Анита Милс
Горчиво и сладко (10)

Десета глава

Макферсън дори не приличаше на форт. Състоеше се само от няколко скупчени дървени постройки, а наоколо във всички посоки се простираха безкрайните прерийни полета. Единственото нещо, по което фортът се различаваше от дузината малки прашни ферми по пътя от Омаха дотук, бяха големите открити обори, където имаше коне за цяла кавалерия.

— Май не е кой знае какво — промълви Лора, отгатвайки мислите му.

— Да.

Той не говореше много през тези три дни, които им бяха нужни да изминат близо стотината мили. Каквото и да бе научил в Киърни, то го ядеше отвътре като звяр. Погледът му ту блуждаеше, ту ставаше мрачен и див. Освен това сигурно не бе спал много — всеки път, когато тя се отбиваше до близките храсти през нощта, виждаше, че постелята му е празна. Два пъти лампата й освети фигурата му — облегнат на някое дърво, зареял поглед в тъмнината. Не знаеше защо, но беше твърдо убедена, че той страдаше колкото нея.

— Ако нямате нищо против, бих искала да се поразходя с вас — промълви Лора. — Схвана ми се кракът от седене.

— Не — отвърна Спенс кратко. — Точно сега нямам нужда от компания. Ако искате да се поразтъпчете, то не се отдалечавайте от площада.

— Да, разбира се.

Той скочи от фургона, а тя остана на капрата.

— Надявам се, че ще намерите това, което търсите, и ще се поуспокоите.

Спенс се извърна и попита ядно:

— Какво, по дяволите, значи това?

— Ами трябва да сторите нещо или ще експлодирате. Почти не сте яли и спали, нито пък проговорили от форт Киърни дотук.

— Може би нямам желание.

Той приведе рамене срещу силния вятър и тръгна напред да търси полевата болница. Гробището би трябвало да е близо до нея. Да, видя го. Спря да си поеме дълбоко дъх, после издиша бавно и си каза, че трябва да е подготвен да намери Рос, Лиди и Джош, погребани тук. Тръгна с усилие между гробовете. Поолекна му малко, когато върху надгробните плочи на първите две редици срещна само непознати имена. Може пък по някакво чудо това да не е било холера и тримата да са още живи… Но пред една незатревена могила в третата редица сърцето му спря.

Подредените черни букви върху белия кръст привлякоха погледа му:

Лидия Джеймисън Хардън

1841–1865

Той впери очи в гроба, вцепенен и безчувствен. Но все пак се запита дали накрая Рос я бе изоставил, или желанието да бъде погребана с името на съпруга й е било нейно.

Спенс свали шапка, коленичи в прахта и се опита да се помоли, но всички многословни молитви, които му бе казвал Тед Бингам, се бяха изпарили от съзнанието му. Накрая произнесе само:

— Отче, ти, който си на небесата, прости й, защото аз не мога.

Той се изправи и се загледа в спечената земя. Трудно му бе да повярва, че тази млада, пълна с живот Лиди, която познаваше, сега беше там, долу. За момент затвори очи и си представи онази нощ, когато видя звездите, отразени в нейните черни очи.

Баща й я бе описал като разглезена и своенравна, спомни си Спенс с тъга, но старият Калън му бе казал само половината истина. Той би трябвало да добави: себична, нечестна и безсрамна, но за тогавашния момент може би това не е било от значение.

Спенс бе видял само лъскавата, омагьосваща фасада на нейния прекрасен облик и бе напълно омаян от нея. С това се обясняваше неговата глупост, но той не знаеше какво е намерила тя в него. Ако се бе хвърлила на врата му заради наранени чувства от някой друг, то и двамата си бяха платили скъпо за това.

— О, не! Толкова съжалявам. Нямах представа — никаква представа… — прошепна Лора зад него.

Преди да успее да отговори, тя се обърна с пребледняло лице и се втурна към изхода на малкото гробище. Докато я гледаше как се отдалечава, осъзна, че дори не бе в състояние да се ядоса.

Тя се почувства като глупачка, задето го бе последвала, но той се забави много дълго и това я разтревожи. Когато се осмели да погледне назад към площада, го видя да изтупва панталоните си от праха.

