Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (11)

Девет

В продължение на много години Рексар, последният от рода Мок’Натал, преброди континента Калимдор сам, без да се брои компанията на голямата кафява мечка Миша. Роден от смесен брак между орка и огър, подобно на повечето представители на своя вече несъществуващ клан, той беше израсъл омерзен от караниците, жестокостта, безкрайната война, които характеризираха това, което другите наричаха цивилизация. В действителност Рексар виждаше повече цивилизованост в себеподобните на Миша или вълците от Уинтърспринг^[1], отколкото в градовете на хората, джуджетата, елфите и троловете, които обезобразяваха пейзажа.

Не, Рексар предпочиташе да се скита, като се изхранва от земята, и да не бъде отговорен пред никого. Ако някога много рядко почувстваше подтик да нарече някое място свой дом, той знаеше, че има такъв в Дуротар. По време на основаването на оркската нация, Рексар се бе притекъл на помощ на един умиращ орк, който имаше задачата да занесе съобщение на Трал. Изпълнявайки последното желание на воина, Рексар беше занесъл на Трал известието, като се установи сред орките, които се бяха върнали към начина си на живот, преди Гул’дан и Сенчестият съвет да унищожат великия някога народ.

Но независимо че Рексар имаше честта да нарича Трал другар, независимо че се закле във вярност към него и че беше щастлив да изпълнява клетвата си, помагайки на орките срещу измяната на адмирал Праудмуър, в крайна сметка той предпочиташе да скита. Дори и велика нация като Дуротар разполагаше с градове и селища, и ред. Рексар беше роден за хаоса на дивия свят.

Без предупреждение, Миша се втурна да бяга.

Колебаейки се само за миг, Рексар последва другаря си. Разбира се, той не можеше да поддържа галопиращия бяг на четирикракото животно, но силните му крака на мелез му позволяваха да не го изпуска от очи. Миша не би се отделил от другаря си без сериозно основание.

Намираха се в район, обрасъл с висока трева близо до брега. Въпреки че на по-дребни създания подобен терен би се сторил труден за преминаване, за Рексар и Миша буйната трева не представляваше препятствие.

Само след минута мечката спря и зарови с муцуна в стръковете, избуяли на височината на раменете. Рексар забави ход и постави ръка на дръжката на една от секирите, привързани на гърба му.

Миша беше подушила тялото на мъртъв орк, чиято кръв беше напоила корените на тревата.

Рексар отпусна ръце и поклати глава:

— Загинал воин. Жалко! Бил е сам, без да могат другарите му да му помогнат в битката.

Още преди скитникът мелез да реши да отправи душата на смелия орк в покой, чу шепот.

— Не… умрял… още…

Миша нададе вой, сякаш беше изненадана, че оркът може да говори. Като се наведе по-близо до това, което смяташе за труп, Рексар забеляза, че оркът е едноок. Празната очна кухина беше зараснала, така че раната не беше нанесена от същата ръка или ръце, които сега го бяха довършили.

— Горящо… острие… трябва… стигна… до… Оргримар. Трал… предупреден. Горящо… острие…

Рексар не се досещаше защо е толкова важно едно острие, което гори, но явно този воин все още се бореше за живота си само защото трябваше да предаде важна информация на Трал. Спомняйки си клетвата, която беше дал на военачалника, мелезът попита:

— Как се казваш?

— Бай… Байрок.

— Не се безпокой, благородни Байрок. Аз съм Рексар от Мок’Натал и се кълна пред теб, че с Миша ще се погрижим да те пренесем до Оргримар, за да предадеш предупреждението си на военачалника.

— Рексар… ти… си познат… на мен… Ние… трябва… трябва бързо…

Мелезът не можеше да каже същото за този Байрок, но това нямаше значение. С нежност, която рядко имаше повод да прояви, той вдигна кървящото тяло и го положи върху широкия гръб на Миша. Мечката понесе товара без съпротива. Реално никога не се бяха вричали във вярност, но връзката между Рексар и Миша беше нерушима. Ако Рексар искаше нещо, Миша го правеше.

Без повече думи те се насочиха на запад към Оргримар.

 

 

Първия път, когато Рексар беше отишъл в Оргримар, градът все още се строеше. Наоколо кипеше труд. Орките издигаха сгради, разчистваха пътища и превръщаха суровата пустош на Калимдор в свой дом.

