Към текста

Метаданни

Данни

Серия
World of Warcraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cycle of Hatred, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 28гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010 г.)
Разпознаване и корекция
filthy(2010 г.)

Издание:

Кийт Р. А. Декандидо. Кръгът на омразата

Серия World of Warcraft, №1

Американска, второ издание

Превод: Здравко Антонов Тошев

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

Художествено оформление на корицата: Глен Рани, 2006 г.

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

ISBN-10: 954-26-0474-2

ISBN-13: 978-954-26-0474-7

История

  1. —Добавяне

Двадесет

Джейна изпрати Игуен и Лорена в малката трапезария, предназначена за високопоставени служители и държавни чиновници. На практика според Дюри, дребната стара жена, която помагаше на Джейна, последните включваха покойният вече Кристоф и самата Джейна. И когато младата магьосница разреши и на Игуен да влезе там, Дюри се противопостави и Джейна трябваше да й обясни, че Пазителката е по-висок ранг от глава на държавата.

Джейна също имаше нужда да се нахрани, но трябваше да го направи в кабинета си, докато се опитва да определи местоположението на вещерите. Лорена настояваше да се присъедини към войниците си в Нортуоч, в случай че Трал не успее да отложи началото на битката, но Джейна отказа. Защото вярваше на Трал и защото тя имаше нужда от физическата защита на Лорена, когато се изправят срещу Змодлор и неговите слуги, особено след като Кристоф беше изпратил елитната й гвардия в Нортуоч.

Все пак Джейна искаше да работи в уединение и затова изпрати старата Пазителка и младата жена полковник в трапезарията.

Когато се появи сервитьорът, Игуен поиска само салата и малко плодов сок; Лорена поръча плато с месо и глигански грог. Игуен не беше чувала за последното и Лорена й обясни, че това е оркска напитка.

Изпускайки дълга въздишка, Игуен каза:

— Как се промениха времената!

— Какво имаш предвид?

— Не много отдавна орките не бяха нищо повече от слуги на демоните — чудовища, безумци, които опустошаваха провинцията в името на Гул’дан, който служеше на Сарджерас. Представата за хора, които пият оркска напитка, е… най-меко казано радикална.

Лорена се засмя.

— Да, но това не много отдавна не е ли твърде относително, когато става дума за някой на твоята възраст?

Игуен се изсмя.

— Справедлива бележка.

Наистина ли си на хиляда години?

Игуен се усмихна криво:

— Плюс-минус един век.

Лорена поклати глава.

— Магии. Никога не съм ги разбирала — винаги съм ги мразела, честно казано, дори когато се правят в моя услуга.

Игуен сви рамене.

— Не съм желала да бъда нищо друго освен магьосница. Още от малко момиче отговарях така на отегчителните въпроси за това каква искам да стана, когато порасна, и възрастните все ме поглеждаха странно. В края на краищата магьосниците винаги са били мъже. — Последното беше казано с известна горчивина.

— Така е и с войниците. Аз израснах с девет братя и всички те бяха войници като моя баща. Не виждах някакво сериозно основание защо и аз да не бъда войник — изсмя се Лорена. — И получавах същите учудени погледи, повярвай ми.

Миг по-късно пристигнаха напитките заедно със салатата на Игуен. Лорена вдигна халбата си.

— Искаш ли да опиташ?

Глиганският грог имаше толкова ужасен вкус, колкото и животното, на което беше кръстен. Със смръщен нос, Игуен любезно отказа:

— Боя се, че не съм вкусвала алкохол от… Маговете не могат да си позволят отслабване на гадателската си проницателност, затова аз нямам вкус за него от… да речем, векове. — Тя вдигна своята чаша, която, изглежда, съдържаше смес от няколко изстискани плодове. — Това е концентратът, от който се нуждая.

— Думите ти са прави. — Лорена дръпна голяма глътка от нейния грог. — Аз пък мога да изпия четири от тези, преди да се усетя. Винаги съм носела много — усмихна се тя. — Когато бях заек в градската охрана на Кул Тирас, слагах под масата мъжете в моето помещение. Започнахме състезания и с войниците от другите помещения и аз бях тайното оръжие. — Тя се засмя. — Само от басовете през онази година учетворих доходите си.

