Анита Милс
Горчиво и сладко (11)

Единадесета глава

След като прахоса ценни дни, Спенс бе решил да тръгне на път веднага щом стигне с Лора до лагера, но сега разбра, че нещата едва ли ще се развият според плана му. Докато караше колата през малкия неуреден бивак, той се ядосваше на себе си, на нея и на целия проклет свят. Тоя гаден лагер се състоеше само от десет-дванадесет палатки, опънати от двете страни на траншеята, прокопана за поставяне на релсите, а зад тях, на по-малко от двадесет стъпки, се намираше отходната яма.

Мъжете, които се шляеха тук, изглеждаха по-лоши от крадците и главорезите, които бе виждал по време на войната. Всички те не бяха помирисвали сапун от половин година и дрехите се бяха втвърдили по телата им, спечени от прах и пот. „Нещастна шайка бандити“, помисли си Спенс. Когато фургонът премина покрай един от тях, той надигна бутилка уиски и изля толкова бързо съдържанието й в устата си, че течността потече по брадата му. После захвърли празното шише на земята и се отправи с тежка стъпка към отходната яма да се облекчи пред очите на всички.

Каквото и да твърдеше Лора Тейлър, тя със сигурност не беше за тук. Из цялото това дяволско място не се виждаше никакво служебно лице. Като проклинаше нейната и собствената си глупост, той дръпна яростно поводите и обърна фургона в обратна посока. Независимо дали има време или не, беше длъжен да я върне в Макферсън или дори в Киърни и да я качи на влака, пътуващ на изток. И за да не губи повече време да търси Ръсел, трябваше да плати билета й от джоба си. На нея това нямаше да й хареса и вероятно щеше да се заинати като магаре.

— Колкото и да ми е трудно да си представя, когато бригадите се придвижат дотук, това място ще се превърне в град — промълви Лора. — А след няколко години ще прилича на Омаха: ще има църкви и училища и почтени жени, които ще го цивилизоват.

— Да, но това време е още далеч — отвърна Спенс.

— Не толкова, колкото си мислите. Когато останалите работници от бригадата пристигнат, лагерът ще се позапълни и облагороди.

— Да, с опиянчени тъпаци и курви. Не, вие не сте за тук, няма как да издържите! Трябва да съм луд, за да ви оставя — промърмори той.

— Ще се оправя.

— На куково лято — заяде се Спенс. — Джеси ще се обърне в гроба, ако види, че сте тук сама.

— Е, не е по-лошо от предишното място — каза Лора меко. — А тъй като и там не беше край мен, пак бях сама.

— Но там всички знаеха, че имахте съпруг — натърти той. — Огледайте се наоколо. Как, по дяволите, мислите да се прехранвате сама с детето?

— Ще започна някакъв бизнес, ще си намеря работа.

— Какво ще правите?

— Още не знам, но ще измисля нещо, щом се налага.

— Не, качвам ви на влака за вкъщи.

— Какво?! Аз вече нямам дом!

— Можете да си викате и крещите, колкото си искате, но ще тръгнете.

— О, я чакайте… Това е моят живот, а не вашият. Нямате право да се държите така с мен. Обърнете веднага този фургон, чувате ли?

— По дяволите, ще тръгнете.

— Май много ви харесва този израз.

— Кой по-точно?

— „По дяволите!“ Не можете да кажете и едно изречение без него, но си мислите, че вие сте цивилизованият в тази кола, нали? Не зная защо се нагърбихте да ме докарате дотук, но вероятно смятате, че имам патешки мозък. — Тя вдигна предизвикателно брадичка и добави: — Но този фургон е мой, както и всичко друго, освен вие и коня отзад. Ако искате, вървете по пътя си, това е ваше право. Но не можете да ме накарате да изоставя вещите си и да отида някъде против волята си само защото вашият ум ви подсказва, че трябва да сторя това.

— Джеси никога не би…

— Джеси е мъртъв, доктор Хардън. Сега трябва да се грижа за себе си и за бебето. Имам две пушки и не се боя да ги използвам. Може би жена ви би се побояла, но не и аз.

— Не намесвайте Лиди! — каза той ядно. — Вие не знаете нищо за нея.

Стресната от яда в гласа му, Лора го погледна сериозно.

— Не, не я познавам, но познавам себе си. Щом намеря господин Хоторн, можете да си вземете коня и да си тръгнете без угризения.

— Така ли? Предполагам, че вие сама ще разтоварите тоя проклет багаж — отвърна той саркастично.

— Ако се наложи.

— По дяволите!

— Ето пак този израз. Тук мъжете изглеждат по-лоши, отколкото са в действителност, ако това ви притеснява — каза тя спокойно. — Железниците не приемат бандити и кавгаджии. Те трябва да поставят релси, за да премахнат ада и „дяволите“.

— Пияницата не знае в каква посока върви — промърмори Спенс.

