Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (6)

Четири

Не съм сигурен, че разбирам какъв е проблемът, полковник.

Лорена гледаше навън през прозореца на малката наблюдателница в крепостта Нортуоч. Изявлението беше направено от майор Дейвин, настоящия комендант на Нортуоч, който дразнеше Лорена от мига, в който тя и нейният отряд от шест души бяха пристигнали.

От мястото си на малкото бюро в центъра на наблюдателницата Дейвин, набит мъж с гъста брада, беше докладвал, че един конвоиращ кораб се е загубил в мъглата. Било възможно това да е бил корабът, който орките твърдели, че са видели.

Лорена се обърна, за да го погледне отгоре — не беше трудно, защото бе седнал, въпреки че дори и изправен, Лорена беше по-висока — и каза, натъртвайки на всяка дума:

— Проблемът е, че орките са очаквали помощ от нас. И е трябвало да я получат.

— И защо? — Дейвин звучеше искрено учуден.

— Те са наши съюзници. — Лорена не можеше да повярва, че трябва да обяснява това. Дейвин беше герой от войната, единственият оцелял в жестоко клане на взвод, ескортиращ магьосник, който също беше убит. Разузнавателните сведения, които той донесе, бяха безценни.

Но сега героят от войната само сви рамене:

— Те се биха заедно с нас наистина, но това беше необходимост. Полковник, орките дори не са цивилизовани. Единствената причина да се примиря с тях е Трал. Той е единственият, който го заслужава, защото е бил отгледан от хора. А иначе какво става с тях, си е тяхна грижа.

— Лейди Праудмуър не одобрява такова поведение — отсече напрегнато Лорена, — както и аз. — Тя се обърна назад. Изгледът на Голямо море беше доста живописен и Лорена установи, че предпочита него пред дразнещото лице на Дейвин. — Изпратих хората си да намерят капитан Авинал и екипажа му, за да чуем тяхната версия.

Сега Дейвин се изправи:

— С цялото полагащо ви се уважение, полковник, няма версия. Корабът на Авинал се е загубил. Успели са да се върнат в курса. После — вкъщи. Ако кораб на орките е бил нападнат от пирати, това не е наш проблем.

— Да, теоретично е така. — Тя не пожела да се обърне, за да го гледа, докато му говори. — Пиратите не подбират кого да атакуват. Те биха преследвали гоблини, орки, тролове, огри, елфи, джуджета — или хора. Но ако има пирати, които действат толкова близо до Рачет, това вече е наш проблем.

— Аз изпълнявам тази длъжност от три години, полковник. — Сега вече Дейвин звучеше сприхаво. — Няма нужда да ми говорите за пирати.

— Ако е така, то няма нужда да ви напомням защо, когато кораб на орките е атакуван, това е наш проблем.

Дребен редник, чиято униформа изглеждаше ушита за някой с глава по-висок, почука плахо на вратата, водеща към наблюдателницата:

— Ъъъ… сър, дошли са няколко души, които искат да видят вас и полковник Лорена, сър, ако няма проблем, сър.

— Кой? — попита Дейвин.

— Ъъъ… капитан Авинал, сър, и един войник, който не познавам, сър.

— Това трябва да е Стров — каза Лорена. — На него заповядах да повика капитана.

Дейвин измери Лорена с гневен поглед:

— И какъв е смисълът да притесняваме човека, като го водим в наблюдателницата като затворник.

Лорена вече съчиняваше наум писмото до лейди Праудмуър и генерал Норис, с което препоръчваше Дейвин да бъде преназначен в тиловата служба.

— Преди всичко, майоре, смятам, че предпочитате да говоря с вашия капитан във ваше присъствие. Второ — да не би обикновено да водите престъпниците в наблюдателницата, а не в ареста?

Очевидно Дейвин беше по-доволен да продължава да гледа гневно, отколкото да отговори на хапливите й думи.

Затова Лорена се обърна към младия войник:

— Повикайте и двамата, редник.

С раздразнение редникът погледна първо към Дейвин. Изчака майорът да кимне и едва тогава излезе.

