Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (18)

Шестнадесет

Игуен наблюдаваше с мъчителна наслада как Джейна Праудмуър се опитва да премахне демонските защити.

Момичето беше напуснало колибата, за да отиде досами защитите — които се намираха на същото място като предишните — и да се опита да проникне през тях съвсем отблизо. Игуен не очакваше тя да има по-голям успех.

Явно Змодлор нямаше никакво желание да се среща пак с Игуен, щом отново си беше направил труда да я огради тук, след като Праудмуър беше премахнала предишните защити. В крайна сметка, докато тези защити, поставени по желание на Игуен, оставаха непокътнати, Змодлор нямаше за какво да се тревожи. Но ако те паднеха, той щеше да има проблем, и затова трябваше да има резервни в замяна.

Не че това имаше значение. Отдавна беше минало времето, когато Игуен можеше да се бие магически с демоните.

След поредния си неуспешен опит, Праудмуър бръкна под мантията и извади малко пастърма. Почти инстинктивно Игуен кимна с одобрение. Явно този, който бе наставлявал момичето, е бил достатъчно разумен да я научи на практическите неща. Онези, които Скавел, въпреки целия си перфекционизъм, никога не й беше преподавал. Едва след като три пъти бе припаднала от глад при преследване на демон, тя се бе сетила да носи храна със себе си при мисии.

Сетне момичето се обърна с лице към Игуен.

— Може би, ако комбинираме силите си, ще успеем.

— Малко е вероятно. — Игуен горчиво се засмя. — Комбиниране на моите сили с твоите ще даде същия резултат. Моите магически умения отдавна са… атрофирали. — Думата не беше точна, но беше достатъчен отговор на въпроса на Праудмуър. — Жалко, че няма кой от другата страна да ни послужи за проводник.

— Проводник за какво?

Игуен извади няколко единици от оценката за учителя на Праудмуър.

— Нима не знаеш магията за проникване на Метр?

Праудмуър поклати глава.

— Повечето от свитъците на Метр бяха погубени преди десетина години. Аз изучих опазените, но тази не ми звучи познато.

— Жалко — беше всичко, което Игуен можеше да каже. За нея беше маловажно чии защити са поставени наоколо, доколкото те я пазеха тук. Тя не искаше нищо друго, освен да изживее остатъка от живота си далече от света, на който вече беше причинила достатъчно вреди.

— Защо си така изнемощяла?

Игуен въздъхна. Тя очакваше този въпрос.

Явно Праудмуър трябваше да чуе цялата история. Или най-малко версията на Игуен.

 

 

Двайсет и пет години по-рано…

Медив се беше заселил в кулата Каразан в планината Редридж, разположена насред поредица от възвишения. Заобиколен единствено от лозя и плевели — старите дървета на Елвинската гора вече не растяха нависоко; те погинаха, след като Медив се установи да живее там — острият хълм, на който се намираше кулата на Медив, имаше формата на човешки череп.

Игуен я сметна за подходяща. Тя се приближи до мястото пешком, без да иска да предупреждава сина си за своето пристигане.

Пазителите на Тирисфал бяха мъртви. Сега из Азерот вилнееха орки. В целия свят бушуваше война. Откъде произтичаше всичко това?

От нейната собствена плът и кръв.

Тя не можеше да си представи как е възможно това. Беше родила Медив, за да продължи нейното дело, а не да го разруши.

Едва когато се озова пред портата, тя го усети. Нейният син беше тук, както и Мороуз, икономът, и готвачката — въпреки че последните двама спяха по стаите си. Но тя почувства и някой друг, някой, чиято същност се преплиташе с тази на сина й. Някой, когото тя беше победила векове по-рано.

Без повече да се опитва да демонстрира деликатност, тя направи магия за вятър, който се стовари в портата, а силите на вихъра разтърсиха гората.

Синът й стоеше от другата страна. Той беше наследил високия ръст на Игуен и очите й; от Нилъс Ерън беше взел широките рамене и грациозния нос. Неговата посребряла коса беше вързана отзад на внушителна конска опашка, а прошарената му брада беше добре подстригана. Кафеникавата му мантия се спускаше зад него, развявана от бриза.

И все пак съществото, което стоеше пред нея, не приличаше на нейния син. Защото, въпреки че нейните очи виждаха Медив, цялата й магическа същност виждаше единствено Сарджерас.

— Как е възможно? Аз те убих.

Медив се изсмя с демонски смях.

— Майко, наистина ли си толкова глупава? Наистина ли смяташ, че едно обикновено момиче може да унищожи величие като Сарджерас? Той те използва. Използва те, за да направи мен. Той се притаи в теб и когато ти толкова изкусно прелъсти баща ми, той прехвърли същността си в моя зародиш. Той е мой постоянен спътник — мой наставник, родителят, който ти никога не ми позволи да имам.

