Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (3)

Едно

Ерик почистваше опръскания с бира демонски череп, окачен зад бара, когато непознатият влезе.

Странноприемница „Демънзбейн“^[1] не разчиташе особено на туристи. Много рядко Ерик зърваше непознат сред постоянните посетители. И не се интересуваше от имената дори на редовните — познаваше само лицата им. Не му пукаше кой влиза в кръчмата му, стига да разполага с пари и желание за пиене.

Но този го забеляза, защото седна край една маса, сякаш чакаше или търсеше нещо. Дори не поглеждаше тъмните дървени стени — не че можеше да се види нещо, предвид факта, че „Демънзбейн“ нямаше прозорци, а бе осветен само от няколко факли, — нито малките кръгли дървени маси и столове, поставени безразборно из помещението. Ерик не се стараеше да ги подрежда, след като и без това хората просто си идваха и ги разместваха както им е удобно.

След минутка непознатият стана и се приближи до дървения бар:

— Някой ще ми донесе ли нещо на масата?

— Не — отвърна Ерик.

Той не намираше смисъл да дава пари за сервитьори. Ако хората искаха питие, идваха на бара. Ако пък бяха твърде пияни, за да стигнат до бара, значи не трябваше повече да пият, понеже имаше вероятност да започнат и да се бият. Ерик държеше тиха кръчма.

Непознатият шумно подхвърли сребърна монета на бара и попита:

— Коя е най-скъпата напитка, която предлагате?

— Може би глигански грог от север. Орките го правят, слагат го да ферментира в…

Непознатият сбърчи нос:

— Не, не искам питие на орките.

Ерик сви рамене. Когато ставаше дума за алкохол, хората имаха странни предпочитания. Той беше виждал да спорят за предимствата на бирата пред царевичното уиски по-разгорещено, отколкото ако имаха политически или религиозни разногласия. Ако този господин не харесваше напитките на орките, това си беше негов проблем.

— Имам царевично уиски — прясна партида, приготвена миналия месец.

— Приема се. — Непознатият плесна с ръка по дървения бар, като разтревожи единствено няколко орехови черупки, житни зрънца и другите остатъци, събрали се там.

За разлика от демонския череп Ерик почистваше бара само един или два пъти в годината. Всъщност никой не можеше да види бара и той не намираше смисъл да почиства нещо, което не се вижда.

Един от постоянните клиенти — войник, който винаги пиеше грог — се обърна към непознатия:

— Внимавай какво говориш за пиячката на орките!

Докато Ерик придърпваше стъклената бутилка с царевично уиски от рафта и наливаше от съдържанието й в почти чиста чаша, непознатият сви рамене.

— Нямам нищо против пиенето на орките, добри ми господине — самите орки са ми проблем. — Непознатият протегна ръка: — Казвам се Маргоз. По занаят съм рибар и трябва да кажа, че не съм много доволен от това как се пълнят мрежите ми този сезон.

Без да бърза да поеме ръката му или да се представи, войникът се тросна:

— Всичко това ми говори, че не ставаш за рибар.

След като разбра, че войникът не е приятелски настроен, Маргоз отпусна ръка и вдигна чашата с царевично уиски.

— Аз съм добър рибар, господине, и се справях отлично в Кул Тирас, преди обстоятелствата да ме принудят да дойда тук.

От другата страна на Маргоз седеше търговец, който изпуфтя, пръскайки слюнка в бирата си.

— Обстоятелства? Добре. Постъпил си да се биеш срещу Пламтящия легион, нали?

Маргоз кимна:

— Както много други, сигурен съм. Опитах се да започна нов живот тук в Терамор — но как бих могъл, когато проклетите зеленокожи завземат всички добри за улов води!

