Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (12)

Десет

Стров седя скрит в един от тъмните ъгли на кръчмата „Демънзбейн“ повече от час, преди брат му Мануел да влезе с четирима от своите колеги докери.

По нареждане на полковника Стров беше говорил с брат си за Горящото острие. Мануел му каза, че оттогава не е виждал човека, който се е опитал да го привлече, но последните няколко пъти, когато бил в „Демънзбейн“, той подочул един угоднически изглеждащ дребен рибар на име Маргоз да си мърмори на глас за Горящото острие след няколко царевични уискита. Стров се надяваше да се появи този подбудител, но Мануел продължаваше да твърди, че оттогава насам той не е стъпвал в „Демънзбейн“.

Мануел не бе особено добър в описването на хора. Най-доброто, което можа да измисли по отношение на Маргоз, беше угоднически, а тази дума подхождаше на половината от постоянната клиентела на кръчмата. Но брат му повтаряше, че може да посочи мъжа, ако го види отново, като обеща, че ще дойде в „Демънзбейн“, след като приключи със смяната си на доковете.

Стров пристигна рано, заемайки място в ъгъла, като се стремеше да остане незабележим и да наблюдава хората. Малко по-късно той реши, че не желае повече да посещава това заведение. Масата беше мръсна, а столът, на който седеше, се клатеше върху издутия, неравен и непометен под. Той изпи първото си питие — отвратителна водниста бира — на бара и никой не го попита дали не иска още. Стров се чудеше как при подобно отношение към клиентите си собственикът все още не е фалирал.

И на всичко отгоре демонски череп, закачен зад бара! Струваше му се, че това нещо се е вторачило право в него през цялото време. Въпреки това, като се замисли за него, той забеляза, че черепът притесняваше всички в кръчмата и ги караше да пият повече, така че явно бе единственото удачно бизнес решение в това мръсно и мрачно място.

Мануел влезе с група мъже, които подобно на него бяха груби и шумни и носеха само блузи без ръкави и широки памучни панталони. Братът на Стров заработваше ежедневната си прехрана, като товареше и разтоварваше корабите, хвърлили котва в пристанището, а после прекарваше повечето от времето си в игра на зарове или в тази кръчма. Тази дейност поставяше на изпитание единствено тялото и затова не представляваше интерес за Стров, но означаваше много за ненадарения с особен ум Мануел. По-големият брат на Стров не беше човек, който се замисля много-много за нещата. Дори военното обучение, което Стров премина, щеше да бъде твърде обременително за него. Мануел предпочиташе да вземе един сандък от едно място и да го постави на друго и всяка по-сложна задача — като например тънкостите на боя с мечове — му причиняваше главоболие.

Когато докерите нахълтаха в бара, Мануел каза:

— Намерете маса, момчета, аз поръчвам напитките.

— Първото питие от теб ли ще бъде? — попита един от колегите му и се ухили.

— Ако желаеш, ще делим по-късно. — Мануел се засмя и се запъти към бара. Стров забеляза, че брат му се клатушкаше под странен ъгъл и замалко не се сблъска с други двама, преди да застане на бара. — Добър вечер, Ерик — каза той на съдържателя. — Барманът само кимна. — Две бири, едно царевично уиски, едно вино и един глигански грог.

Стров се усмихна. Мануел имаше слабост към глиганския грог, който, разбира се, беше най-скъпата напитка в кръчмата. Това беше една от причините той все още да живее с родителите им, докато Стров отдавна имаше собствен дом.

— Както обикновено — каза Ерик. — Сега идвам.

След като Ерик тръгна да изпълнява поръчката, Мануел се обърна към мъжа до него. Той беше дошъл след Стров, но вече пресушаваше третото си царевично уиски.

— Ей — каза Мануел, — ти си Маргоз, нали? — Човекът само вдигна очи и загледа безизразно Мануел. — Ти си от хората на Горящото острие, нали? Преди време тук имаше един приятел, който търсеше нови попълнения. Ти си от тях, нали?

— Не знам за кво говориш. — Думите на Маргоз бяха толкова неразчленими, че едва ли можеха да се определят като думи. — Извини ме. — След това Маргоз стана от стола, падна на пода, пак стана, като отказваше помощ от Мануел, след което закрачи бавно и несигурно към вратата.

Миг по-късно, когато брат му го погледна и му кимна, Стров заряза отдавна изпразнената си халба и също излезе навън.

Калдъръмените улици, оформящи нещо като решетка между сградите на Терамор, бяха предназначени да предоставят сигурен терен за хората, ездитните коне и каруците, без опасност да потънат в калта на блатата, върху които беше изграден градът. Повечето хора ходеха по тях, вместо по боклука и тревата от двете им страни, което означаваше, че основните улици бяха достатъчно оживени, за да може Стров да следва Маргоз, без да бъде забелязан.

