Анита Милс
Опасен мъж (12)

— По дяволите — измърмори той сънено. — Някой глупак е отворил прозореца.

Надигна се, пристъпи и се опита да го затвори. Порой ругатни разцепи нощния въздух, когато Матю откри ботуша си. Измъкна го, свали прозореца с трясък и се приближи към нейния край на леглото.

— Ти ли го направи? — Попита той.

Тя се преструваше на заспала, докато друг комар се гощаваше на шията й. Дори успя да задържи очите си затворени, когато той намери кибрит и драсна една клечка, за да запали керосиновата лампа на масата. Чу го да се приближава, но бе напълно неподготвена за шляпването отзад. Тя се изправи и изсъска разярено:

— Какво беше това?

— Убих един от комарите, които си пуснала вътре — промърмори той. — Ставай! — заповяда й. — Навсякъде е пълно.

С лампата в ръка, той огледа стаята, като търсеше нещо, каквото и да е, което да използва за бръскалка. Когато се обърна, Верена се беше скрила под чаршафа. Той дръпна края му и го махна от леглото.

— Ти ги пусна вътре, ти ще ги убиеш — каза той кратко. — Проклет да съм, ако прекарам още една нощ като предната, Рена. Ставай и започвай да ги трепеш.

На жълтата светлина насиненото му око изглеждаше зеленикаво и обезобразено и му придаваше демоничен вид. А когато тя не помръдна, той се втурна към нея, готов да я издърпа от леглото. Преди да бе успял да я хване, тя се претърколи на другия край и избяга.

— Мили боже! Какво?…

Преди Сара Брасфийлд да беше изрекла въпроса, до ушите й достигна отговорът:

— Комари! Татко! Еди! Донесете бръскалката. Те са навсякъде!

Сет Брасфийлд влезе, залитайки, очевидно объркан от внезапната суматоха. Едно насекомо бръмна наблизо и той заподскача и заразмахва ръце.

— Сари, кой глупак е оставил прозореца отворен?

— Няма значение, те са навсякъде! Еди! Пабло!

Двете момчета се спуснаха от тавана надолу по стълбата и се приземиха едно връз друго. По-голямото хлапе, облечено само с панталони, се втурна в стаята, като размахваше някакъв пожълтял вестник и разпръскваше кръжащите комари.

— Не този! — изплака Сара. — Щях да поръчвам от онуй ленено платно!

— Ако не убиеш тез гадини, ще ти трябва нещо ободрително за пийване — заяви Сет, докато вземаше вестника от момчето. — Дай вестника — заповяда той, удряйки по стената — и затвори проклетия прозорец, преди да са напълнили цялата къща!

Макрийди бе свалил взетата назаем риза и я използваше като кърпа, за да повали един странстващ комар. Вместо това обаче хвана ръката на Верена. Разгневена, тя се обърна и го удари силно по рамото.

— Изпуснах го — съобщи тя сладко.

Ръката му сплеска носа й.

— Аз улучих заради теб.

Преди да беше успяла да отвърне със същото, той й показа на дланта си мъртвото насекомо.

— Един е повален, остават още деветдесет и девет.

Зад гърба й Сет мърмореше, че тексаските комари били достатъчно големи, за да закарат човек в гроба, а Сара се опитваше да го усмири, шепнейки:

— Татенце, те не са от тоя край, нали разбираш. Ами че как да знаят, че трябва да има мрежа, ако рекат да отворят прозореца?

След десет-петнайсет минути повечето насекоми бяха убити. А през това време Брасфийлдови се бяха разсънили напълно. Сет, сложил ръце върху ластика на червените си вълнени гащи, огледа чаршафите на пода и заяви, че би пийнал още една бутилка вино, ако и някой друг иска да се включи.

— Май ще трябва да сръбна малко, ако искам да заспя — нервите ми се поопънаха с гадините.

