Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (17)

Петнадесет

Кристоф мразеше да стои на трона. Правеше го, защото разбираше необходимостта от това. Лидерите трябваше да внушават положение на авторитет и плашещата материалност на гигантския стол, издигащ се над всички останали в стаята, идеално го внушаваше.

Но той не обичаше да седи в него. Беше убеден, че ще дискредитира авторитета на поста, като направи някаква грешка. Защото Кристоф познаваше своите слабости — той не беше лидер. Беше прекарал години, наблюдавайки отблизо и изучавайки лидерите, до които нямаше достъп, и знаеше какво добрите лидери трябва да вършат правилно и какво лошите често вършеха неправилно. В едно нещо беше сигурен — че надменните рядко оцеляват дълго. Лидерите правеха грешки, а надменните никога не признаваха това, конфликт, който често водеше до самоунищожение — или унищожение от външни сили. Това важеше с пълна сила за предишния работодател на Кристоф — Гаритос. Ако височайшият лорд просто беше послушал Кристоф — или който и да е от другите шестима, които го съветваха същото, — той нямаше да се събере с Отхвърлените. Както Кристоф предрече, мъртвите^[1] предадоха Гаритос и воините му и причиниха неговото поражение. През това време Кристоф се беше запътил към по-зелени пасбища.

Тази склонност беше твърде злощастна, защото обикновено надменните преследваха лидерски позиции на всяка цена. Този ребус занимаваше Кристоф още от млад ученик, а също така обясняваше защо имаше толкова малко истински велики лидери.

Освен това Кристоф притежаваше достатъчно добра самопреценка, за да знае, че е невероятно надменен. Тази висша убеденост в собствените му способности беше причината да стане толкова добър съветник на лейди Праудмуър, но и го правеше абсолютно неподходящ да заеме мястото й.

Независимо от това той вършеше това, което му бяха казали да върши — изпълняваше задълженията на лейди, докато тя се завърне от абсурдната си мисия.

Освен това Кристоф не обичаше трона, защото той беше ужасно неудобен. За да постигне истински ефект, човек трябваше да седи на него изпънат, с ръце на облегалките, и да гледа молителите с всезнаещи очи. Проблемът беше, че седенето по подобен начин причиняваше ужасна болка в гърба му. Можеше да избегне гръбначната агония единствено ако се отпуснеше и се наместеше в едната му страна. Проблемът в такъв случай пък беше, че той сякаш третираше трона като диван, което не правеше добро впечатление.

Ситуацията беше трудна и Кристоф пламенно желаеше лейди да не беше се отправяла в страната на орките, за да върши нелепите неща, с които се беше заела. Сякаш нуждите на Терамор не бяха от по-голямо значение, отколкото преместването на някакви вилнеещи влечуги в Дуротар.

Лейди Праудмуър беше извършила удивителни неща. За начало, малцина от нейния пол бяха успели да свършат това, което тя направи и като магьосник, и като владетел. О, разбира се, имаше много монарси жени, но обикновено те заемаха този пост по наследство или с брак, а не чрез силата на волята, както беше постъпила лейди. Медив пръв загатна тази идея, но именно Джейна Праудмуър успя да постигне немислимата дотогава задача да обедини човешката раса и орките. Тя беше, по негово експертно мнение, най-великият лидер, съществувал някога в света, и за Кристоф беше чест да бъде нейният най-доверен съветник.

И точно заради това нейната слепота спрямо орките беше подлудяваща. Кристоф разбираше, че от всички лидери, които беше срещал и опознал, единственият, който можеше да се сравнява с лейди Праудмуър, беше Трал. Неговото постижение — да обедини орките, за да отхвърлят робството на демонското проклятие, което ги беше принизило толкова ниско — беше още по-впечатляващо.

Но Трал беше изключение сред орките. В същността си орките бяха нецивилизовани животни, едва способни да разбират говорна реч. Техните обичаи и порядки бяха варварски, поведението им — неприемливо. Да, Трал ги държеше под строй, използвайки онова, което беше научил от хората, които го бяха отгледали, за да им придаде подобие на цивилизованост. Но Трал беше смъртен. С неговата смърт щеше да приключи и временният флирт на орките с човешката раса и те отново щяха да се превърнат в зли животни, каквито бяха, когато Сарджерас ги доведе тук.

Но лейди Праудмуър не искаше да чуе тези думи. Разбира се, Кристоф се беше опитвал многократно, но и най-великите лидери имаха своите слабости и това беше нейната. Тя се отдаде на убеждението си, че орките могат да живеят в съгласие с хората до такава степен, че предаде баща си.