Вече знаеше защо доктор Хардън бе имал нужда да остане сам, но когато той седна отпред във фургона, тя се замисли какво, за бога, бе довело жена му тук без него. Това не бе нейна работа, напомни си Лора. Освен това тя вече бе открила, че човек скърби сам и думите и действията на другите не помагаха много, не лекуваха страданието. Тази болка се загнездваше задълго. Знаеше това, защото след шест дълги, мъчителни седмици скръбта все още стягаше сърцето й. Лора се обърна и й се прииска да заплаче заради него.

Северният вятър бе студен за месец септември, но Спенс едва ли забелязваше това. Точно сега не искаше да вижда никого, но трябваше да разпита за Джошуа. Някой все трябваше да си спомни дали Рос и момчето са били болни, когато са напуснали форта. Трябваше да разбере дали ще търси още гробове.

Вятърът развя косата му и пешовете на палтото му. Той погледна към облачното небе и вцепенението му се превърна в ужасна безсилна ярост. Бе приятел на Рос Донъли и направи и невъзможното да го освободи от служба и да го прати в дома си само за да може този мъж да го измами. Не можеше да стори нищо повече на Лиди, но Рос бе още жив и щеше да си плати много скъпо, задето му открадна нея и Джош. Краят му няма да е лек, обеща си Спенс. Но Рос ще разбере, че трябва да умре, и ще пълзи в краката му, преди той да натисне спусъка и да го прати в пъкъла.

— Загубили ли сте се, господине? — попита го един войник.

Хардън се съвзе и успя да попита:

— Къде мога да намеря някакво служебно лице?

— Зависи какво търсите. Тук се случват малко неща, за които аз да не знам.

— Искам да науча нещо за жената, погребана тук — каза Спенс и посочи към гроба.

— За Лидия Хардън?

— Да.

— Не мога да ви кажа много, освен че беше починала още преди да я докарат тук. Някакъв тип дойде и каза, че иска да зарови една мъртва жена. Били тръгнали на запад, но тя се разболяла по пътя. Каза, че е вдовица, че мъжът й бил загинал във войната. Той я водел при нейни роднини в Калифорния, но тя не издържала пътуването.

— Видяхте ли с него едно малко момченце?

Войникът кимна.

— Да, едно дребосъче. Жал ми стана за него, бедното сираче. Странното беше, че то плачеше и все наричаше майка си Фани. Те трябваше да останат, докато майорът направи доклад, но докато ние я заравяхме, изчезнаха, като че ли дяволът ги гонеше.

— Не е бил дяволът, а холерата.

— Холера! — Войникът се замисли за момент, после каза: — Е, ако е било така, той би трябвало да знае, че не може да й избяга. Искам да кажа, че жената е умряла в техния фургон, нали? Предполагам, че мъжът е знаел за болестта, защото спомена, че докторът в Киърни го е предупредил. Спомена още, че се е опитал да я остави там, но жената не пожелала. Сигурно е умряла скоро след това, защото когато той я докара тук, тялото вече бе доста разложено. Във фургона е било ад.

Войникът млъкна, за да изплюе сдъвкания тютюн от устата си.

— Да, господине, срамота е. Срамота е да умре по този начин. И знаете ли, момченцето беше много красиво. Мъжът каза, че приличало досущ на нея.

Спенс въздъхна тежко и отмести поглед.

— Да, беше красива, наистина много красива жена. Но момчето? То беше ли болно?

— Не, но много плачеше за неговата Фани. Лейтенант Дейвидсън си мислеше, че й вика „мамо“, но аз го чух много добре, то не казваше това.

— Леля Фан — промълви Спенс и кимна. — Това е негърката, която ги е отгледала — момчето и майка му. Тя е умряла по пътя, във форт Киърни.

— Не думайте. Когато ги видях за последно, русият бе подкарал конете и държеше момченцето в скута си. Всички си мислехме, че няма да стигнат далече, защото на него му се гадеше.

— На Рос?

— На този, който я докара. Мисля, че името му бе Макдоналд или нещо подобно.

— Донъли. Рос Донъли.

— Да. Взе малко сода от лечебницата за стомаха си и докторът каза, че му се гади от миризмата, нали разбирате. Той не знаеше за холерата, иначе щяхме да я полеем с гасена вар, преди да я погребем.

— Всъщност доктор Кинг от Киърни мислеше, че е холера.

— Тогава сигурно е така. Доктор или не, Кинг е добър човек. Но аз май не чух името ви?

Спенс дълбоко въздъхна.

— Аз съм Спенсър Хардън.

— О, тогава трябва да сте роднина на съпруга й?

— Нещо такова.