Игуен се усмихна, вкусвайки от салатата си. Тя беше доволна, че разговаря с тази жена — чувство, което не би могла да си представи, че е способна да изпитва само ден по-рано. Беше абсолютно убедена, че вече е напълно отвикнала от компанията на други хора.

Сервитьорът донесе чиния, пълна със сочни, запечени до кафяво късове месо. Игуен разпозна само някои от тях, но предполагаше, че добитъкът на Калимдор е достатъчно разнообразен. От години не беше яла месо и за разлика от мириса на питието на полковника, ароматът му беше направо омайващ. В качеството си на магьосница месото беше нейна постоянна компания — изтощителните заклинания изискваха постоянно набавяне на белтъчини, но след самоволното й изгнание на Калимдор, тя нямаше възможността да ловува сама, нито физическата необходимост да го консумира, затова се превърна във вегетарианец.

— Имаш ли нещо против да опитам малко? — За своя собствена изненада, тя попита срамежливо — още едно чувство, което не предполагаше, че все още таи в себе си.

Побутвайки чинията към центъра на масата, Лорена каза:

— Заповядай.

След като Игуен захапа настървено парче от нещо, което приличаше на наденица от глиган, Лорена попита:

— Искам да те попитам, Магна, как възприемаш това?

— Игуен съм — каза тя, докато дъвчеше. — Престанах да бъда Пазител, след като предадох могъществото на сина си. И със сигурност вече не мога да изпълнявам задълженията на титлата си — преглътна тя. — Какво как възприемам?

— Да живееш толкова дълго. Аз съм войник и знам от самото начало, че вероятно няма да доживея до четирийсетата си година. Ти си достигнала осемстотин години — двайсет пъти повече. Просто не мога да си представя това.

Игуен въздъхна продължително — сега дъхът й миришеше на глиганска наденица, още по-неприятно от грога, наречен на същото животно.

— Наистина нямаше много време да се размишлява по въпроса. За нещастие Пазител е денонощна работа. Демоничните заплахи бяха постоянни още преди да се родя. После нападенията зачестиха и вероятно това улесни нещата. А когато не възпирах демони, прикривах доказателствата за тяхното коварство. Повечето хора не знаят за това — или за мен — и Съветът предпочиташе да запази положението такова. — Тя поклати глава. — Странно, предизвиквах ги по толкова много начини, но се придържах към това верую. Чудя се дали не беше грешка. Да, хората може би се чувстваха по-сигурни, като не знаеха истината. Толкова много умряха през последвалите войни — но пък и демоните бяха по-категорично побеждавани. Вашата лейди Праудмуър и нейният приятел орк причиниха повече разруха на демоните, отколкото бяха понесли през последните хиляда години.

— Ние сме заядливи същества, смъртни — захили се Лорена. — Дай ни враг — и ще се бием и ще го преследваме до последния си дъх. И дори повече ако е необходимо.

— Всъщност, полковник, може ли още едно парче?

Лорена се засмя и каза:

— Заповядай.

След като взе още едно парче месо — този път непознато на външен вид, — Игуен се зачуди какво ще се случи, когато всичко това свърши. Вече не намираше идеята да се завърне в малката си хижа в Блейдскар за толкова привлекателна. Джейна беше права — хората и орките бяха изградили тук свой свят и това се дължеше на Медив. Което в крайна сметка значеше, че се дължи и на нея. Може би беше най-добре да пожъне плодовете на своите усилия…

Преди да успее да се отдаде на мислите си, Джейна влезе в трапезарията.

— Открих ги. Трябва да тръгваме бързо. — Младата магьосница изглеждаше омаломощена.

Игуен стана.

— Добре ли си?

— Малко уморена. Ще се оправя — изрече смирено Джейна.

Игуен посочи платото с месо.

