Анита Милс
Горчиво и сладко (14)

Четиринадесета глава

Земите на Небраска

16 октомври 1865 г.

„Благодаря ти, боже, за циганското лято!“ Тези последни топли дни позволиха на Лора да работи навън, вместо да запарва бараката, и тя нямаше да изпусне тая възможност. Бе се качила на едно столче и пускаше парчета сапун в голямо корито, подготвяше вода за най-мръсния куп пране, който бе виждала. Като гледаше тия дрехи, човек можеше да си помисли, че са ги носили миньори, а не железничари.

Откакто всеки ден пристигаха нови бригади, лагерът се разрастваше, а оттам и нейният бизнес. Миналата седмица спечели петнадесет долара, а тази, изглежда, щеше да е още по-добра.

Тя спря да се почеше по носа и си помисли, че въпреки работата да бе тежка, поне ангажира времето й и не се тормозеше с мрачни мисли. Като си лягаше вечер, беше твърде уморена, за да мисли и да се тревожи как ще живее без Джеси.

Щом хвърли и последното парче сапун във водата, Лора остави ножа настрана и се запъти към купчината дрехи, които вече бе сортирала. Награби миришещите на пот и гранясало ризи, отнесе ги до коритото, пусна ги вътре и разбърка силно с един прът. Водата почти веднага стана кафява. Щеше да й е доста по-трудно да върши това след раждането, но можеше да се справи. Дотогава работата по поставянето на релсите щеше да намалее и сигурно нямаше да има толкова мръсни дрехи за пране. Тя спря, за да навие ръкавите си, после преброи купчините дрехи. Единадесет. Ако времето застудееше, щеше да е трудно да събере всичкото това мръсно пране и коритата в единствената стая на бараката.

Боляха я ръцете и кръстът, но тя започна да бие дрехите като масло и да си тананика „Моя скъпа Клементайн“, за да се отвлича от непосилната работа. Поне си докарваше за прехраната и трябваше да бъде благодарна.

 

 

Пътеката бе по-стръмна, отколкото си спомняше Спенс, или може би конят бе много уморен. Когато зърна зелената трева и все още сочните листа на пръснатите тук-там дървета, той се замисли дали все пак да не продължи. Не че сега имаше някакъв смисъл — бе извървял дълъг път обратно, за да направи нов опит преди май. Не, беше закотвен тук, на това забравено от бога място в Небраска за цяла зима, и единственият човек, когото познаваше, бе Лора Тейлър.

Тя бе с гръб към него и простираше мокри дрехи на дълъг простор. На въжето висяха достатъчно мъжки панталони за цяла армия и се поклащаха от лекия ветрец.

— Какво, по дяволите…

Лора се обърна, като чу тропота от конски копита по пътеката, и зяпна, преди да успее да каже нещо.

— Какво, за бога, търсите тук, доктор Хардън? — забърза тя към него. — Мислех си, че вече сте някъде в Юта с мормоните.

— Заваля снегът.

Той освободи крака си от стремето, смъкна се от седлото и се изправи срещу нея. Бе навила ръкавите до лактите си, роклята й бе мокра отпред, там, където се издуваше големият й корем, а разрошената й коса висеше на кичури, но след почти три седмици върху седлото тя бе приятна гледка за него. Спенс отмести поглед и призна:

— Върнах се. Не можах да прекося планините. Предполагам, че вие и всички останали сте били прави.

— Съжалявам. Знам колко много искахте да тръгнете — отвърна тихо Лора.

— Да. Е, май ще съм тук тази зима.

— Тук?

Тя се стъписа за момент и го погледна с разширени очи.

— Ще се опитам да си намеря подслон и храна във форта, ако военните ми разрешат. Но какво е всичко това? — посочи той към натежалия простор.

— Пране.

Хардън вдигна вежди и Лора започна да му обяснява:

— Имам си бизнес. Веднъж седмично ми носят мръсните си дрехи и аз пера, суша и гладя всичко. — Тя отметна косата си и добави: — Осигурявам си прехраната.

— Доста трудничко живеете, бих казал.

— Поне оцелявам.

— Защо не задържахте парите? — попита той рязко.

— Май че сте ги намерили — отвърна Лора.

— Това не е отговор.

— Вече знаете защо — не са мои, за да ги взема. — Тя отстъпи назад и погледна към бараката. — Аз… Предполагам, че имате време за чаша кафе, нали?

— Имам шест месеца време — отвърна Спенс сухо.

— Е, тогава влезте. Сега имам истинско кафе. И винаги имам хляб и сладко.

