Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (5)

Три

Лейди Джейна Праудмуър стоеше на върха на стръмния хълм на Рейзър Хил^[1], обхождайки с поглед земята, където с нейна помощ беше сформиран най-немислимият съюз в историята на света.

Разбира се, Рейзър Хил беше територия на орките, но имайки предвид нейните способности, Джейна и Трал се договориха, че е най-добре техните срещи да стават в земята на орките, където Трал по принцип се намираше. Що се отнася до Джейна, нейните магьоснически способности й позволяваха да отиде където си пожелае само за минута.

Честно казано, когато Трал я призова, тя почувства облекчение. Сякаш целият й съзнателен живот бе скок от една криза в друга криза. Беше се сражавала и с демони, и с орки, и с военни диктатори… и неведнъж съдбата на света се намираше в малките й длани.

В миналото бе любима на Артас, когато той все още беше благороден воин. После се беше покварил и се бе превърнал в крал Лич, господар на мъртвите, най-жестокият от военните диктатори в свят, който достатъчно си беше напатил от тях. Тя знаеше, че все някой ден ще трябва да го срещне в битка. Медив, магьосникът, обсебен от Сарджерас, който, както изглежда, беше обрекъл на гибел човешкия род, позволявайки на демони и орки да опустошат този свят, се превърна във верен съюзник, който убеди Джейна и Трал да обединят хората си с нощните елфи срещу Пламтящия легион.

След това, когато хората построиха Терамор за техен нов дом на Калимдор, Джейна си помисли, че нещата ще се успокоят. Но нещата не бяха спокойни дори и във време на мир, и тя установи, че ежедневното управление на Терамор почти я караше да си мечтае за годините, когато се биеше за живота си. Почти, но не съвсем. Честно казано, никак не съжаляваше, но и охотно се възползва от възможността за кратка почивка, подобно на пътник в пустиня, който е намерил манерка с вода.

Застанала в единия край на хълма, тя гледаше надолу към малкото оркско селище в подножието на планината. Добре защитени колиби изпълваха суровия кафяв пейзаж. Дори в спокойни времена орките подсигуряваха домовете си срещу нападение. Неколцина от тях се движеха между колибите, поздравяваха се, спираха да разговарят… Джейна не можа да се въздържи да не се усмихне на това простичко ежедневие.

После чу ниския, равен грохот, който предизвестяваше пристигането на въздушния кораб на Трал. Обърна се назад към масивния дирижабъл. С приближаването му тя забеляза, че само Трал се намира в каретата под изпълнения с горещ въздух овален балон, който движеше машината във въздуха. Въпросният балон беше украсен с разнообразни символи — пиктограми от стара версия на езика на орките. Една от тях беше гербът на фамилията на Трал, кланът Фростулф. Това беше основното, което отличаваше въздушните кораби на орките от дирижаблите, които хората от Терамор наемаха от гоблините. Но Джейна се питаше дали моделът на орките не беше по-добър.

Преди, когато се срещаха на хълма, Трал водеше със себе си най-малко един или двама охранители. Фактът, че сега пътуваше сам, неимоверно я заинтригува.

Когато въздушният кораб приближи, Трал дръпна няколко лоста и дирижабълът забави скорост и започна да кръжи над хълма. Дърпайки друг лост, Трал спусна въжена стълба и слезе. Като повечето орки, той имаше зелена кожа и черна коса, сплетена на плитчици и спускаща се върху раменете. Черната му метална ризница с бронзова декорация принадлежеше на Оргрим Дуумхамър, наставника на Трал, на който беше кръстен главният град на Дуротар. На гърба му беше привързано оръжието на Оргрим, от което произлизаше и фамилното му име — Дуумхамър. Джейна беше виждала как го използва в битките и знаеше, че с този огромен двурък чук беше пролята кръвта на много демони.

Но това, което най-много я впечатляваше в Трал, бяха сините му очи — цвят много рядко срещан при орките. Те издаваха неговата интелигентност и доброта.

Преди три години, когато едновременно започнаха да изграждат Терамор и големите градове на Дуротар, Джейна беше дала на Трал магически талисман — малък камък, оформен като една от старите руни на Тирисфал. Тя притежаваше същия. Трал трябваше само да го хване и да помисли за нея, и талисманът на Джейна грейваше. Валидно беше и обратното. Ако искаха да се срещнат тайно, за да обсъждат въпроси, които засягаха единия или другия, или и двата народа, различни от официалната им позиция като лидери, или ако просто искаха да си поговорят като стари приятели и бойни другари, трябваше само да задействат талисманите. Тогава Джейна се телепортираше на недостъпния хълм, а Трал пристигаше с въздушен кораб.