— Съжалявам, че не бяхте тук да идентифицирате трупа. Наложи се да се доверим на думите на онзи мъж, че това е госпожа Хардън.

Войникът погледна към Спенс, после към кръста.

— Да, грехота е. Тя май е била на не повече от двадесет и пет.

— Двадесет и четири. Беше родена през септември.

— Още по-лошо. — Той поклати глава: — Това е, което знам, господине. Мисля, че можете да говорите с доктора, но се съмнявам, че ще ви каже нещо повече. Те бяха тук само колкото да оставят тялото.

— Благодаря.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна с друго. Ако желаете да се срещнете с доктора, той е в болницата, ей там.

— Не. Искам да мина още няколко мили днес.

— Не знам дали през нощта бих останал сам навън — рече войникът. — Имаме неприятности с индианците: изчезват запаси и стоки, няколко от нашите са убити. Тук съм от доста време, видях някои неща и те не бяха много приятни за окото. Веднъж трябваше да погребвам един и вместо в ковчег, събирах парчетата от него в чувал.

— Ще внимавам.

— Аз бих се застрелял, преди да ме хванат. Ще ви разкъсат, господине. Труден път ви чака, наоколо се навъртат воини на шейните и сиуксите. На ваше място не бих стоял край пътя, когато се стъмни. Ще се храня на седлото и няма да паля огън. Огънят веднага ще ви издаде. Индианците имат много добро обоняние, особено за пушека.

— Само ще закарам госпожа Тейлър и фургона й до първия лагер на железниците.

— От железниците ли сте?

— Не. Просто минавам оттук.

— На запад ли сте тръгнали?

— Към Калифорния.

Войникът погледна за миг към небето, после към Спенс.

— Е, може и да успеете, но се съмнявам. Тия облаци горе вече минаха планините, затова сега пътят е толкова пуст. След две-три седмици ще завали снегът. Трябва да си помислите, господине, ще имате неприятности с времето още преди края на септември.

— Щом я оставя, ще ми олекне и ще пътувам по-бързо.

— Да, но Калифорния е доста далече, нали разбирате. Като пресечете Скалистите планини, ще сте минали само половината път. После имате още пустинята и планините Сиера пред себе си.

— Знам.

— Така ли? — попита войникът скептично. — Май не сте чували за злополучно загиналите от групата на Донърс, а?

— Чувал съм, но трябва да тръгна.

— В тия проходи виелицата ще ви затрупа и никога няма да стигнете до Калифорния. Поговорете с хората в Ларами, те ще ви кажат същото. Снегът е дълбок двадесет стъпки, вятърът беснее със скорост десет конски сили, температурите падат под минус тридесет градуса. Щом изядете коня си и с вас е свършено. Няма да имате нито храна, нито път, нито местенце да се предпазите от студа — така е там горе… Няма да ви открият преди лятото.

— Ще го имам предвид — каза Спенс нетърпеливо. — Вижте…

— Ако го сторите, вие сте проклет глупак, само това мога да ви кажа. — Войникът отново плю на земята. — Все тая, аз няма да ви погребвам, така че защо ли си губя времето. Ако е останало нещо от вас напролет, тия от Ларами ще свършат работата.

Войникът протегна ръка.

— Каквото и да решите, желая ви късмет. — Стисна здраво ръката на Спенс и добави: — И помнете, оглеждайте се за индианци, разбрахте ли?

— Да.

Когато Спенс се качи във фургона и седна до нея, Лора извърна поглед. Той взе поводите, а тя се обади:

— Ако искате да говорим за нея, нямам нищо против, ако ли не… пак нямам нищо против. Знам какво е да ви боли отвътре.

— Не ме боли, просто съм бесен — излъга Хардън. — И точно сега не искам да говоря с никого за нищо.

— Добре. Искате ли аз да карам фургона?

— Не — отсече мъжът. — Много съм си добре.

Но той знаеше, че не е така. Когато напусна Джорджия, не беше предполагал, че ще намери Лидия, погребана тук, на това забравено от бога място. Нощем през войната често си представяше как ще гали тънката й бяла шия, а се стигна дотук. И най-лошото беше, че трябваше да се моли на бога Рос да е оцелял и да е стигнал с Джош до Сан Франциско, защото му бе непоносимо да мисли за другата възможност.

Загубата на Лидия беше ужасен удар по гордостта му, но ако изгубеше Джош, означаваше, че на тази земя няма да му остане нито едно обично същество.