Ерик се усети, че кима в знак на съгласие с първата част от изказването на Маргоз, ако не и с втората. Самият той беше дошъл в Терамор, след като Пламтящият легион бе прогонен — не да се бие, тъй като битката вече беше приключила, когато предприе пътешествието, а за да потърси оставеното му наследство. Брат му — Олаф — се беше сражавал против легиона и загина, оставяйки му достатъчно пари, за да построи кръчмата, която мечтаеше да отвори, когато свърши службата. Освен парите, Ерик наследи и черепа на демон, който Олаф бе убил по време на битка. Не че бе искал да стопанисва точно кръчма, но тъй като никога не бе искал да прави нещо определено, просто отвори „Демънзбейн“ в памет на брат си. Той правилно беше предвидил, че човеците в Терамор ще си паднат по място с име, което символизира прогонването на демоните, станало причина за образуването на града държава.

— Аз не смятам така — отсече войникът. — Ти си се бил във войната, рибарю, и знаеш какво направиха орките за нас.

— Не това, което направиха за нас, ме тревожи, добри ми господине — отвърна миролюбиво Маргоз, — а това, което правят сега.

— Те взимат най-доброто от всичко — провикна се капитанът на лодка от една от масите зад войника. — Нагоре по канала Рачет гоблините винаги дават предимство на орките при ремонтите или за място в пристанището. Миналия месец трябваше да чакам половин ден, за да се отвори място на дока за моя скиф, докато една оркска лодка пристигна два часа след мен и веднага й уредиха място.

Обръщайки се с лице към капитана, войникът каза:

— Тогава иди някъде другаде, не на Рачет.

— Невинаги имам избор — отвърна капитанът с насмешка.

— Нито пък лодките им имат постоянно нужда от ремонт — допълни мъжът до капитана. — Ерик си помисли, че това трябва да е първият му помощник, понеже бяха облечени еднакво. — Те имат много дъбов материал горе в планината над Оргримар, от който правят корабите си. Какво имаме ние? Единствено слаб смърч. Те просто се запасяват и оставят за себе си всичката добра дървесина, а нашите лодки текат целите, защото са от блатния боклук, с който трябва да работим.

Неколцина други промърмориха в знак на съгласие.

— Значи ще ви бъде по-добре, ако орките ги няма тук? — удари с юмрук по бара войникът. — Без тях ние ще сме храна на демоните и това е факт.

— Не мисля, че някой го отрича — отпи от чашата с уиски Маргоз. — Все пак, изглежда, съществува неправилно разпределение на ресурсите.

— Орките винаги са били роби, знаеш. — Това беше изречено от някой, който Ерик не можеше да види от мястото си зад бара. — Роби и на хората, и на Пламтящия легион, ако се замислиш. Не можем да ги обвиняваме, че сега искат да вземат всичко, което могат.

— Аз ги обвинявам, че вземат всичко това от нас — каза капитанът.

Търговецът кимна:

— Знаеш, че не произхождат оттук. Те са от някакъв друг свят, Пламтящият легион ги домъкна.

Първият помощник промърмори:

— И може би трябва да си ходят, откъдето са дошли.

— Интересно какво ли смята лейди Праудмуър — каза Маргоз.

Ерик се намръщи. При тези думи кръчмата изведнъж утихна. Преди това много хора мърмореха в съгласие или в несъгласие с изразеното мнение, или с хората, които го изразяваха.

Но веднага щом Маргоз спомена Джейна Праудмуър, и още по-лошо, спомена я с пренебрежение, всички млъкнаха.

Стана съвсем тихо. През трите години, в които държеше кръчмата, той бе разбрал, че има два момента, в които се очакваше да избухне бой: когато ставаше много шумно и когато ставаше съвсем тихо. А второто водеше до наистина неприятни битки.

Още един войник застана до първия — той беше по-широкоплещест и не говореше много, но когато си отвореше устата, се чуваше гръмовен глас, от който демонският череп зад бара дрънчеше на стойката си.

— Никой да не смее да говори лошо за лейди Праудмуър, освен ако не иска да остане без зъби.