— Радвам се, че те виждам, приятелю — каза с топла усмивка Джейна. Беше искрена. През целия си живот не бе срещала никой по-достоен и заслужаващ доверие от този орк. Преди тя включваше в тази категория и баща си, и Артас. Но адмирал Праудмуър настоя да се атакуват орките в Калимдор и отказа да повярва на собствената си дъщеря, когато му обясняваше, че те са точно такива жертви на Пламтящия легион, каквито са и хората, и че не са злодеи. Подобно на повечето хора, адмирал Праудмуър не приемаше факта, че светът е различен от това, което е бил в младежките му години, и се бореше срещу всяка промяна и новост. Това се отнасяше и до присъствието на орките и Джейна беше поставена в ужасното положение да предаде собствения си баща на воините на Трал с надеждата да спре кръвопролитието.

Колкото до Артас, той бе станал злодей. Нещо повече — един от най-големите злодеи в света. И сега Джейна се намираше в положение да има повече доверие на водача на оркските кланове, отколкото на човека, когото обичаше, и на своя баща.

Когато му каза как да победи адмирала, Трал — който бе прочел болката в очите й — спази своето обещание. Подобно на Джейна, и той не се примири с идеята, че светът е такъв, какъвто е, и не може да бъде променен. Беше пленен като невръстно дете и отгледан от човек на име Еделас Блакмуър, за да се превърне в идеален роб. Но Трал разкъса оковите си и призова орките първо да извоюват свободата си, а после да намерят пътищата на своя народ, заличени от демонските орди, които ги бяха довели на този свят.

Сега Джейна забеляза огън в необикновените сини очи на Трал. Явно нейният скъп приятел беше много ядосан.

— Ние двамата не подписахме договор — започна веднага той, дори без да отвърне на поздрава й. — Не предвидихме клаузи за нашия съюз. Разчитахме, че нашата връзка е подпечатана с кръвта ни и че никога няма да се предадем взаимно.

— Аз не съм те предала, Трал. — Джейна изпита моментно напрежение, но благодарение на дългогодишния си опит успя да сдържи чувствата си. Тя не приемаше празното обвинение в предателство, но първото нещо, на което беше научена като чиракуваща магьосница, беше, че силните чувства и магьосничеството невинаги се съчетаваха добре. Стисна още по-здраво богато украсения дървен жезъл, който бе наследила от своя учител архимаг Антонидас.

— И аз не вярвам, че ти си ме предала. — Тонът на Трал беше все така суров и войнствен. За разлика от себеподобните му, грубостта не беше обичайното му поведение, без съмнение дължащо се на човешкото му възпитание. — Въпреки това, изглежда, твоите хора не държат толкова на съюза ни, колкото ти.

С напрегнат глас Джейна попита:

— Трал, за какво говориш?

— Един от търговските ни кораби, Оргат’ар, е бил нападнат от пирати.

Тя се намръщи. Въпреки усилията да го изкоренят, пиратството оставаше проблем за корабоплаването.

— Ние усилихме патрулирането максимално, но…

— Патрулите са безполезни, ако просто бездействат и наблюдават! Корабът Оргат’ар е забелязал един от вашите патрули! Бил е достатъчно близо, за да бъде видян в гъстата мъгла, и въпреки това не е направил нищо, за да помогне на капитан Болик и неговия екипаж! Болик дори пуснал сирената за мъгла, а вашите хора пак останали безучастни.

С ледено спокойствие Джейна отбеляза:

— Казваш, че вашият постови ги е забелязал. Но това не означава автоматично, че и те са видели Оргат’ар.

Това накара Трал да спре.

Тя продължи:

— Вашите хора имат много по-добро зрение от нас. И когато са чули сирената за мъглата, те вероятно са я приели за сигнал да се отстранят от пътя.

— Само че ако са били достатъчно близо, за да бъдат видени от моите хора, са били достатъчно близо и за да чуят абордажната група! Моите хора наистина имат по-добро зрение, но не се бият безшумно. Напротив! Не вярвам, че вашият патрул не е чул какво става.

— Трал…

Оркът се обърна и вдигна ръцете си във въздуха:

— Мислех, че нещата ще тръгнат по различен начин тук! Смятах, че вашите хора в крайна сметка ще приемат нашите като равни. Трябваше да разбера, че когато опре до използване на оръжие срещу свои, за да се помогне на орки, хората ще ни изоставят.

