Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (20)

Осемнадесет

Сърцето на Лорена биеше силно и тя дишаше със затруднение. Сякаш металната й ризница я стягаше.

Но лейди Праудмуър и нейната приятелка на име Игуен — която и да бе тя, се отнасяше към нея с повече уважение и страхопочитание, отколкото Лорена беше виждала някога да проявява към друг преди това — успяха да престъпят демонските защити, които ги държаха затворени. Очевидно трябваше да използват тялото на Лорена от другата страна на защитите, за да ги разбият. Жената полковник не разбираше нищо от това. Изговарянето на магии обикновено й причиняваше единствено главоболие; това, което я интересуваше, беше дали магията ще проработи или не. Когато лейди правеше магията, тя почти винаги успяваше.

Сетне лейди Праудмуър се обърна към старата жена.

— Магна, имам една молба.

— О!

— Имаш ли нещо против да поделиш територията си със стадо гръмотевични гущери? Мога да поставя защити около къщата ти, градината и самата теб. А платото ще ги пази да избягат. — Тя бързо обясни проблема с гръмотевичните гущери.

Тогава старата жена се засмя.

— Нямам изобщо нищо против. Едно време имах за домашен любимец точно такъв гущер.

Челюстта на Лорена увисна:

— Моля, кажете, че се шегувате.

— Ни най-малко. Беше скоро след моя четиристотен рожден ден. След толкова време самотата започна да става все по-непоносима и затова реших да си взема домашно животно. Имах намерение да опитомя кодо като предизвикателство. Нарекох го Скавел, на моя наставник.

— Кодо? — попита намръщено Лорена.

Игуен вдигна рамене.

— Така ги наричахме тогава. Във всеки случай винаги съм си падала по тези зверове и съм повече от щастлива, че ще мога да деля дома си с тях.

— Благодаря, Магна. — После лейди Праудмуър се обърна към Лорена: — Дай ми пет минути да приключа със задачата, която ме доведе в Дуротар, и след това се връщаме в Терамор — ще телепортирам и трите ни. Наредете на войниците си да се върнат веднага в Терамор с дирижабъла. — Тя криво се усмихна. — Боя се, че телепортирането на целия въздушен кораб след пренасянето на гръмотевичните гущери тук ще бъде над възможностите ми.

— Добре, милейди — каза Лорена в съгласие.

— Благодаря, полковник. — Лейди произнесе думите с искрена усмивка, заради което Лорена почувства пристъп на гордост. Жената полковник беше поела голям риск с идването си тук, доверявайки се на способността на Буравен да намери лейди Праудмуър в страната на орките, и разчитайки, че лейди няма да се ядоса на нейната самонадеяност. Но, изглежда, тя имаше право да се доверява на инстинктите си — ето че послужи като средство за освобождаване на лейди и нейната приятелка от капана.

Докато лейди Праудмуър затваряше очи и се концентрираше върху магията, Лорена погледна старата жена.

— Наистина ли сте на четиристотин години?

— На повече от осемстотин.

Лорена кимна.

— Ааа… — Тя премигна два пъти. — … Много добре изглеждате за възрастта си.

Игуен се захили:

— Трябваше да ме видите преди трийсет години.

Като реши, че разговорът започва да става прекалено фантастичен, за да му вярва, Лорена се приближи до въжената стълба, за да даде на майор Бек и останалите новите заповеди. Бек повтори заповедта, пожела й късмет и подготви дирижабъла за обратно пътешествие.

Когато слезе обратно по стълбата, лейди Праудмуър беше приключила. Щом Лорена освободи стълбата, Бек заповяда тя да бъде вдигната и въздушният кораб започна пътешествието си обратно на юг.

— Шамбеланът прекарваше повече от времето си в тронната зала. — Лорена не успя да прикрие омразата в гласа си, сетне се зачуди защо изобщо опитва. — И най-вече на вашия трон.

Лейди Праудмуър кимна.

— Кристоф винаги е отбелязвал важността на трона.

— Малко повече, отколкото трябва, ако ме питате — кимна Лорена.

— Във всеки случай аз съм готова.

Лорена се стегна. Тя беше телепортирана само веднъж досега, по време на войната, и тогава едва не повърна. А сега? Светът се преобърна отдолу нагоре и отвътре навън, и Лорена се почувства сякаш главата й се беше озовала между краката, докато петите й се подаваха иззад тила.

