Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (14)

Дванадесет

Игуен наистина желаеше досадната млада жена просто да си отиде.

И разбира се, това нямаше да стане. Игуен беше прекалено голям реалист, за да мисли иначе. Но това не й попречи да го желае с цялото си сърце. В продължение на две десетилетия тя беше живяла сама и започна да го оценява. Всъщност през тези двайсет години тя беше по-щастлива, отколкото през стотиците години преди изгнанието й в Калимдор.

Тя искрено се бе надявала платото, заобиколено от недостъпни планини, да е достатъчно отдалечено, а магическите защити, които бе спуснала, да са толкова слаби, че да не може никой да я открие. Имайки предвид настоящето, това беше невъзможна надежда.

— Не мога да повярвам, че сте още жива.

Тази Праудмуър говореше като хлапе. Игуен знаеше, че това не е обичайното й поведение, защото веднага се бе променила, когато разбра коя е жената пред нея.

Праудмуър продължи:

— Вие винаги сте били героиня за мен. Когато ме обучаваха, изучавах записките с вашите дела — вие сте били най-великата Пазителка.

Потръпвайки при мисълта какво тези дърдорещи стари глупаци от Виолетовата цитадела може да са написали за нея, Игуен каза:

— Едва ли. — Неспособна повече да понася цялото това внимание, тя вдигна кофата с вода и се запъти обратно към хижата. Ако имаше късмет, Праудмуър щеше да я остави на мира. Но днес Игуен не беше късметлийка.

Праудмуър я последва:

— Именно заради вас станах магьосница.

— Достатъчно основание да съжалявам, че аз съм станала такава — промърмори тя.

— Не разбирам защо сте тук? Защо никой не знае, че още сте жива? Честно, бихме могли да използваме помощта ви срещу Пламтящия…

Като изпусна кофата на земята, Игуен се извъртя към Праудмуър:

— Тук съм по мои собствени причини и те не са ваши, за да ги знаете. Сега ме оставете на мира!

За съжаление тези думи накараха Праудмуър единствено да изостави поведението на тийнейджър и да се върне отново в образа си на лидер, какъвто тя явно беше.

— Страхувам се, че не мога да направя това, Магна. Ти си твърда важна за…

— Не съм важна за нищо! Не разбираш ли, глупаво малко момиче? Не ставам за компания на хора — или на орки, тролове, джуджета, както искаш го наречи.

Това отново върна детинската невинност. Игуен усети магията да бушува в нея и разбра, че макар и дете, тя беше доста силна. В крайна сметка беше проникнала през защитите, без Игуен дори да забележи, а това означаваше определено майсторство.

— Аз не съм малко момиче. Аз съм магьосница от Кирин Тор.

— А аз съм на хиляда години, така че що се отнася до мен, трябват ти няколко века, преди да си помисля да ти викам нещо по-различно от малко момиче. Сега си отивай, искам просто да остана сама.

— Защо? — Праудмуър прозвуча искрено объркана, което накара Игуен да си помисли, че всъщност младата магьосница не беше чела историята й — или че тя е била изцяло преиначена. Момичето продължи: — Вие сте тази, която проправихте пътя на жените към магьосничеството. Вие сте един от невъзпетите герои на Азерот. Как може да обръщате гръб на…

— Ето така. — Игуен се обърна и влезе в къщата, като изостави кофата. Щеше да я вземе по-късно.

Естествено Праудмуър не се предаде, а я последва през паянтовата дървена врата.

— Магна, ти…

В този момент, застанала в това, което шеговито наричаше всекидневна — беше единствената стая в колибата, така че служеше едновременно за спалня, кухня и трапезария — тя извика:

— Престани да ме наричаш така! Аз вече не съм маг, изобщо не съм героиня и не съм те канила в къщата си. Казваш, че съм проправила пътя на жените към магьосничеството — аз съм по-скоро най-основателната причина жените изобщо да не стават магьосници.

— Грешите — каза Праудмуър. — Точно заради вас…

Като постави ръце на ушите си, Игуен извика:

— Заради любовта към всичко свято на този свят, моля те, престани!

Спокойно Праудмуър каза:

— Не казвам нищо, което вече да не знаете. Ако не беше вашата дейност, демоните щяха да се появят много по-рано, а ние…

— И какво от това? — усмихна се Игуен подигравателно на момичето. — Демоните все пак се появиха и Лордерон беше унищожен, крал Лич все още управлява и Сарджерас продължава да побеждава.