Сега вече Джейна с усилие се опитваше да обуздае темперамента си:

— Как смееш? Аз мислех, че след всичко, което сме преживели, поне ти ще…

— Доказателствата… — прекъсна я Трал.

— Какви доказателства? С кого си говорил, освен с този капитан Болик и неговия екипаж?

Трал замлъкна, а Джейна омекна:

— Ще науча кой е бил патрулният кораб. Къде е бил нападнат Оргат’ар?

— На половин миля от брега при Рачет, на час път от пристанището.

Джейна кимна:

— Ще наредя на един от моите военни да разследва случая. Тамошните патрули се ръководят от Нортуоч.

Трал настръхна.

— Какво става?

Оркът се обърна и я погледна в лицето:

— Върху мен се оказва огромен натиск да си върнем обратно Нортуоч със сила.

— А пък мен ме притискат да го задържим.

Трал и Джейна се погледнаха втренчено. Сега, когато се оказаха отново лице в лице, Джейна забеляза нещо различно в сините очи на орка: не гняв, а объркване.

— Как се случи това? — попита тихо Трал, цялата войнственост, изглежда, вече го беше напуснала. — Как стана така да се караме за подобна глупост?

Джейна не се сдържа и се засмя:

— Ние сме водачи, Трал.

— Водачите водят воините си на битка.

— Във време на война, да — каза Джейна. — Във време на мир е различно. Войната е огромно усилие, в което забравяш ежедневното съществуване, но когато свърши, остава единствено ежедневието. — Тя се приближи до стария си другар и постави малката си ръка върху масивното му рамо: — Ще разследвам това, Трал, и ще науча истината. И ако моите войници не са изпълнили дълга си към нашия съюз, заклевам се, те ще бъдат наказани.

Трал кимна:

— Благодаря ти, Джейна. Аз се извинявам за моите обвинения. Но моят народ преживя толкова много. Аз преживях толкова много и не искам те да бъдат излъгани отново.

— Нито пък аз — добави спокойно Джейна. — И може би… — поколеба се тя.

— Какво?

— Ще направим проект на официален договор. Беше прав! Ти и аз може да си вярваме, но ние не сме всички хора и орки. И колкото и да го желаем, няма да живеем вечно.

Трал кимна:

— Често… ми е трудно да напомням на моя народ, че вече не сте негови господари. В много отношения те желаят да продължат съпротивата си, въпреки че робството отдавна е отминало. Понякога се запалвам от тяхната жар, особено след като израснах в робство при създание точно толкова зловещо, колкото и всеки член на Пламтящия легион. Понякога си мисля най-лошото, а така ще мислят и моите хора, когато си отида. Така че вероятно си права.

— Нека първо да разрешим тази криза — каза Джейна и се усмихна на Трал. — После ще говорим за договори.

— Благодаря. — След което Трал поклати глава и се засмя.

— Какво има?

— Разбира се, ти по нищо не приличаш на нея, но когато се усмихнеш, просто за момент ми напомняш Тари.

Джейна помнеше, че Тарита Фокстън, която повечето наричаха Тари, беше дъщеря на член на домакинството на Еделас Блакмуър и беше помогнала за бягството на Трал от лапите на Блакмуър, жертвайки своя собствен живот.

Орките увековечиха историята си под формата на песни: лок’амон отбелязваше началото на всяко семейство, лок’тра — битка, а лок’ваднод — животът на герой. Според спомените на всички Тари бе единственият човек, в чиято чест бе изпята лок’ваднод.

Джейна наведе глава и каза:

— Поласкана съм. Ще изпратя полковник Лорена в Нортуоч и щом тя ми докладва, ще ти съобщя веднага.

Трал поклати глава:

— Още една жена сред твоите военни. Хората понякога ме озадачават.

Джейна замръзна и отново стисна здраво жезъла:

— Какво имаш предвид? Не могат ли мъжете и жените да бъдат равни?

— Разбира се, че не. Но не бих казал — добави бързо, преди Джейна да успее да го прекъсне, — че са неравни — не повече, отколкото насекомо и цвете могат да бъдат еднакви. Те имат съвсем различно предназначение.

Благодарна за предоставения й случай, Джейна каза на Трал същото, което беше казала на Антонидас, когато тя самата, още млада и припряна, настояваше да стане негова ученичка. Тогава архимагът беше отсякъл: „Да стане магьосник е в природата на една жена точно толкова, колкото е в природата на едно куче да композира музика“.