Като преглътна шумно, Маргоз бързо каза:

— Никога не съм имал намерение да говоря за нашия водач по друг начин, освен с почтителен тон, добри ми господине. — Той изля в гърлото си огромна глътка царевично уиски, което го накара да ококори широко очи и да поклати глава няколко пъти.

— Лейди Праудмуър е много добра с нас — рече търговецът. — След като отблъснахме Пламтящия легион, тя ни превърна в общност. Вашите оплаквания са справедливи, Маргоз, но никое от тях не може да бъде приписано на нея. Аз познавам няколко магьосници и повечето от тях не стават и за подметки на сандалите ми. Но лейди е наистина добра, и ти не ще намериш подкрепа в пренебрежението си към нея.

— Никого не съм искал да очерням, добри ми господине — изпелтечи Маргоз, все още на пресекулки и твърде колебливо след непремерената глътка царевично уиски. — Но човек се пита защо не бяха сключени търговски споразумения за тази чудесна дървесина, която добрите господа споменават. — Той остана замислен за секунда: — Може би тя е опитала, но орките не й позволяват.

Капитанът отпи от бирата си:

— Може би орките са й казали и да напусне Нортуоч.

— Ние трябва да напуснем Нортуоч — провикна се търговецът. — Пустошта е неутрална земя, така беше решено от самото начало.

Войникът настръхна:

— Вие сте луди, ако смятате, че ще го отстъпим.

Но Маргоз допълни:

— Тъкмо там орките надвиха адмирал Праудмуър.

— Да, интересно. Колкото добър водач е лейди Праудмуър, толкова голям идиот беше баща й — поклати глава търговецът. — Трябва да изтрием от главите си цялата тази нелепа случка. Но това няма да стане, докато не…

Капитанът го прекъсна:

— Ако питате мен, ние трябва да се разширим отвъд Нортуоч.

Разгневен от прекъсването или пък от мнението — Ерик нито знаеше, нито го бе грижа — търговецът изсъска:

— Ти луд ли си?

— А ти? Орките ни смачкват! Те са плъзнали навсякъде по благословения континент, а ние имаме само Терамор. Вече три години, откак Пламтящият легион беше прогонен. Нима не заслужаваме повече, отколкото да бъдем затворници в собствената си земя — да бъдем натъпкани в един-единствен град държава като в помийна яма?

— Терамор е от най-хубавите градове, които могат да се видят в човешките земи — възрази войникът с достойнство, но продължи с по-примирен глас. — Но да, орките наистина разполагат с по-голяма територия. Затова Нортуоч е важен — той ни позволява да поддържаме отбрана извън стените на Терамор.

— Освен това — първият помощник се изкиска в чашата си с бира — орките не ни искат тук. Това е достатъчна причина да го държим, ако питаш мен.

— Никой не те е питал — каза саркастично търговецът.

Другият човек на бара — Ерик се размърда малко из кръчмата и сега видя, че това е счетоводителят, който работеше на доковете — също се включи:

— Може би някой е трябвало да пита. Орките се държат така, все едно притежават Калимдор, а ние сме само гости. Но той е и наш дом и е време да действаме, както подобава. Орките не са човеци, дори не са от този свят. Какво право имат те да определят как да живеем живота си?

— Те имат право да живеят живота си, нали? — заяде се търговецът.

Като кимаше, войникът каза:

— Аз ще кажа, че те заслужиха това, когато победиха Пламтящия легион. Ако не бяха те… — Той изгълта остатъка от грога и плъзна чашата си към Ерик. — Дай една бира.

Ерик се поколеба, макар че беше посегнал към бутилката грог. Този войник идваше в „Демънзбейн“ още от времето, когато бе отворил заведението, и никога не беше пил друго освен грог. Но това тригодишно постоянно присъствие му бе спечелило правото да не бъде питан. Освен това, докато си плащаше, той можеше да пие и сапунена вода, ако питаха Ерик.

