Метаданни
Данни
- Серия
- World of Warcraft (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cycle of Hatred, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравко Тошев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кийт Р. А. Декандидо. Кръгът на омразата
Серия World of Warcraft, №1
Американска, второ издание
Превод: Здравко Антонов Тошев
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректор: Юлиана Василева
Художествено оформление на корицата: Глен Рани, 2006 г.
Компютърна обработка: Калин Гарабедян
ИК „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.
ISBN-10: 954-26-0474-2
ISBN-13: 978-954-26-0474-7
История
- —Добавяне
Шест
Час след разпита на Дейвин и Авинал, полковник Лорена събра отряда си на едно сечище съвсем близо до Нортуоч. Скали и гъсти дървета населяваха пейзажа, а пелинът се подаваше страхливо от неравната повърхност. Слънцето огряваше земята и растителността, създавайки илюзията, че всичко свети — а също така сгряваше бойците в металните им ризници.
Повечето от войниците, които Лорена взе със себе си, бяха просто първите в нарядния списък. Избра специално само двама от тях. Макар и млад, Стров беше най-довереният й човек — той изпълняваше задълженията си без въпроси, можеше да импровизира, когато беше необходимо, а когато не беше нужно, следваше заповедите дословно. Също така можеше да проследи някого, без да го изпусне и без да му позволи да разбере, че е следен.
Другият беше пълната противоположност на Стров — Джейлод — стар войник, бил се срещу орките много отдавна, още когато никой не знаеше какво е орк. Слуховете шушукаха, че той е обучавал адмирал Праудмуър, въпреки че Лорена не се заслушваше. И в двата случая той беше видял всичко, беше правил всичко, и живееше, за да разказва преувеличени случки за всичко това.
Стров каза:
— Както казах в наблюдателницата, госпожо, останалите от екипажа потвърдиха думите на капитан Авинал. Не са видели нищо около тях. Съмнявам се, че могат да потвърдят, че Оргат’ар или пиратите са били там.
— А ако са били — добави друг войник, ветеран на име Паоло, — не са били в състояние да помогнат на който и да е. Моряците, които попитах, бяха уплашени, когато говореха за това.
Мал, който беше служил във флота на Азерот преди години, кимна:
— Не може да ги виним. Мъглата е била от най-гъстите. Нямали са възможност да установят местоположението си. В такива случаи най-добре е да пуснеш котва, докато мъглата отмине. Честно казано изненада е, че не са го направили.
— Какво значение има това?
Това беше Джейлод. Лорена се намръщи:
— Ти какво?…
— Орките унищожиха флота на адмирал Праудмуър! Убиха едни от най-добрите хора, които някога са се раждали! Ако аз отговарях за кораба на Авинал, щях да помогна на пиратите. Това, което правим, е срамота, а лейди Праудмуър предава хората си на тези диваци — предаде собствения си баща на такива като тях. Срамота е да ги защитаваме, вместо да преследваме тези чудовища!
Всички потропаха с крака от неудобство при тези думи.
Тоест всички, с изключение на Лорена, която извади меча си и насочи върха му към гърлото на Джейлод. Старецът се изненада и сините му очи се разшириха от страх дори под гънките на сбръчканата кожа, която покриваше лицето му.
Лорена го сряза тихо и достатъчно сурово:
— Никога повече не споменавай лейди Праудмуър с лошо в мое присъствие, сержант. Не ме интересува при кой си служил или колко тролове и демони си убил, но ако някога дори и само си помислиш такива неща за лейди Праудмуър, ще те разпоря от носа до задника и ще дам червата ти на кучетата. Ясно ли се изразих?
Стров пристъпи напред:
— Сигурен съм, че сержантът не искаше да обиди лейди Праудмуър, госпожо.
— Разбира се, че не. — Сега гласът на Джейлод трепереше по-силно. — Аз не изпитвам нищо друго освен уважение към нея, госпожо, вие знаете това. Това беше просто…
— Просто какво?
Джейлод преглътна, адамовата му ябълка трептеше срещу върха на меча на Лорена:
— Не бива да се доверяваме на орките, това е всичко, което имам предвид.
Това не беше всичко, което Джейлод имаше предвид, но Лорена така или иначе свали меча. Няколкото десетилетия вярна служба на Джейлод му бяха спечелили правото да има няколко десетки съмнения, но тези думи не бяха присъщи за човек, който всеотдайно беше служил на лейди Праудмуър с години далеч назад във времето още преди да се появи Артас. Наистина, ако беше някой друг, тя нямаше да се занимава с предупреждения. Щеше директно да го изкорми.
Като прибра меча си, Лорена каза:
— Да се връщаме към пристанището. Чака ни дълъг път към дома.
Докато вървяха към доковете, където беше закотвен техният транспортен кораб, Лорена се чудеше какво всъщност се случва. Беше войник през целия си съзнателен живот. Най-малкото от десет деца и единствено момиче, тя искаше да стане войник точно както братята и баща й. Дори беше убедена, че е момче, чак до тринайсетата си година, когато промените в тялото й я накараха да се сблъска с реалността. Но не и да я приеме. Тя беше толкова сръчна с меч и щит, че баща й превъзмогна нежеланието си и финансира кандидатурата й в градската гвардия на Кул Тирас. През годините тя израсна във военната кариера и накрая беше произведена в чин полковник от самата лейди Праудмуър по време на войната срещу Пламтящия легион.