Както и тогава, тя сега каза на Трал:

— Това, което ни различава от животните, е фактът, че можем да променяме природата си. В крайна сметка обратното означава, че природата на орките е да бъдат роби. — После Джейна поклати глава: — Жалко е, че мнозина мислят като теб. Жените трябва да работят два пъти повече от мъжете, за да постигнат тяхното положение. Затова вярвам на Лорена повече, отколкото на останалите си полковници.

При тези думи Трал отметна назад голямата си глава и се засмя сърдечно:

— Ти си добра жена, Джейна Праудмуър. Напомняш ми колко много имам още да уча за хората, въпреки че бях отгледан от тях.

— Имайки предвид кой те е отгледал, бих казала, че наистина има да учиш много!

Трал кимна:

— Интересно становище. Добре! Нека твоят женски полковник разследва случая. Ще говорим отново, когато тя приключи. — Той се отправи към въжената стълба, която все още се люлееше от кръжащия въздушен кораб.

— Трал? — Той спря, обърна лицето си към нея и тя му хвърли най-окуражителния поглед, на който беше способна. — Няма да позволим този съюз да пропадне, нали?

Той кимна отново:

— Не, няма да позволим. — Сетне се изкачи по въжето.

Джейна промълви заклинание на езика на магьосниците и пое дълбоко въздух. Усещането бе, сякаш изсмукват стомаха й през носа. Хълмът, въздушният кораб, Трал и Рейзър Хил се разклатиха, размиха и стопиха — неясни и неразличими. Само за миг! После мъгливата пелена се трансформира в познатото обкръжение на нейния кабинет на най-горния етажна най-големия замък — най-високата сграда в Терамор.

Тя вършеше повечето от държавните дела тук, в това малко помещение с бюро и хиляди свитъци, а не в тронната зала. Тронна, защото там беше тронът, но Джейна седеше в него възможно най-рядко. Дори когато приемаше молители, обикновено крачеше пред враждебно големия стол, вместо да се настани в него. С разхвърляно бюро и купчините свитъци, този кабинет приличаше на читалнята на Антонидас. Това я караше да се чувства у дома си. За разлика от тронната зала, в нейния кабинет липсваше прозорец с изглед навън. Джейна знаеше, че няма да свърши никаква работа, ако пред нея се простираше Терамор. Щеше да го гледа постоянно, впримчена от красотата му, но и от страха и отговорността за нейния град…

Телепортирането беше изтощителен процес, който изсмукваше много сили. Подготовката й позволяваше да бъде готова за битка веднага след приключването му, но при нормални обстоятелства тя предпочиташе да си остави малко време за възстановяване. Направи го и сега, а после извика секретарката си:

— Дюри!

Старата вдовица влезе през главния вход. Кабинетът имаше три. Два от тях бяха известни на всички: този, който Дюри току-що използва, и този, който водеше към коридора и стълбището към частните покои на Джейна. Третият беше таен коридор, предназначен за авариен изход. Само още шест човека го знаеха, като пет от тях бяха построилите го работници.

Дюри погледна Джейна през очилата си:

— Няма нужда да викате, аз стоя току пред вратата както винаги. Как премина срещата ви с орка?

С въздишка, Джейна каза за сетен път:

— Казва се Трал.

Крехката женица така енергично размаха ръце, че почти загуби равновесие. Очилата й паднаха от носа и замотаха шнура около врата й.

— Знам, но е толкова глупаво име. Имам предвид, че орките носят достолепни имена, Хелскрийм, Дуумхамър, Дрек’Тан, Бъркс и подобни, а той нарича себе си Трал! Кой уважаващ себе си орк би се нарекъл така?

Без да си прави труда да обяснява, че Трал беше по-уважаващ себе си орк от всеки друг, който тя познаваше — понеже обяснението така и не бе свършило работа предишните хиляда пъти, — Джейна вметна:

— Дрек’Тар, а не Дрек’Тан.

— Няма значение. — Дюри постави обратно очилата на носа си. — Трал не е добро име за орк. Както и да е, как мина?

— Има проблем. Извикай Кристоф тук и кажи на някое от момчетата да намери полковник Лорена и да й каже да събере отряд, с който да отиде в Нортуоч, и след това да ми докладва. — Джейна седна на бюрото и започна да рови из свитъците, като се опитваше да намери корабните отчети.

— Защо Лорена? Не трябва ли да повикате Лотар или Пиърс? Някой по-малко — не знам, женствен? Онези в Нортуоч са яка банда.

