Анита Милс
Опасен мъж (8)

След като при небрежния оглед на къщата и района непосредствено около нея не откриха следи от загадъчните преследвачи, Матю и Верена се присъединиха към останалите пътници под смрачаващото се небе, за да опитат късната вечеря от студени сандвичи с говеждо месо, домашна туршия и сушени кайсии, полети обилно с шерифското силно, отлежало ябълково вино.

После, с уталожени от храната и виното страсти, всички се събраха около един стар дъб, за да послушат веселия рил на някакъв възрастен цигулар и да погледат наетите във фермата момичета, които танцуваха с ентусиазирани, макар и пийнали каубои.

Седнала на земята, с обвити около коленете ръце, Верена затвори очи и помисли с копнеж за дома, който беше толкова далеч, че би могъл да е в друга страна. Това, че той беше една тясна шумна къща, свряна сред други подобни, вече не бе от значение. Може и да бе невзрачен и обикновен, но беше безопасен и познат. За разлика от Тексас.

Неволно мислите й се връщаха отново и отново към дочутия странен разговор и тя се опитваше да си обясни защо двама напълно непознати я търсеха и защо някакъв мъж на име Гиб ще иска да й навреди.

Дори нямаше познати в Тексас, с изключение на Матю Макрийди, а и не можеше да твърди, че наистина го познава. Нито пък че има нещо, което някой би пожелал. Всичко, което притежаваше, можеше да се купи за петдесет долара. Не, това не бе съвсем вярно, предположи тя. Притежаваше фермата на баща си. Но съдейки по тона в писмото на господин Хамър, и тя не струваше много.

Споменавайки, че ако Верена предпочита, ще извърши продажбата вместо нея, той дори не я беше насърчил да дойде, за да предяви правата си. След данъците, хонорарите за адвоката и разходите по обявяването на продажбата можеше да получи няколкостотин долара или дори по-малко. И това някак се вместваше в представата за баща й. За четиридесет и шест години той бе успял да пропилее почти всичко, което бе имал — семейството си, своето образование, репутацията си.

Красив мъж със слабост към жените, той беше убит и очевидно не бе оставил след себе си никой, който да го оплаква, дори и тя. Не, най-малко тя.

А сега това. Беше абсурдно и ужасяващо. Би могла да се обърне и да си замине у дома. Но ако тези мъже бяха толкова твърдо решени да я намерят, че претърсваха всяка гара, кой би могъл да каже дали няма да се опитат да я издирят във Филаделфия?

Във Филаделфия поне можеше да се скрие, напомни си тя. А тук, тук тя нямаше никого.

До нея, облегнат на един пън, Матю Макрийди отпиваше сайдер и гледаше. Топлият нощен вятър разроши косата му и мислите му полетяха към арогантната елегантност на Ню Орлиънс, към дебелите килими и покритите със сукно маси, към игрите с големи залози под трепкащи полилеи.

Към онези изискани салони, в които светлокожи момичета с избледняла негърска кръв във вените се разпореждаха като принцеси със заможни, готови да платят момци. Към внушителните тухлени къщи с огради от ковано желязо и богато украсени заключени порти. Опияняващ свят за едно момче от Тенеси, което не можеше да предложи друго, освен красиво лице, силна памет и дарбата на комарджия. До нощта, в която Матю застреля Филип Жиру, успехът беше вървял по петите му. Сега той беше само един беглец.

Ако имаше капчица разум, щеше да се придържа към първоначалния план и да тръгне право към Хелена. Вместо това се отклони от целта заради едно очаквано малко любовно приключение с прекрасната Верена Хауърд. И долавяше иронията.

Приключенията бяха доста, много повече, отколкото той би се обзаложил, но без следа от романтика, която да ги съпътства. И следващата му идея — да използва Верена, за да заличи следите си — не даваше резултат. Вместо като женен човек да привлича по-малко внимание, той се беше прикрепил към момиче с доста опасни врагове. Така както вървяха нещата, щеше да е истински късметлия, ако тя не се обърне за помощ към Гуди. Верена не би излъгала шерифа и когато признаеше истината, и двамата щяха да се изправят пред доста неудобни въпроси. Щеше да бъде заподозрян, независимо от отговорите си.

Не, трябва да си обере крушите оттук, размисли той сериозно.