Сега тази дейност беше приключила, но през портите се виждаха десетки орки, заети с ежедневните си занимания. Въпреки че всичко това нямаше нищо общо с неговата представа за цивилизация, Рексар действително изпитваше гордост и радост от това, което виждаше. Откакто се беше появил на този свят, народът на майка му бе или прокълнато оръжие на демоничните господари на Гул’дан, или жалък роб на своите човешки врагове. И ако орките трябваше да живеят в този свят, то по-добре беше това да става по техни правила.

Три от страните на града бяха защитени от хълмове. На четвъртата бе издигната масивна каменна стена. Укрепена с огромни дървени трупи, стената беше прекъсната единствено от голяма дървена порта, в момента отворена, и две дървени стражеви кули. Отгоре й имаше бойници и изострени колове, които не позволяваха на евентуални нападатели да щурмуват портата. На двете кули се вееше пурпурният флаг на Ордата.

Това представляваше според Рексар страховита гледка, подходяща за дома на най-силните воини в света.

Един пазач, въоръжен с копие, се появи на портата.

— Кой е там?

— Аз съм Рексар, последният потомък на Мок’Натал. Водя Байрок, който е ранен и носи съобщение за военачалник Трал.

Пазачът се намръщи и погледна към една от стражевите кули. Воинът, разположен там, извика:

— Всичко е наред, аз познавам и него, и неговата мечка. Във всеки случай познавам тази маска на вълча глава. Той е приятел на военачалника. Пускай го! — Рексар носеше изтърбушената глава на вълк, който беше убил. Тя предпазваше главата му и всяваше страх у враговете му.

Удовлетворен от това, пазачът се отдръпна настрана, като позволи на мелеза, Миша и товара на мечката да влязат в Оргримар.

Оркският град беше издигнат в голямо дефиле. Преминавайки от Долината на честта, където беше издигната портата, към Долината на мъдростта, където беше разположена тронната зала на Трал, Рексар беше едновременно очарован и ужасен. Очарован, че орките бяха постигнали толкова много само за три лета. Ужасен, че това беше още един град в свят, в който вече имаше достатъчно от тях.

По средата на пътя към Долината на мъдростта пред него се изпречи познатият силует на среден на ръст орк — Назгрел, шефът на охраната на Трал, придружен от четирима от своите подчинени.

— Поздрави, последни потомък на Мок’Натал. Мина много време.

От уважение Рексар махна маската от главата си.

— Откакто не съм те виждал, Назгрел — да; откакто не съм бил в града — не. Ала аз съм дал клетва на Трал и не бих оставил този благороден воин да умре в тревата.

Назгрел кимна:

— Дойдохме да те придружим — и шаманът също беше повикан, за да се погрижи за Байрок, — както и да освободим Миша от нейния товар.

След жест от Назгрел, двама от охранителите вдигнаха кървящото тяло на Байрок от гърба на Миша. Мечката заръмжа страховито, но след като погледна Рексар, отстъпи.

Те продължиха по дългите и виещи се пътища на Оргримар към голямата шестоъгълна сграда в далечния край на Долината на мъдростта. Трал го очакваше в тронната зала, която се стори на Рексар студена като Фростсейбър Рок. Трал седеше на трона си, съсухреният шаман Калтар беше застанал прав от едната му страна, а от другата стоеше орк, когото Рексар не познаваше. Когато охранителите положиха Байрок на пода пред трона, Калтар отиде и коленичи до воина.

Треперейки леко, Рексар поздрави военачалника:

— Приеми поздравите ми, военачалник на Ордата.

Трал се усмихна:

— Радвам се да те видя отново, приятелю мой. Надявам се, че не само необходимостта да донесеш един пребит до смърт мой войн, може да те доведе отново пред портите на Оргримар.

— Не ми е присъщо да живея сред граждани, военачалник — както много добре знаеш.

— Наистина, знам. Все пак ти отново ни свърши голяма услуга. — Трал се обърна към шамана: — Как е той?

— Ще оживее — много е силен. А и иска да говори.

— Може ли? — попита Трал.

