Анита Милс
Опасен мъж (22)

Дилижансът бе препълнен, а горещият, спарен въздух бе пропит с миризмата на чесън и пот. Срещу Верена една дебела беззъба жена на име Ида Пикънс дъвчеше твърда кора хляб, останала от закуска, и в същото време поддържаше безспирен разговор с малкото момче до себе си. На свой ред, малкият Джими изразяваше отегчението си, като непрекъснато и ритмично риташе с крак дъската под своята седалка. От другата страна на жената голяма кошница за храна скимтеше и хленчеше, издавайки тайно внесения си обитател от кучешка порода. От време на време жената почукваше силно по капака и смъмряше нещастното създание с: „Блеки, мирувай! Заради теб ще ни изхвърлят от дилижанса!“ До Верена господин Търнър, човек с мършаво лице и изпомачкан костюм, избухна.

— Защо просто не извадите това ужасно кутре, та да се свърши? — попита саркастично той.

— Господине, не позволяват да се возят животинки.

— Ако не спре да вие, ще го застрелям.

Отсреща малчуганът се нацупи и се разрева.

— Вижте каква я свършихте! — кресна жената.

— Ако залае пак, ще го застрелям — заяви мъжът. — Човек не може да поспи от тази гюрултия. Нали така? — попита той, като сръга с лакът Верена.

— Не знам — отвърна уморено тя.

— Не знаете! Къде, по дяволите, бяхте, та не сте чули? — почти изкряска той. — Тук е като в зоологическа градина.

— Не е вярно! — възрази високо жената. — Това е само кученцето на моето момче!

— Не ми пречи, наистина — каза й Верена.

Обърна се обратно към прозореца и отново потъна в собствените си мъчителни мисли. След дезертьорството на баща й, загубата на Матю Макрийди беше най-големият удар в живота й и щеше да й трябва доста време, за да се възстанови. Ако изобщо някога успееше.

Затвори очи и отново изживя всеки греховен миг от нощта, прекарана в обятията му. И осъзна, че през целия си живот досега се е преструвала. Нито беше префърцунена учителка, нито беше готова да прекара живота си като стара мома. Бе жена от плът и кръв, която бе открила какво иска само за да разбере, че не може да го има. Не и завинаги. Поне не така, както бе прието.

Но бе прекарала една нощ с него и — о! — каква нощ беше. В онези часове преди утрото тя бе научила за своето тяло повече, отколкото някога бе очаквала.

Беше научила много и за неговото. Само мисълта за това събуди болезнен копнеж.

Преди да слезе по стълбите на „Менджър“ с пътната чанта в ръка тази сутрин, тя чувстваше устните си подути от целувките му. Дори сега, когато се осмеляваше да отвори очи, се питаше дали, като я гледа, госпожа Пикънс може да отгатне какво е правила снощи. И как щеше да реагира, ако знаеше.

Но това беше без значение. Дори ако трябваше да прекара остатъка от живота си в изкупуване на тази нощ, пак щеше да си заслужава цената. Само че всичко бе свършило и приключило, напомни си тя. Без намесата на някакво божествено провидение нямаше да го види отново.

Никога.

Неочакван изстрел я изтръгна от спомените, а дилижансът набра скорост тъй ненадейно, че я запрати в кльощавия мъж и го събуди отново.

— Съжалявам — смотолеви тя, докато сядаше обратно на мястото си.

— Милост! — задъха се госпожа Пикънс и се присегна към кошницата.

Преди да успее да я хване, капакът се отвори и едно кутре със средни размери и дълги крачка изскочи навън. Почти незабавно то повдигна крака си о крачола на Търнър и изпусна мокра струйка, която оформи локва на пода.

— Блеки — изписка жената.

Търнър се хвърли подир животинчето, но се изправи с празни ръце, тъй като малчуганът го измъкна.

— Дай ми това зверче! — изръмжа мъжът. — Ще го хвърля през прозореца!

В мига, в който изрече това, един куршум проби дървото на сантиметри от главата му. Без да забелязва локвата, той полетя към пода и седна там, свит в краката на Верена.

Изплашена, тя обезумяло затършува в пътната чанта за револвера на Макрийди. Опитвайки се да си припомни обясненията му, завъртя барабана, за да се увери, че всичките пет патрона са вътре. Когато вдигна поглед, забеляза, че жената е притиснала към себе си малчугана, който пък стискаше кученцето. Жената беше вперила очи в револвера.

Други два изстрела улучиха дилижанса и сред викове: „Спри или ще те застрелям“ и отговори: „Не стреляй!“ — екипажът забави ход и спря.

— Няма да ми вземе венчалния пръстен! — заяви госпожа Пикънс и го напъха в устата си. Преглътна го с усилие. Взе кесията си и като изложи на показ белия си месест крак, натъпка чантичката под полата си. — Ако иска парите ми, ще трябва да ги намери! — заяви тържествуващо тя.

Момчето надникна предпазливо навън и оповести:

— Разбойници! Двама са, мамичко, двама! И имат кърпи върху лицата.

Мъжът на пода сграбчи по съвсем неблагоприличен начин коляното на Верена.

— Ще ми вземат златния часовник! — изплака той. — Платих пет долара за него!

— Дай го тук — каза му Пикънс. — Ще го скрия в гащите си.