Нямаше да бъде джентълменско, но пък и той не беше джентълмен. Ако можеше да я измъкне от Ийгъл Лейк без повече проблеми, все още имаше възможност да се раздели с нея в Кълъмбъс. После, ако отиде при адвокат, ще е вън от играта. За всеки случай щеше да се погрижи тя да мисли, че отива в Остин, а веднага щом я качеше на дилижанса за Сан Антонио, щеше да си купи кон и да се отправи сам към Хелена.

Тъй като това бе място, където почти всеки или се криеше от закона, или бягаше от тъмното си минало, никой нямаше да му задава въпроси. Според слуховете любопитният не просъществуваше дълго в Хелена, а когато умреше, никой нищо не знаеше. Дори смъртта там беше безименна и се говореше, че в градското гробище доста разбойници почиват погребани под гръмки прякори вместо християнски имена. И понеже той не беше ходил там, не се съмняваше в разказите.

Да, ще отиде, но не му се оставаше там. Това е място, където да се изгубиш за малко, каза си той. Само място, където ще смени името си отново, ще си пусне брада, за да промени вида си, и ще се спотайва, докато го забравят. Един безреден, шумен, широко достъпен град, в който, както се разправяше, перачките упражнявали друг, не толкова почтен занаят, където мъжете с мръсни вълнени ризи и шарени кърпи се отдавали на пороци. За да се впише, щеше да изостави баните и изисканите дрехи и щеше да запази само ножа си, своя „Арми Колт“ и коприненото бельо — последното само защото не можеше да се види.

В това, че отиваше в Хелена, имаше известна ирония. Той беше едно израснало в бедност фермерско момче от Тенеси, напуснало дома на шестнайсет години, решено да намери по-добър и лесен живот. Бяха му нужни години, за да придобие лустрото и изтънчеността, които му отвориха вратите към игрите с високи залози в изисканите домове на Ню Орлиънс. Не, не искаше да се връща в мрачните мръсни салони, които миришеха на стърготини, евтин тютюн, още по-евтино уиски и воняща пот. А и не искаше да си пуска брада.

Отклони с мъка мислите си от мрачните изгледи и се замисли за Верена. От една страна, тя бе превзета и досущ като учителка, каквато твърдеше, че е. От друга, явно криеше нещо.

Нещо по-ценно от почти лишената от стойност ферма, заради която идваше. И все пак тя бе толкова загрижена за разноските и за това той да плати за съсипаната й рокля. Сякаш не можеше да си позволи друга. Но някой — не, поне двама търсеха онова, което тя имаше или нямаше. И би могъл да се обзаложи, че това няма нищо общо с красивата й външност.

Така че тя беше или невинна жертва на някакво съвпадение, или съвършена лъжкиня.

Трябваше да признае, че е заинтригуван. Да, ако лъжеше, тя бе достатъчно убедителна актриса, за да изкарва прехраната си на сцената. Разказът за учителските й неволи в затънтената Пенсилвания звучеше съвсем правдоподобно. Тогава какво беше това, което тя притежаваше и което тези съвършено непознати мъже желаеха тъй силно, че бяха готови да я убият, за да го имат? Мина му през ума, че може би е избягала наследница. После отхвърли подобна мисъл. Не се държеше така, сякаш е свикнала да разполага с пари. Той самият знаеше много по въпроса. Бе работил доста упорито, за да овладее това поведение.

Е, беше без значение. Не можеше да си позволи да се забърка с нея. Имаше си достатъчно грижи и трябваше само още една грешка, за да нахлузят примката на врата му.

Ако го хванеха, Александър Жиру щеше да сплаши или подкупи всеки, за да е сигурен, че ще го обесят. А за хората, които не подозираха за властта на стареца, това, че Матю Морган бяга, го правеше виновен. Не, трябваше да продължи. Трябваше да се скрие в Хелена — там, където всеки беше беглец.

— Много се умълча — продума най-после Верена.

— А?

— От десет минути насам не си проронил и десет думи.

— Тъкмо си мислех същото за теб — отвърна той, като се съвзе.

— О?

— Да. Мислех си, че за пръв път, откакто сме се срещнали, е толкова мирно и тихо.

— Не аз търсих това запознанство — напомни му тя хладно.

С крайчеца на окото си той видя, че някакъв непознат я наблюдава замислено. Вероятно бе някой от работниците във фермата, но точно сега не му се искаше да поема рискове.