— А вие знаете ли?

— Да — отвърна той през стиснати зъби.

— Тогава обърнете фургона, защото по този път няма да стигнете до Калифорния.

— Тоалетната е само една проклета яма.

— Освен това много често казвате „проклет“.

— Е, какво смятате да правите? Просто да клякате? — изсмя се Спенс. — Тези мъже ще се облекчават пред очите ви.

— Нямам намерение да ги гледам. Освен това къщурката трябва да е по-далеч от лагера — припомни му тя и се опита да се изправи в движещия се фургон.

— По дяволите, какво смятате да правите сега?

— Да сляза и да се върна, тъй като предполагам, че вие възнамерявате да тръгнете по обратния път.

— Седнете, преди да сте паднали.

Той бе принуден да обърне отново колата. Тя страшно много се инатеше за собственото си бъдеще и навярно това щеше да й струва скъпо, но поне го улесняваше да я остави. Спенс спря насред лагера, скочи долу и измърмори:

— Чакайте тук и ако някой се приближи до вас, използвайте камшика.

— Кажете на господин Хоторн, че искам къщичката — извика Лора след него.

Тя се отпусна назад върху твърдата облегалка и протегна схванатите си крака извън капрата. „Ако оставим настрана родилните мъки, най-лошото нещо на бременността са болките в кръста“, помисли си младата жена. Тъкмо щеше да затвори очи, когато видя, че край нея се бе събрала групичка мрачни обожатели. Един тип с конски зъби се бе приближил толкова много, че усети вонята, лъхаща от него.

— Май съм дошла тук точно навреме — каза му тя.

— А?

— Отварям пералня.

Идеята се появи внезапно в съзнанието й и тя се хвана здраво за нея. Продължи, като гледаше мъжете:

— Ще пера, суша и гладя, но ще ви струва по десет цента на парче. Ще приемам дрехите в понеделник. Ако поставяте релси някъде другаде, ще ги пазя две седмици.

— Не ви мислехме за такава — обади се някой.

Като се потупа по корема, тя насочи вниманието им:

— Не зная дали някой от вас познаваше Джеси Тейлър, но той загина в Макферсън преди шест седмици при нещастен случай на железниците, а аз съм неговата вдовица. Понеже ще раждам след два месеца, трябва да работя и за себе си, и за детето. Бих се радвала, ако оставяте дрехите си за пране при мен.

— Чувате ли, момчета? Тя е вдовица — обяви на висок глас зъбатият тип и свали шапката си, изпод която се показа омазнена коса. — Казвам се Уили Скинър и се радвам да се запознаем. Дрехите ми за нищо не стават, но като платят надниците, ще ви ги дам с удоволствие.

Останалите засваляха шапки пред нея и Лора забеляза необходимостта от още една услуга.

— Мога и да ви бръсна — четвърт долар на глава, но първо трябва да си измиете косите и да си изчистите въшките.

— По дяволите! Какво правите? — извика Спенс, който приближаваше към фургона.

— Опознавам се със съседите.

Хардън се качи при нея, взе поводите и удари мулето по хълбоците. Тя погледна над главата му към мъжете и извика:

— Надявам се, че няма да забравите понеделниците.

— Вие никога ли не правите това, което ви кажат? Както ги бяхте пуснали толкова близо, можеха да ви смъкнат от седалката.

— Да, но не го направиха.

— Повечето от тях не различават почтените жени от курвите.

— Вие пък ругаете… Научихте ли нещо за къщурката?

— Трябвало много работа, за да се пригоди за живеене. Очевидно онзи трапер не е живял дълго там или ако е живял, е било доста отдавна.

Спенс измъкна къс хартия от джоба си, гледа го известно време и го пъхна обратно.

— Ако не сме сбъркали посоката, къщата трябва да е зад онзи хълм.

— Не виждам никакви следи от път.

— Защото няма такъв — каза той и направи завой. Едно от колелата удари на камък, мебелите отзад изтрополиха, а Лора за малко щеше да падне от капрата.

— Не е възможно. Бих искала да погледна тази карта, ако не възразявате.

— Не мислите, че съм неграмотен, нали? Ако това не е мястото, значи Хоторн е дал грешна скица.

Старият фургон се тресеше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Лора усещаше как зъбите й тракаха, когато металните колелета запъваха в камъните.

— Той каза ли нещо друго за къщата?

— Да, че не става дори за свинарник.

— Какво? О, не. Не е възможно! Когато господин Ръсел предложи на Джеси…

— Ето я — прекъсна я Спенс. — Вижте сама.

Тя видя само обрасли с трева скали и една разнебитена дървена барака по-нагоре по склона.

— О!

Той спря впряга, пресегна се през седалката за пушката си и скочи долу.

— Стойте тук да видя колко гърмящи змии живеят вътре.