— Факт е — каза капитанът, — че това е нашият свят по право и по рождение. Орките са само гости в нашия дом, и е крайно време да се държат като такива…

Разговорът продължи. Ерик поднесе още няколко питиета, сложи няколко халби в мивката за сетнешно миене и едва след като даде на търговеца още една бира, разбра, че Маргоз, който започна целия този спор, си беше отишъл. Дори не беше оставил бакшиш. Кръчмарят поклати глава с отвращение, името на рибаря вече изчезваше от главата му. Но той щеше да запомни лицето му. И вероятно щеше да плюе в питието на негодника следващия път! Гледай го ти, поръчва си само едно питие и неприятностите започват. Ерик не търпеше кавгаджии в кръчмата си. Направо ги мразеше.

И други започнаха да се оплакват от орките. Един мъж — биячът до войника — удари така силно с халбата си по бара, че изплиска бирата върху черепа. Ерик с въздишка грабна един парцал и го избърса.

 

 

Преди време Маргоз щеше да бъде твърде уплашен, за да се разхожда сам по тъмните улици на Терамор. Наистина престъпността не беше най-сериозният проблем на толкова затворената общност на Терамор. Всеки познаваше почти всички останали, а ако не познаваше някого, то познаваше друг, който го познаваше — така че криминалните деяния бяха истинска рядкост. Тези, които ги извършваха, обикновено биваха бързо и жестоко наказвани от войниците на лейди Праудмуър.

Все пак Маргоз беше малък и слаб, а големите и силните имаха склонност да налитат на малките и слабите, така че Маргоз по принцип избягваше да ходи сам през нощта. Човек никога не знаеше кой голям и силен се спотайва, за да покаже колко голям и силен е, като набие някой по-малък. Неведнъж Маргоз беше ставал точно този малък и бързо научи, че е най-добре да правиш това, което ти казват, и да ги оставиш доволни, за да не се стига до насилие.

Но Маргоз вече нямаше подобни страхове. Дори никакъв страх. Сега той имаше покровител. Наистина, трябваше да изпълнява неговите заповеди, но този път наградата беше сила и богатство. Преди наградата се изчерпваше с това да не бъде пребит до смърт. Може би това беше просто замяна на един вид сковаващ вътрешностите му страх с друг, но Маргоз мислеше, че така е по-добре за него.

Соленият бриз се носеше откъм пристанището. Маргоз пое дълбоко въздух, докато мирисът на вода го съживи. В „Демънзбейн“ той поне беше казал част от истината: беше рибар, макар и невинаги особено успешен рибар. Но той не се беше бил срещу Пламтящия легион. Дойде тук, когато вече бяха отблъснати, с надеждата да има повече шанс, отколкото в Кул Тирас. Не беше негова вината, че мрежите му бяха по-калпави от установения стандарт — такива можеше да си позволи, но кажеше ли това на пристанищните власти, бе повече от ясно къде щеше да попадне. Но където и да попаднеше, все той губеше.

В крайна сметка той пристигна в Калимдор, повлечен от множеството, което се надяваше да намери поминък в това владение на лейди Праудмуър. За жалост Маргоз нито беше единственият рибар, нито беше от най-добрите.

Преди да се появи покровителят му, той беше на прага на разрухата. Не ловеше достатъчно дори за прехрана, камо ли за да отделя за продан. Даже сериозно се замисляше дали просто да не грабне котвата от лодката си и да се хвърли през борда с нея. Да се отърве от мизерията веднъж-завинаги.

Точно тогава се появи покровителят му и нещата тръгнаха към добро.