Игуен не можеше да повярва. Как можеше да е била толкова сляпа?

— Ти погуби Съвета.

— Нима не си казвала винаги, че те са глупаци?

— Не е в това въпросът! Те не заслужаваха да умрат!

— Разбира се, че заслужаваха. Не си ме учила достатъчно, майко. Ти винаги беше твърде заета със задълженията си на Пазител, за да отгледаш наистина сина, който роди, за да те наследи. Но един урок, който успя да ми дадеш в един от редките случаи, когато се трогваше да признаеш съществуването ми, беше, че Съветът са глупаци. Тъкмо Сарджерас ме научи каква трябва да е окончателната съдба на всички глупаци. Виждаш ли, майко, аз научих всичките си уроци много добре.

— Престани да се преструваш, Сарджерас — каза тя. — Престани да говориш с гласа на сина ми.

Медив отметна глава назад и се изсмя.

— Не разбираш ли, малко момиче? Аз съм твоят син! — Той вдигна ръце. — И аз съм твоят край.

Това, което последва, се случи много по-бързо, отколкото Игуен си представяше. Тя си спомняше много малко от подробностите, което вероятно беше милост за нея. Това, което със сигурност помнеше, беше, че все по-трудно и трудно се противопоставяше на магиите на Медив — или по-скоро на Сарджерас, докато той все по-лесно и по-лесно парираше нейните.

Изнемощяла, победена, кървяща, Игуен се строполи на стоманения под на кулата на Медив, едва способна да вдигне глава. Синът й застана над нея, смеейки се:

— Защо изглеждаш тъжна, майко? Аз съм точно такъв, какъвто ме направи. В крайна сметка ти ме роди, за да изиграеш Съвета и да продължиш наследството си. И го направи. От момента, в който физически унищожи Сарджерас, като по този начин му позволи да се засели в теб, твоето наследство трябваше да укрепи волята на Сарджерас. Сега вече постигна целта си. — Той се усмихна. — Още един трън в очите на Съвета, а?

Кръвта на Игуен се смрази. Това бяха нейните мисли при зачеването на Медив. Тя никога не беше произнасяла на глас тази фраза, със сигурност не и пред Медив. Наистина първоначално нейното присъствие в живота му беше незначително, предимно за негова собствена защита — не можеше да разкрие, че нейният син е в Стормуинд, защото се страхуваше, че нейните врагове ще го използват срещу нея. В действителност му каза, че е негова майка едва когато той мина пубертета.

В този момент тя прекрати всякаква съпротива. Не желаеше повече да живее в свят, който бе предала. В желанието си да свърши добре своята работа, да докаже на Съвета, че не са прави, като искат да я освободят, тя допринесе за победата на демоните.

Откакто беше приключила с чиракуването, Игуен не беше плакала. Раждането на детето й, смъртта на родителите й, загубите, претърпени от демоните — нищо не беше я накарало да плаче. Тя винаги беше по-силна от нещастието. Но сега, когато вдигна глава към сина си, който се присмиваше на нейното страдание, сълзите свободно се стичаха по бузите й.

— Убий ме.

— И да те отърва от мъките? Не бъди глупава, майко. Казах, че съм твоят край, не твоята смърт. Това — да те оставя да умреш — няма да компенсира онова, което си ми сторила. — Сетне той измърмори заклинание.

Преди осем века Съветът й беше дал могъществото на Пазителя и това беше най-прекрасното изживяване в живота й. Беше нещо като проглеждането на слепец. Когато тя предаде това могъщество на Медив, не беше толкова прекрасно, но все пак тя беше доволна, че е създала наследството си, а раздялата с могъществото беше лека и приятна, като унес преди заспиване.

А сега могъществото й беше отскубнато от Медив и се чувстваше като внезапно ослепяла, онемяла и оглушала. Тялото й беше лишено от жизненост — приличаше на изпадане в кома. В кома, но будна, съзнавайки всичко, което става. И тя осъзна, че ако остане тук, Медив — или по-скоро Сарджерас — ще я задържи. Щеше да бъде затворена в тъмницата на кулата, да вижда и чува всичко, което става, да научава за всяко пъклено дело, което синът й извършва от името на Сарджерас.

Разбра и нещо друго — все още беше млада. Което означаваше, че Медив не й беше отнел магията против състаряване.

И това бе нейното спасение. Тя мобилизира малкото си останала сила и освободи магията, предпазваща я от стареене, като я грабна, впримчи и преобразува в магия за телепортиране, която щеше да я отнесе далеч оттук.