Хвана се за един нисък клон, изправи се и се надвеси над нея.

— Сигурно не познаваш и онзи мъж ей там, нали? — попита той тихо.

— Кой?

— Не, не поглеждай още. Изчакай, докато застана между теб и него, и после хвърли един поглед през рамото ми.

Докато говореше, я хвана за ръка и я вдигна.

— Танцуваш, нали?

— Не много добре, защо?

— Защото тъкмо това ще направим сега.

— Какво? О, не бих могла, просто не бих могла, поне не пред всички. Наистина мога да танцувам само валс, нищо друго, уверявам те. Всъщност дори не съм много…

— Шшт.

— Но ако той търси мен… — опита отчаяно тя.

— Чувала ли си някога израза „да се скриеш насред равно поле“? — прошепна той, с глава, почти докосваща нейната. — Сега ти просто танцуваш със съпруга си под съпровод на цигулка.

Забелязал отдръпването й, той обясни:

— Разбери, не можеш да подскачаш като подплашен заек, без да се издадеш.

— Защо не?

— Довери ми се. — Като каза това, той плъзна ръка около талията и. — Усмихни се, сложи ръка на рамото ми и ме следвай.

Тя не помръдна и той добави:

— А и един-два влюбени погледа също няма да навредят. Сега трябва да изиграеш добре ролята си.

— Господин Макрийди, аз не съм актриса — възрази тя.

— О, не съм сигурен, направи доста сполучлив припадък. А аз съм Мак, в случай че отново си забравила.

— Матю — напомни му тя. Усмихна се мило и добави: — И ако не беше наложително, не бих ти имала вяра за пет пари, така че не прибързвай с изводите.

— Така ли се говори на любимия? — укори я той, докато я водеше към малкото открито пространство.

С дясната ръка я хвана за лявата, постави другата на гърба й и я притисна толкова силно, че тя почувства дъха му върху страните си.

— Мисли за това като за меден месец. Преструвай се, че на този свят сме само ти и аз.

— Чувствам се така, сякаш съм слязла в преизподнята — промърмори тя. — Не зная какво свири, но това не е валс.

— Няма значение, просто прави обратното на онова, което върша аз. Правя стъпка напред, ти правиш стъпка назад.

— А когато пристъпиш наляво, аз сигурно трябва да тръгна надясно?

— Отговори ми — измърмори той, докато следваха музиката — опърничава ли си се родила или това е нещо, което си усвоила?

— Наистина ли очакваш от мен да се усмихвам? — отвърна тя.

Когато той я обгърна с ръка и я притисна така, че страните им почти се докосваха, тя попита:

— Какво си въобразяваш, че правиш?

— Танцувам, но не ми е лесно.

— Не можеш да отречеш, че се опитах да те предупредя.

— Добре. Щом танцуваш само валс, значи трябва да е валс.

Той спря и я освободи от прегръдката. Като продължаваше да я държи за ръка, я поведе към цигуларя. Бръкна в джоба на сакото си, извади един лъскав долар и го подхвърли на мъжа. Музикантът чевръсто го хвана и се ухили.

— Най-бавния валс, който умееш — каза му Матю. — За моята съпруга, най-красивата жена отсам Атлантика.

— Да, господине-е-е-е.

— Това беше цял долар — възрази тя.

— И пестелива — добави Макрийди с безизразно лице. — Готова ли си, скъпа?

Преди да бе успяла да се отдръпне, той потърка буза в нейната и прошепна в ухото й:

— Опитай се да не изглеждаш така, сякаш всеки миг ще те удуша.

Този път, когато я поведе към мястото за танцуване, всички се отдръпнаха, оставяйки ги сами. Ръката му обгърна талията й и от тълпата се разнесе едно „ура а-а“.

Верена почувства, че й става горещо и кръвта нахлу в лицето й. Съвсем смутена, тя почти зарови глава в рамото му и продължи.

— Е, така е по-добре — рече той меко.

Музиката беше бавна, а ръката на Матю Макрийди сигурна, но Верена бе твърде смутена, за да придаде плавност на движенията си. Чувстваше се скована, почти като дърво, а и следващите му думи не й помогнаха особено да преодолее това усещане.

— Никога няма да блестиш в някоя бална зала в Ню Орлиънс.

— Никога не съм имала такова намерение.

