Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (19)

Седемнадесет

Трал беше прекарал деня в изслушване на молители. Повечето касаеха ежедневни въпроси, които той смяташе, че неговите приятели орки можеха и сами да решат. Други се отнасяха до спорове, по които двете страни не можеха да постигнат съгласие, поради което беше необходимо неутрална трета страна. Честно казано, всеки един би могъл да ги разреши, но като военачалник това влизаше в задълженията му.

Когато и последният молител напусна тронната зала, Трал стана от стола, покрит с животинска кожа, и закрачи из стаята, благодарен, че има възможността да разкърши краката си. Той все още нямаше известие от Джейна Праудмуър, но и още не беше получавал доклади за вилнеещи гръмотевични гущери, затова предположи, че ситуацията е под контрол. Само се надяваше тя бързо да разреши проблема, за да се консултира с нея за този Огнен меч.

След това влязоха заедно Калтар и Бъркс. Последният заговори с тревожен глас:

— Военачалник, имате посетител, който иска да говори с вас. Веднага.

Трал не хареса идеята Бъркс да му дава нареждания, но преди да успее да каже нещо, Калтар го погледна многозначително.

— Смятате ли, че трябва да изслушам това лице, шаман? — попита Трал.

— Да — спокойно се произнесе Калтар.

— Много добре. — Трал остана прав. Стоенето в трона го беше изморило.

Бъркс въведе един от разузнавачите. Беше трол от джунглата, екипиран с декоративна ризница и маска, която беше традиционна за троловете от племето Даркспиър^[1]: пера, дърво и боя, съчетани с триъгълен шлем. В контраст със страховития шлем, когато го свали, се показа лице с дружелюбно, открито изражение, далеч по-благородно, отколкото човек би очаквал от страховитите Даркспиър. Троловете от джунглата си служеха с могъщи вълшебства, каквито никоя друга раса не владееше, въпреки че Трал знаеше за някои хора, които бяха опитвали и не успяха, заплащайки с душите си, а членовете на Даркспиър се бяха заклели във вярност към него.

— Това — каза Бъркс — е Рокан.

Не беше нужно представяне — репутацията на трола му беше извоювала славата на един от най-изкусните разузнавачи в Калимдор.

Държейки шлема си под мишницата, Рокан пристъпи напред.

— Боя се, че ти нося лоши новини, приятелю мой. Хората изпращат още войски в Нортуоч.

Трал не можеше да повярва на ушите си:

— Те се укрепяват?!

— Така изглежда, приятелю мой. Видях множество лодки с войници, отправили се право към Нортуоч. Освен това те изпратиха един от въздушните си кораби на север, но той се насочи към Блейдскар.

Трал се намръщи:

— Колко войници?

Рокан повдигна рамене:

— Трудно е да се каже, но имаше най-малко двайсет лодки и всяка возеше най-малко двайсет човека.

— Четиристотин войници — каза Бъркс. — И това се случва веднага след като вашата приятелка Джейна замина, за да реши проблема с гръмотевичните гущери, който хората предизвикаха. Не можем да я чакаме да приключи, военачалник. Сигурен съм, че намеренията на Джейна са приятелски, но не и на нейните хора. И не можем да си затворим очите!

— Бъркс е прав — уморено заговори Калтар, а Трал просто си припомни колко възрастен е шаманът. — Задържането на Нортуоч беше явна демонстрация на сила от страна на хората. Обаче тези подкрепления в светлината на последните събития са акт на агресия, на който трябва да отговорим по подобаващ начин.

— Това беше крепостта на адмирал Праудмуър. — Едва ли беше нужно Бъркс да му го припомня. — А сега хората на дъщерята на адмирал Праудмуър се опитват да довършат делото му зад гърба й.

Думите на Бъркс не впечатлиха твърде много Трал, но тези на Калтар — да. Рокан пък беше един от най-добрите му разузнавачи. На неговите наблюдения можеше да се разчита.

— Добре. Бъркс, нареди на Назгрел да събере един гарнизон и да го изпрати в Пустошта. Нека да заемат позиции около Нортуоч. След това искам да събереш флотилия от наши лодки и да ги изпратиш надолу по реката. Събери троловете и им нареди да направят същото. — Той въздъхна. Беше се надявал, че времето на битки с хората е отминало, но изглежда, старата омраза умира трудно: — Ако хората искат война, ще ни заварят повече от подготвени.

 

 

Когато Бъркс приключи с нарежданията на Назгрел и на началника на пристанището, се завърна вкъщи. Предстоеше му да направи известни приготовления, преди да отпътува за Голямо море и да сложи веднъж-завинаги край на човешката напаст.

Тъкмо остреше секирата си, когато мирисът на сяра нахлу в колибата му. Той усети топлина в гънките на бричовете, в малкия вътрешен джоб, където криеше талисмана, даден му от Змодлор в знак на неговата лоялност.

Галтак Еред’наш. Върви ли всичко по план?

Бъркс ненавиждаше идеята да се кълне във вярност на някой друг, освен на собствения си военачалник, но той беше влязъл в играта и отговори:

— Галтак Еред’наш. Да. Трал изпраща войски по суша и по море. До два дни нашите ще започнат война с хората. Седмица след това хората ще бъдат унищожени.

Отлично. Справи се добре, Бъркс.

— Правя това, което е добре за орките. Това е всичко, което ме интересува.

Разбира се, войната служи и на двете каузи. Галтак Еред’наш.

Що се отнася до Бъркс, всичко беше заради по-малката от двете злини. Демоните са негодници, да, но те винаги вземаха предвид интересите на орките. Те доведоха орките в този свят, за да могат да го управляват. И не беше вина на демоните, че хората се справиха, затвориха ги и ги принудиха да забравят произхода си. Очевидно демоните използваха орките, но поне никога не ги бяха унижавали.

Бъркс беше израсъл в робство. Хората го биеха, подиграваха му се, изхождаха се върху му, след което го караха да почиства мръсотиите им, смеейки се. Наричаха го с всякакви имена, най-любезното, от които беше „ти зеленокожо идиотче“, като правеха всичко възможно да му възлагат най-унизителните задачи. Бъркс никога не разбра защо измежду всички останали орки в имението той беше нарочен да изпълнява най-ужасните задачи — никой не го беше грижа да му каже. Може би просто беше случайно избран.

В сравнение с това, което той преживя като човешки роб, делата на демоните бяха нищо. И ако трябваше да сътрудничи с един от тях, за да се увери, че чумата на човешката раса ще бъде заличена, това беше необходимо.

Той дължеше на Трал всичко, дори и повече от всичко, но Трал не можеше да превъзмогне слепотата си по отношение на хората. Тогава обаче Трал се радваше на добро отношение от страна на своя господар. Наистина Еделас Блакмуър кроеше лоши планове за Трал, но се отнасяше с него далеч по-добре, отколкото господаря на Бъркс — в действителност по-добре от повечето орки.

Бавно, но сигурно Трал осъзнаваше грешката в методите си. Струпването на войски в Нортуоч най-накрая му отвори очите. На този етап беше единствено въпрос на време. Оркски и тролски бойци толкова близо до човешките войници — това приличаше на буре с барут.

Бъркс приключи да остри секирата си, жадувайки да види как почервенява от човешка кръв.