Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (25)

Двадесет и три

Тотална паника обхвана Дейвин. Около него войниците му умираха, крайниците им падаха отрязани, саби пробождаха гърдите им, секири режеха главите им.

А Дейвин просто си стоеше и чакаше смъртта.

Беше абсолютно сигурен, че веднага щом боят започне, Бъркс ще го разсече на две със секирата си. Но оркът беше предизвикан от двама войници, които скочиха в защита на командира си. Дейвин не беше съвсем наясно, какво бе направил, за да се ползва с такава лоялност.

След това никой не се втурна да го преследва. Орките и троловете си избираха хора, с които да се бият, и обратно, а Дейвин, застанал по-близо до водата от всички останали, по някакъв начин беше пренебрегван.

Един убит трол падна в краката му. Тялото на ефрейтор Барне прелетя покрай него, описвайки голяма дъга, и потъна във водата. Дейвин се зачуди защо противникът на Барне трябваше да го хвърля толкова далеч, сетне реши, че всъщност не иска да знае.

След това светът експлодира.

Земетресение раздруса земята толкова силно, че то свърши това, което паниката не успя: накара Дейвин да се раздвижи, при все че той падна на земята.

Въпреки че миг по-рано нямаше и едно облаче — всъщност беше ясен, слънчев ден, — сега небето потъмня, а гръмотевици и светкавици удариха земята с пронизителен трясък.

Дейвин чу грохот и погледна към брега, за да види огромна вълна, която започна да нараства. По време на цялата си служба в Нортуоч той не беше виждал толкова голяма вълна да стига до брега.

Трескаво се опита да се изправи на крака, но ботушите му не можеха да намерят опора в пясъка и той се пльосна напред по лице. Плюейки пясък и стараейки се да не го вдиша през носа си, Дейвин се предаде на неизбежното и се подготви, като зарови юмруци в пясъка.

Водата се стовари върху него и почти го откопчи от мястото, но ризницата и закотвените му ръце го държаха притиснат надолу. Не го беше грижа за орките и троловете, но се притесни за останалите си войници. Но най-вече се притесни дали ще може някога да диша отново.

Няколко секунди по-късно водата се изтече в друга посока. Вълната беше измила пясъка от лицето му, беше сплъстила косата му и караше брадата да тежи на лицето му.

— Посрамихте ме днес, воини мои!

Дейвин се превъртя на гръб и погледна нагоре. Небето беше все още тъмно, с един неестествено светъл процеп, в който кръжеше дирижабъл.

За кратко Дейвин си позволи да се надява — може би въздушният кораб принадлежеше на Лорена, която е успяла да се освободи от Горящото острие заедно с лейди Праудмуър. Този внезапен метеорологичен кошмар в крайна сметка спокойно би могъл да бъде дело на лейди. Дошли са да окуражат войниците, да отблъснат орките и да спечелят победата.

Сетне се взря по-внимателно в дирижабъла и сърцето му прескочи няколко удара. Платното беше украсено с няколко странни символи, които майорът веднага разпозна. Поне два от тях представляваха огледален образ на онези, които бе забелязал по доспехите и въоръженията на орките по време на войната — да не говорим за воините, които сега избиваха неговите войници. Командирът на взвод на Дейвин по време на войната беше обяснил, че това са гербовете на различните кланове на орките.

По принцип Дейвин не беше особено религиозен. За пръв и последен път се моли, когато се криеше зад дървото и се надяваше демоните да не го забележат. Тогава молитвата му бе чута, но Дейвин не искаше да предизвиква съдбата и никога повече не се беше молил.

Въпреки това сега той се молеше да оцелее. Някак си събра сили да стане на крака.

Думите, които Дейвин чу, идваха от въздушния кораб. Към земята се спусна въжена стълба, която се изпъна, и оркът, чийто глас ги изговори, започна да слиза.

Когато стъпи на брега, всички орки наоколо — или поне тези, които Дейвин можеше да види с периферното си зрение, понеже вниманието му бе съсредоточено към новопристигналия — вдигнаха оръжието си за поздрав. Освен това майорът забеляза, че оркът има сини очи и веднага се сети кой може да бъде. Дотогава Дейвин не беше виждал на живо военачалника орк, като той си спомни, че Трал е и шаман с огромно могъщество. Не само лейди Праудмуър — и той можеше да бъде отговорен за този потоп.

Като държеше високо своя двурък чук само с едната ръка — Дейвин знаеше, че това е легендарният Дуумхамър^[1], който преди принадлежеше на Оргрим, наставника на Трал, — оркът извика:

— Аз съм Трал, военачалник на Дуротар, господар на клановете, лидер на Ордата! Идвам при вас да ви кажа, че… — Той посочи Бъркс. — … Този орк няма право да говори от мое име!

През последните пет-шест години Дейвин беше имал множество срещи с орки. Първо заради войната, а и местоположението на Нортуоч на Мърчант Коуст беше такова, че много орки минаваха през района.

През цялото това време Дейвин никога не беше виждал изражение на орк, каквото сега наблюдаваше на лицето на Бъркс.