Няколко мига по-късно с вече побеляла коса, със съсухрена кожа и изтънели кости тя се озова в Калимдор сред тревист район в планината на източния бряг на континента.

 

 

С тих глас Праудмуър каза:

— Това трябва да е било ужасно за теб.

— Наистина беше. — Игуен потрепери. Всъщност беше още по-лошо, но тя бе спестила подробностите за успокоение на Джейна. В действителност се беше опитала да говори с Медив разумно, да му поиска обяснение за стореното — сякаш на Сарджерас му беше нужен разум. Но тя не виждаше смисъл да обременява Праудмуър — смисълът на историята беше да се видят дълбините на нейната собствена глупост. Тя продължи: — Когато дойдох тук, успях да използвам малкото магьосничество, което ми беше останало, за да установя, че няма никой наблизо. Построих колибата си, засях градинката, изкопах кладенеца. Защитите се пропукаха едва когато Трал и неговите хора се установиха наблизо.

— Не съм учудена. — Имаше странна нотка в гласа на Праудмуър, сякаш знаеше нещо, което Игуен не разбираше.

— Какво означава това?

Преди Праудмуър да успее да отговори, Игуен долови нещо. И Праудмуър го чу. И двете се обърнаха на юг. Звучеше познато, звук от нещо, което Игуен не беше виждала с години.

Няколко секунди по-късно разбра и си спомни — въздухът свистеше около голям дирижабъл, който точно в този момент заобикаляше един от върховете на Блейдскар. Игуен предположи, че някакъв маг — или най-малко екстрасенс — се намира на борда.

От дирижабъла се спусна въжена стълба и по нея заслиза фигура в метална ризница. Игуен разпозна по нашивките на ризницата чина на полковник и за нейна изненада полковникът беше жена от човешката раса. Тя се обърна и хвърли въпросителен поглед на Праудмуър.

Момичето се усмихна.

— При положение че жена може да бъде Пазител на Тирисфал, защо жена да не бъде полковник?

Игуен нямаше какво да направи, освен да се съгласи.

— Милейди — каза жената, след като слезе от най-долната стъпенка на въжето, — боя се, че нося лоши новини. — Сетне тя погледна въпросително към Игуен.

— Полковник Лорена, това е Магна Игуен. Може свободно да говорите с нея, както говорите с мен.

Жената полковник кимна и започна да говори. Явно думата на Джейна Праудмуър беше достатъчна за нея. Игуен неохотно призна, че е впечатлена. Една жена не може да се издигне до такова високо положение без много упорита работа — тя предположи, че Лорена е два пъти по-добра от мъж полковник просто защото е трябвало да успее. Щом някой толкова талантлив се доверяваше така безусловно на Праудмуър, тогава и тя самата трябваше да е доста по-впечатляваща, отколкото Игуен искаше да повярва.

Може би в крайна сметка имаше нещо зряло в преклонението на момичето пред героинята.

Лорена каза:

— Госпожо, твърдо съм убедена, че шамбелан Кристоф е член на Горящото острие — че той е предприел увеличаването на войските ни в Нортуоч, за да предизвика конфликт с орките.

Лицето на Праудмуър помръкна:

— Кристоф? Не вярвам.

Но през следващите няколко минути жената полковник обясни подробно какво се е случило в отсъствието на Праудмуър.

Когато свърши, Игуен попита:

— Кога се появи това Горящо острие?

— Не знаем със сигурност — каза Праудмуър. — Смятаме, че е свързано с бивш оркски клан. Защо?

— Защото Змодлор основа култ, който се нарича Горящото острие. Всъщност мечът, който той щеше да използва, за да принесе в жертва децата, които беше пленил, беше покрит с масло и трябваше да бъде запален, когато жертвоприношението започне. Понеже Змодлор е наблизо, възможно е да е замесен и с тези орки.

Лорена започна да говори, преди Праудмуър да успее отвърне на Игуен:

— Милейди, защо сте зад тези защити? Взех Буравен с нас, за да ви открие, и тя спомена, че има поставени защити, които не можем да преодолеем. Но защо не сте излезли от тях?

— Боя се, че не мога. Когато пристигнах тук, успях да премина защитите, но после те бяха заменени с демонски от същия този Змодлор, за който току-що говореше Магна Игуен. Страхувам се, че нямам нужните познания, за да ги преодолея.

— Жалко — каза Игуен. — Ако тези защити бяха все още мои, начаса щях да те пропусна през тях.

Сумтейки, Праудмуър каза:

— Не ставай смешна — тези защити никога не са били твои. Те са на Медив.

Игуен погледна втрещено Праудмуър със зяпнала от изненада уста.