Скоро Маргоз стигна до скромното си жилище. Неговият покровител не му беше позволил да се нанесе в по-добра квартира, въпреки молбите му. Той наричаше неподобаващо хленчене оплакванията от липсата на добро проветрение, оскъдната мебелировка и плъховете. Освен това твърдеше, че подобна внезапна промяна в положението му ще привлече внимание, а засега Маргоз трябваше да остане незабелязан — до тази вечер, когато му бе наредено да отиде в „Демънзбейн“ и да започне да насажда настроения против орките. Преди той никога не би посмял да пристъпи прага на такова заведение. Типовете, които го биеха, се събираха точно в подобни места и той предпочиташе да ги избягва. Или по-скоро — преди предпочиташе да ги избягва.

Маргоз влезе в стаята си — сламеник не по-дебел от филия хляб, чаршаф от зебло, от който се изприщваше и затова го използваше само през зимата, когато ставаше непоносимо студено, като дори и тогава го ползваше с неохота, стар фенер и други мизерни вещи. Едър плъх се стрелна в една от многобройните дупки в стената.

Въздъхвайки тежко, се успокои и се замисли. Знаеше какво следва да направи. Освен забраната да се пренесе в по-добро жилище, това, което Маргоз най-много мразеше в отношенията си със своя покровител, беше мирисът, който оставаше от него впоследствие. Вероятно беше някакъв страничен ефект от магията, с която си служеше неговият покровител, но каквато и да беше причината, това дразнеше Маргоз. Все пак заслужаваше си заради силата. И възможността да се разхождаш по улиците и да пиеш в „Демънзбейн“ без страх от физическо отмъщение.

Като промуши ръка през яката, за да бръкне под ризата си, Маргоз извади гердана със сребърния медальон във формата на горящ меч. Сетне стисна меча толкова здраво, че почувства остриетата му да се забиват в дланта му, и изговори думите, чието значение така и не научи, но които го изпълваха с неописуем страх всеки път, когато ги произнасяше:

— Галтак Еред’наш. Еред’наш бан галар. Еред’наш хавик иртог. Галтак Еред’наш.

Вонята на сяра започна да изпълва малката стая. Това беше нещото, което Маргоз мразеше.

Галтак Еред’наш. Извърши ли това, което наредих?

— Да, сър. — Маргоз с изненада откри, че гласът му е станал писклив. Като прочисти гърлото си, той се опита да удебели гласа си. — Направих това, което поискахте. Още щом споменах проблемите с орките, почти цялата кръчма се присъедини.

Почти?

Маргоз не хареса заплахата, долавяща се в този въпрос, но отговори:

— Един човек опонира, но в определена степен другите се обединиха срещу него. В действителност представи им се тема, по която да излеят гнева си.

Може би. Добре си постъпил.

Това му донесе облекчение.

— Благодаря, сър, благодаря ви. Радвам се, че съм се справил. — Той се поколеба. — Ако разрешите, сър, дали е удобен моментът още веднъж да подхвана въпроса за по-добра квартира? Може би сте забелязали плъха, който…

Ти изпълни задачата си и ще бъдеш възнаграден.

— Така казвате, сър, но… тъй де, аз се надявах по-скоро да получа наградата. — Той реши да се възползва от постоянните си страхове. — Бях изложен на голяма опасност тази вечер, знаете. Да ходиш сам близо до доковете, може да представлява…

Ще бъдеш в безопасност, докато ни служиш. Няма нужда да се страхуваш вече, Маргоз.

— Раз… разбира се. Аз просто…

Ти просто искаш да живееш така, както никога досега не си имал възможност да живееш. Това е разбираем стремеж. Имай търпение, Маргоз. Ще бъдеш подобаващо възнаграден.

Сярната воня започна да отслабва.

— Благодаря, сър, Галтак Еред’наш!

Сякаш от много далеч гласът на покровителя продума: Галтак Еред’наш, и всичко в жилището на Маргоз отново утихна.

По стената се стовари удар, последван от приглушения глас на съседа му:

— Престани да крещиш там! Опитваме се да спим!

Преди такива молби щяха да разтреперят Маргоз. Сега той просто не им обърна внимание и полегна на сламеника с надеждата миризмата да не му попречи да заспи.