Анита Милс
Горчиво и сладко (15)

Петнадесета глава

Спенс бе виждал роби, които не могат да работят колкото Лора Тейлър дори заплашвани с камшик. Като че ли всичко й се удаваше, независимо дали беше замазване на стената, оглаждане на пода или придвижване на кофа мокро пране по макара до въжетата на простора. Бе живял в къщурката й само една седмица, но за това време възхищението му към нея се бе увеличило.

Създателят й със сигурност я бе надарил с несломим дух. Тя не се отказваше лесно, от каквото и да е, преди да е опитала всичко. Той започваше да си мисли, че почти няма какво да й се опре. Смяташе, че й прави услуга, като остана при нея, но започна да се съмнява, че тя имаше нужда от него. Лора повдигна поглед от масата, където броеше парите си.

— Какво има?

— Мисля да започна работа на железницата.

— Те си имат лекар.

— Чух, че търсят още мъже за поддръжка.

— Железницата ли? Това е тежка, мръсна работа — много по-тежка от прането на дрехи. — Тя повдигна касичката и каза. — Тук има двадесет долара и още петнадесет на масата. — После сложи новите спестявания при старите и добави: — Ти си твърде образован, за да работиш по железницата, доктор Хардън.

— От тежка работа не се умира. Ако се умираше, ти вече да си мъртва.

— Аз съм свикнала — отбеляза тя тихо. — Не съм родена под щастлива звезда като някои хора. Не бива да размахваш чук, ти заслужаваш нещо повече.

— Не съм роден под щастлива звезда, както казваш ти.

— Ами какво става с плантацията, където си израснал?

— Вторият ми баща е наследил част от нея, не цялата. Госпожица Клариса притежава половината.

— Баща ми имаше само 40 акра и винаги, когато изглеждаше, че ще има добра реколта, нещо се случваше: или ще е прекалено влажно, или прекалено сухо, или градушка ще унищожи всичко.

— Защо не се е отказал?

Тя замислено потри чело, преди да отговори:

— Той беше фермер като дядо — има френско потекло. Не се е смятал за беден, докато е притежавал земята си.

— Да, но ако не го е изхранвала…

— Сега говориш точно като Джес. Има по-важни неща от парите. Например да бъдеш честен. Или да се грижиш за ближния си. Татко никога не е имал роби през живота си.

— Бингам не е искал роби. Той също не е вярвал в робството.

— Тогава защо не е освободил робите си? Можел е да наеме хора да му вършат работата.

— Не е било толкова лесно.

— Никой не го е задължавал да има роби, нали? — противопостави се тя.

— Не са били всичките негови — отговори Спенс спокойно. — Сестра му е притежавала половината.

— Тогава той е трябвало да освободи своята половина. Не може да кажеш, че не вярваш в нещо, а в същото време да продължаваш да го правиш, нали?

— Виж, аз не съм Тед Бингам, така че не мога да ти отговоря. Бях дете, не обръщах много внимание. Зная само, че беше против робството.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — каза той троснато. — Не зная какво имаш предвид, но сигурно преследваш някаква цел с този разговор.

— Говоря за компенсиране.

— Какво?

— Преподобният Бингам ти е осигурил медицинско образование, нали?

— Това пък какво общо има с робството?

— Благодарение на робите той е направил пари. С тези пари ти си учил в колежа, доктор Хардън.

— Продължавай.

— Не мислиш ли, че е твое задължение да практикуваш това, което си учил?

— Изпълних задълженията си в армията на Конфедерацията. Режех крака, докато хората крещяха, държах човешки вътрешности с голи ръце, опитвайки се да спра кръвта, бликаща от рани, от които и на касапин би прилошало. Гледал съм как умират голобради момчета, нагледал съм се на мизерия и смърт за цял живот, госпожо Тейлър. Дори повече да не видя хирургически трион, ще сънувам кошмари, докато съм жив.

— Съжалявам. Само си мислех…

— Е, недей.

— Правил си и добро — каза тя нежно. — Ти запази краката на Джес. И Дани…

— Глупости — прекъсна я грубо той. — Аз държах Дани Лейн, докато умираше. Така че не ми говори за призвание. Аз изпълнявах своя дълг и виждаш ли какво ми донесе: хиляди мъртъвци и още толкова инвалиди. Също така и съпруга, която избяга с друг, защото не се прибирах вкъщи. Веднъж отговорих на призванието си, госпожо Тейлър, и Господ да ми помага, втори път няма да направя тази грешка.

Лора пребледня и той разбра, че е прекалил.

— Съжалявам — каза Спенс с дрезгав глас. — Не трябваше да ти казвам това.

Тя стана тромаво от масата, прекоси стаята и го докосна за рамото.

— Не зная как живееш с тези мисли — каза тихо Лора. — Поне разбрах, че някой се е грижил за Дани през последните му часове. — После мина зад него и го погали по врата, усещайки напрежението под пръстите си. — Докато се обвиняваш за това, което не си могъл да направиш, трябва да не забравяш и хората, които благодарение на теб се прибраха по домовете си.

Докато ръцете й го масажираха и отпускаха напрежението в тила му, той затвори очи и се почувства глупаво заради избухването си.

— Всички четат вкъщи по вестниците за блестящи победи и ужасни поражения и си мислят, че е нещо като състезание — каза Спенс тихо. — Но не е така, войната е кървав ад. Ако хората го проумеят, никога повече няма да има войни.

— Може би наистина няма да има, поне за дълго време.