Незнайно защо при споменаването на крал Лич Праудмуър трепна, но Игуен съвсем не я беше грижа. Сетне момичето бавно изрече:

— Може да отричате вашите постижения, ако искате, но това не променя нищо. Вие бяхте вдъхновение за всички… — усмихна се тя. — … За всички малки момичета, които искаха да пораснат и да станат магьосници. В Цитаделата моята любима история винаги е била как Скавел, който бе първият маг, оценил значимостта на една жена чирак, ви избира за Пазител и как Пазителите на Тирисфал са приветствали избора и…

Игуен не се сдържа. Тя се изсмя. И се смя продължително и силно. Толкова силно, че направо започна да се задъхва. Дори се закашля, но успя да се овладее. В крайна сметка тялото й след хилядолетие беше започнало да старее и да линее, но в нея все още имаше някаква жизненост и тя не можеше да изпадне в безпомощност от един пристъп на смях.

Това обаче си беше най-добрият смях, който беше имала от векове насам.

Праудмуър гледаше така, сякаш й беше поднесен лимон, толкова кисело изглеждаше лицето й.

— Не виждам кое е толкова забавно.

— Разбира се, че не виждаш. — Игуен се изкикоти и пое няколко пъти дълбоко въздух. — И ако вярваш на тези глупости, не би могла да разбереш. — Още едно вдишване, което се превърна във въздишка: — Понеже ти, лейди Джейна Праудмуър, от невероятно благородния град Терамор държиш да нарушиш личното ми пространство, тогава заповядай, седни. — Тя посочи сламения стол, в който беше прекарала третата година от изгнанието си тук, събирайки мислите си, след което се бе отказала изобщо да сяда в него. — Ще ти разкажа истинската история как станах Пазител на Тирисфал и защо аз съм последният човек, когото трябва да смяташ за някакъв герой…

 

 

Осемстотин четирийсет и седем години по-рано…

За първи път от много години насам поляните на Тирисфал изплашиха Игуен. Горите, разположени непосредствено на север от столицата на Лордерон, бяха място на красота и покой, далеч от шума на големия град. Майка й я беше завела за първи път там на пътешествие, когато беше още момиче. Малката Игуен възприе това място като страшничко и същевременно изкусително. Тя беше изненадана от животните, които препускаха на свобода, озадачена от невероятните цветове на растителността и очарована от това колко много звезди блестяха в нощното небе, далеч от светлината на факлите и фенерите в града.

С времето страхът изчезна и бе заменен от радост и почуда, понякога облекчение.

До онзи ден. В онзи ден страхът се бе върнал напълно.

Тя беше ученик на магьосника Скавел още от дете и работеше заедно с още четирима — всички, разбира се, момчета. Игуен винаги беше искала да бъде маг, но родителите й многократно повтаряха, че когато порасне, ще стане нечия съпруга и така трябва да бъде. Нейните занимания с билки и други подобни не бяха проблем засега, но скоро тя трябва да усвои много по-полезни неща, като например шиене, готвене…

Тази увереност продължи, докато не срещна Скавел, който я покани да му стане ученик, давайки й да разбере, че няма да приеме отрицателен отговор. Родителите й искрено плакаха, че губят малкото си момиченце, но Игуен беше силно заинтригувана. Тя щеше да се учи за маг!

Тогава Скавел имаше само още трима други чираци — Фалрик, Джонас и Манфред — толкова досадни, колкото всички други момчета, които Игуен познаваше, но малко по-толерантни. Четвъртият, Натал, се появи година по-късно.

В този ден Скавел обяви, че е член на таен орден, известен като Пазителите на Тирисфал. Първата мисъл на Игуен беше, че гората, която тя обичаше, беше кръстена на тях, но се оказа точно обратното — те се наричаха така, защото са се запознали на тези поляни и се събираха там в продължение на много векове. Това изненада Игуен, защото не беше виждала никое от тези събирания, независимо че посещаваше поляните от години.

След това Скавел каза, че отиват на поляните, за да се срещнат с маговете от Тирисфал.

Момчетата продължиха да си говорят за това колко очарователно е да има тайни общества, сякаш беше някакъв вид приключение. Игуен не участваше. Тя искаше да знае какво точно представляват тези от Тирисфал — Скавел не говореше по темата. И докато момчетата се задоволяваха да вярват на малкото му думи, Игуен се опитваше да научи повече.