Миг по-късно светът се върна в нормалното си състояние и Лорена отново се сви с желание да повърне. Бегло, както се беше навела над каменния под, тя установи, че се намира в тронната зала на лейди Праудмуър. Видя и Дюри, която се беше приготвила да й закрещи, че ще омърси целия под.

— Милейди! — Това беше гласът на Кристоф. — Вие се завърнахте, и то с Лорена. Ние се бояхме, че сте похитени от Горящото острие. Ще останете доволна, като научите, че укрепихме Нортуоч — което е за добро, защото войските на орките и троловете се отправят натам по суша и море. А това кой е?

Лорена получи още веднъж пристъпи, стомахът й така я свиваше, че ролята й на проводник в магията на лейди вече й се струваше прекрасно изживяване.

— Казвам се Игуен.

— Наистина ли? — Кристоф изглеждаше изненадан, сякаш знаеше коя е Игуен. Самата Лорена все още нямаше представа. Тя виждаше просто една много стара жена.

— Да. И независимо че вече не съм истински член на Тирисфал, все още подушвам миризмата на демоните, а тя е пропита по вас.

Въпреки че в стомаха й не беше останало нищо, Лорена повърна още веднъж.

— За какво говорите? — попита Кристоф.

— Моля те, Кристоф — каза лейди, — кажи ми, че Игуен греши. Моля те, кажи ми, че не си се събрал със Змодлор и Горящото острие.

— Милейди, не е това, което си мислите.

След като стомахът престана да я измъчва, накрая Лорена най-после успя да се изправи. И видя доста интересна жива картина. Кристоф бе застанал пред трона с уплашен вид. Игуен изглеждаше леко ядосана, което не се различаваше особено от вида й при запознанството им.

Но в лейди Праудмуър тя забеляза нещо съвсем ново — студена ярост. Сякаш буря започваше да се надига зад очите й, а Лорена се почувства много благодарна, че лейди беше на нейната страна.

— Не е, което си мисля? Какво точно, Кристоф, Трябва да си мисля?

— Орките трябва да бъдат елиминирани, милейди. Змодлор иска същото, а той е низш демон. Вече подготвих реда на събитията, които щяха да го пропъдят от света веднага щом свършим.

— Свършим? Свършим с какво? Кажи ми какво си задействал, Кристоф.

— Поредица от събития, които ще изтласкат завинаги орките от този свят. Така е най-добре, милейди. Те не принадлежат на този свят и…

— Ти, идиот такъв!

Кристоф реагира, сякаш беше зашлевен. Лорена беше не по-малко изненадана. През цялото време, в което й бе служила, жената полковник никога не беше чувала лейди Праудмуър да крещи побесняла.

— Змодлор е демон. Наистина ли смяташ, че можеш да го спреш? — Тя посочи старата жена. — Това е Игуен, най-великият от Пазителите.

Тук Игуен изсумтя, но и лейди, и Кристоф не забелязаха това.

— Тя не успя да победи напълно Змодлор в зенита на силата си. Какво те кара да мислиш, че ще се справиш по-добре? А дори и да успееш, никаква цел не оправдава съюза с демон. Единствената им страст е да сеят опустошение и разруха. Или разрушаването на Лордерон не ти беше достатъчно? Трябва ли Калимдор да го последва, когато тази война, която си твърдо решен да започнеш, избухне?

— Освен това — каза Игуен — дори и да имаш средства да унищожиш или прогониш Змодлор, ти не можеш да успееш. Ти си в негов плен.

— Това е абсурдно! — Кристоф вече изглеждаше още по-нервен. — Нашият съюз е продиктуван от взаимна изгода и щом орките изчезнат…

— Орките са нашите съюзници, Кристоф! — Сякаш светкавица пращеше около златната й коса и вятър се блъскаше в глезените й, издувайки бялата й пелерина. — Този съюз бе споен с кръв. А демоните са врагове на всяко живо създание. Как можа да ни предадеш — да предадеш мен — по този начин?

Кристоф се потеше обилно.

— Кълна ви се, милейди, това не е предателство. Просто вършех това, което е най-добро за Терамор! Горящото острие е само един култ на вещери под разпореждане на Змодлор, които въплъщават естествена враждебност към орките. Те не правят нищо друго, освен да подклаждат това, което вече съществува!

— А орките, които са членове? — попита Лорена.

— Какво? — Кристоф изглеждаше изненадан.

— Орките, които нападнаха мен и моите войници в Нортуоч, те бяха от Горящото острие! Бяха орки! Как се връзва това?