— Може би ако си тананикаш, ще усетиш ритъма — предложи с надежда той.

— Изобщо нямам музикален усет — процеди през зъби тя.

— Трябва да имаш, всеки има.

— Не. Учителят ми по пиано дори не вземаше парите на мама, казваше, че очакването да придобия чувство за ритъм или да уловя разликата между нотите е оптимизъм от най-висша степен.

— Значи не можеш и да пееш? Мислех, че това е задължително умение за една дама.

— Нищо забележително. Моля те, сега, след като установихме, че нито мога да танцувам, нито да пея, може ли да седнем?

— Не и докато не си оправдая долара.

— Правиш и двама ни за смях, надявам се, знаеш това.

— Ти ми каза, че можеш да танцуваш валс — напомни й той.

— Ти ме прекъсна, преди да съм обяснила: „почти не умея“ — изстреля тя.

— Започвам да мисля, че всичко у теб е фалшиво.

— Защото не умея да танцувам? Това е най-голямата нелепост, която някога съм чувала.

— Защото очевидно нищо от това, което ми каза, не е вярно. От всичко научено, ти дори не си Верена Хауърд.

— Какво? Е, това вече е прекалено! Всичко, което казах, е истина, независимо дали ти се вярва или не. А това едва ли може да се каже за теб, Матю Макрийди.

— Усмихни се, Рена.

— Какво?

— Той все още те наблюдава.

— Че какво ме интересува? Вече се показах като непохватна глупачка.

— Познаваш ли го?

— Кого?

— Мъжът с пурата до онова дърво.

Тя си сложи най-ослепителната усмивка и когато Мак Макрийди я поведе в по-широк кръг, се осмели да погледне.

— Никога не съм го виждала — заяви решително. — Никога.

— Може би е пленен от външността ти.

— Вероятно си мисли, че съм станала за посмешище — възрази тя.

— Продължавай да се усмихваш.

— Схвана ми се устата.

В резултат на някаква божествена милост цигуларят или не искаше да свири повече от валса, или може би бе решил да пощади Верена, но музиката спря.

За да бъде унижението й пълно, Матю Макрийди я завъртя за последен път, притисна я в прегръдките си и докосна устни до нейните в открита целувка. А тя не можеше да направи нищо, без да влоши нещата още повече.

— Ти си жалък представител на човешкия род, знаеш това, нали? — промърмори тя под нос.

— Освен ако не искаш да се опиташ да убедиш шериф Гуди, че двама непознати те преследват, твърдят, че са твой роднини и заплашват живота ти без очевидна причина, по-добре се дръж за мен, докато стигнеш Кълъмбъс. Сега имаш само мен.

— Не съм ти давала разрешение да ме целуваш и ти го знаеш.

— Трябваше да им покажа, че не съм се оженил за теб заради танцовите ти умения.

Лицето и застрашително потъмня и той отново я хвана за ръка.

— Не исках да те обидя. Продължавай да се усмихваш, скъпа, поне докато се приберем в стаята ни.

— Искаш да кажеш — стаята ми.

— Никога ли не са ти казвали, че Господ не обича губещите, които се сърдят? — промърмори той, докато й проправяше път в тълпата.

— Ще ми го посочиш ли в Библията?

Цигулката отново засвири, двойките запълниха празното място, а няколко каубои започнаха да си тактуват и шпорите им подрънкваха ведно с музиката.

В настъпилото въодушевление сякаш никой не забеляза отдалечаването на Верена и Мак Макрийди. Минавайки покрай непознатия до дървото, Мат кимна.

За миг мъжът се вгледа във Верена и после повдигна шапката си. Беше нисък, добре сложен, русокос и красив. Тя предположи, че е около трийсет — трийсет и пет годишен.

— Добър вечер, господине. Госпожо.

— Добър вечер — отвърна тя учтиво.

Едва когато наближиха къщата, Матю прошепна:

— А сега позна ли го?

— Не. Не е от онези двамата, които си видял по-рано, нали? Мъжете на гарата, имам предвид. Добре ли ги огледа?

— Не е от тях.

— А и не звучеше като онези, които подслушвах в коридора — рече тя с въздишка.

— Значи да приемем, че си се сдобила с обожател, така ли?