Калтар подсмръкна:

— Не съвсем, но се съмнявам, че ще ми позволи да го лекувам истински, докато не говори.

— Аз трябва… се изправя… Помогни ми, шаман — простена Байрок. Изглеждаше по-добре, отколкото преди — проснат сред тревата.

Със силна въздишка съсухреният орк подкани охранителите на Назгрел и те помогнаха на Байрок да седне.

Мъчително, на пресекулки, като многократно спираше да си поеме дъх, Байрок разказа какво му се е случило. Рексар не знаеше нищо за Горящото острие, но другите явно знаеха — това беше стар оркски клан.

— Не може да са те — каза оркът, когото мелезът не познаваше.

— Наистина изглежда невероятно, Бъркс — каза Трал, — но ако техният знак е същият…

Бъркс поклати глава:

— Може да е съвпадение, но не вярвам. Освен това чувам слухове за човешки култ, който се заражда в Терамор. Нарича се Огненият меч. Може би някой от поклонниците му е държал орки като роби, научил е от тях за символа и си го е присвоил за собствените си нужди.

Назгрел кимна:

— И аз чух подобни слухове, военачалник.

— Моите уважения — каза Калтар. — Трябва да лекувам този мъж. Той изпълни задължението си и сега трябва да го изведа от тази невероятно студена стая и да го лекувам.

— Разбира се. — Трал кимна и съпроводени от стария шаман, охранителите изнесоха Байрок от тронната зала. След това Трал стана от трона, покрит с животинска кожа, и започна да крачи наоколо. — Какво знаеш за този Огнен меч, Назгрел?

Назгрел вдигна рамене:

— Много малко: хора, които се събират по домовете си и обсъждат разни неща.

Бъркс се усмихна подигравателно:

— Да седят и да говорят са дейности, с които хората се справят доста добре.

— Но ако са достатъчно нагли да нападнат орк в границите на Дуротар — добави Назгрел, — то значи са станали много по-силни, отколкото си мислим.

— Трябва да отговорим — възкликна Бъркс. — Въпрос на време е хората да ни нападнат.

Рексар счете това за крайност:

— Ще осъдите цяла една раса заради постъпката на шестима от нея?

— Те не биха се поколебали и за миг да извършат същото с нас — каза Бъркс. — И ако това не са същите, които откраднаха нашата дървесина и които стояха безучастни и не направиха нищо, докато оркските търговци се сражаваха с пиратите, значи са много повече от шест души.

Трал се обърна към Бъркс:

— Терамор е наш съюзник, Бъркс. Джейна не би позволила на своите да завоюват наша територия.

— Тя може да няма контрол над тях — каза Назгрел. — Независимо от нейната сила, независимо от всичко, заради което тя заслужи нашето уважение, тя е просто една жена.

Рексар смяташе Джейна Праудмуър за единственото достойно човешко същество, което беше срещал. Когато се изправи пред избора да вземе страната на баща си — нейна собствена плът и кръв — или да изпълни обещанието си към един орк, тя избра второто. Този избор предотврати унищожението на Дуротар, преди да бъде доизграден.

— Лейди Праудмуър — заяви той — ще направи това, което трябва.

Клатейки глава, Бъркс каза:

— Твоята увереност е трогателна, Мок’Натал, но неуместна. Наистина ли вярваш, че една жена може да промени десетилетия на човешко зло? Те се биеха с нас, убиваха ни, заробваха ни! Смяташ ли, че това ще се промени само защото една личност казва така?

— Орките се промениха, защото една личност каза така — отвърна спокойно Рексар. — И тази личност стои сега пред теб в качеството си на военачалник. Имаш ли съмнения в него?

При това Бъркс отстъпи:

— Разбира се, че не. Но…

Трал обаче явно беше взел решение. Той седна отново на трона, отказвайки да изслуша Бъркс докрай:

— Зная на какво е способна Джейна и познавам сърцето й. Тя няма да ни предаде, а ако има пепелянки около нея, Ордата и най-могъщият магьосник на континента заедно ще се справят с това. Когато тя приключи с гръмотевичните гущери, аз ще говоря с нея за този Огнен меч. — Той се извърна и погледна право към Бъркс: — Това, което няма да направим, е да плюем на думата си и да нападнем. Ясно ли е?

— Да, военачалник.