Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (13)

Единадесет

Преди на Мазълкранк^[1] му харесваше да бъде бияч на гоблините.

Честно казано не беше трудно да му се услади, когато започна работа. Биячите налагаха мира в Рачет и заплащането беше добро. Смените на Мазълкранк преминаваха, като обикаляше своята част от пристанището на Рачет, биеше случайните пияници или нехранимайковци, взимаше рушвети от капитаните на кораби, които превозваха контрабанда, арестуваше тези, които бяха твърде глупави или твърде стиснати да не плащат рушвети, и изобщо — беше готов да се сблъска с всеки и всичко.

Мазълкранк винаги се беше имал за народен тип. Рачет беше неутрално пристанище — гоблините по принцип не вземаха страна в многобройните конфликти, които опустошаваха земята — и заради това почти всички видове създания, които можеха да се срещнат в света, минаваха оттук: елфи, джуджета, хора, орки, огри и дори от време на време гноми. Това беше кръстопътят на Калимдор. Мазълкранк обичаше да наблюдава, независимо дали бяха джуджета, товарещи строителни материали за елфите, елфи, превозващи риба за огрите, или тролове, осигуряващи оръжие на почти всички.

Но напоследък работата му беше станала трудна или поне по-малко приятна. Особено отношенията между хората и орките — което представляваше проблем, защото най-честите клиенти в Рачет бяха представителите на тези две раси. Рачет беше разположен непосредствено до най-южната граница на Дуротар и същевременно беше най-близкото пристанище до Терамор.

Само преди седмица се наложи да разтървава орк моряк и човек търговец. Първият явно беше стъпил на пръстите на краката на втория и човекът се беше обидил. Мазълкранк бе принуден да се намеси, преди оркът да направи човека на кайма, което изобщо не беше майтап. Мазълкранк предпочиташе да се бие с нехранимайковци и пияници, защото можеше да се справи лесно. Но да се биеш с побеснели орки, беше истинска лудост и Мазълкранк предпочиташе да стои възможно най-далече от тях.

При битки като тази обикновено му се налагаше да вади своята пушка с мрежа и всеки път, когато го правеше, рискуваше някой да си помисли, че той всъщност не може да борави с глупавия предмет. О, разбира се, можеше съвсем лесно да стреля с него — всеки идиот можеше да го направи; просто го насочваш и дърпаш спусъка, като сгъстеният въздух изстрелва мрежата, която улавя този, по който стреляш, — но неговият прицел не беше добър и мрежата винаги пропускаше целта, което обикновено предизвикваше голяма бъркотия. За щастие видът на бияч, който насочва пушка с гигантско дуло към теб, беше достатъчен да прекрати повечето кавги — или най-малкото да ги забави дотолкова, че да пристигне подкрепление.

Оттогава не бяха избухвали други истински битки, но обидните думи и разгорещените спорове нажежаваха въздуха. Стигна се дотам, че вече повечето търговски кораби пристигаха в Рачет с въоръжена охрана, оркските — с воини от Оргримар, човешките — с войници от Нортуоч.

Районът на Мазълкранк включваше най-северната част на пристана, там, където бяха разположени двайсет кея за плавателни съдове. Като обиколи изградения от дървени дъски пристан, той установи, че петнайсет от двайсетте стоянки са заети, но положението беше почти спокойно, което си беше голямо облекчение. Слънцето грееше върху лицето му, затопляйки бронираната му ризница. Днес може би щеше да бъде хубав ден.

Но няколко минути по-късно слънцето се скри. Мазълкранк погледна нагоре и видя, че се струпват облаци, като имаше вероятност и скоро да завали. Мазълкранк въздъхна — той мразеше дъжда.

Когато наближи края на пристанището, той забеляза човек и орк да водят оживен разговор. Това не предвещаваше нищо добро. Напоследък оживените разговори между хора и орки обикновено завършваха с насилие.