— Воини на Дуротар, вие трябва да отстъпите! — Той отново посочи Бъркс, но сега вече с чука. — Това подло същество се съюзи с демон, за да предизвика война между нашите народи. Аз няма да наруша нашия съюз в полза на създанията, които се опитаха да ни унищожат.

Бъркс изръмжа:

— Аз винаги съм бил ваш покорен слуга!

Трал поклати глава:

— Няколко воини, които служат с теб, докладваха, че носиш талисман във формата на горящ меч — тоест символа на Горящото острие. Според Джейна — както и според една стара магьосница, която е влязла във връзка с хората, — всички, които носят символа, са в плен на демон, който се нарича Змодлор и който се опитва да подбужда недоволство в Калимдор и да развали нашия съюз. Както винаги демоните не правят нищо друго, освен да ни използват и после да ни унищожат.

Сочейки с оръжието си Дейвин, Бъркс изкрещя:

— Това са негодниците, които се опитаха да ни унищожат. Те ни поробиха, те ни унижаваха и те ни отнеха наследството!

С леденоспокоен глас, в пълен контраст с истеричните писъци на Бъркс, Трал изрече:

— Да, някои от тях го направиха — и пак заради демоните, които пресушиха душите ни и ни накараха да водим тяхната война с хората от този свят, война, която в крайна сметка загубихме. Но ние отхвърлихме оковите и възкръснахме могъщи, както никога досега. И отговорът на въпроса защо е, защото сме воини, Бъркс. Защото сме чисти духом. Или по-скоро повечето от нас. Не мога да нарека чист този, който се съюзява с подли създания, за да кара орките да променят този свят.

Всички орки и тролове погледнаха към Бъркс със смесица от изненада и отвращение. Малцина, Дейвин забеляза, изглеждаха объркани. Един от тях заговори:

— Вярно ли е това, Бъркс? Правил си заговор с демон?

— За да измета хората, бих направил заговор и с хиляда демони! Те трябва да бъдат унищожени!

След това, за да потвърди позицията си, Бъркс се нахвърли право върху Дейвин.

Всяка фибра в тялото на Дейвин му крещеше да бяга, но той не можеше да мръдне. Видя секирата на Бъркс, когато оркът я размаха, готов да разсече черепа му.

Но още преди да замахне, цялото му тяло се сгърчи и той се строполи на пясъка. Когато падна, Дейвин видя, че Трал го беше ударил отзад с Дуумхамър.

— Ти си позор на Дуротар, Бъркс. Ти си причина за безчестната смърт на воини орки, тролове и хора. Този срам може да бъде измит единствено с твоята смърт. И като военачалник мое официално задължение е да изпълня присъдата.

Трал издигна Дуумхамър над главата си и го стовари върху главата на Бъркс.

Дейвин потрепери. Кръв и мръсотия се разпръснаха навсякъде по пясъка! Върху Трал и върху самия него! Но той беше прекалено уплашен, за да избърше нещо от себе си: нито кръвта, която се омеси с потта на лявата му буза, нито парченцата от череп, забити в брадата му.

И Трал не направи опит да премахне остатъците от смъртта на Бъркс от себе си — а той беше много повече погнусен от нея. Дейвин предположи, че това служи като знак за прослава за един орк. Военачалникът пристъпи напред и каза на Дейвин:

— Приеми извиненията на Дуротар за действията на този предател, майоре, и за тази ужасна битка. Няма повече да позволя на Горящото острие да въздейства на моя народ. Надявам се, че същото се отнася и за вас.

Тъй като не беше уверен, че устата му може да функционира нормално, Дейвин просто кимна.

— Ние се оттегляме. Съжалявам, че не пристигнахме по-рано, за да предотвратим кръвопролитието, но първо трябваше да заповядам на войските да се съберат на сушата, за да се оттеглим. Всички ние се връщаме в Дуротар и няма повече да атакуваме. — Военачалникът пристъпи напред. — Освен ако не ни дадете повод за това.

Дейвин отново кимна, този път по-нетърпеливо.

Той продължаваше да стои там като замръзнал, когато Трал заповяда на войниците си да съберат телата на убитите и ранените, да се върнат по лодките си и да се отправят на север към Колкар. Остана застинал с ботуши, потънали в пясъка, с останки от кръвта, черепа и мозъка на Бъркс навсякъде по ризницата и тялото му и докато Трал се изкачи обратно по стълбата на въздушния си кораб и се отправи на север, последван от лодките.

За втори път молитвата му беше чута и явно имаше нещо в цялата тази работа с молитвите.

Беше изумен и от факта, че думите на Трал промениха всичко толкова бързо. Да, неговите зрелищни действия накараха всички да затаят дъх, но това щеше да продължи само минута. Не действията, думите на Трал убедиха орките и троловете да спрат да се бият и да отстъпят.

Колкото и да не му се искаше да признае това за един орк, Дейвин беше впечатлен. Много впечатлен.

Накрая един капитан, чието име Дейвин така и не можа да запомни, колкото и да се опитваше, го сепна:

— Вашите заповеди, майор?

— Ааа… оттеглете се, капитане. — Той изпусна въздишка, каквато дори не подозираше, че може да изпусне, чувствайки се внезапно напълно изтощен. — Оттеглете се!