— Аз… — Кристоф изглеждаше объркан.

Лейди Праудмуър сърдито поклати глава.

— Колко, Кристоф? Колко трябва да умрат, за да ти осигурят идеалния свят без орки?

Сега вече Кристоф изглеждаше окопитен.

— Много по-малко, отколкото ако чакаме Трал да умре и орките да възвърнат истинския си облик. Това беше единственият…

— Достатъчно! — В този миг бризът се завихри бурно и една светкавица изтрещя от пръстите на лейди.

Секунда по-късно Кристоф изкрещя, като сграбчи лявото си рамо. Оттам между пръстите му започна да се стели дим.

Инстинктивно Лорена приближи Кристоф и разкъса ризата му.

На раменната му плешка имаше татуировка с горящ меч, подобна на тези, които Лорена, Стров, Клай, Джейлод и другите бяха забелязали по орките, с които се биха в Нортуоч. Сега татуировката гореше.

Миг по-късно тя изчезна, като на нейно място остана само овъглена плът. Кристоф се свлече на пода като торба бъбречна лой, въртейки очи.

Игуен тихо каза:

— Змодлор си отиде.

— Да. — Лейди Праудмуър сега вече изглеждаше по-спокойна. — А магията за прогонване на духове, която направих, го е предупредила, че сме по следите му.

— Ммм… съжалявам…

Лорена коленичи над Кристоф. Думите му едва се доловяха.

— Смятах… каквото направих… на своя собствена воля… но Змодлор… контролирал… всичко. Съ… съжалявам… съжалявам…

Светлината в очите му угасна.

И трите жени запазиха мълчание за няколко секунди.

За Лорена жалкото бе, че всъщност Кристоф не беше лош човек. Беше направил онова, което смяташе за най-добро за Терамор. Той изпълняваше задълженията си. Разбира се, в случая се беше провалил, но имаше сърце. Дори се почувства малко виновна. Имаше моменти, когато искаше Кристоф да е мъртъв, но сега, когато беше мъртъв, изпитваше тъга.

Тя погледна лейди Праудмуър.

— Трябва да отидем незабавно в Нортуоч. Ако имаме късмет и войната още не е започнала, можем да успеем да върнем войските обратно. Вие лично трябва да го направите, милейди — майор Дейвин няма да изпълни ничии други заповеди.

Лейди Праудмуър кимна.

— Права си. Аз ще…

— Не.

Това беше Игуен. Лейди я погледна хладно:

— Моля?

— Имаме магия в действие, лейди Праудмуър, а ти си единствената личност в Калимдор, която може да я спре. Твоят бивш шамбелан беше прав в едно — Змодлор е низш демон. Той беше блюдолизец на Сарджерас. Той няма сила да влияе върху толкова много хора, или да посече цяла гора и да телепортира дърветата. Вещерите, за които Кристоф спомена, са първопричината — те действат от името на Змодлор вероятно за да получат в замяна редки свитъци или нещо подобно. — Тя поклати глава. — Вещерите се вкопчват в магиите, както пристрастен към опиум. Отвратително е.

— Не разполагаме с време да преследваме някаква група вещери — каза Лорена.

— Тези вещери са първопричина за всичко това, полковник — повтори Игуен.

Лорена погледна лейди Праудмуър.

— Това, което ни е известно, милейди, е, че битката вече е започнала. Ако още не е, значи може да стане всеки момент, при положение че Кристоф е бил прав за настъплението на войските на орките и троловете. Щом битката започне, няма да има значение кой или какво я е предизвикало — ще има кръвопролитие, а ако това се случи, съюзът завинаги ще бъде разрушен.

Игуен също погледна лейди.

— Времето е от значение. Ти самата заяви, че Змодлор знае, че сме по дирите му. Трябва да нанесем удара си веднага преди да е получил възможност да измисли стратегия против теб. А и ти не можеш да бъдеш едновременно на две места.

След това лейди се усмихна. Това беше лъчезарна усмивка, такава, която Лорена прие с известно облекчение след гнева, който тя беше показала срещу Кристоф.

— Няма нужда да бъда на две места едновременно. — Тя закрачи към входа на нейния кабинет. Лорена и Игуен си размениха объркани погледи и я последваха.

Когато влязоха, те видяха лейди Праудмуър да тършува трескаво сред свитъците на нейното бюро, преди да изрече:

— Аха!

Тя се обърна и показа един камък, изрязан в интересна форма. Сетне камъкът започна да свети…