Тъкмо това накара Кристоф да осъзнае, че трябва да бъдат предприети извънредни мерки. Лейди предпочете собственият й баща да бъде убит, отколкото да предаде доверието в създания, които с изключение на Трал никога не биха върнали услугата.

При други обстоятелства Кристоф никога нямаше да извърши това, което направи. Всеки ден се събуждаше с мисълта дали е постъпил правилно. Но и всеки ден се събуждаше със страх. Още от момента, в който за първи път дойде в Калимдор след края на войната и основаването на Терамор, Кристоф живееше в презрян ужас, че всичко, което бяха построили, ще бъде разрушено. Освен едно укрепление на Мърчант Коуст, човешкото присъствие в Калимдор се изчерпваше с малък остров до източния бряг, заобиколен от три страни от създания, които в най-добрия случай бяха безразлични, а в най-лошия — враждебни към хората, и от четвъртата страна от Голямо море.

Въпреки страховете му, въпреки съветите му, лейди постоянно предприемаше действия, които облагодетелстваха орките във вреда на хората. Тя твърдеше, че с това допринася за съюза, че те са по-силни, ако са съюзени, а не разделени. Истински трагичното беше, че тя вярваше в това.

Но Кристоф разбираше нещата по-добре. И когато лейди Праудмуър се оказа неспособна да види глобалната картина, тази глобална картина, която Кристоф цял живот се беше учил да види, той получи помощ отвън.

Дюри показа сбръчканата си глава в кабинета.

— Сър, гадателският камък от Нортуоч целият пламти. Мисля, че има пристигнало съобщение.

Сухо Кристоф каза:

— Обикновено това означава, да. — Той се измъкна иззад бюрото на лейди и влезе в тронната зала, където се съхраняваше камъкът. Вероятно това беше Лорена или Дейвин, които го информираха, че тя най-после е пристигнала, след като войските й вече бяха там от сутринта. Планът на Кристоф — Лорена да бъде вече на място, когато корабът с войските пристигне — беше осуетен от технически проблеми с въздушния апарат, което забави излитането му, за сметка на това превозващият войските кораб беше облагодетелстван от силния вятър, който ускори пристигането му.

Като се приближи към камъка, разположен на пиедестал в югозападния ъгъл на тронната зала, Кристоф забеляза, че той наистина пламти с пурпурна светлина — доказателство, че отсрещната страна в Нортуоч го е активирала.

Колебаейки се за момент, Кристоф грабна камъка. Както и се очакваше, той предизвика болезнена тръпка нагоре по ръката му, заради което едва не го изпусна. Светлината се разсея едновременно с тръпката, последвана от гласа на майор Дейвин. Майорът звучеше, сякаш е дълбоко в някаква пещера и викаше към входа й.

Лорд шамбелан, изпълнявам неприятното задължение да ви информирам, че въздушният кораб на полковник Лорена все още не е пристигнал. Съгледвачи са го видели да се насочва на североизток. Войските пристигнаха, но не знам какво полковникът има предвид за тях. Моля дайте нареждания.

Кристоф въздъхна, като постави камъка обратно на пиедестала.

— По дяволите тази жена!

— Коя жена? — попита Дюри.

— Полковник Лорена. Кой взе тя със себе си на въздушния кораб?

Без да се колебае, старата жена изрови отговора от паметта си. Въпреки че методите й бяха особени, жената беше невероятно ефикасна.

— Майор Бек, капитан Харкорт, капитан Мира и лейтенант Норож. О, и ефрейтор Буравен.

Мръщейки се, Кристоф попита:

— Защо е взела със себе си и ефрейтор? — Той беше наредил на полковника да вземе на въздушния кораб само висшия състав и да изпрати войските по море. Сетне някакъв спомен взе да го човърка. — Отнякъде ми е познато това име.

Дюри, да бъде благословена, отново му се притече на помощ.

— Тя е тази, която наричаха щастливият талисман по време на войната. Екстрасенс, ако си спомням добре — може да надушва магия на сто крачки.

— Да, разбира се. — Кристоф си спомни Буравен, която беше редник по време на войната и не само успяваше да усети демоните, които не можеха да се видят с просто око, но можеше да каже, когато някой беше обсебен от член на Пламтящия легион. Също така тя винаги можеше да открие лейди Праудмуър или някой друг магьосник, умение, което няколко генерали ползваха, когато лейди беше неоткриваема по време на стихийна кампания.