Оттегли се в другата стая и наля по една голяма тенекиена чаша за всеки, включително и за децата, и всички насядаха около масата, отпивайки от виното. След като изпрати момчетата да си легнат, той отново напълни останалите чаши.

Още преди да бе изпразнила втората, Верена трудно удържаше очите си отворени. Смъртно уморена, тя седеше, подпряла с ръце главата си, и се опитваше да следва мисълта на Сет, но беше безсмислено. Главата й тупна върху масата. Сара се наведе и прошепна:

— Той казва да използваш гърнето, убил една гърмяща змия до пристройката, след като си легнахте.

После Мат я прихвана под мишница и я вдигна.

— Хайде, нощта преполови — каза й той, докато тя се свличаше надолу. Почувства, че краката й се отделят от пода и че той я метна на рамото си, но това не я интересуваше. Утре можеше да вдигне скандал, но сега не.

— Затворете вратата след себе си! — провикна се Сет. — Вече целият съм нахапан!

Макрийди ритна вратата с крак и сложи Верена на леглото, а тя остана неподвижна, с вперен в него поглед.

— Никога преди не си пила вино, нали?

— Толкова съм уморена — смотолеви тя. — Уморена съм и ми е горещо.

— Знаеш ли, ако беше танцьорка, тепърва щеше да започваш.

— А?

Кестенявата й коса бе разпиляна по възглавницата като надиплена лъскава коприна. А басмената нощница на Сара Брасфийлд бе толкова голяма, че се беше плъзнала надолу по рамото и разкриваше нежната извивка на бялата й гръд. За миг Матю усети, че устата му пресъхва от желание. После отмести поглед.

— Премести се в своя край — каза той дрезгаво.

— Твърде съм уморена… за да се движа.

— Знаеш ли, много си безмилостна към мъжете.

— Не.

Вместо да се претърколи, тя се занимаваше с горните копчета на нощницата.

— Горещо е, много горещо… не мога да дишам.

— Не можеш ли да облечеш нещо друго?

Тя се опита да седне, но й се виеше свят.

— Мога да заспя права — прошепна тя. — Толкова съм уморена.

— Да.

— Жадна съм.

— Пи достатъчно.

— Вода.

Той докосна челото й. Беше мокро, а косата покрай слепоочията й бе влажна. Не можеше да я вини, че й е горещо.

Струваше му се, че е в пещ. Стоеше изправен и си мислеше, че се е забъркал в същинска каша, от която нямаше измъкване. Сега единственото, което липсваше, за да се съсипе остатъкът от нощта, беше да й прилошее от твърде многото вино. Кожата й беше вече студена и влажна.

— Добре.

Той прекоси стаята и наля малко хладка вода в една чаша.

— Ако ще повръщаш, стани от леглото — каза той през рамо.

— Няма — едва изрече тя и затвори очи. — Много ми се спи. — Тя преглътна. — Горещо е… толкова горещо.

— Да, знам.

Матю й занесе водата и приседна отстрани.

— Трябва да се изправиш.

— Не мога. Замаяна съм.

— Не можеш да повърнеш върху мен, Рена. Аз съм също толкова уморен. Ето… — Хванал чашата с една ръка, той повдигна Верена с другата. — Не пий твърде много.

Тя отпи и отметна назад косата си.

— Съжалявам… за прозореца — едва изрече тя. — Просто не можех да дишам.

— Ако някога бе прекарала едно лято в Ню Орлиънс, щеше да знаеш — промърмори той, за да я утеши. — Там, а очевидно и тук, никой не отваря прозорец, преди да е сложил мрежа за комари около леглото. Но това е минало и заминало. Сега ни е нужен малко сън.

— Сякаш… — Тя отново преглътна. — Сякаш съм в пещ, Мат.

— Да. Изпий водата — каза той.

Стана, отиде до умивалника и наля още вода, този път в легена. Намокри една кърпа и се върна до леглото. Надвеси се над Верена и избърса потното й лице.

— Ако мислиш, че ще повърнеш, кажи ми.