— Това звучи добре, не съм ял от Ларами дотук — каза той и мина покрай нея.

— Ако идвате днес от Ларами, значи сте се движили доста бързо.

— Тръгнах оттам миналата нощ.

— И не сте яли оттогава? Не мисля, че човек може да издържи толкова дълго без храна.

Тя спря на прага.

— Може би ще е по-добре да останете за вечеря.

— Не искам да ви притеснявам.

— Няма. Аз също трябва да ям.

Лора хвана дръжката и бутна вратата с рамо.

— Не знам колко пъти изпилявам тази врата, но все още заяжда — обясни тя, като отвори. — Страх ме е да стържа повече — не искам тази зима отдолу да влиза студен въздух.

Къщурката не изглеждаше така, както я бе оставил близо месец назад.

— Виждам, че сте я постегнали — измърмори той.

— Трябваше. Сега имам стъкла на прозорците и покрих стените с вестници, преди да ги варосам, така че сигурно тук ще е по-топло, когато навън задухат северните ветрове.

— Сама ли сте изработили тази черга?

— Е, просто съединих няколко парцала, но поне мога да ходя вътре, без да ми влизат трески в обувките — каза тя, зарадвана, че е забелязал. — Тези пердета бяха моето палто.

Лора се огледа и въздъхна:

— Знам, има твърде много мебели тук, но не можах да си позволя да изхвърля нещо.

— Не. Изглежда приятно, наистина е добре. Не знам как сте успели да свършите всичко това.

Жената отиде до шкафа, извади две чаши, панер за хляб и бурканче сладко.

— Не исках да седя и да се самосъжалявам, така че си намирах работа. — Тя се обърна към ъгъла, който наричаше своя „кухня“, и попита: — Все още ли искате сметана и захар с кафето?

— Не, ако е истинско.

— Такова е, но трябва да отида да го сваря отвън. Не съм палила два огъня, навън топля вода за прането.

Тя излезе, а той продължи да разглежда стаята. Беше я направила доста уютна, като се имаше предвид с какво е трябвало да се справя. На стената дори висеше рамка с бродерия върху бял памучен плат. Като погледна по-отблизо, видя ситно избродирани букви: Лора Лейн и Джеси Тейлър, съчетани в брачен съюз на 18 октомври 1859 година.

Вдругиден щяха да станат точно шест години.

Тя влезе с емайлирания кафеник и спря, когато го видя да чете.

— Все едно че е минала цяла вечност — каза Лора нежно. — Мислех, че ще продължава вечно.

— Май всички си мислим така. — Той се обърна, лицето му бе сериозно. — Но някои от нас просто са пълни глупаци.

— Аз обичах Джеси, доктор Хардън. Това бе най-щастливият ден в живота ми.

— Не говорех за вас, а за себе си.

— В лошо време се оженихме, точно преди войната, но тогава не знаехме, че Линкълн ще спечели и че Северна Каролина ще се предаде. Джеси такъв, какъвто го познавах тогава, беше най-добрият мъж, когото бях срещала.

— Да.

— Сигурно войната променя мъжете — добави тя тъжно. — Те се връщат по-сурови и сериозни.

— Така е.

Тя се съвзе, занесе кафеника до масата и напълни двете чаши. После седна.

— Кафето ви е готово.

— Благодаря — промълви той и седна срещу нея. За миг се загледа замислено в гъстата кафява течност, после се сепна. — Не аз се промених.

— Говорите като Джеси. Все повтаряше, че се е върнал при една различна жена от тази, която е оставил. Може и да е било вярно, не знам. Може би като съм седяла сама вкъщи и съм го чакала да се прибере у дома, съм се научила да се справям сама, казваше той, но аз не мисля така. Имам предвид, че винаги съм се грижела за всичко, откакто се помня. Не, той се промени — каза тя твърдо. — Преди войната ние винаги мечтаехме заедно.

— А след това?

— Той е мечтал сам, докато го нямаше, и си бе втълпил, че знае какво искам.

Лора отпи от горещото кафе и остави чашата.

— И бе решил да ми го даде, независимо от това, колко пъти се опитвах да го разубедя.

В гласа й звучеше тъга, която го впечатли повече от думите.

— Понякога е трудно да се разбере какво мисли човекът срещу теб.

— Да. — Тя вдигна глава. — Да, така е. Мислех си, че мога да чета мислите на Джеси. Когато той се върна, вече не можех и страдах. Обичах това, което имах, доктор Хардън. Не исках да идвам тук.

— Така си и знаех.

— Но съм тук сега, така че трябва да се възползвам от положението. В противен случай ще полудея, ако искам нещо, което не мога да имам.

