодарение на него, и в този момент нищо друго нямаше значение.