— Няма.

— Тази проклета нощница — промърмори той под носа си. — Така си се увила в нея, сякаш е зимно време в Скалистите планини. Нямаш ли нещо по-леко?

— Ризата ми.

Този път, в интервала между отпиването и обтриването на лицето й, Верена се почувства по-добре.

— Но е чиста.

— Къде е?

— Върху раклата.

— Ще я донеса.

Той се върна със сгънатата дреха, заобиколи леглото и застана зад Верена.

— Хайде, облечи я.

Беше замаяна и й се струваше, че е пияна, но не беше загубила съвсем чувството за благоприличие.

— Не.

Усетила, че той се пресяга през шията й към горното копче, Верена сграбчи ръката му.

— Недей!

— Ще духна лампата — предложи той. — Няма да видя нищо. — Той седна на леглото зад нея, издърпа единия ръкав, а после и другия. Пръстите му откриха второто копче и го промушиха през илика. Почувства, че цялото й тяло се вцепенява. — Спокойно, не искам нищо, освен да спя. И единственият начин това да стане, е ти да се охладиш достатъчно, та да можеш да заспиш.

— Сама ще се справя — прошепна тя.

— Добре.

Спазвайки обещанието си, той се обърна и намали фитила. Жълтият пламък подскочи нагоре и се смали до малка синя точица, преди да изгасне, фитилът заблещука в червено и над лампеното шише се издигна тънка и парлива лента дим.

— Как е сега? По-добре ли се чувстваш?

— Не. Не е достатъчно тъмно.

— Мога да правя много неща, Рена, но не мога да угася луната. — Тя не помръдна и той въздъхна. — Ако мислиш, че можеш сама да облечеш ризата, ще стоя с гръб.

Няма значение, каза си Верена уморено. Беше сама в стаята с него, а щом заспеше, и без това щеше да е съвсем беззащитна. След като се справи с всички копчета, тя смъкна нощницата на Сара на раменете си, тръсна чистата риза и я намъкна презглава, така че краищата да покриват гърдите й. Напъха ръце в ръкавите и смъкна дрехата надолу до бедрата. С усилие се изправи и с едната ръка смъкна нощницата, а с другата дръпна края на ризата надолу. Докато се опитваше да прекрачи нощницата, замаяно се препъна, подхлъзна се и падна обратно в леглото.

— Добре ли си? — попита я Мат.

— Относително.

Той се обърна и я претърколи към нейния край на кревата, а тя остана да лежи с извърнат настрани поглед. Матю отпусна умореното си тяло върху пухения дюшек и дочу бръмченето на комар. С въздишка на примирение пропълзя до долната част на леглото, дръпна чаршафа и покри Верена и себе си. Комарът, реши той, е добре дошъл, стига да намери нещо.

Матю лежеше с поглед, вперен в тавана, и се опитваше да не мисли за жената до себе си. Но това беше безплодно усилие. Тя не беше по-хубава от някои от жените, които бе притежавал, но бе красива по различен начин. Сигурно причината е в тази проклета беззащитност, предположи той. Жените, които беше срещал, бяха груби, почти брутални в сравнение с нея. Те знаеха правилата на играта, а тя — не. Не, по собствените й признания тя беше двайсет и две-двайсет и три годишна стара мома учителка и сякаш единствената й броня бе вроденото недоверие към мъже като него.

Ако имаше някакъв разум, щеше да я качи на онзи дилижанс в Кълъмбъс и да си умие ръцете. Но от началото, винаги когато тя бе намесена, той вършеше неразумни неща. О, съществуваше възможността да я прелъсти, както и идеята да я използва, за да прикрие собствените си следи. Нито една, от които не беше успяла, напомни си той. Ни най-малко.

Но въпреки острия си език, тя не знаеше как да се справя с мъжете и по-специално с тези, които беше вероятно да срещне по пътя за Сан Анджело. Все едно бе да изостави пеленаче в люлка, полюшваща се над змийско гнездо. Но трябваше да го направи. Най-накрая. Трябваше да мисли за собствената си кожа. Не можеше да си позволи да се бори още за благоволението на Верена Хауърд.