Изведнъж Кристоф разбра какво Лорена е имала предвид.

— Проклета да е! — Изпускайки дълга въздишка, той промърмори. — Проклет да съм и аз.

— Какво казвате, сър? — попита Дюри.

— Нищо — каза бързо Кристоф. Той не можеше да си позволи да обяснява ситуацията на Дюри. — Това е всичко.

Като звучеше объркано, Дюри каза:

— Доб… добре, сър. — Кимайки странно, тя напусна.

А Кристоф вече гледаше втренчено през широкия прозорец. Днес беше мъгливо и не виждаше на повече от левга или две в Голямо море.

Със закъснение Кристоф осъзна, че грешката беше изцяло негова. Беше позволил враждебността на жената полковник към него — която беше налице още от времето на войната — да повлияе на собствените му реакции. Той се отнасяше към нея със същото презрение, с което тя към него. Допустима прищявка, макар и с противоположен ефект, когато заедно съветваха лейди, но самоубийствена, когато той стоеше на нейния трон. Част от смисъла на символа на издигнатия трон беше, че лидерът трябва да е над всичко останало — включително дребните съперничества в двора.

Тъкмо надменността, която беше погубила Гаритос и толкова много преди него, правеше лоша услуга и на Кристоф. Ако шамбеланът се беше отнасял с нужното уважение към Лорена, може би тя щеше да изпълни това, което й нареди. Но защото той не се държеше така, тя взе Буравен, за да открият лейди Праудмуър. Това обясняваше защо Лорена се беше отправила на север — към Дуротар, където лейди се занимаваше с проклетите гръмотевични гущери.

Колкото и тревожно да беше това, той имаше само един изход. Планът трябваше да продължи да се изпълнява с някои малки изменения. Те можеха да предизвикат проблеми впоследствие, но дотогава жребият ще е хвърлен. Единственият начин Джейна Праудмуър да разбере, че на орките не бива да се вярва, е да се ускори неизбежната война между тях.

За тази цел той грабна още веднъж камъка, но с двете ръце, което камъкът регистрира като сигнал за изпращане на съобщение. Този път камъкът засия в синьо.

— Говори шамбелан Кристоф. Боя се, че нашите най-лоши опасения се оправдаха. И лейди Праудмуър, и полковник Лорена бяха похитени от престъпния оркски култ, известен като Горящото острие. Орките трябва да платят за това. Майор Дейвин, вие поемате командването на всички войски в Нортуоч и се подгответе за война.

Когато остави обратно камъка, светлината помръкна. Съобщението беше изпратено в ефира до отсрещната страна в цитаделата.

Сетне той се оттегли в кабинета, за да довърши работата, която беше захванал. Но още щом се появи на входа, мирисът на сяра изпълни въздуха, което означаваше, че Змодлор е пристигнал.

Галтак Еред’наш. Докладвай, шамбелан.

Кристоф сбърчи нос, едно, заради миризмата, и друго, в израз на крайно отвращение. Той не обичаше да си има работа с демони и ако залогът не беше толкова голям, веднага би пронизал това създание. Но Кристоф беше усвоил още един урок за лидери, който му подсказваше, че понякога човек трябва да влиза в необичайни съюзи, за да служи на народа си. Точно заради това лейди Праудмуър беше предприела извънредната мярка да събере хората и орките заедно на всяка цена и сега Кристоф трябваше да направи същото със Змодлор. Това беше временен съюз с низш демон, който имаше незначителна роля в грандиозната схема на нещата. В действителност той използваше Змодлор — играейки си със суетата на създанието и кланяйки се и подмазвайки му се, за да направи точно това, което Кристоф искаше.

— Всичко се развива според плана. Хората на Терамор са готови да нападнат орките и да ги унищожат.

Много добре. Ще ми достави голямо удоволствие да видя как тези долни предатели ще бъдат изметени от света.

— Както и на мен. — Кристоф произнесе искрено тези думи. Змодлор му беше полезен съюзник, защото и двамата споделяха пламенното желание да отърват света от орките. И когато всичко това свършеше и орките престанеха да бъдат фактор, Кристоф възнамеряваше да отърве света и от Змодлор…

Нека копнежът на сърцата ни бъде осъществен по-скоро, шамбелан. Сбогом. Галтак Еред’наш.

Кимайки, Кристоф повтори тези две думи на майчиния език на Змодлор, които се превеждаха: „Всички поздравяваме Горящото острие“.