През това време тя беше развивала инстинктите си — инстинктите на войник от семейство на войници — и сега тези инстинкти й подсказваха, че зад факта, че военен конвой не е забелязал търговски кораб или пиратите, които са го нападнали в мъглата, се крие нещо друго. Съмнението се беше загнездило в главата й още от момента в който пристигна в Нортуоч, но думите на Джейлод го превърнаха в убеждение.
Тя не беше сигурна какъв точно е проблемът, но възнамеряваше да разбере.
Докато се спускаха към края на сечището, редник Стров не изпускаше от очи сержант Джейлод. Не знаеше какво е намислил старият мишелов, нито дали е намислил нещо, но не му харесваше.
Да се оплакваш от орките беше едната страна на въпроса. Беше нормално, като се има предвид историята, въпреки че самият Стров ги възприемаше като жертви на демоните. Да ги мрази беше точно толкова безсмислено, колкото да мрази Медив, а той беше тачен като герой независимо от това, което демоните му бяха сторили. Все пак разбираше защо някои гледаха на орките с неприязън.
А лейди Праудмуър? Единствените, които имаха основание да я мразят, бяха Пламтящият легион и тези, които му симпатизираха. Никога досега Джейлод не беше изпускал нервите си и това накара Стров да си мисли, че вероятно сержантът губи твърдостта си. Случваше се и на най-добрите хора, но то можеше да ги застраши. Едно от нещата, на които ги обучаваха, беше, че трябва да могат да разчитат на хората от своята бойна единица. Стров вече не беше сигурен, че може да разчита на Джейлод…
Така беше потънал в мислите си, че пропусна да забележи нещо, което трябваше да забележи много по-рано. Дърветата и скалите покрай няколкото склада, принадлежащи на Нортуоч, оформяха почти идеален кръг и когато наближиха края му, Стров зърна четири фигури в мантии, които се криеха зад складовете, дърветата и скалите. Те се криеха ловко, но Стров имаше зорки очи.
— Засада!
При вика му и седмината заеха бойна стойка и извадиха мечовете си. В същия миг седем фигури — Стров беше пропуснал три от тях — изскочиха от прикритието си.
Мантиите неуспешно прикриваха факта, че масивните фигури са на орки, независимо че наистина скриваха останалите отличителни черти.
Стров забеляза и нещо друго, когато парира боздугана, насочен към главата му — мантиите имаха емблема на гърдите, изобразяваща меч в пламъци. Беше му познато, но сега нямаше време да си спомня откъде, защото точно в този момент свалилият мантията орк се канеше да отнеме живота му.
Оркът замахна с боздугана още три пъти, и трите пъти Стров го парираше, като на третия той също атакува и удари противника си в корема. Неочакващ подобен ход, оркът се препъна и Стров замахна с меча си. Оркът едва успя да блокира удара с боздугана си. И това окуражи Стров. Той продължи устрема си, раздавайки различни бойни хватки и удари, но неговият противник беше добре трениран, демонстрираше невероятно бързи рефлекси и го парираше майсторски, разчитайки и на физическата си сила. Стров знаеше, че много хора разчитат единствено на оръжието си, но той се бе научил да си служи с цялото тяло.
Стров замахна ниско, надявайки се оркът да го парира отдолу, за да се открие за удар в главата. Оркът го очакваше, държейки боздугана си с една ръка, а вдигна другата, за да защити лицето си.
Стров събра цялата си сила и светкавично ритна крака на орка ниско долу. Удар, достатъчно силен, за да го счупи, но оркът само се препъна и размаха двете си ръце, за да запази равновесие. Това го принуди да се открие, което Стров използва, за да го прониже в гърдите.
Поне така си мислеше. Мечът прониза мантията изненадващо лесно и потъна до половината, но Стров не усети проникване в плът и когато изтръгна меча си — което му отне повече усилия от очакваното, — нямаше никаква кръв по острието.
Стров стисна зъби, не позволявайки на изненадата, че не е пуснал кръв, да го откъсне от противника, който вече се бе изправил, сякаш нищо не се бе случило.
Поемайки дълбоко дъх, Стров пристъпи напред и замахна към врата на орка, след това към корема, след това отново към врата, после към краката. Ръцете му се движеха като въртележка, острието цепеше въздуха, свистеше и избутваше орка все по-назад и назад. Стров напредваше педя след педя, без да оставя достатъчно време на противника си дори за блокиране. Надяваше се рано или късно да преодолее съпротивата му.
Внезапно сякаш от нищото изникна острие на меч и се стовари върху главата на орка. Мантията беше разкъсана и половината от нея се свлече, за да разкрие разяреното зелено лице на мъжкар. На левия му бивник беше гравиран знакът с горящия меч.