— Никак не е забавно, господин Макрийди. Точно сега нямам нужда от обожатели. Искам само да стигна до Сан Анджело, да се погрижа за делата на баща ми и да се прибера жива и здрава у дома. После дори няма да имам нищо против да се върна към учителството.

— Може би ще искаш да огледаш мъжа отново — промърмори той. — Въпреки че не ми е много ясно какво точно харесват жените, бих казал, че той е доста симпатичен.

— Не забелязах.

— По дяволите, не е възможно!

— Предпочитам да не ругаете, господин Макрийди.

— Той със сигурност те забеляза — рече Мат, докато й отваряше вратата на стаята.

— Вече казах, че не го познавам — заяви твърдо тя. Откри в сумрака газената лампа, отмести шишето и пипнешком нагласи фитила. Зад нея Макрийди драсна клечка в стената и заслони с ръка пламъка. Жълтеникавата светлинка, примесена с миризмата на горяща сяра, му придаде почти демоничен вид. Верена подържа лампата, докато той я запали. Щом напоеният фитил улови пламъка и по стената заиграха сенки, Мат изгаси клечката и се върна да затвори вратата. Верена постави обратно извитото шише и сложи лампата върху малкото нощно шкафче.

— Всъщност аз все още се опитвам да те разбера — призна той. — Никога не съм срещал жена като теб.

При тези думи тя подскочи като ужилена.

— Господин Макрийди, вече съм чувала това от господин Уендъл. И ви уверявам, че оттогава не съм станала по-лековерна.

За миг той се обърка, после разбра.

— О, ти си помислила, че… Е, не е така. Всъщност би било глупаво да те задявам и ти би трябвало да осъзнаваш това. — Приближи се до стола, развърза вратовръзката си и я свали.

— В случай че си забравила, не можем да си позволим кавги точно сега.

Докато се разхождаше, той съблече сакото си и го провеси на облегалката на стола, като се погрижи да изпъне раменете.

— За теб не знам, но аз съм решил добре да поспя тази нощ.

— А аз сигурно няма да мигна заради теб — отвърна тя раздразнено. — Дори ако легнеш на пода, ще бъде неприлично.

— А, не. Аз взимам леглото. Ти загуби играта, доколкото си спомням — промърмори той и отвори прозореца. — Така че по-добре сгъни юргана, преди да го сложиш на земята.

— Какво правиш? — попита тя, издавайки тревогата си. — Да не си полудял?

— Тук е ужасно горещо.

— Не ме интересува! — сопна се Верена. — Ами ако някой се опита да се изкачи през прозореца?

Той се обърна и по устните му заигра иронична усмивка.

— О, аз спя съвсем леко, Рена. Той би трябвало да се натъкне на теб и аз ще чуя писъците ти. Ще легна с колта, така че ще съм подготвен. Но на твое място не бих тревожил хубавата си малка главица с мисли за това дали някой ще влезе през прозореца, щях да съм много по-загрижен за онова — добави той и кимна многозначително.

— Кое?

— Върволицата от големи червени мравки на пода. Не съм сигурен, че бих искал да спя в тяхната компания.

— Къде? Не виждам никакви… — Тя спря. Пресичайки пода, към вътрешната стена беше тръгнала цяла армия гадини. — Исках да…

— Да. Сещам се за онези разкази за мъченията при индианците.

— Какви мъчения? — запита тя глухо.

— Във Филаделфия не говорят много за индианците, нали? — отвърна той, като се забавляваше искрено.

— Не, разбира се.

— Ами разправят, че те завързвали на кол враговете си върху мравуняци и ги намазвали с мед. Не оставало много от тях, след като мравките си свършели работата.

— Не ти вярвам.

— Но може би тези мравки нападат само животни — рече той великодушно. — Сигурно ще разбереш.

— Сигурно.

Тя отиде до леглото, дръпна юргана и го разгъна.

— Може да съм зелена, но не съм глупава, господин Макрийди.

Когато тя сгъна завивката на две, той се отрезви.

— Независимо дали ми вярваш или не, до сутринта ще си изядена. Ето…

— Какво? — сопна се тя.

С въздишка той разкопча колана с револвера и развърза от крака си ремъка от кобура.

— Хайде, вземи го.

— Защо? Нима очакваш да повярвам, че мога да застрелям тези същества? — запита тя невярващо. — Не мислиш ли, че отиде твърде далеч?