Като се питаше дали няма да й се наложи да спори за втори път около името на Лорена, Джейна натърти:

— Лорена е по-твърда от Лотар и Пиърс, взети заедно. Тя е най-добрата.

Дюри се нацупи — не много подходяща гледка за толкова стара жена:

— Не сте права. Военните работи не са занимания за жени.

Джейна заряза търсенето на корабните отчети и изгледа гневно секретарката си:

— Нито пък им е работа да управляват град държава!

— Е, това е различно — тихо каза Дюри.

— Защо?

— Просто така.

Джейна поклати глава. Три години, а от Дюри все още се очакваше да даде по-добър отговор от този.

— Просто иди, доведи Кристоф и изпрати за Лорена, преди да те превърна в тритон.

— Ако ме превърнете в тритон, няма да намерите нищо на това ваше бюро.

Джейна отчаяно вдигна ръце:

— И сега не мога да намеря нищо. Къде са проклетите корабни отчети?

Дюри се усмихна под очилата си:

— В Кристоф. Да му кажа ли да ги донесе, когато дойде?

— Моля те.

Дюри се поклони, което още веднъж накара очилата й да паднат. След това напусна стаята. Джейна си помисли дали да не хвърли огнено кълбо след нея, но се отказа. Дюри беше права — без нея тя никога нямаше да намери нищо.

Секунди по-късно пристигна Кристоф с няколко свитъци в ръце:

— Дюри каза, че ме викате, милейди. Или само искате това? — Той посочи свитъците.

— И едното, и другото в действителност. Благодаря — добави тя, след което взе свитъците от него.

Кристоф беше шамбеланът на Джейна. Докато тя управляваше Терамор, Кристоф го стопанисваше. Неговата способност да дразни с всякакви незначителни подробности го правеше идеален за длъжността и беше основната причина, която предпазваше Джейна от убийствена ярост, когато тежестта на лидерството ставаше прекалено непоносимо за нейните не особено широки плещи. Още преди войната той беше секретар на хайлорд^[2] Гаритос и неговите организационни способности бяха станали легендарни.

Разбира се, той не беше направил военна кариера заради физическите си качества. Или по-скоро заради липсата им. Кристоф беше висок, но тънък като дъска и изглеждаше почти толкова крехък, колкото Дюри, която поне можеше да се оправдае със старостта си. Неговите прави, тъмни, дълги малко под раменете коси очертаваха ъгловато лице и ястребов нос. Изглеждаше постоянно намръщен.

Джейна сподели историята с атаката върху Оргат’ар и близкия кораб, който не направил нищо, за да помогне.

Повдигайки тънките си вежди, Кристоф каза:

— Случката изглежда много странна. Половин левга от Рачет, казвате?

Джейна кимна.

— Нямаме военни кораби в този район, милейди.

— Мъглата е била гъста — възможно е корабът, видян от капитан Болик, да е бил извън курса си.

Кристоф кимна разбиращо:

— Въпреки това, милейди, възможно е и капитан Болик да бърка.

— Изглежда малко вероятно. — Джейна заобиколи от другата страна на бюрото си и седна на стола, като постави корабните отчети на единственото свободно място пред себе си. — Знаеш, че орките имат по-добро зрение от нас и обикновено поставят на пост най-надарените в това отношение.

— Но ние също така трябва да предвидим и възможността орките да лъжат. — Още преди Джейна да се противопостави, което тя съвсем определено възнамеряваше да стори, Кристоф вдигна възпиращо дългопръстата си ръка. — Не говоря за Трал, милейди. Военачалникът на орките е достоен мъж. Правилно му оказвате доверие, но смятам, че той просто препредава, каквото са му казали неговите хора.

— В такъв случай ти какво казваш? — Джейна знаеше отговора на въпроса, но искаше да чуе потвърждението на Кристоф.

— Аз казвам това, което винаги съм ви казвал, милейди: не можем да си позволим сляпо да вярваме на орките. Отделни орки наистина се оказаха достойни, да, но орките като цяло? Ще бъде наивно от наша страна да смятаме, че всички те ни мислят доброто и че всички те са просветени като Трал. Той ни беше достоен съюзник срещу Пламтящия легион и аз му се възхищавам за това, което направи, но то е временно. — Кристоф постави тънките си ръце върху бюрото, навеждайки се към Джейна. — Единственият, който крепи мира с орките, е Трал, и в мига, в който него няма да го има, уверявам ви, милейди, орките пак ще си станат орки и ще направят всичко възможно да ни унищожат.

