Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (26)

Двадесет и четири

Преди по-малко от пет минути Игуен беше подканила Змодлор да престане със салонните си номера. Вероятно номерът с безплътния глас би изплашил нормален човек, но дори за всеки начинаещ чирак това си беше евтин трик.

Сега, когато видя огромния, твърдокож, прилепоподобен, огненоок Змодлор, изправен над нея, тя установи, че е по-добре да си беше държала устата затворена. Демоните не бяха красиви същества, но Змодлор беше отвратителен дори по техните стандарти.

Около него се бяха скупчили осем качулати фигури. Вероятно вещерите, които напяваха ритмично.

Джейна бръкна под мантията си и извади свитъка. Игуен беше благодарна, тъй като това означаваше, че скоро ще дойде краят. Сега, когато Змодлор се разкри, Джейна вече можеше да направи магията за прогонване.

Но внезапно Джейна извика и се строполи на пода.

— Джейна! — Игуен изтича към младата магьосница.

Лорена като предан воин застана между демона и лейди.

Капчици пот избиха на челото на Джейна, след като успя да се изправи на колене. Със стиснати зъби тя каза:

— Вещерите… блокират магията.

На такова близко разстояние Игуен усещаше магията на вещерите. Беше слаба, но броят им удесеторяваше силата й. Все пак маг от ранга на Джейна би трябвало да я преодолее.

Освен, разбира се, ако не беше изтощена.

Джейна се бореше — Игуен го усещаше — и губеше почва пред слугите на Змодлор.

Чудесно, много по-добре, отколкото съм очаквал. Ще се погрижа орките да бъдат обвинени за смъртта на Праудмуър. Това ще подлуди хората. Нищо няма да ги спре да започнат война, а без нея като водач те ще загубят — но не и преди да убият възможно най-много орки. Ще бъде възхитително!

— Няма да стане — промърмори Игуен. Оставаше й едно-единствено средство.

Беше преди около четири години, когато тя върна Медив. Тогава това й отне цялото магьосничество. Така беше казала на Джейна — но магьосническите умения никога не се губеха изцяло. Двайсет години след началото на изгнанието й в Блейдскар тя бе успяла да натрупа достатъчно магическа мощ, за да може да върне сина си. Въпреки че не беше възстановила много от силата си през тези четири години, тя притежаваше достатъчно, за да свърши необходимото. Поне се надяваше да е така. Ако не — нямаше значение, тя беше живяла почти цяло хилядолетие. Както Лорена красноречиво отбеляза — безумно много време.

Пот се стичаше по лицето на Джейна. Беше коленичила със стиснати юмруци, поставени на бедрата й. Магията, която самата тя беше написала, пулсираше във вените й и се опитваше отчаяно да преодолее препятствията, заложени от вещерите.

Падайки на колене до Джейна, Игуен грабна с двете си ръце левия юмрук на жената. Затвори очи, събра мислите си, силите си, цялата си енергия. Като я фокусира, моделира, раздвижи, тя я насочи в нейните ръце… после в китките… след това в дланите й…

И накрая в сърцето на Джейна.

Обзе я умора. Костите й натежаха, мускулите я заболяха, а дъхът й излизаше на пресекулки. Без да обръща внимание на всичко това, Игуен продължаваше да се концентрира и да отдава живота си, магьосничеството си, цялата си душа на Джейна Праудмуър.

Джейна отвори очи. Обикновено леденосини, сега те изглеждаха огненочервени.

Не!

Едновременно Игуен и Джейна изрекоха:

— Да!

Не може да спрете Горящото острие! Ние ще покорим всички, ще унищожим всичко по пътя си, и след това ние… аааааааААААААРРРРРРР!

Виковете на Змодлор отекнаха не само от стените, но и от устите на вещерите, които почувстваха неговата агония посредством връзката, която имаха с демона. Въпреки че зрението на Игуен отслабваше, тя видя как отвратителното тяло на Змодлор се гърчи и извива, кръв и гной изтичаха от внезапно зейналите му рани.

Вятър се изви и самият въздух се разцепи на две от магията, написана от Игуен — порта към Изкривения пъкъл, — всмуквайки тялото на Змодлор през цепнатината.

Нееееееееее! Няма да позволя да ме затвориш отно…

Думите на демона секнаха, когато и главата му беше засмукана.

Но вещерите продължиха да се гърчат и да издават писъци, дори и когато земята се разтърси под краката на Игуен. Секунди по-късно те също бяха засмукани в Изкривения пъкъл, където щяха да понесат болка, стократно по-силна от тази, която готвеха на хората и орките.

Цепнатината се затвори, но пещерата продължаваше да трепери.

Демонстрирайки войнишка готовност да съобщи очевидното, Лорена каза:

— Трябва да се измъкнем оттук!

Но Игуен не можеше да движи крайниците си. Ръцете и краката й бяха сковани, а цялата й енергия едва стигаше, за да държи очите си отворени.

Един от сталактитите се откъсна от тавана на пещерата със силен трясък и се заби в пода на по-малко от ръка разстояние от мястото, където Игуен и Джейна бяха коленичили.

Игуен чу как Джейна започва да произнася заклинание за телепортиране.

После припадна.