— Вътре има пет патрона. Трябва само да дръпнеш назад петлето, за да заредиш, да се прицелиш и да натиснеш спусъка. Тези четиридесет и пет сачми ще направят голяма дупка. Можеш да сложиш револвера под възглавницата си.

— Значи ще легнеш на пода — едва изрече тя с облекчение.

— Не, предлагам да споделим леглото. Избери си едната страна и остави револвера наблизо. И ако мина в твоята половина, можеш да го използваш. Повярвай ми, няколко парчета олово в корема ще спрат всекиго.

Забелязал, че тя се е втренчила в оръжието с ужас, предложи:

— Дори ще ти покажа как се стреля, ако това ще те успокои.

— Не.

Верена огледа пода с мрачно предчувствие и тръгна към стола. Все още стиснала юргана, свали сакото и вратовръзката от облегалката и ги хвърли към леглото.

— Тъй като няма да постъпиш като джентълмен, ще използвам стола вместо пода.

— Не можеш да спиш така.

— Спях по този начин през повечето път от Филаделфия — напомни му тя уморено. — И не виждам с какво тази нощ е по-различна.

— Аз не се засрамвам лесно, Верена.

Тя се обърна с гръб към него и нагласи завивката така, че да покрие облегалката на стола. Не бе много утешително, отбеляза тя сурово, но все щеше да прекара някак нощта. Отпусна се тежко върху стола и обви полата около краката си. Ръждясалите пружини изскърцаха и тя вдигна поглед.

Там, където Матю седеше, дюшекът опасно бе хлътнал.

— Леглото е малко неустойчиво, но предполагам, че щом веднъж се настаня, всичко ще е наред.

Вече почти докосвайки пода, той се наведе, за да издърпа ботушите си, а след това се изправи, за да съблече жилетката. Мина от другата страна на пухения дюшек и легна в леглото. Подпря крака на таблата и дюшекът се повдигна. Ухилен, я погледна отгоре.

Озадачена, тя скръцна със зъби:

— Сега пък какво е толкова смешно?

— Ти.

— Няма нужда да гледаш. Не е необходимо да ми се напомня, че приличам на плашило.

Усмивката му изчезна.

— Всъщност въобще не мислех това. Мислех си, че майка ми би те харесала. Дори малко ми напомняш за нея. — Внезапно смени темата, като каза: — Тук е ужасно горещо, ако бях на твое място, щях да се освободя от тази рокля и да остана само по риза и кюлоти.

— Но не си.

— Сама решаваш.

Той се претърколи в своята половина, протегна ръка и намали фитила на лампата. Мъждукащият пламък се смали до малко оранжево мънисто, изгасна и потопи стаята в мрак.

Остра струйка умиращ дим се издигна над лампеното шише и за миг се задържа в топлия нощен въздух.

Тя отново чу изскърцването на пружините и шумоленето на дрехи.

— Какво правиш? — запита неспокойно.

— Не съм студенокръвен като теб, затова си свалям панталоните.

Той я чу как се задави.

— Все още съм с бельо — добави той, за да я успокои. — И все още съм в благоприличен вид, за да промениш решението си.

— За последен път, господин Макрийди, ако имахте благоприличие, нямаше да сте тук — изстреля тя.

— Сутринта ще настъпи скоро, Верена, и ако бях на твое място, щях да се опитам да поспя. Ще е добре да си отпочинала, когато настъпи време да се разделим в Кълъмбъс.

— Нямам търпение.

Той не отговори. Вместо това се завъртя с лице към стената и пухеният дюшек хлътна в средата, а краищата се вдигнаха, обгръщайки го като хамак с неравна подплата.

Известно време тя седя притихнала, докато най-накрая дочу равномерното му дишане и разбра, че е заспал. Вдигна умореното си, схванато тяло от стола, пропълзя до отворения прозорец и надзърна в лунната нощ. Музиката бе вече спряла и дворът и верандата от край до край бяха осеяни с хора, приютени да поспят. Но до дървото блещукаше малка червеникава светлинка, която ту избледняваше, ту припламваше, докато мъжът, очертан на лунната светлина, стоеше и пушеше пура, с поглед, насочен към Верена. Унила, тя затвори прозореца възможно най-тихо.

Върна се на стола, седна в задушната стая и се заслуша в дишането на Макрийди.