— Не. Политиците ще си разменят обиди и ще се борят с потенциалния си враг. След това ще се отдръпнат и ще гледат как нечии чужди съпрузи или синове ще гинат заради грешките им. Светът става по-кървав, вместо да помъдрява.

— Трябва да вярваш, че ще стане по-добър, за да продължиш да живееш.

— Но няма да стане.

— Черногледството унищожава човешката душа, доктор Хардън. Понякога, за да живееш, трябва да се отървеш от него.

— Бингам казваше нещо подобно.

— Съжалявам, че казах такива неща за него — призна Лора. — Дори не го познавам. Зная само, че твърде скъпо платихме робството.

— Вярно е. Скъпо платихме не само робството.

— Не исках да те засегна по болното място, като казах, че трябва да практикуваш медицина. Не знаех и за съпругата ти, нито за другите неща.

— Мислех, че като видя гроба й, разбра, че бе ме напуснала.

— Не. Малко странно ми се стори, че е погребана тук, а ти отиваш в Сан Франциско да търсиш сина си — призна тя. — Но съм наясно, че ако искаше да ми кажеш, щеше да го направиш, ако ли не — не е моя работа да разпитвам.

— Мисля, че просто й бе омръзнало да чака. Аз съм си виновен, че изпратих ранен приятел вкъщи, като я помолих да се грижи за него. Тя много добре се погрижи — каза Спенс ядосано. — Миналият март избягали заедно.

— Той не може да е бил истински приятел, нито пък тя — истинска съпруга. Но е платила скъпо за наивността си.

— Чувствам се измамен и за това. Исках да е там, когато убия Рос. Исках и двамата да разберат, че няма да им се размине. А сега той е там някъде, а аз дори не зная дали синът ми е все още при него.

— И трябваше да се върнеш — каза Лора почти шепнешком. — Сигурно е било много трудно.

— Така е. Трябваше по-рано да го направя. Да се усетя още когато с мен останаха само двамата земемери от железниците. По дяволите, те дори не са преминали през прохода.

Ръката й се скова, после се отпусна.

— Не си чул, нали?

— Какво?

— Не са се върнали. Кавалеристкият патрул на форт Ларами е намерил останките им. Господин Хоторн е получил съобщение, че са били убити от индианците.

Ето защо Спенс бе видял лешояди…

— Бяха само на няколко часа път преди мен — каза той, поклащайки глава. — Ако нямах проблеми с ината на мулето, щях да ги настигна.

— В такъв случай просто си имал късмет.

Да, за пръв път от дълго време може би. Но със сигурност тогава не бе мислил така. Спенс повдигна глава и я погледна. Остана очарован от златистия оттенък в кафявите й очи. Тази жена бе преживяла толкова мъка и бе успяла да я превъзмогне с достойнство, на което той се възхищаваше. Лора Тейлър излъчваше спокойствие и сигурност, нетипични за годините й. С Лидия Джеймисън бяха толкова различни по характер!

Тя се отдалечи, застана до малкото прозорче и погледна навън.

— Мислех си за това, което каза миналата седмица — рече Лора, нарушавайки тишината.

— За кое?

— Да наема някой да ми помага. Има един китаец, когото господин Ръсел бе изпратил да ми помогне да сложа вратата, след като ти си тръгна. Нито дума не му разбирах, но той направи всичко, което му показах.

— Ръсел не е много доволен от китайците, които работят при него.

— Така си и мислех. Уволнил го е. Когато вчера занесох прането във форта, един от тези, които говорят по-добре английски, ми го каза. Не вярвам да е спестил пари да си иде вкъщи, но и бездруго вече е късно да го направи. — Тя се обърна с лице към Спенс и каза: — Щом е под твоето достойнство да переш, аз ще се опитам да го намеря. Иначе просто ще умре от глад.

— Трябва много да внимаваме, има ги всякакви.

— Нали си тук — напомни му Лора. — Както вървят нещата, мога да си позволя да го наема — ще му плащам достатъчно, за да оцелее. Изглежда, китайците получават много малко. Говори се, че ядат буболечки, за да могат да спестяват за семействата си.

— Парите са си твои.

— Да, така е. Не ме е грижа толкова за парите. Повечето бели хора презират „китайските диваци“, както ги наричат. Бих искала да зная, преди да наема господин Чен, как ще се отнасяш към него. Ако ще го третираш като куче, по-добре да се откажа.

— Госпожо Тейлър, никога и с никого не съм се отнасял като с куче. Робовладелец или не, Бингам се отнасяше с негрите като с членове на семейството си. Може би затова никога не е продавал или купувал роби.

— Не исках да те ядосам, исках само да зная как ще се отнасяш с него.

— Не е твоя работа да слизаш във форта сама — рече Спенс категорично. — Кажи ми как се казва и аз ще го доведа тук. Може би като видиш, че не съм го линчувал, ще повярваш, че нямам нищо против него. — Той скочи на крака и се присегна за палтото си. — Чен се казва, нали?

— Чен Ли или Ли Чен. Никога не зная кое име е първо. Но няма как да не го откриеш.

— Предполагам, че трябва да попитам защо — промърмори Спенс.

— Има само дясно око — от един месец насам.

След като той излезе, Лора седна на масата и затвори касичката.

Ако Чен дойдеше, през деня щеше да има двама мъже и може би клюките щяха да намалеят. Сега никой не вярваше, че Спенсър Хардън спи с нея, но след като се роди бебето, клюките сигурно щяха да плъзнат.