— Хапни нещо — няма да си от полза, ако припаднеш, а аз най-добре знам какво става с магии, които не се правят с пълна концентрация.

Джейна отвори уста, сетне я затвори.

— Разбира се, права си, Магна.

Лорена се наведе над Джейна.

— Тя не обича да я наричат така.

При което Игуен се изсмя шумно. Тя наистина започваше да харесва тази жена полковник.

След като Джейна се натъпка със завидно количество месо — Игуен с любопитство установи, че Лорена успя да хапне най-малко от собствената си порция, — каза:

— Горящото острие действа от една пещера на върха на Дредмист[1] Пик.

Лорена примигна.

— О, чудесно!

Хвърляйки поглед към Лорена, Игуен попита:

— За какво става дума?

— Върхът Дредмист е кръстен така, защото горната част на планината е вечно забулена с оранжева мъгла.

С примирение Джейна каза:

— Представлява последица от древно демонско проклятие, направено на това място. Вероятно Змодлор го е избрал и заради мъглата, и заради местоположението му, понеже е на еднакво разстояние от Оргримар и Терамор. Във всеки случай моите магически номера ще пазят и трите ни от въздействието на мъглата.

— Добре — изрече пламенно Лорена.

— А Дюри успя да намери това. — Джейна извади от своята мантия свитък с разчупен печат и го подаде на Игуен.

Тя го пое, забеляза, че счупеният печат е на Пазителите от Тирисфал, сетне го отвори и се засмя. Свитъкът беше изписан със собствения й почерк. Връщайки го на Джейна, Игуен каза през смях:

— Това е моя разработка на магията за прогонване на демони. Написах я преди триста години, след като Ерталиф умря и аз получих достъп до неговото скривалище. — Тя потрепери при мисълта за библиотеката на стария елф, която трябваше да е поне пет пъти по-подредена, преди да бъде наречена — абсолютен безпорядък. Десет седмици трябваха на нея и на помощниците на Ерталиф само да подредят свитъците, да изчегъртат от тях консервиралата се храна и напитки и да пропъдят паразитите. Когато откри бележките на легендарния елфски магьосник Китрос за преместването на предмети от една реалност в друга, Игуен успя да ги обедини в една по-ефикасна магия за прогонване на демони. — Смея да твърдя, че ако разполагахме с това осемстотин години по-рано, днес нямаше да се занимаваме със Змодлор.

Джейна скри свитъка в мантията си.

— Всъщност, не. Аз проверих и се оказва, че първия път ти напълно успешно си прогонила Змодлор. Но когато Пламтящият легион атакува, те мобилизираха много демони, включително тези, които са били прогонени от маговете на Тирисфал. Когато войната свърши, няколко лутащи са успели да се скрият в нашия свят, дори и след като легионът беше прогонен.

— И Змодлор е бил един от тях? — попита Игуен.

— Да — кимна Джейна.

Като извади меча си — и изглеждайки доста ентусиазирана за човек, ужасен от идеята да се отправи към Дредмист, — Лорена каза:

— Милейди, ако мога да попитам — какво чакаме?

— Това предупреждение — отговори Джейна. — Не исках да гадая твърде близо от страх да не бъда разкрита, затова не съм сигурна какъв вид защита ще имат Змодлор и неговите вещери. Трябва да сме готови на всичко. — Тя се обърна с лице към Игуен: — Магна Игуен, няма нужда да идваш с нас. Опасно е.

Игуен изсумтя. Няма що, едва ли сега беше най-подходящият момент да каже това, което представляваше и отстъпление от собствената й тирада за отговорностите на Пазителя, и то когато считаха, че се е провалила в прогонването на Змодлор, ала сега вече знаеше, че е успяла. Все още се чувстваше отговорна за връщането му.

— Аз съм се изправяла срещу опасности много по-големи от това жалко подобие на демон, когато вашите прапрадеди са били бебета. Губим време.

Джейна се усмихна:

— Тогава да тръгваме.

Бележки

[1] Dreadmist (англ.) — от dread (страх) и mist (мъгла). — Б.пр.