И възмущението й нарасна заедно с осъзнаването, че той бе почти мъртъв за света, заспал като бебе. Егоистичният дървеняк беше забравил напълно за нейното страдание. Внезапно тя се вцепени, дочула стъпки, които спряха точно под прозореца. С туптящо сърце затаи дъх и изчака, докато непознатият, който бе стоял до дървото, надникна вътре. Най-после той хвърли малката пура и продължи.

— Господин Макрийди — прошепна тя.

Нищо.

— Матю! — изрече малко по-високо този път.

Равномерното му дишане не се наруши. Беше заспал твърде дълбоко, за да я чуе.

— Матю! — опита тя отново.

Вместо да се събуди, той се обърна на другата страна, промърмори нещо неразбираемо и отново задиша равномерно. Толкова за твърдението му, че спи леко.

Сгорещена, уморена, нещастна и доста уплашена, Верена се изправи и пристъпи на пръсти към леглото. Тясна ивица лунна светлина се плъзгаше покрай покрива на верандата и осветяваше леко лицето на Матю Макрийди.

Със затворени очи и смекчени от съня черти той изобщо не изглеждаше опасен. И ако тя легнеше от другата страна, той дори нямаше да разбере.

Лунната светлина се отразяваше в желязото и в лакираната орехова дръжка на колта, който висеше на страничната колона над главата му. За няколко секунди Верена се поколеба, а после внимателно измъкна револвера от кобура. Със стаен дъх пропълзя до другия край на леглото и плъзна оръжието под възглавницата.

— И ти си един помощник — прошепна тя. — Едва ли стадо диви коне биха могли да те събудят.

Той не помръдна и Верена много предпазливо приседна на ръба. От цялото легло сякаш се изтръгна въздишка, когато тя развърза връзките на обувките си и освободи краката си. Скрито хвърли поглед през рамо за последен път, отпусна тялото си върху леглото и вдигна крака.

Още преди нозете й да докоснат пухеното легло, ръждясалите пружини внезапно се раздвижиха. Дървото пропука като пушечен изстрел, целият креват се разтресе и хлътна надолу, обвивайки нея и Матю Макрийди в дюшека. Разхвърчаха се счупени дъски и пухеното легло тупна на пода, а въздухът се изпълни със задушлив прах.

Слисан, той се събуди.

— Какво, по дяволите?…

Изпаднала в паника, тя се опита да се изправи, но двамата с Макрийди се бяха оплели в завивките. Той се претърколи върху нея и я притисна под себе си, докато тя яростно дращеше, за да се освободи.

— Пусни ме! — извика обезумяла. Почувствала студения допир на барабана на револвера под гърба си, промуши ръка и го напипа. Хвана пистолета и вдигна ръка, готова да разбие черепа на Макрийди, когато чу тропането и виковете. Някой удари с цялата си тежест вратата, разбивайки рамката, и в стаята връхлетяха петима-шестима мъже, следвани от госпожа Гуди.

— Какво, за бога?… — задъхано изрече жената. — Какво стана?

— Ясно е като бял ден, нали? — заяви здравенякът от влака. Дръпна Макрийди и стовари юмрука си във физиономията на комарджията.

— Ах, ти, животно такова! Да насилваш госпожата в нейното деликатно състояние! — развика се войнствено той.

Когато месестият му юмрук се стовари върху окото на Макрийди, Верена изпищя:

— Не!

Скочи на крака и се опита да хване здравеняка за ръката.

— Вие не разбирате! Той не е виновен!

Той се отърси от нея като от досадна муха и отново удари Матю.

— Нямам намерение да го удрям много — увери я той навъсено, — само ще му дам един урок.

Напълно разсънен, Матю го блъсна в корема. От устата му се изплъзна едно „О-о-ох!“, но когато мъжът залитна назад, като преобърна нощното шкафче и счупи незапалената лампа, няколко пийнали мъже наскачаха, нетърпеливи да се включат в боя. Когато останалите здрави мебели бяха счупени, горката госпожа Гуди се втурна към вратата и завика съпруга си, докато всички останали в стаята раздаваха юмруци, ругаеха и се търкаляха по пода в сумрака.

Напълно унижена, но неспособна да избяга покрай жената на шерифа, Верена се строполи на пода, стиснала с ръце главата си. Когато настъпеше сутринта, не знаеше как ще погледне всички и най-вече Матю Макрийди.