— А какво е то?

— Искам си къщата, Дани, Джеси такъв, какъвто го познавах преди войната. Всичко това вече го няма. Останахме само аз и това бебе. — Лора се посъвзе и се облегна назад. — Предполагам си мислите, че се самосъжалявам. Не е така. Мама все обичаше да казва, че Господ не ни дава нещата, с които той знае, че не можем да се справим. — Тя се усмихна с тъга и го погледна в очите. — Казваше още, че животът е такъв, какъвто си го направим, а не какъвто ни е даден. Ако е била права, значи аз ще се справя. Никога не се оплаквам за нещо, което си мисля, че мога да променя.

— Бих променил доста неща, ако можех.

— Вероятно само си мислите, че можете — прошепна Лора и отново отпи от кафето си.

— Е, поне съм абсолютно сигурен, че повече няма да допусна друга жена да ме прави на глупак. Вече се опарих веднъж и сега съм по-предпазлив.

Тя го погледна с любопитство, чудейки се как мъж като него може да е толкова огорчен от живота си.

— Е, аз не точно се опарих, но не мисля, че ще се омъжа повторно. Не че някой тук вярва на това. Всички смятат, че вдовството е неестествено състояние, нали разбирате?

— Да разбирам ли, че имате обожатели?

— Имам куп идиоти… Бих искала да им дам да се видят в огледалото. Не зная какво ги кара да си мислят, че въшлясали мъже, които дори не знаят за какво служи коритото, могат да бъдат примамка за една жена. Пък и те не подбират — може да съм кривогледа, с проядени зъби, проскубана, кривокрака бабичка на деветдесет и девет години. За тях няма да е от голямо значение, стига да съм съгласна на женитба… Трябваше да се откажа от услугата с подстригването, защото парите не си струваха труда.

— Вие сте красива жена.

— В това състояние? Много се съмнявам.

— Но е факт.

— Е, все едно. Не се чувствам такава и не искам да бъда. Имам само две желания — здраво бебе и възможността да го отгледам на спокойствие. Ако имах право на десет желания, нито едно от тях нямаше да е за мъж точно сега.

— Никога не съм срещал жена, която иска да живее без мъж.

— Аз не съм пиявица.

— Да, не сте. Вие сте забележителна жена.

— Не. — Лора се облегна върху масата, напълни втори път чашата му и се изправи. — Можете да си поседите, но аз трябва да довърша прането. — Тя смекчи изражението си за секунда. — Знам, може би ви звуча като някоя вещица, но тези неща вече не ме вълнуват. Радвам се да ви видя. Не съм глупава и знам, че ви дължа много.

— Аз ще приготвя вечерята — измърмори Хардън.

— Добре. За да се заситите, по-добре хапнете малко хляб и сладко, не сте ги докоснали още.

Когато след час по-късно тя се върна, той спеше в люлеещия се стол на баща й, опънал крака пред себе си, облегнал глава назад. Младата жена се приближи на пръсти и посегна да докосне гъстата му черна коса.

— Доктор Хардън! — прошепна тя.

В съня си той бе изгубил суровото си изражение и изглеждаше по-млад с години, не на двадесет и осем, както твърдеше. Без съмнение бе красив мъж. Този път го разтърси леко.

— Ще ви се схване вратът в това положение — рече му тя.

Нямаше смисъл, той беше заспал дълбоко. Лора се съжали над него, нави една кърпа и я сложи под главата му, после отиде до кухненския си ъгъл да реже домати за вечеря.

Лора разбра, че докторът просто е много изтощен. Зачуди се колко далеч бе успял да стигне, преди да го изненада снегът. Колко ли тежко му е било да вземе това решение да се върне обратно. Той толкова много искаше да намери своя син, а сега трябваше да изчака една дълга зима, преди да опита отново. Не беше честно. Тя все още не знаеше какво е сторила жена му, но каквото и да бе, то беше превърнало този мъж в един огорчен и обезверен човек. Разбираше, че раните му са дълбоки като нейните и ще му бъде необходима повече от една зима, за да ги излекува.

Спенс се събуди, когато в стаята вече се смрачаваше. Ухаеше на чесън. Той се изправи, разтърси глава, за да разкърши врата си, и видя, че тя бе запалила огън. На една кука над пламъците висеше голямо черно котле, а в ъгъла над плоския камък, който служеше за пещ, се мъдреше тежка тава. Мъжът разтърка очи и попита:

— Колко е часът?

— О, вие сте буден. Шест и половина е и започнах да се притеснявам, че царевичният хляб ще изгори, докато ви чака.