— Скоро ще научиш достатъчно, моето момиче — казваше Скавел в отговор на въпроса й. Той винаги я наричаше моето момиче.

Когато Скавел ги изведе навън на поляните, Игуен беше объркана, защото на сечището, на което стояха, нямаше никой.

Сетне, няколко мига по-късно, тъкмо когато тя щеше да попита Скавел какво означава това, блесна светкавица и те се оказаха заобиколени от седем души, разположени в идеален кръг около тях. Трима бяха хора, трима — елфи, и един — гном. Всички бяха мъже.

— Ние направихме своя избор — каза един от елфите.

Фалрик попита:

— Избор на какво?

Гномът каза:

— Мълчи, момче, съвсем скоро ще разбереш.

Като се обърна към Скавел, елфът каза:

— Ти добре си обучил и петимата си ученици, Магна Скавел.

Игуен се намръщи — не беше чувала тази титла преди.

— Но има един ученик, който се отличава от другите. Един ученик, който прояви любознателност към методите на магията, надхвърляща обикновеното любопитство, който показа необикновена магическа дарба и който вече владее свитъците на Метр.

В този момент сърцето на Игуен се разтуптя. Нощният елф Метр беше велик магьосник от много хиляди години преди тях. Елфическите магове се пробваха със заклинанията от свитъците на Метр в последната година на чиракуването си, а човешките магове обикновено не смееха дори до края на обучението си. Игуен обаче правеше магиите на Метр свободно още в края на първата си година.

Правеше го тайно, защото Скавел смяташе, че това ще раздразни момчетата.

Фалрик изгледа колегите си ученици изпитателно:

— Кой е правил магиите на Метр?

Сияейки, Игуен каза победоносно:

— Аз.

— Кой ти каза, че можеш да правиш това? — сърдито попита Манфред.

Със своя хартиен глас Скавел натърти:

— Аз й позволих, млади Манфред. А ти и Фалрик по-добре си мълчете, преди да ви е дошъл редът.

Навеждайки глави, Фалрик и Манфред едновременно промърмориха почтително:

— Да, сър.

Елфът продължи:

— Това, което трябва да ви се каже сега, е, че се води война. Това е известно единствено на общността на магьосниците, на която всички вие един ден ще бъдете членове. Демоните нападнаха нашия свят и стават все по-дръзки с всяка изминала година, независимо от нашите големи усилия да ги притиснем в ъгъла.

— Наистина — добави гномът, навличайки си лек гняв от страна на елфа — вероятно заради тези усилия, които само ги ядосват.

— Демони? — Натал изглеждаше уплашен. Той винаги се беше страхувал от демони.

— Да — каза един от хората. — Навсякъде те се опитват да ни унищожат. Само магьосниците могат да им се противопоставят.

— На нас от Тирисфал — добави елфът с поглед, отправен към човека, което означаваше, че той не одобрява и това прекъсване — ни беше възложена отговорността да защитаваме света от демоните и ние създадохме Пазителя. Най-добрите млади магове на Земята са събрани на едно място от настоящия Пазител — в случая вашия ръководител Скавел, — който ги обучава. След това ние определяме кой е най-заслужилият да стане новият Пазител.

— Изборът не беше лесен — каза гномът.

Джонас промърмори:

— Това е глупав избор.

— Какво каза, млади човече? — попита друг от елфите.

— Казах, че изборът е глупав. Игуен е момиче. Тя става за знахарка, да раздава билкови лекарства на селяните или нещо такова, но това е всичко! Ние всички ще бъдем магове!

Игуен погледна с безкрайна изненада и отвращение към Джонас. Доста се беше привързала към него. Дори бяха спали заедно няколко пъти. Двамата пазеха връзката си в тайна от другите чираци, въпреки че Скавел знаеше за нея — нищо не можеше да убегне от погледа на стария маг. Последното нещо, което тя очакваше, бяха тези предателски думи. От Фалрик — да, той беше надут задник, но от Джонас… И Игуен се зарече, че той никога вече няма да я вкара в леглото си.

— Истина е — каза с въздишка един от по-старите хора, — че жените са емоционални и склонни към излишна показност, което не подобава на един маг, но вярно е и че Игуен има по-големи възможности от всички младежи, които Скавел е откривал досега, а ние не можем да допуснем Пазителя да не бъде най-добрият — дори това да означава да определим момиче за тази длъжност.