Джейна рязко се изсмя. Думите на Кристоф бяха като ехо на разговора й с Трал — и все пак те изглеждаха доста рационални в устата на шамбелана.

Кристоф се изпъна:

— Нещо забавлява ли ви, милейди?

— Не. Смятам, че взимаме ситуацията твърде насериозно.

— А аз смятам, че я подценявате. Този град държава е всичко, което не позволява на орките да прегазят изцяло Калимдор. — Кристоф се поколеба, което беше необичайно. Шамбеланът беше направил кариера тъкмо с прямотата си, която беше и една от неговите най-прагматични черти.

— Какво има, Кристоф?

— Нашите съюзници са… загрижени. Възможността цял континент да падне под господството на орките е… тревожна за мнозина. В момента има затишие, защото от една страна, на дневен ред са други въпроси, но…

— Но точно сега аз съм тази, която пречи на евентуално нападение?

— Докато лейди Праудмуър, великата магьосница, победила Пламтящия легион, управлява хората в Калимдор, останалите в света могат спокойно да спят през нощта. В момента, в който те установят, че лейди Праудмуър не може да държи орките под контрол, това ще се промени. И на фона на военните сили на нападателите, флотът на покойния ви баща ще изглежда като лодки за гребане.

Джейна се свлече в стола си. Честно казано тя рядко се беше замисляла за света извън Калимдор. Беше заета в битките с демоните, а след това с изграждането на Терамор. А атаката на собствения й баща й даде ясно да разбере, че тези, които не се бяха били рамо до рамо с орките, все още ги смятаха за малко по-висши създания от животните.

Но Кристоф би следвало да знае по-добре какви са наистина.

— Какво предполагаш ти, шамбелан?

— Че този капитан Болик може да е пропагандатор, който се опитва да противопостави Трал на вас — на нас. Даже заедно с Нортуоч, ние сме съвсем сами зад портите на Терамор и лесно можем да се окажем заобиколени от орки, и още по-лошо — и с троловете на тяхна страна. Както и от гоблините, за които е малко вероятно да вземат нечия страна.

Джейна поклати глава. Предсказанието на Кристоф беше най-лошият кошмар за всеки човек от Калимдор. А едва ли не до вчера изглеждаше, че са на прага да направят тези кошмари невъзможни. Търговията с орките вървеше гладко, над Пустошта — ничия земя между Дуротар и Терамор — цареше ред и спокойствие, а двата вида, които преди се презираха, живееха в мир вече три години.

Въпросът, който сега си зададе Джейна, беше — дали сегашното състояние на нещата не е просто период на отмора, докато орките се възстановят от битките с Пламтящия легион, само затишие преди неизбежната буря?

Преди Джейна да успее да потъне в мрачните си мисли, една висока, тъмнокоса жена с квадратно лице, остър нос и широки рамене, влезе в стаята. Тя носеше стандартната военна униформа с метална ризница и зелен плащ, изобразяващ емблемата на Кул Тирас във формата на котва — предишния дом на рода Праудмуър.

Като повдигна дясната си ръка към челото за поздрав, жената изрече обичайното:

— Полковник Лорена на вашите заповеди, милейди.

Джейна се изправи.

— Благодаря, полковник. Свободно. Дюри каза ли ви какво се изисква? — Джейна бе по-ниска от Лорена, затова предпочиташе да стои права в нейно присъствие, за да не изглежда още по-мъничка.

Поставяйки и двете си ръце отзад, все така изпъната като шомпол, Лорена каза:

— Да, госпожо. Тръгваме за Нортуоч след час. Вече изпратихме пратеник да съобщи на майор Дейвин за пристигането ни.

— Добре. Това е всичко. И за двама ви.

Лорена поздрави, завъртя се на токовете си и излезе. Кристоф обаче се забави за момент. След като шамбеланът не посмя да проговори, Джейна го подкани:

— Какво има, Кристоф?

— Може би е добре отрядът, който придружава Лорена, да остане в Нортуоч за по-голяма сигурност.

Без колебание Джейна отвърна рязко:

— Не!

— Милейди…

— Орките и без това не ни искат в Нортуоч, Кристоф. Не мога да извърша подобна провокация и особено сега, когато те смятат, че сме отказали да им помогнем срещу пиратите.

— Все пак…

— Свободен сте, шамбелан — каза студено Джейна.

Кристоф я погледна сърдито за момент, преди да се поклони ниско, да разпери ръце и да отрони едно:

— Милейди! — И напусна.