— Не исках да заспивам.

— Е, ако не сте имали нужда, нямаше да го правите.

— Вие май имате отговор на почти всичко.

— Помислих си, че може да се събудите в лошо настроение.

— Не съм кисел — промърмори той.

— Не сте? Тогава аз греша. Както и да е. Ако искате да се измиете преди ядене, ведрото с вода е отвън до вратата.

— Благодаря. Стори ми се, че подуших чесън.

— Направих доматена супа.

— Доматена супа и царевичен хляб. Често ядях това някога в Мисури и много ми харесваше.

— Мислех си, че сте роден и израсъл в Джорджия.

— Не. Преместихме се там, когато бях деветгодишен. Моят втори баща е от Джорджия.

— И е бил проповедник.

— Да.

Той се надигна с усилие и се запъти навън.

— Тоалетната е отзад — извика му тя през вратата. — Господин Хоторн изпрати няколко китайци да изкопаят ямата.

Когато се върна, изглеждаше така, сякаш бе излял цялото ведро върху главата си, както си помисли тя, докато сипваше супата в купите. Когато ги понесе към масата, той вече бе седнал.

— Започвайте, аз забравих маслото.

— Имате ли нещо против, ако надробя хляба в супата. Знам, че не е възпитано, но ми харесва така.

— Угодете си тогава — каза Лора и постави пред него чинийката с масло.

Той яде с апетит, изгълта три купи от невероятно вкусната супа, докато тя само ровеше в нейната. Накрая осъзна, че го гледа.

— Съжалявам — засрами се Спенс. — Живях върху седлото почти цял месец, откакто тръгнах.

— Предполагам, че храната ви хареса.

— М-м-м, много.

— Няма да мия съдовете сега. Трябва да прибера дрехите, преди мъглата да ги е навлажнила отново.

— Имате ли нужда от помощ?

— Би ми било приятно, имам предвид, че бих се възползвала от компанията ви.

Цялото небе пламтеше в различните нюанси на оранжево, розово и бледолилаво. Това бе един от залезите, пред които човек затаява дъх. Лора Тейлър се спря и проследи погледа му.

— Да, красиво е, нали? — промълви тя. — Господ е художник, казваше мама, когато имаше такова небе.

Усещаше се прохладата, а пушекът над тях придаваше на света топлия аромат на горящи дърва. Долу, под хълма, белите брезентови палатки изглеждаха нереални на фона на това величествено небе. Спенс си пое дълбоко дъх, опиянен от гледката. Пълен стомах и нощ като тази — така трябваше да живее човек.

Той се сепна, погледна към дългото въже и попита:

— Кой край си избирате?

— Не е нужно да ми помагате. Вечерта е твърде хубава, за да събирате пране.

Докторът погледна към големите плетени кошове.

— Вижте какво, вие ще седнете, а аз ще събера дрехите. Трябва да поработя, за да ми олекне след вечерята, иначе няма да мога да заспя. Хайде! — каза той и я обърна с лице към къщата.

Сладкият аромат на изпръхнали на слънцето дрехи го върна назад в спомени от друго време, когато живееше в Мисури с майка си след смъртта на баща си. За нея това бе трудно време, преди да се появи Бингам, но той си спомняше как я следва край стария простор с кош в ръка, докато тя слага чистите дрехи в него. В Джорджия не беше същото, там негрите вършеха това.

Спенс вдигна тежкия кош и се запъти към къщичката. Лора бе извадила два стола отпред и седеше с лице към лагера, загледана в здрача и в прекрасното небе. Луната ги съзерцаваше благосклонно отгоре, забулена от тънки облаци. На фона на това небе Лора бе гледка, която се запечатваше в съзнанието за цял живот: лицето й отразяваше омайната красота на природата, а ръцете й бяха положени кротко в скута като на мадона. Спенс не можеше да не й се възхити. Тя бе наистина изключителна жена.

— Мислех си, че може да поседнете навън за малко.

— С удоволствие.

Вечерните звуци на циганското лято се носеха из въздуха като приспивна песен, а долу в лагера фенерите проблясваха като светулки над някое блато в Джорджия; светеха все по-ярко, докато слънцето постепенно потъваше в нощта. Седяха в пълно мълчание и Спенс осъзна, че не е изживявал такъв миг на покой от много дълго време.

— Излизам тук всяка вечер, когато е достатъчно топло — прошепна Лора.

— Разбирам защо.

— Май че е по-добре да се прибираме — каза тя най-накрая. — Утре трябва да гладя.

Той не отговори и Лора се обърна да го погледне.

— Намерихте ли си място за нощуване в лагера?