Сега вече Игуен се наежи:

— Моето уважение, господа, но аз ще бъда толкова добър маг, колкото, което и да е от тези момчета. Всъщност дори смятам, че ще бъда по-добра, защото трябваше да превъзмогна много повече, за да стигна дотук.

Елфът захихика:

— Тя повдига интересен въпрос.

— Така, почакайте за миг — каза Натал, — имате предвид тя да стане това… ъъъ… как го наричате, такова Пазител, а ние ще получим какво, нищо?

— В никакъв случай — каза елфът. — Всички вие ще играете важна роля. Всички магьосници от нашия орден водят тази битка. Просто ролята на Пазителя е най-важната.

Обръщайки се към своя наставник, Игуен попита:

— Скавел — а ти? Защо се отказваш да бъдеш Пазител.

Скавел се усмихна:

— Аз съм стар, моето момиче, и много уморен. Да се биеш с ордите на демоните е работа за младите. Искам да изживея малкото ми оставащи години, подготвяйки следващото поколение. — Той се обърна към момчетата: — Бъдете сигурни, че аз ще продължа да бъда ваш наставник.

— Супер — измърмори Фалрик. Всичките четири момчета се цупеха.

— Във всеки случай — продума изпитателно гномът, — тъкмо защото се държите незряло по този въпрос, предпочетохме Игуен.

— Освен това — добави по-възрастният човек — Пазителя трябва да бъде действащата сила на съвета. Съмнявам се, че едно момиче ще бъде по-малко своенравно и ще разбира йерархичната зависимост, така да се каже.

— Това не е военно задание — противопостави се един от другите хора.

Игуен не се сдържа:

— Вие описвате това като война.

— Точно така — каза елфът с лек кикот. Сетне той погледна право в Игуен с очи, които сякаш ровеха в самата й душа. — Все пак ти трябва да преминеш през още подготовка, момиче, преди да приемеш могъществото. После ще ти бъде предоставена магията на всички от Тирисфал. Разбираш ли това, Игуен — ти ще поемаш най-голямата отговорност, която един маг може да има.

— Разбирам — каза Игуен, въпреки че не беше абсолютно сигурна, че разбира. Но тя желаеше да бъде маг повече от всяко друго нещо и знаеше, че основното задължение на всеки магьосник е да поддържа безопасността. По най-добрия възможен начин магията служеше на магьосниците да въдворяват ред в един хаотичен свят и Игуен знаеше, че това ще изисква много работа и усилия.

Просто не осъзнаваше колко точно работа. Или какви бяха действителните причини Скавел да й покаже свитъците на Метр.

Фалрик пристъпи напред:

— По дяволите, аз съм добър колкото всяко едно момиче! Дори по-добър! Даже мога да направя една от магиите на Метр! Вижте! — Фалрик притвори очи, после ги отвори и се вторачи в един камък, който се издигаше от земята непосредствено до мястото, където стоеше елфът. Прошепна заклинание, след това го повтори — както беше казал Скавел, всички магии на Метр изискваха двойни заклинания като предпазна мярка за сигурност.

Появи се светкавица и после камъкът засия слабо с жълтеникав оттенък. Фалрик се ухили подигравателно на Игуен и после се усмихна на заобиколилите го магове.

— Камък се превръща в злато — каза гномът. — Колко неоригинално.

— Наистина — каза елфът с усмивка, — това е имитация на злато.

Усмивката на Фалрик помръкна:

— Какво? Не може да бъде! — Той направи бързо заклинание за идентификация, след което лицето му помръкна още повече. — По дяволите!

— Трябва още много да учиш — каза елфът, — но безспорно всички вие имате голям потенциал. Фалрик, Манфред, Джонас, Натал, вие ще откриете този потенциал като ученици на Скавел. — Отново същият ровещ в душата поглед: — Игуен, твоята съдба ще се реши доста по-скоро. Ние ще се съберем отново на тази поляна след месец за прехвърляне на могъществото. Предстои ти сериозна подготовка.

След това блесна друга светкавица и съветниците изчезнаха.

 

 

Месец по-късно, след като беше разказал на Игуен за легионите демони и техните ужасни слуги, които опитваха — и благодарение на молитвата на Пазители като Скавел не успяваха — да се вкопчат в света, магът прехвърли могъществото на Пазителя на Игуен. И то не приличаше на нищо, което беше изпитвала дотогава. Магиите, които преди й отнемаха цялата концентрация, сега вече изискваха само бегла мисъл. Промениха се и сетивата й и вече виждаше всеобхватно и в детайли. Ако преди беше нужно усилие — или сложно заклинание, — за да определи природата на дадено растение или емоционалното състояние на животно, сега вече го предусещаше с единствен поглед.