Въпросното острие принадлежеше на полковник Лорена. Стров предположи, че тя беше ликвидирала своя противник.
Що се отнася до орка, той изкрещя думичката за отстъпление на езика на орките, после всички извикаха: Галтак Еред’наш! Стров знаеше много езици, включително езика на орките, на троловете, гоблините и джуджетата, както и всичките четири диалекта на елфите. Но никога преди това не беше чувал тази фраза.
След като неговият противник побягна, Стров се обърна към другарите си. Йън и Мал лежаха на земята — първият беше мъртъв, с разрязано гърло, а вторият жив, но с ранен крак. Той самият, Лорена, Джейлод, Паоло и Клай бяха невредими. Един от орките също лежеше на земята. Другите шестима отстъпваха, двама от тях кървяха.
— Стров, Клай, тръгвайте след тях — извика Лорена, като се втурна към Мад.
Клай беше най-добрият боец в отряда. Стров забеляза, че мечът му е обагрен в оркска кръв.
— Значи успя да достигнеш плът? — попита задъхано Стров, тичайки по следите на бегълците.
Клай кимна:
— Само когато уцелвах главата или врата. Сякаш телата им са направени от дим или нещо такова.
Всички фигури преминаха през един от висящите върбови клони, който почти служеше за стена. Клай и Стров го прескочиха само няколко крачки зад тях, за да намерят… нищо. От орките нямаше и следа. Дори кървавата диря на двамата ранени беше изчезнала. Земята се виждаше на половин левга разстояние — не беше възможно орките да изчезнат за толкова кратко време.
Стров се спря и пое дъх, подушвайки въздуха:
— Усещаш ли това?
Клай кимна:
— Сяра. И подправки, мащерка може би. — Объркан, попита: — И какво?
— Магия. Което обяснява и защо не можеха да бъдат прободени.
С трескав блясък в очите Клай възкликна:
— Демони?
— Моли се да не са — потрепери Стров. Клай беше още хлапак, скорошно попълнение, твърде млад, за да се е бил срещу Пламтящия легион. Неговото нетърпение да се бие с демони беше присъщо на човек, който никога не бе го правил.
Обръщайки се, Стров побягна обратно през листата към Лорена, Клай го следваше по петите.
Полковникът и Паоло тъкмо превързваха раните на Мал. Когато видя Стров и Клай, Лорена скочи на крака и сърдито попита:
— Какво стана?
— Те изчезнаха, госпожо. Напълно — даже и кървавите им дири. И остана само мирисът на магия.
Лорена плю:
— По дяволите! — Тя стисна зъби, после посочи мантията на земята. — И този явно не може да бъде разпитан.
Като погледна по-отблизо, Стров забеляза, че мантията лежи безплътна на земята. Промуши я с меча си и само разпиля… пепел. След това погледна отново жената.
— Определено е магия — кимна тя.
— Госпожо, това ми напомня за… — Накрая Стров се сети, спомняйки си скорошен разговор с брат си. — Това е!
— Какво има, редник?
— При последната ми отпуска брат ми Мануел ми разказа за група, която нарича себе си Горящото острие. Когато бил в „Демънзбейн“, някой се опитал да го привлече в нея. Каза, че търсят хора, които са недоволни от сегашното положение на нещата. Друго не знаеше.
Джейлод изсумтя:
— Никой не е доволен от състоянието на нещата.
Като се имаше предвид какво Джейлод говореше преди това, Стров сметна реакцията му за странна, но не му отговори, а продължи да докладва на полковника:
— Госпожо, оркът, с който се бих, имаше горящ меч, гравиран на бивника си.
— Горящо острие — поклати глава Лорена. — Този, с който аз се бих — онази пепел там, — имаше горящо острие на обицата на носа му.
Клай вдигна ръка:
— Може ли, госпожо?
Лорена кимна.
— Един от моите противници също имаше такова нещо на бивника си.
— По дяволите! — погледна тя към Паоло, който се беше надвесил над Мал. — Как е той?
— Има нужда от истински лечител, но това ще стане едва когато се върнем в Терамор. — Той погледна покрай Лорена към основната част на Нортуоч. — Аз не бих се доверил на лазарет в това място, госпожо.
Едва говорейки, Мал промълви:
— Подкрепям го, госпожо.
— Добре. — Като прибра меча си в ножницата, без да го избърсва, Лорена тръгна към доковете. — Да потегляме към кораба, щом се качим на борда, ще му дадем от моето уиски за облекчаване на болката.
Смеейки се дрезгаво, Мал каза:
— Полковникът е щедра жена.
Отвръщайки на ефрейтора с крива усмивка, Лорена процеди:
— Не толкова щедра: само два пръста и нито капка повече. Този материал ми е много скъп.
Паоло даде сигнал на Клай, двамата вдигнаха Мал, като крепяха ранения му крак в неподвижно положение, и поеха към пристанището. Стров носеше окървавения труп на Йън.
Лорена се приближи:
— Редник, веднага щом пристигнем в Терамор, искам да говоря с брат ти. Искам да науча всичко възможно за това Горящо острие.
— Да, госпожо!