— Как успя да…

— Когато пристигнах тук, аз разпознах магията, използвана за защитите, като магия на някой от Тирисфал. А след като проникнах през тях, установих и на кого принадлежат, защото съм ги срещала и преди. Както вече се опитах да ти кажа, аз познавах Медив — тъкмо той доведе хората и орките на тази земя и ни убеди да се съюзим срещу Пламтящия легион. Познавам магьосничеството му много добре.

Лорена се обади, преди Игуен да отвърне: — Милейди, моето уважение, но времето ни изтича. Трябва да ви измъкнем оттук. Трябва да има някакъв начин.

Праудмуър погледна Игуен:

— Има. Научи ме на магията на Метр. — Сочейки към полковника, тя добави: — Сега имаме и проводник.

— Много добре — каза Игуен. — После ще ме оставиш на мира.

— Боя се, че е невъзможно.

Игуен примигна:

— Моля?

— Ти идваш с нас.

Като изсумтя, Игуен каза:

— Така ли?

— Да. Ти си Магна, Пазителката, която единствена стои между нас и демонските орди. Твое задължение е да дойдеш с нас.

— И на какво се основава тази абсурдна идея?

— Ти каза, че Змодлор е поставил тези защити. Това означава, че е жив и че той е отговорен за Горящото острие, което дори и сега работи срещу съюза, който Трал и аз направихме по волята на твоя син. Ако си мислиш, че си го победила преди осем века — очевидно не си довършила работата си и остава твоя отговорност…

— Какво знаеш ти за отговорност? — извика Игуен. — В продължение на осем…

— Да, знам какво си свършила, Магна, доста ми разказа за твоите провали, измамите ти, лъжите, твоята надменност — но това, което ми доказа, е, че никога не си бягала от своя дълг като Пазител. Всичко, което си направила — битката със Змодлор, пренебрегването на Съвета, раждането на Медив, — е било сторено, защото си вярвала, че трябва да се стори. Независимо от грешките или пораженията ти, нито веднъж не си избягала от задълженията си. Досега. — Праудмуър поклати глава: — Ти ме попита какво разбирам от отговорност и веднага казвам — повече от теб, защото никога не ти се е налагало да отговаряш за някой друг, освен за себе си. Аз водих хората в битка и ги управлявам, когато войната свърши — и точно в този момент всички, които ми вярват, имат нужда от мен, и това най-вероятно е заради демона, когото е трябвало ти да убиеш. Не желая да видя всичко, което сме постигнали, погубено заради твоето самосъжаление, Магна.

— Смятам, че съм заслужила правото да решавам собствената си съдба.

— Защото върна Медив?

Още веднъж Праудмуър успя да озадачи Игуен с проницателността си. Тя усети, че не може да говори.

— Винаги сме се чудели как Медив е възкръснал от мъртвите след поражението му от Каджар и Лотар. За това му е била необходима могъща магия. Аз бих могла, както още един или двама, но ако те го бяха направили, щяха да си признаят. Ти каза, че си била омаломощена от битката с Медив, но явно има нещо, което може да замести нужната сила, и това е връзката между майка и син.

Игуен кимна, гледайки втренчено в неопределена точка на един от върховете Блейдскар:

— С това, което беше останало от магията против състаряване, успях да гадая в кладенчовата вода и да науча какво се случва. Видях сина си убит от своя чирак и най-добрия си приятел — и видях Сарджерас прогонен от него. Затова в продължение на много години събирах силите си, за да мога да го върна. И когато успях, това почти ме погуби. Затова защитите са на Медив — нямах повече сили да ги поставя. Все още нямам. — Тя се обърна с лице към Праудмуър: — Това беше моята лебедова песен, лейди Праудмуър. Тя дори не може да започне, за да изкупи всичко, което съм съгрешила.

— Не съм съгласна. Ти ни даде син, който спаси света. Може би е било нужно известно време, но това, което той направи, е тъкмо това, което и ти би направила. Той се изправи срещу Пламтящия легион, като убеди Трал и мен да обединим силите си. Не го е научил от Сарджерас, нито от отвъдното, откъдето си го върнала — той е научил това от теб.

През целия този разговор Лорена стоеше, едва сдържайки нетърпението си, като очевидният й респект към лейди Праудмуър надделяваше над войнишкото й желание за действие.

— Милейди…

— Да, разбира се — каза Игуен, — вашият полковник има право. Змодлор трябва да бъде победен, този път завинаги. — Тя въздъхна. — Приготви се, полковник Лорена, това може малко да те нарани. Лейди Праудмуър, повтаряй след мен.

Сетне Игуен научи Джейна Праудмуър на магията на Метр за проникване.