Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (24)

Двадесет и две

Миг преди това Игуен беше в Терамор.

Миг преди това Лорена беше въздъхнала дълбоко и изглеждаше неспокойна. Игуен си спомни думите й, че не обича магиите — да не говорим за повръщането й като последица от последното телепортиране. С една дума Игуен се питаше дали идеята — Лорена да се храни — беше добра.

Миг преди това Джейна Праудмуър изглеждаше непоколебима.

Сега те бяха застанали пред отвора на пещера, заобиколена от противно воняща оранжева мъгла, което накара Игуен да разбере защо Лорена не бе особено ентусиазирана да идва тук. И наистина магическата мъгла бе от най-лошата — във формата на оранжева миазма.

Игуен отдавна беше привикнала с последиците от телепортирането, така че единствената й дезориентация се дължеше на мъглата. Тя хвърли погледна Лорена, която изглеждаше бледа, но все още държеше меча, готова на всичко.

Но и Джейна изглеждаше също толкова бледа, което не беше добър знак.

Въпреки това Игуен не каза нищо. Нямаше връщане назад, а последното нещо, от което Джейна се нуждаеше, беше някой да я наставлява. Самата Игуен мразеше, когато някой — обикновено Скавел или Джонас, или някой от Съвета — се суетеше около нея, когато беше изтощена или й предстоеше да влезе в битка, затова реши да не притеснява Джейна.

Все пак съществуваше основание за безпокойство. Днес Джейна вече беше направила четири магии за телепортиране — самата Джейна до Блейдскар, гръмотевичните гущери до Блейдскар, те трите в Терамор и те трите до тази пещера — плюс гадаене на местоположението на Змодлор, извършване на каквато там дейност беше необходима за контрол над гръмотевичните гущери и приспособяването на тях трите към тази мъгла. Толкова много магическа дейност само за един ден щеше да започне да й влияе зле, а това беше само началото.

Когато Джейна ги поведе през отвора на пещерата, Игуен се запита кога ли престана да нарича златокосата магьосница лейди Праудмуър — или това досадно малко момиченце — и беше започнала да й вика просто Джейна.

На глас каза друго:

— Змодлор е тук, нали разбирате. — Тя потрепери. — Той е навсякъде.

Демонът очевидно беше проникнал до самото сърце на пещерата, защото неговото присъствие се чувстваше във всеки камък. Игуен не беше потъвала в такава мръсотия, откакто се изправи срещу сина си в Каразан — макар че донякъде усещането се дължеше и на мъглата, която придаваше още по-голяма непоносимост на тъмната пещера. Джейна направи светлинна магия, за да могат да виждат, но от това мъглата само стана по-ярка. Освен това Игуен не изпитваше никакво желание да вижда по-добре влажните стени, сталактитите, чиито върхове застрашително висяха над главата й, неравния каменен под.

След като извървяха двайсетина крачки навътре в пещерата, Игуен замръзна.

— Тук има…

— Открих я — каза Джейна. Тя промърмори кратко заклинание.

Игуен кимна. И тя, и Джейна усетиха обикновена магия за залавяне. Магия от ниска степен, каквато всеки чирак в първата си година на обучение успешно може да направи, вероятно тя беше предназначена да не позволява на заблудили се животни или хора да проникват незабелязано. Малко вероятно беше някой да се скита високо сред този кошмар, но по нейно време Игуен беше виждала и по-необикновени неща. Беше напълно възможно някой вълк или смахнато джудже алпинист да се изкачат тук горе и да се скитат без цел в пещерата, тъкмо когато Змодлор и неговите слуги вършат нещо, което изисква концентрация.

Но развалянето на магията би могло да послужи и като тревога. Игуен правеше всичко възможно да държи непрекъснато Лорена и меча й и Джейна и нейните магически трикове между себе си и останалото в пещерата.

Миг по-късно Лорена извика:

— Легнете долу!

Демонстрирайки здрав разум, Игуен незабавно се хвърли върху студения под. Лорена я последва.

Джейна обаче остана права и вдигна ръце. Огненото кълбо, което изфуча към нея, тъкмо щеше да я погълне… когато спря на лакът разстояние и моментално се разпръсна.

Изправяйки се бавно на крака, Игуен каза:

— Бих отбелязала, че те знаят, че сме тук.

— Наистина. — Гласът на Джейна беше преминал в шепот.

О, да.

Игуен въздъхна. Гласът извираше отвсякъде — популярен демонски трик.

— Запази театралниченето за себе си, Змодлор. Ние не сме твоите безмозъчни слуги и това не ни впечатлява.

Игуен! Каква приятна изненада. Мислех, че много отдавна си умряла от ръката на твоя син. Какъв късмет да ме оставиш аз да го направя вместо него. Имам да ти връщам за това, което направи с мен.

Дори и при гръмката проповед на демона Игуен чу странно кискане.

— Познавам този смях. — Лорена звучеше отвратена. — Грелкини.

Много бързо двайсетина малки демони, покрити с козина в цвета на мъглата, заприпкаха към тях.

Като застана отпред, за да защити Игуен и Джейна, Лорена каза:

— Много, ама наистина много мразя тези същества. — Сетне тя се втурна напред и атакува.

Мъхестите същества бяха твърде много, за да може една жена да се справи с тях. За щастие имаше две жени и те можеха да се справят. Джейна направи няколко магии, които имаха различно въздействие върху грелкините. На някои козината се запали. Други спряха да дишат. Трети бяха издухани в стените на пещерата от внезапен ураганен вятър. Нито една от тези магии не бе особено впечатляваща, но пък бяха достатъчно лесни, за да може Джейна да запази енергията си.

Но това беше само първата вълна. След като първите двайсет бяха убити, на тяхно място изникнаха още двайсет.

— Това е лудост — каза Игуен.

— Да — каза Джейна. Тя направи друга магия, която буквално ги раздроби.

Още една порция от десет се появиха зад тях.

— Полковник — изрече бързо Джейна, — може ли да се справиш с тези?

Лорена се усмихна.

— Гледай.

— Добре.

Докато жената полковник посичаше демоничните нападатели, Джейна затвори очи и понечи да падне. Игуен се протегна да я хване.

— Добре ли си?

Джейна беше пределно откровена:

— Не. Мога да извърша прогонването, но само ако не правя никакви други магии. Лорена трябва да се погрижи да…

Пронизителен писък отекна в пещерата, когато Лорена прониза последните три грелкини с един замах на меча си. Тя издърпа меча и съществата се строполиха на пода. Взирайки се в окървавеното острие, Лорена въздъхна:

— Никога няма да почистя тези петна.

Мисля, че това е най-малкият ти проблем.

Този път гласът не извираше отвсякъде: той идваше от мястото непосредствено пред тях.

Оранжевата мъгла се разтвори и пред тях се разкри огромната фигура на Змодлор.