След като Маргоз се блъсна в четирима минувачи, двама от които всячески се опитаха да го избягнат, Стров констатира, че спокойно можеха да бъдат и сами на улицата. Той бе толкова пиян, че не би забелязал и змей.

Все пак Стров се стремеше да прилага стриктно това, на което го бяха обучили. Пазеше дистанция, движеше се встрани от целта и не я изпускаше от периферното си зрение.

Скоро стигнаха до малка кирпичена постройка близо до пристанището. Фактът, че къщата беше построена от най-евтиния материал, а не от дърво или камък, показваше, че в нея наистина живеят много бедни хора. Ако този Маргоз беше рибар, както смяташе Мануел, то очевидно беше калпав в занаята, защото трябваше да си съвсем схванат, за да не успееш като рибар на остров край брега на Голямо море. Близката помийна яма беше едва покрита и на Стров почти му призля от вонята на нечистотии.

Вероятно сградата беше построена като самостоятелна къща с четири стаи, но в момента всяка стая се даваше на отделен наемател. Маргоз влезе, а Стров зае позиция зад едно дърво от другата страна на пътя, точно срещу нея.

В три от стаите бяха запалени фенери. Четвъртата светна половин минута след влизането на Маргоз. Стров небрежно пресече пътя и застана близо до прозореца, като се престори, че ще пикае до стената. Не пропусна и да се препъне, приближавайки, за да може евентуален минувач да го сметне за пиян. Не беше толкова необичайно късно през нощта да се видят пияници, които се облекчават където им скимне.

От стаята на Маргоз Стров чу думите: Галтак Еред’наш. Ерид’наш бан галар. Ерид’наш хавик иртог. Галтак Ерид’наш.

Стров се сепна. Той не разпозна всичко, но първата и последната фраза бяха неща, които орките, нападнали ги при Нортуоч, произнасяха.

Доволен от себе си и паметта си, Стров продължи да подслушва.

След това цялото му лице се изкриви от отвращение при внезапно появилия се мирис на сяра. По принцип мирисът на сяра трябваше да бъде по-приятен или поне не толкова отвратителен, отколкото непреодолимата воня на помийната яма. Но имаше нещо гнило — нещо зловещо — в този мирис. Думите на Маргоз бяха прозвучали като заклинание, а сега и това. Не ставаше дума само за магия. Стров можеше да се закълне в меча си, че това беше демонска магия.

— Ъм, съжалявам, сър, не исках да… — изрече Маргоз. — Да, разбирам, че не трябва да ви безпокоя с маловажни неща, но вече минаха месеци, сър, и аз съм все още в тази дупка. Просто искам да знам… — Още една пауза. — Значи това е важно за мен! И нещо повече, хората продължават да ми говорят, все едно мога да им помогна или да направя нещо.

Стров не успя да чуе ответните думи, което означаваше или че Маргоз е луд и говори на себе си — което Стров, трябваше да признае, беше възможно, особено като се имаше предвид неговото състояние, — или че те бяха предназначени само за ушите на Маргоз.

— Не знам за какво говорят. Никой не… — Още една пауза. — Е, как мога да знам това? Ъхъ? Нямам очи на гърба си!

Това, което Стров знаеше за демоните, беше само как да ги убива, но този странен еднопосочен разговор определено си миришеше на демон — и не само заради сярата.

Той закопча панталоните си. Вече разполагаше с достатъчно информация, за да докладва на полковник Лорена. Освен това не му харесваше идеята да стои толкова близо до демон.

Обръщайки се назад, се озова в непрогледна тъмнина.

— Какво по…? — Той се завъртя още веднъж, но и зад него имаше само тъмнина. Терамор беше изчезнал напълно.

Аз не обичам шпиони.

Стров не чу така гласа, по-скоро го почувства с костите си. Сякаш някой бе пришил клепачите му. Очите му бяха отворени, а той не виждаше нищо.

Не, не само зрението му бе изчезнало. Тъмнината беше погълнала всичките му сетива. Той не чуваше вече шума на Терамор, нито усещаше вкуса на соления въздух, нито чувстваше бриза, който духаше откъм Голямо море.

Единственото, което усещаше сега, беше мирисът на сяра.

Защо шпионираш моето протеже?

Стров не отговори. Не беше сигурен, че може да говори, а дори и да можеше, никога не би дал информация на такова същество.

Нямам време да си играя с теб. Изглежда, ти просто трябва да умреш.

Тъмнината се стовари върху Стров. Неговото тяло започна да изстива, кръвта във вените му замръзна, умът му закрещя във внезапна, ужасяваща агония.

Последната мисъл, която споходи Стров, беше надеждата, че Мануел няма да профука цялата му пенсия за глигански грог…