С треперещи ръце Верена изтегли петлето назад и постави тежкия колт между себе си и стената на каретата, за да го скрие. Когато погледна надолу, собствената й чантичка също бе изчезнала.

— Не се тревожи, миличка — увери я госпожа Пикънс. — Ще я пазя на сигурно място.

— Ако не я накарат да стане — промърмори мъжът на пода.

— Трябваше да им хвърля твоя часовник — изстреля в отговор дебеланата.

Над главите им кочияшът извика от капрата:

— Сбъркали сте екипажа! Ние не носим никакви ценности.

— Млъквай, старче! Не искаме пари, а момичето!

Верена разпозна гласа и стомахът й се сви на топка. Пръстът й се обви около спусъка на колта. Дебеланата и Търнър я зяпнаха, а момчето рече развълнувано:

— Идват насам, мамо!

— Аз никога! — задъха се госпожа Пикънс, когато се поокопити. — Какво, за бога, ще искат от теб?

Верена погледна през прозореца и видя някакъв мъж да слиза от коня и да се запътва към дилижанса. Остана съвършено неподвижна, в очакване.

— Какво мислиш, че правиш? — попита дебеланата.

— Когато преброя до три, по-добре залегнете — каза й Верена. — Всички.

— Ще ни застрелят заради теб! — Но за всеки случай тя нареди: — Джими, бързо на пода, веднага!

И го бутна върху господин Търнър. Разтревожен от заповедта, той настоя:

— Тук долу няма място!

Един маскиран мъж изкърти вратата и в следващия миг размаха ръце като обезумял, опитвайки се да отблъсне дращещото го куче.

— По дяволите, Чарли, махни това нещо от мен! Верена насочи револвера към отворената врата.

— Не вадете пистолета си, господине.

— Ъ?

— Мамо, Блеки избяга! — изпищя момчето. — Навън е!

Покатери се върху Търнър и понечи да се втурне след животното.

Отвън кучето подскачаше и лаеше към конете на разбойниците. Точно когато ездачът вдигна пистолета си, за да го застреля, Верена натисна спусъка. Гърмежът отекна в тясната карета оглушително и острата миризма на изгорял барут задави госпожа Пикънс. Тя дочу, че Верена отново зарежда револвера, и извика:

— Милост! Не мога да дишам.

Кочияшът се възползва от настаналата суматоха и успя да докопа ловджийската си пушка.

— Хайде, убий ги! — извика той. — Ще те прикривам! Мъжът на земята стреля по него, улучи цевта на пушката и я изби от ръцете му. Оръжието се удари в земята и гръмна, изпращайки във въздуха сноп сачми.

В същото време кучето скочи и заби зъби в месестата част на крака на коня. Подплашеното животно се втурна с Блеки на крака си, докато ездачът се опитваше да го изрита.

— Мамо, не е ли страхотно! — изписка Джими и заподскача върху главата на Търнър.

— Млъквай! — рече му дебеланата.

Набеденият, нападател се надигна от земята и опита отново. Размаха револвера си и изкрещя:

— Всички навън! Няма да нараним никого — искаме само момичето!

Конят, ездачът и кучето отново минаха покрай тях, докато ездачът се прицелваше в Блеки. Не улучи, но конят се изправи на задните си крака и го хвърли от седлото. Той падна и револверът му изгърмя. Ездачът се удари в земята, а раздразненото куче се озова върху него, като подскачаше и го хапеше.

— Лий! Махни го от мен!

— Ако го направиш още веднъж, не ме интересува дали си дъщерята на Хауърд или не — предупреди другият Верена. — Ще те застрелям.

— Ако гръмне, от теб няма да остане нищо, господинчо — рече му госпожа Пикънс. — Мишеловите ще те оглозгат преди залез-слънце.

Верена държеше с две ръце револвера, с пръст върху спусъка.

— Махни се от вратата или ще стрелям — извика тя силно. — Веднага!

— Явно не ти е чужда мексиканската сдържаност — заяви дебеланата. — Ако стреляш, ще улучиш и двамата.

Мъжът на земята успя да изрита кучето и се изправи. Сакото му беше наполовина смъкнато, а лицето му над мръсната кърпа бе покрито с червена прах. Той извади револвера и насочи мерника към кучето.

— Не! — извика Джими и се хвърли към сепнатия мъж на вратата. — Не стреляй по Блеки!

Детето се опита да прикрие животинчето и мъжът го сграбчи.

— Хванах хлапето! — извика той. — Или момичето да излезе, или ще го убия! Както и кучето.

В краката на Верена, Търнър рече:

— Можеш да вземеш часовника ми, ако излезеш.

Докато тя ужасено наблюдаваше, похитителят на момчето опря пистолета в главата му и го зареди.

— Изпратете момичето и ще го пусна!

Търнър забеляза колебанието й и настоя:

— Остави го да вземе хлапето. Не се знае какво ще направят с теб.

— Те хванаха момчето ми! — кресна му госпожа Пикънс.

— Ще броя само до десет! Лий, кажи им, че ще броя само до десет!

— Мисля, че чуха! — отвърна Лий.

— Сигурно може да брои само толкова! — промърмори под носа си Търнър.

— Едно. Две. Три. Не се шегувам — или хлапето, или момичето! Четири.