Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (7)

Пет

Байрок не беше предполагал, че най-щастливите мигове в живота му ще бъдат, когато отива за риба. На пръв поглед на един орк не му приличаше да води такъв живот. В риболова нямаше битки, слава, предизвикателни сражения, нито изпитание на бойния дух срещу равностоен противник. Не се използваше оръжие, нито се проливаше кръв.

Но в случая не беше важно какво прави, а защо го прави. Байрок отиваше за риба, защото беше свободен.

Като младеж се бе запалил по фалшивите обещания на Гул’дан и неговия Сенчест съвет за нов свят там, където небето беше синьо, а жителите му — лесна плячка за заробване от по-висшите орки. Байрок и неговият клан последваха Гул’дан, без да знаят, че той и Съветът му изпълняват заповедите на Сарджерас и неговите зли демони, и без да разберат, че ще платят за този нов свят със самите си души. Цяло десетилетие орките се биха и бяха победени. Бяха поробени или от демоните, които считаха за свои благодетели, или от хората, които доказаха, че имат повече боен дух, отколкото демоните си бяха представяли.

Демонска магия угаси спомените на Байрок за живота му в родната земя на орките. Нежеланието му да си спомня стана причина и почти да забрави живота си в робство на хората. Спомняше си единствено, че работата беше непосилна и унизителна и бе унищожила и малкото дух, който демоните бяха оставили непокътнат.

После дойде Трал.

И всичко се промени. Синът на великия Дуротан — чиято смърт в много отношения беше краят на предишния начин на живот на орките — Трал беше избягал от господарите си човеци и беше използвал тактиката на хората срещу тях самите. Той припомни на орките за тяхното отдавна забравено минало.

В деня, в който Трал и неговата разрастваща се армия освободиха Байрок, той се закле, че ще служи на младия орк, докато някой от тях умре.

И засега, независимо от най-усърдните напъни на човешките войници и демонските орди, тази смърт не идваше. Един по-нисш член на Пламтящия легион обаче отне дясното му око. В замяна Байрок премахна цялата глава на демона.

Когато битката свърши и орките се заселиха в Дуротар, Байрок поиска да бъде освободен от служба. И обеща, че ако бъде свирен сбор за битка, първи той ще надене отново бойните доспехи, макар и без едно око. Но сега искаше да се възползва от свободата, за която толкова всеотдайно се беше бил.

Естествено Трал го освободи от служба, както и всички останали, които поискаха.

Разбира се, Байрок нямаше нужда от риба. В Дуротар имаше отлична земеделска земя. Понеже човешките земи бяха разположени в блатистите местности на юг, хората не можеха да отглеждат нищо и съответно хвърляха голяма част от усилията си в риболов. Те разменяха излишъка от улова си с орките, които пък им даваха излишъка си от реколтата.

Но Байрок не искаше риба, уловена от хората. Той не искаше да има нищо общо с тях, ако това беше възможно. Да, хората се биха на страната на орките срещу Пламтящия легион, но това беше съюз по необходимост. Хората бяха чудовища и Байрок не искаше да има вземане-даване с такива нецивилизовани създания.

Затова едноокият орк беше направо шокиран, когато откри шестима човека на обичайното му място за риболов на Дедай Шор.

Зоната около риболовната дупка на Байрок беше ливада, обрасла с висока трева. Наистина преследваческите му умения бяха малко ограничени заради липсата на здраво дясно око, но той все още не забелязваше признак, че и някой друг кръстосва тревата. И особено хора — толкова малки, леки и трогателно забележими в движенията си същества. Байрок не виждаше никакви въздушни кораби наоколо, нито лодки във водата.

Как все пак са дошли не беше най-голямата му грижа, колкото факта, че изобщо са пристигнали. Като остави на земята риболовните си принадлежности, той свали морнингстара^[1] от гърба си. Трал му го подари, когато го освободи от робство, и Байрок не се разделяше с него.

Ако в мястото на Байрок бяха влезли други орки, щеше да им поиска обяснение за присъствието им, но хора — особено нарушители — не заслужаваха подобно внимание. Той щеше да установи намеренията им по друг начин. В най-добрия случай те бяха просто наивници, загубили се твърде далеч на север, и не осъзнаваха, че нарушават чужда територия. Байрок беше живял дълго и беше установил, че глупостта е много по-често срещано явление, отколкото злата умисъл.

А в най-лошия случай тези бяха истински нарушители и ако бяха такива, Байрок нямаше да им позволи да напуснат риболовната му дупка живи.

Беше научил човешкия език по време на своя плен, така че можеше да разбира думите на шестимата — поне на тези, които чуваше. Всъщност чуваше твърде малко от мястото си сред високата трева.

Но думите, които чу, не бяха обнадеждаващи. Сваляне беше една, друга Трал. Както и зеленокож, обидата, с която хората наричаха орките.

После улови фразата: „Ще ги избием всичките и този континент ще остане за нас“.

Друг попита нещо, като единствената дума, която Байрок дочу, беше трол. Но чу как този, който искаше да завземе континента, веднага добави: „Ще избием и тях“.

Байрок разтвори тревата и ги погледна отблизо. Той не забеляза нищо особено — всички хора изглеждаха толкова еднакви, — но после старият орк видя, че двамата най-близо до него носеха изображение на горящ меч: единият като татуировка на ръката, а другият като обица.