Препускащите му мисли поспряха, разтърсени от осъзнаването, че раменете й се тресат. Е, не можеше да я вини, че плаче след всичко, през което бе минала. Като си каза, че го прави, за да може най-после да си осигури малко сън, той се примъкна зад нея и я прегърна.

— Хей, всичко ще се оправи, Рена — прошепна той в меката й коса. Потърка брадичка в главата й, придърпа Верена към себе си и я притисна покровителствено. — Хайде, не плачи. След няколко дни ще си в Сан Анджело и ще се грижиш за делата си. После, преди да е изтекъл месецът, ще си на път обратно към Филаделфия.

Ръката му случайно докосна гърдите й и сякаш във вените му протече ток. Той се отдръпна, сякаш се беше опарил, и предпочете безопасното галене по косата.

— Рена, повече не мога да издържам — каза той меко. — Недей да плачеш.

Раменете й се разтресоха още по-силно.

— Хей, хайде…

— Н-но аз не плача! — избухна най-накрая тя. — Не мога да се сдържа, толкова е смешно! За по-малко от шест дни бях толкова тъпкана и унижавана и въпреки това, като си спомня, ми става смешно!

— Ти се смееш? — едва попита той невярващо.

— Не мога да се сдържа!

— Нищо не разбирам, нищо.

— Нима не виждаш? Винаги, откакто се помня, всичко е било превзето и благоприличие, дори учителстването. Да, особено учителстването — и виж какво ми се случи!

— Изпи твърде много вино, това е всичко — промърмори той. — Утре сутринта ще си кисела като лимон.

— Така ли мислиш — че съм кисел лимон?

— Не. Но ще бъдеш.

Със съвсем осезаемо облекчение той отметна с крайчеца на пръстите си влажната коса от слепоочията й.

— Ще имаш ужасно главоболие.

— Не ме интересува, Матю. Не ме интересува. — Тя се завъртя по гръб и го погледна. — Аз не съм такава, за каквато се мислех.

Очите й блестяха на бледата лунна светлина, устните й бяха влажни, разтворени. А ризата беше толкова тънка, че той усещаше топлината на тялото й. Тя почти го молеше да се възползва от нея. Не, проклетото вино бе замъглило разсъдъка му с мисли, че Верена е като всички други жени, че може да вкуси и да вземе и че няма да е по-различно от обикновено, но той знаеше. Тя беше като верига с гюлле, готова да се увие около крака му, без дори да го съзнава.

— Рена, ти си пияна.

— О!

— Да. Човек не бива да пие, когато е толкова уморен.

— Ами ти?

— Аз съм свикнал. Мога да пия чисто уиски.

— Никога не съм опитвала нещо по-силно от кафе.

— Знам.

— Мислиш ме за глупава, нали?

— Не. Мисля, че си дяволски красива… и пияна. И ако не легнеш, ще си изпросиш нещо, което не искаш. Когато махмурлукът ти отмине, ще очакваш от мен да поправя станалото, а аз не съм от домашарите, Рена.

— Не, ти си комарджия — каза тя мрачно.

— Това не е печеливша ръка. Дори глупак би я хвърлил. — Той свали ръка на рамото й и побутна Верена, додето тя се претърколи в своята половина. — Хайде, трябва да поспиш.

— Лека нощ, Матю Макрийди — промърмори тя, докато той подпъхваше чаршафа под брадичката й.

— Лека нощ, Рена.

Този път той остана буден. Изпускаше нервите си, в това нямаше съмнение. А беше време, и то съвсем неотдавна, когато съвестта не означаваше много в живота му. Но тази нощ той можеше да притежава Верена Хауърд, а се беше отдръпнал, знаейки, че утре ще му бъде твърде трудно да я погледне в очите.