Като се държеше за перилата на фургона, тя бавно се смъкна долу.

— Чакайте.

Спенс се върна, подхвана я под мишницата и поеха към почти квадратната постройка.

— Е, не е брезент, има си стени, които не плющят от вятъра, но това май е всичко — рече той.

Като погледна към нея и видя изражението на лицето й, раздразнението му се превърна в съчувствие.

— Ще ви отведа обратно — каза й почти нежно.

Тя нямаше да се разплаче. „Аз съм силна жена“, самоубеждаваше се Лора, като гледаше колибата. После изпъна рамене и дълбоко въздъхна:

— По-добре да видя първо как изглежда отвътре, преди да избера между това и палатката.

Той трябваше да признае, че си я биваше.

— Добре, но аз се сещам само за едно предимство.

— Бих искала да го чуя.

— Малко пияници ще се изкатерят дотук.

— Да. И това е нещо, нали? — Сърцето й сякаш спря, но се запъти към бараката. — Изглежда изоставена отдавна.

— Може би още от времето, когато правителството е предоставило земята на железниците. Хоторн е намерил вътре рецепта за обработка на кожи от 1848 година. Той мисли, че траперът с умрял в планините.

— Или са го срещнали индианци.

— Да.

Спенс напъна вратата.

— Заяжда!

— По-добре, отколкото да зее. Може да се поизпили малко и ще се оправи.

Мъжът блъсна с рамо, вратата се отвори и той предпазливо влезе в тъмната стая.

Слънцето хвърляше светлина през наполовина открехнатата врата право върху прашния неравен под. Миризмата на мухъл се носеше сред застоялия въздух. Той влезе навътре и нещо се разклати под краката му.

— Тоя май вместо дъски е наредил стволове на дървета, после е сложил рамка отгоре и е запълнил дупките помежду им с глина.

— Много от бедните хора имат такъв под. Поне не се крият долу змиите и гадините.

Тя не можеше да види почти нищо през процепа. Спенс запали клечка кибрит и я вдигна във въздуха. Около пламъка затанцуваха прашинки.

— Бих казал, че няма защо да се притеснявате от вятъра, освен ако не извие силна буря — отбеляза той. — Но траперът май не си е падал много по светлината — добави мъжът и посочи двата малки прозореца. — Сигурно е слагал там хартия или насмолен плат, преди някой да закове дъски.

— Ще поръчам стъкла. През седмица фургоните със стоки идват от последната спирка на железницата.

Пламъкът опари пръстите му, той изпусна догорялата клечка и я настъпи. Запали друга и погледна Лора.

— Сега, след като видяхте, едва ли искате да останете тук. Можете да готвите и да се топлите само на това огнище, а за дърва ще трябва да се качвате по този хълм. Ако зимата се окаже сурова, ще ви отнема много време, за да стигнете, където и да било с бебето — знаете това, нали? Ще ви бъде студено и дяволски самотно.

— Да.

— Не виждам как ще се оправите.

— Имам Доли. Ако се наложи, ще яздя до лагера.

— Какво ще правите, ако дойдат индианци?

— Мога да вдигна достатъчно врява, за да накарам мъжете да се качат дотук. Пушката на Джеси се чува на няколко мили разстояние.

— Вие смятате да останете въпреки всичко?

— Ще остана тук.

— Знаете ли, госпожо Тейлър, разликата между решимостта и глупостта е много малка.

— Няма да се върна в Северна Каролина, за да ме съжаляват, доктор Хардън. Ще изкарам зимата тук, а напролет вероятно ще имам по-добра представа какво ще правя. Точно сега се опитвам да си втълпя, че Джеси го няма и никога няма да се върне.

— Съжалявам.

Това бяха най-неподходящите думи, но не знаеше какво да каже, след като осъзна пред какво бе изправена тази жена.

— Ще взема Клайд и ще сляза долу да видя дали мога да намеря помощ, за да пренесем нещата ви.

— Благодаря.

Предстоеше й непосилна работа, преди мястото да се превърне в обитаемо жилище, но тя бе решена да се грижи сама за себе си, така че думите му нямаха значение. Той направи каквото обеща — доведе я тук — и трябваше да продължи пътя си. Имаше достатъчно свои проблеми, за да се нагърбва с чуждите, реши Спенс и отвърза коня си.

След като Хардън тръгна към лагера, Лора отвори по-широко вратата и остави студения септемврийски вятър да проветри бараката. После седна на пода и започна да си прави списък на необходимите неща: стъкла за прозорците, керосин, гасена вар, плат за пердета, парцали за черга, достатъчно сапун, за да й стигне, докато си свари сама, две големи корита, въже за простор, дърва за зимата.

Тя спря и се огледа. Ако си намираше достатъчно работа, сигурно бъдещето нямаше да изглежда толкова безрадостно, сигурно нямаше да се чувства така ужасно самотна.