Той се приближи. Корабът на човека беше закотвен до този на орка в двете най-северни места на пристана. Мазълкранк разпозна орка — Клат, капитан на Ракнор, търговец, който превозваше стоката на стопаните в района на Рейзър Хил. Въпреки че не си спомняше името на човека, Мазълкранк знаеше, че корабът му е риболовен и че поради някаква странна причина бе кръстен Награда за усърдието. Мазълкранк така и не разбра аргументите на хората при даване на имена. Клат беше кръстил Ракнор на брат си, загинал в битка с Пламтящия легион, но той нямаше и бегла представа как Награда за усърдието може да се асоциира с нещо, още по-малко с риболов.

Размяната беше обичайна практика. В Калните блата на Калимдор, където хората се бяха заселили, земеделието не вървеше, докато уловът на риба беше добър. Същевременно Рейзър Хил беше доста дълбоко във вътрешността и риболовът не беше основно занимание — така че хората разменяха излишния си улов срещу излишъка от реколтата на орките.

— Няма да разменям с теб най-добрата си сьомга за този боклук!

Мазълкранк въздъхна. Явно търговията днес нямаше да бъде успешна.

Клат тропна с крак:

— Боклук ли? Ти лъжеш, малък подлец, това е най-добрата ни реколта!

— Лоша оценка за вашето земеделие — каза сухо човекът. — Тези плодове изглеждат така, все едно са стъпкани от огър; така и миришат.

— Няма да се оставя да бъда обиждан от човек!

Човекът се изпъна в цял ръст, при което стигна до раменете на орка.

— Не ти си обиденият в случая. Донесъл съм ти най-добрата си риба, а в замяна ми предлагаш дъното на варела.

— Твоята сьомга не става и за тор.

Твърде късно Мазълкранк забеляза, че човекът е въоръжен с нещо, което приличаше на двурък меч, докато Клат нямаше оръжие. Като се предполагаше, че човекът има опит в боравенето с меча, то предимството в ръста на Клат нямаше да има значение при евентуален двубой.

— А твоите плодове няма да ги ядат и прасетата!

— Страхливец!

При думите на Клат, Мазълкранк трепна. Страхливец беше най-голямата обида, която един орк можеше да произнесе.

— Долен зеленокож! Почти бях решил да…

Каквото и да беше решил да прави човекът, то вече нямаше значение, защото Клат го нападна. Човекът не успя да извади навреме двуръкия си меч и двамата се затъркаляха по пристана, като Клат заудря яростно с юмруци.

Докато се колебаеше как точно да прекрати кавгата, непосредствената му задача беше улеснена от появилия се човешки конвой. Трима охранители с метални ризници с обозначение, че са от войската на лейди Праудмуър, изскочиха от Награда за усърдието и отскубнаха Клат от капитана.

Но само трима човека не можеха да разубедят Клат. Той удари единия в корема, грабна втория и го запрати срещу третия.

Сега вече и от Ракнор наизлизаха орки, готови да се включат в свадата. Мазълкранк осъзна, че трябва да направи нещо, преди ситуацията да излезе от контрол.

Като вдигна своята пушка мрежа и надявайки се с цялата си душа и сърце да не му се наложи да я използва, той изкрещя:

— Добре, достатъчно! Престанете, и то веднага, или всички ще загазите, разбрахте ли?

Клат, който тъкмо се канеше да се нахвърли върху човешкия капитан, спря намясто. Неговата жертва с кръв, течаща от носа и устата, извика:

— Той ме нападна! — Гласът на човека звучеше странно вероятно в резултат на счупения му нос.

— Но ти си го заслужаваше, защото се отметна от думите си — просъска с насмешка Клат.

— Това не е причина да убиеш някого!

— Казах, престанете! — извика Мазълкранк, преди Клат да отговори. — И двамата сте арестувани. Или ще се усмирите, или ще ви разпарчетосам, без да ме е грижа. — Той погледна към воините орки и към човешките войници: — Това е територия на гоблините, което значи, че аз командвам тук, ясно ли е? Затова имате две възможности — да ми помогнете да вкарам тези двамата в кафеза, докато със случая се заеме арбитър, или да си вдигнете задниците от Рачет. Вие избирате.