Година по-късно Скавел умря тихо в съня си. Когато разбра, че си отива, той нареди да се посочат нови магове, при които Джонас, Натал и Манфред да продължат обучението си. Фалрик вече беше готов да започне самостоятелна работа. Скавел завеща всичките си вещи, както и слугите си, на Игуен.

По-малко от месец след смъртта на Скавел, когато Игуен се завърна от малкото селце Джортас, тя получи призовка от Съвета.

Веднага щом пристигна на поляната, Ербаг — гномът, чието име беше вече научила — каза:

— Какво мислиш, че правеше в Джортас?

— Спасявах ги от Змодлор. — Игуен смяташе, че отговорът се разбира от само себе си.

— А възнамеряваше ли да научиш повече за Змодлор, преди да го унищожиш? Планираше ли стратегия, с която да го обезвредиш по начин, по който той ще бъде елиминиран, без населението на Джортас да научи истината? Или просто се хвърли на сляпо и се луташе с надеждата да успееш?

Умората и раздразнението караха Игуен да бъде малко по-откровена, отколкото беше допустимо в отношенията й със Съвета.

— Нищо такова, Ербаг, както ти добре знаеш. Нямаше време да се планира такава стратегия или да науча повече. Ако го бях направила, това щеше да застраши училището, което Змодлор беше завзел. Там имаше деца. Трябваше ли аз да се двоумя и…

— Трябвало е да направиш това — каза Ербаг, — което ти е било казано. Скавел не те ли е научил как действат членовете на Тирисфал. Ние подхождаме предпазливо и…

Игуен прекъсна гнома:

— Това, което вие правите, Ербаг, е да противодействате. И точно защото е всичко, което правите, имате толкова малко прогрес в борбата срещу тези долни създания през последните няколко века. Змодлор успя да завземе цяло училище и беше готов да използва децата на Джортас за ритуал, който щеше да отрови душите им. Само благодарение на чиста случайност открих зловонния мирис на демонската магия и успях да пристигна навреме. Вашите методи са отбранителни.

— Разбира се, че са такива! — В този момент Ербаг размахваше ръце назад и напред. — Този Съвет е създаден, за да противодейства на опасността от…

— И не върши работа. Ние трябва твърдо да се изправим срещу тези чудовища, които биха нападнали и разрушили домовете ни, и не можем да допуснем да ни обсебят толкова лесно, че да вземат в плен деца, преди дори да разберем, че са тук. Ние трябва да сме активната страна в издирването и унищожаването им или ще бъдем смазани.

Ербаг не беше убеден.

— И когато хората разберат, че животът им е в опасност и изпаднат в неконтролируема паника?

Вместо да отговори на въпроса, Игуен погледна към другите съветници.

— От името на всички ви ли говори Ербаг, или просто той е най-гръмогласният?

Най-старият от елфите в Съвета, Релфтра, се изказа в подкрепа на Игуен с лека усмивка:

— В действителност и двете, Магна. — Усмивката му помръкна. — Ербаг е прав, като казва, че си твърде импулсивна. Змодлор е низш демон, подчинен на Сарджерас. Той можеше да ни е от полза и да ни предостави полезна информация за своя господар.

— Да, но той можеше и да убие всички тези деца, преди да ни предостави тази информация.

— Може би. Но това е риск, който понякога трябва да приемем, за да водим тази война.

Игуен беше втрещена:

— Ние говорим за живота на деца. А и това не е война, а възпиращо действие в най-добрия случай. И то ще убие всички ни, и деца, и възрастни, ако не сме бдителни. — Преди някой от другите да каже каквото и да е, тя отсече: — Божествени магове на Съвета, с цялото ми уважение, аз ви моля — изтощена съм и искам да поспя. Има ли нещо друго?

Лицето на Релфтра настръхна:

— Не забравяйте положението си, Магна Игуен. Вие сте Пазителя, но вие изпълнявате тази длъжност като оръдие на Съвета на Тирисфал. Не забравяйте.

— Съмнявам се, че някога ще ми позволите — промърмори Игуен. — Ако това е всичко?

— Засега — каза Релфтра. Едва бе изговорил това, когато Игуен се телепортира обратно във Виолетовата цитадела с неустоимо желание за сън.