Анита Милс
Опасен мъж (11)

Легнала на разстояние от Матю Макрийди, Верена гледаше втренчено изгряващата в прозореца луна. Сега майка ми сигурно би се обърнала в гроба, помисли си тя, но наистина нямаше никакъв избор. Сара Брасфийлд им беше дала леглото на момчетата, а тях бе изпратила с одеялата им на тавана. Не че някой се нуждаеше от одеяло в такава нощ.

Беше твърде горещо за сън, но Макрийди сякаш не го интересуваше. След обилна вечеря от пиле и ябълки в тесто, боб, печени картофи и топли бисквити, последвана от много коблер, приготвен от изсушени праскови, двамата със Сет играха дама и разменяха бог знае какви лъжи на бутилка бъзово вино. Докато те очевидно се забавляваха, Верена и Сара поправиха и изгладиха дрехите, които бяха почти съсипани след скока от движещия се влак.

Поне веднъж беше извадила късмет. Роклята на Сара бе толкова широка, че се наложи да я престегне с връв, докато горкият Матю трябваше да се задоволи с една стара риза на Сет, която се пръскаше по шевовете, и с чифт дебели панталони от туид, очевидно направени да се носят върху други дрехи, но които едва побраха Макрийди.

Като негова съпруга, на Верена се падна съмнителната чест да изпере ризата и гащите му и да ги провеси до своите върху връвта на Сара за сушене на пране. Панталоните трябваше само да изчисти с малко варовик и сапун. Но крайният резултат беше, че докато тя седеше с взетата назаем игла и привела глава шиеше, той си пийваше и играеше. Все пак най-накрая изпита известно задоволство да му покаже, че дори при такива обстоятелства не е съвсем безполезна. Разбира се, след почти цяла бутилка от бъзовото вино на Сет Брасфийлд Макрийди щеше да е щастлив, независимо какво съм направила, помисли си кисело тя.

Въпреки че беше толкова придирчив, той бе решил да се държи със семейство Брасфийлд на равна нога. Всъщност, увлечен в разговора, той сякаш не забеляза Моли, която подаде мръсната си зурла над масата, за да огледа по-отблизо чинията му. За да предотврати подобно появяване, Верена отпрати животното с една голяма бисквита, пусната тихо на пода. Но Сет Брасфийлд сложи край на просията на прасето само с едно „Слез долу, момичето ми“, при което Моли се запъти към другия край на стаята с недоволно грухтене.

Верена усети, че се усмихва в тъмнината, докато си припомняше запелите някаква смесена версия на „Прибиране на снопите“ Сет и Матю след изпитата три четвърти бутилка вино. Само дето Брасфийлд припяваше „Прибиране на овцете, прибиране на овцете“, а богатият баритон на Макрийди се придържаше към правилния текст, докато забрави останалите стихове.

Верена бе погледнала Сара и беше уловила светналия й поглед.

— Доста отдавна не сме били на църква — изрече Сара с дрезгав глас. — Твоят мъж пее много хубаво, нали? Как мислиш, дали ще се ядосват, ако и ние се включим?

И след тези думи никакви възражения не бяха в състояние да разубедят жената, която упорстваше: „Милостивият Бог, който се грижи за душата.“

Най-накрая нищо не помогна — Верена трябваше да застане зад Матю с ръка на рамото му, изричайки думите: „Отведи ме у дома със своята колесница“, като се молеше той да не може да я чуе.

Затвори очи и си припомни силното му рамо, топлата светлина на жълтия пламък от тенекиената керосинова лампа, отразяваща се в чистата му, лъскава черна коса, кадифения му глас, който отекваше в стаята. А начинът, по който бе стиснал ръката й, почиваща на рамото му, само усили очарованието на онзи миг. Тя забрави за малко какъв човек е той, каква лъжата пробутали на Брасфийлдови. Забрави дори дремещата у този мъж опасност.

По-късно, след като отново бяха седнали по местата си и допиваха последните глътки, а момчетата затопляха отвън ютията, Сара се наведе към нея и прошепна:

— Имаш много хубав мъж, Рена, много хубав мъж. Казвам ти, ако не се тревожех за насиненото му око, той щеше да накара старото ми сърце да залудува. Ама окото ще се оправи след няколко дни, затуй няма да се притеснявам.

С просълзени очи добави:

— Спомням си как и ние със Сет бяхме младички като вас.

Докосна прошарената си коса със загрубяла от работа ръка и тъжно си припомни:

— Някога и аз бях хубава, не толкоз хубава като тебе, ама…

— И все още сте — побърза да я успокои Верена с надеждата да отклони вниманието от себе си.

— Тъй ли мислиш?

— Да.

— Е, май това няма значение, тъй поне казва Сет.

— Така е.

— Сари, викаше ми той, имаш очи като звездици, лъскави като Демоните, дето ги носят богатите дами — припомни си тя.

— Демони? — повтори Верена.

— Ъ-ъ…

— Нали знайш ония, дето ги носят на ръката.

— О, диаманти.

— Ъхъ. Аз никога не съм искала да имам такова нещо, нали разбираш — довери жената. — Ами ти?

— Аз ли? — Верена погледна ръката си и видя златната халка, която сама си беше купила. — Не.

— Той е хубав мъж и си е взел добра жена — произнесе тържествено Сара. — Тъй и трябва да бъде. Докато сте заедно, нямате нужда от друго.

— Да, разбира се.

Верена се завъртя смутено на стола и храбро се опита да подхване друга тема.

— Винаги ли е толкова горещо тук? — попита бързо тя.

— Ами, ще става все по-горещо, миличка. Това не е нищо за Тексас, казвам ти.

Тази мисъл бе обезкуражителна. Верена леко се отмести в леглото и крадешком повдигна влажната нощница, за да може нощният въздух да докосне краката й. Беше смъртно уморена, но не можеше да спи от горещината. Не, тихото, равно дишане на Макрийди зад гърба й опровергаваше тази мисъл. Може би ако беше изпила половин бутилка вино, нямаше да обръща внимание на жегата. Ако не заспеше скоро, кръговете под очите й щяха да станат тъмни като на насинения Матю.

Ако беше сама, щеше да спи по риза, но уви. Освен това дрехата бе изгладена и сгъната върху раклата, приготвена за утре. Не, трябваше да изтърпи огромната нощница, обвила краката й като сгромолясала се шатра.

Повече от две денонощия не беше мигнала и мозъкът й подскачаше от мисъл на мисъл. Отново отвори очи и погледна прозореца, като се чудеше дали се отваря. Спусна крака на пода, изправи се и пристъпи на пръсти, за да прогледа. Сигурно се отваряше — имаше въже. Тя го дръпна нагоре и стъклото се вдигна със стържещ звук. Но щом отдръпна ръката си, усети, че стъклото тръгва надолу. Трябваше да се подпре, за да стои отворен. Тя се обърна и едва не се спъна в един от ботушите на Макрийди. Отново вдигна прозореца и пъхна ботуша в процепа на височина около 10 см, за да влезе свеж въздух.

Едва легнала, Верена дочу зловещото бръмчене и усети ужилването от комар. Размазвайки го на място, тя се обърна на другата страна и чу друг. И още един. Като че ли се бяха натрупали пред прозореца в очакване на пир.

Дочу се плясване, едно промърморено „По дяволите!“ и Верена разбра, че блаженият сън на Матю Макрийди е прекъснат. Тя лежеше мирно, без да трепне, докато той се изправи в леглото.

— Какво, по дяволите?…

Още едно плясване.