След миг в малката стая влязоха двама мъже. Стров беше символ на определението незабележим — среден на ръст, тегло и телосложение, кестенява коса, кафяви очи, малки мустаци. Той приличаше на всеки един пълнолетен мъж в света, което беше една от няколкото причини да бъде толкова добър преследвач. Просто никой не го забелязваше.

След Стров влезе мъж със загрубял вид на опитен моряк. Походката му беше тромава, движеше се, сякаш очакваше палубата да се продъни под него, а на лицето му се забелязваха дълбоки бръчки и бронзов загар от дълготрайното излагане на слънце.

— Капитан Авинал — каза Дейвин, облягайки се назад в своя стол, — това е полковник Лорена. Лейди Праудмуър я е изпратила да установи защо пирати са нападнали кораб на орките.

Авинал се намръщи:

— Мисля, че това е очевидно, полковник.

Като отдели миг, да върне на Дейвин гневния поглед, Лорена погледна Авинал:

— Изказаната от майора причина — защо съм тук — не е съвсем точна. Аз зная защо пиратски кораб е атакувал търговски кораб на орките — това, което не зная, е защо не сте им помогнали.

Като посочи Стров, Авинал попита:

— Затова ли този човек и неговите хора тормозеха моя екипаж?

— Редник Стров и неговите другари изпълняват заповедите на лейди, капитан, както и аз.

— Трябва да подготвям патрул, госпожо. Има ли начин това да изчак…

— Не, капитане, няма.

Авинал погледна Дейвин. Дейвин вдигна рамене, все едно казваше, че това е извън неговия контрол. После капитанът погледна унищожително Лорена:

— Добре. Кога се предполага, че това се е случило.

— Преди пет дни. Според майор Дейвин вие сте попаднали в гъста мъгла онази сутрин.

— Да, госпожо, така беше.

— Видяхте ли някакви други кораби онази сутрин?

— Някакви очертания, които може и да са били на кораб, но не съм сигурен. Всъщност бяхме близо до някакъв кораб в един момент, толкова знам — те пуснаха сирената за мъгла.

Лорена кимна. Това съвпадаше с казаното от орките на лейди Праудмуър.

— Но не можехме да видим нищо със сигурност. Не можехме да виждаме дори носовете си и това е така. От петдесет години плавам, полковник, и никога не съм виждал подобна мъгла. Самият Сарджерас можеше да се появи на палубата и аз да не го забележа. Всичко, което трябваше да правя, е да не допусна моите хора да направят бунт, истината ви казвам. Последното нещо, което би ни заинтересувало, е шайка зеленокожи.

Няколко секунди Лорена гледаше втренчено капитана. След това въздъхна:

— Много добре, капитане, благодаря ви. Това е всичко.

Като измърмори: „Каква загуба на време“ под носа си, Авинал излезе.

Когато капитанът напусна, Стров каза:

— Повечето от екипажа твърдят същото, госпожо.

— Разбира се — намеси се Дейвин. — Защото това е истината и тя е очевидна.

Като се завъртя към майора, Лорена попита:

— Кажете ми, майоре, защо не споменахте, че капитан Авинал е бил близо до друг кораб — или че този кораб е пуснал сирената си за мъгла?

— Не сметнах, че това има отношение по въпроса.

Лорена мислено промени писмото си и Дейвин вече бе понижен на дежурен по помийните ями.

— Не е ваша работа да преценявате кое има отношение, майор. Ваша работа — ваше задължение — е да изпълнявате заповедите на по-висшите си началници.

Дейвин изпусна дълга въздишка:

— Вижте, полковник, вие сте изпратена тук да установите дали капитан Авинал е извършил нещо нередно. Явно не е. И какво значение има, че на банда зеленокожи е бил откраднат товарът?

— В действителност не е откраднат — те сами са отблъснали пиратите с бой.

Сега Дейвин се изправи отново, гледайки Лорена, сякаш е луда:

— Тогава, с цялото полагащо ви се уважение, госпожо, каква е целта на тези разпити? Изглежда, че зеленокожите не са имали нужда от нашата помощ. Тогава защо ни третирате като престъпници? Както казах, не сме направили нищо лошо.

Лорена поклати глава, без изобщо да приема думите му.