— Не. — На лунната светлина Спенс видя как месецът се отрази в разширените й от учудване очи. — Седях и си мислех нещо.

— О! — възкликна тя предпазливо.

— Да. Жена във вашето състояние има нужда от мъж наблизо. — Той почувства как тя се стегна, но продължи: — Не правя неприлично предложение, нали разбирате, просто говоря за едно споразумение, което ще е от полза и за двама ни.

— Аз не… Тоест как? — успя да попита Лора.

— Не мисля, че на Джеси би му харесало, ако ви види да перете чуждите дрехи и…

— Тогава трябваше да си помисли за това, преди да ме доведе тук — отсече тя.

— Просто се чудех какво ще кажете да си вземете квартирант за през зимата — продължи той. — Ще ви плащам за готвенето и чистенето и няма да простирате дрехи в студа. А и няма да сте сама, ако възникнат някакви проблеми с бебето, ще имате някого до себе си.

— Разбирам.

Хардън забеляза, че тя не беше много ентусиазирана.

— Слушайте, не си търся друга жена. Вие също казвате, че не желаете нов съпруг. Когато се появи поредният безделник, за да ви досажда, първо ще трябва да мине през мен. Всичко, което искам, е подслон. Ще се изнеса през май.

— Но аз имам само една стая и едно легло, доктор Хардън.

— Аз имам завивки. Трябва ми само място, където да ги постеля. Можем да измислим начин да разделим стаята.

— Добре — замислено отвърна Лора. — Не съм очаквала подобно предложение. Не мисля, че някой много го интересува дали ще останете тук, но вероятно ще започнат да говорят по мой адрес.

— Ще съм ви квартирант, нищо повече.

— Като ви видят, едва ли ще си помислят това.

— Защо не?

— Вие сте много красив мъж. Аз ще съм вдовицата, която се опитва да ви улови в мрежата си.

— Неуловим съм. По-вероятно е адът да замръзне, преди да си намеря друга съпруга.

— Разбирам. След завръщането на Джеси научих едно нещо, а то е, че съм твърдо уверена в себе си. Не искам друг съпруг, доктор Хардън, и навярно никога няма да поискам. Обичах Джеси, но държах на своите желания и той не разбираше защо. Мъжът и жената трябва да теглят заедно колата, за да стигнат някъде, но аз нямам намерение да бъда волът в ярема, докато съпругът ми размахва камшика.

— Не съм чувал досега някой да описва брака по този начин — призна той.

— Така мисля аз. Никой от вас не го разбира.

— Предполагам, че си имате причина да говорите така — обобщи Спенс и се надигна от стола. — Може да се споразумеем за храната, а аз ще видя дали ще си намеря подслон там долу.

— Съжалявам, ако съм ви засегнала.

— Не, всъщност това бе егоистична и глупава идея. Не зная откъде ми дойде наум. Просто си седях и усещах колко спокойно е тук… не си помислих за последиците за вас, съжалявам.

Той влезе в бараката и когато се появи с колана си и с револвера в ръка, тя разбра, че си тръгва. Лора мълчеше и си мислеше дали все пак не би излязло нещо от неговата идея.

Хардън препаса колана на кръста си. Запъти се към мястото, където пасеше Доли заедно с дорестия му кон и мулето, но чу глас:

— Чакайте… Колко можете да ми давате, за стая и храна?

— Колко изкарвате от прането?

— О, не, това ще е много.

— Колко?

— Зависи, но миналата седмица взех петнадесет долара. Това прави шестдесет на месец, но аз не бих платила толкова дори за да съм с английската кралица — заяви Лора. — Освен това имам само половин стая.

Той тихо подсвирна.

— Вземате петнайсет долара на седмица за пране?

— Е, очаквам тази сума да намалее, когато се нанесете тук — призна тя искрено. — Мисля, че някои ми носят дрехите си само за да ме видят. Предполагам, че вашето присъствие ще обезкуражи доста от тях.

— Бих могъл да плащам двадесет, двадесет и пет долара на месец, плюс храната.

Сега, след като промени решението си, тя не можа да сдържи усмивката си.

— Предполагам, че не сте съгласен да продължавам да пера.

— Само ако това е абсолютно наложително, за да не умрете от глад. Но може да си вземете помощник с част от парите за наема.

Спенс се качи да вземе стола си и я погледна изпитателно в тъмното.

— Какво ви накара да промените решението си?

— Като сте наблизо, ще има с кого да си говоря. Хората казват, че човек се нуждае от някого през зимата. Мисля, че като задуха севернякът, ще имаме нужда един от друг.