Формално Мазълкранк беше прав. Той нарочно удебели гласа си, като се надяваше да придаде на думите си по-голяма тежест. Но също така знаеше, че по никакъв начин не може да ги спре, ако те решат да не му обръщат внимание и да продължат да се бият. Ако стреляше с пушката мрежа, само щеше да улови някой от коловете за привързване на животни или нещо подобно.

За негово облекчение един от хората каза:

— Ще направим както искаш.

Очевидно орките не искаха да им се припише обвинението, че точно те нарушават суверенитета на Рачет, и затова единият от тях бързо каза:

— И ние ще се подчиним.

Като поведе Клат и кървящия човек обратно към вътрешността, Мазълкранк се опита да нормализира дишането си, преди да започне да се задъхва. Той не беше пригоден за подобни емоции. Запита се за каква ли друга работа става. Определено вече беше загубил мотивация да работи като бияч.

 

 

Майор Дейвин беше толкова ядосан, че започна да скубе брадата си и трябваше да напрегне волята си да спре. Последния път, когато се ядоса така, отскубна цял сноп косми, което беше не само болезнено, но и в разрез с правилата за носене на униформата.

Причина за неговия гняв бе докладът на ефрейтор Рич, който бързо се беше завърнал от Рачет в Нортуоч.

— Наистина ли са арестували капитан Джок?

— Ако трябва да бъда откровен, да, сър — каза Рич, — те арестуваха и онзи орк, сър. Когато спорът се разгорещи, един от биячите гоблини се намеси.

— И ти си им позволил да арестуват Джок?

Рич замига:

— Нямах друг избор, сър. Рачет е под юрисдикцията на гоблините. Ние нямаме…

Дейвин поклати глава:

— Нямаме правомощия, знам, знам. — Той стана от стола си и започна да крачи из кабинета, отправяйки се първо към вратата. — Това е абсурдно. Ние не трябва да търпим такава идиотщина.

— Сър, не знам какво те ще…

— Орките стават все по-нахални. Да се опитват да ни мамят по този начин! — Той се обърна и закрачи към прозореца.

Кимайки бързо с глава, Рич каза:

— Това очевидно е така, сър. Плодовете които ни предлагаха, ами те просто бяха развалени, сър. Това си беше чиста обида. И освен това оркът нападна капитана. Без никаква причина.

Когато стигна до прозореца, майорът спря. Той се загледа навън към Голямо море. Вълните кротко се плискаха в пясъчния бряг. Пред него се разкриваше мирна и спокойна гледка, която — Дейвин знаеше — беше привидна.

— Положението вече е извън контрол. Ако орките продължават в същия дух, само въпрос на време е да започнем отново война.

— Не мисля, че това ще стане, сър. — Рич беше скептичен, но Дейвин разбираше нещата по-добре.

— О, ще стане, ефрейтор, за това може да си абсолютно сигурен. И с таурените и троловете на тяхна страна, те ще ни победят — освен ако не бъдем подготвени. — Той се обърна към вратата: — Редник!

Влезе редник Орейл. Както винаги, когато видя адютанта си, Дейвин въздъхна. Независимо колко пъти му бяха взимани проби, ризницата на младия редник винаги изглеждаше твърде голяма за него.

— Да, сър?

— Изпрати веднага съобщение на Терамор. Имаме нужда от подкрепления, колкото е възможно по-скоро.

— Да, сър, веднага, сър. — Орейл поздрави и напусна наблюдателницата, за да потърси гадателския камък, доставен от лейди Праудмуър за по-бърза връзка между Нортуоч и Терамор. Чрез него не можеха да се водят обстоятелствени разговори, но можеха да се изпращат съобщения.

Рич се почеса по бузата замислено:

— Ъъъ… сър, с цялото ми уважение, всичко това… дали това е наистина добра идея, сър?

— До голяма степен. — Дейвин отново седна на бюрото си. Сега, когато бе решил да действа, вече не изпитваше желание да скубе космите от брадата си. — Няма да позволя на зеленокожите негодници да ни заварят неподготвени.