Докато кръвта му кипваше, Байрок си спомни къде беше виждал този символ преди. Беше много отдавна. Първите орки, дошли в този свят, наричаха себе си Горящото острие и техните доспехи и флагове носеха символа, който имаха тези двама човеци. Горящото острие бяха сред най-свирепите поддръжници на Сенчестия съвет. По-късно те бяха избити и никой от този привързан към демоните клан не остана жив. А сега насреща му бяха хора със същия символ, които говореха, че ще убият Трал.

Обезумял от ярост, Байрок скочи на крака и се втурна към шесторката, размахвайки морнингстара над главата си. Дори и при тази своя маса, единственият звук, който издаваше приближаването му, бе съскането на веригата на морнингстара, която завършваше с голяма шипеста топка.

За съжаление това беше достатъчно. Двама от хората — тези със символа на Горящото острие — се завъртяха. Така че Байрок се прицели първо в по-близкия от тях, мятайки морнингстара право по бръснатата му глава. Не се притесняваше, че хвърля оръжието си — никой човек не можеше да го вдигне, така че щеше да си чака, докато успее да го грабне отново.

— Орк!

— Беше време някой от тях да се покаже!

— Убий го!

Понеже елементът на изненада беше загубен, той издаде страховит рев — това винаги плашеше хората — и скочи към друг, човекът с цялата брада. Масивният юмрук на Байрок удари челюстта на брадатия.

Бръснатият стисна рамото си — за разочарование на Байрок бе успял да избегне удара по главата — и се опита да вдигне морнингстара с другата си ръка. Ако имаше време, Байрок щеше да се засмее.

Но беше твърде зает и сграбчи друга човешка глава с дясната си ръка, като се подготви да хвърли нашественика върху другарите му. Това обаче не се получи, защото друг човек го нападна отдясно.

Проклинайки се, че забрави да отчете факта, че не вижда с това око, Байрок размаха дясната си ръка, независимо че почувства режеща болка.

Двама се нахвърлиха отгоре му. Единият го удряше с юмруци, а другият го нападна с нож. Байрок успя да стъпи върху крака на нападателя и моментално го счупи. Писъците на жертвата го вдъхновиха и оркът удвои нападателната си мощ. Но те просто бяха много. Дори двамата — сериозно ранени — продължаваха да налитат и дори Байрок разбра, че не може да надвие шестима души без оръжие. Трябваше да го вземе.

Той пое дълбоко въздух, издаде силен рев и замахна с всичка сила навън с двата си юмрука. Това отблъсна противниците му само за миг, но на него му беше нужен точно такъв миг. Той се хвърли за оръжието си, хващайки с пръсти дръжката му.

Преди да го повдигне обаче, двама го удариха силно по главата, а друг прониза с кама лявото му бедро. Байрок замахна встрани, топката на морнингстара разцепи въздуха и замалко не уцели хората. Замалко! А после — колкото и да мразеше себе си за това, което беше принуден да направи — Байрок избяга.

Беше му много тежко. Не само заради камата, която все още стърчеше от лявото му бедро и забавяше хода му. Да се бяга от битка беше позорно. Но Байрок знаеше, че има по-важна задача за изпълнение — Горящото острие се бяха върнали, само че този път бяха хора. И всички нападатели, не само двамата, които предварително беше забелязал, носеха изображение на горящ меч — гердан, татуировка, нещо друго…

Тази информация трябваше да достигне до Трал.

Така че Байрок бягаше.

Или по-скоро куцаше. Раните му си казваха своето. Дори и дишането започна да му коства много усилия.

Но въпреки това, той бягаше.

Забеляза мимоходом, че шестимата човека го преследваха, но не можеше да си позволи да им обръща внимание. Трябваше да стигне до Оргримар и да каже на Трал какво се е случило. Дори и ранен, неговите крачки бяха по-големи от тези на хората и засега успяваше да ги надбяга. Щом се отдалечеше достатъчно, той щеше да ги остави назад в храсталаците на тази земя, която познаваше по-добре от който и да е чуждоземец. Освен това, изглежда, те просто искаха да набият някой орк. Вероятно не знаеха, че Байрок разбира техния вулгарен език, и следователно не се досещаха, че знае кои са. Те не биха го преследвали отвъд териториите, до които това би било безопасно за тях.

Или поне така се надяваше.

Вече не мислеше. Той прочисти главата си от всичко друго, освен от нуждата да поставя единия си крак пред другия, стъпвайки тежко по земята. Пренебрегна болката в крака и болката на всички други места, където го бяха удряли и рязали, пренебрегна факта, че единственото му здраво око се замъгляваше, пренебрегна умората, която изстискваше силите от крайниците му.

Продължаваше да бяга.

След това се препъна. Левият му крак не се повдигна, както се очакваше — но десният му продължи да тича и в крайна сметка той се строполи на земята. Високата трева и калта влязоха в носа, устата и очите му.

— Трябва… успея… стана…

— Никъде няма да стигнеш, чудовище. — Байрок чу гласа, усети човешките стъпки и после почувства натиска, когато двама от тях седнаха на гърба му и го обездвижиха. — Защото това е положението — вашето време свърши. Орките не са от този свят, така че ние ще ви прогоним от него. Разбра ли ме?

Байрок опита усилието да повдигне главата си, така че да види двама от хората. Той плю в тях.

Хората само се засмяха:

— Да приключваме, момчета. Галтак Еред’наш!

Другите петима дружно отговориха по същия начин:

— Галтак Еред’наш!

След това започнаха да бият орка.