Кийт Р. А. Декандидо
Кръгът на омразата (10)

Осем

Лорена беше въведена в кабинета на лейди Праудмуър от Дюри, тази лунатична старица, която ръководеше делата на лейди, за да установи, че помещението е празно.

Като се завъртя към Дюри, която надвишаваше с цяла глава, Лорена попита:

— Къде е тя?

— Скоро ще се върне, престани да беснееш. Вече час откакто е на среща с този военачалник на орките — трябва да се върне всеки момент.

Лорена се намръщи:

— Тя е на среща с Трал?

Като постави ръка на устата ри, Дюри прошепна:

— О, драга, не трябваше да ти казвам. Просто забрави, че изобщо съм го споменала, моля те, драга?

Полковникът не каза нищо, вместо това изкриви квадратното си лице в гримаса, недвусмислено показваща, че старицата трябва да изчезне от кабинета.

Което беше реализирано доста успешно, защото Дюри изхвръкна навън с очила, свлекли се на носа й.

Момент по-късно влезе Кристоф:

— Полковник, Дюри каза, че имате нещо да докладвате.

Лорена погледна шамбелана. Подобно на старата жена, Кристоф беше необходимо зло — в края на краищата народът не се управляваше само от военни. Един от първите уроци, които баща й и братята й дадоха, беше да се отнася добре с чиновниците. Това бяха хората, които поддържаха дадена система в действие и движеха нещата в много по-голяма степен от всякакви високопоставени служители.

Дюри я беше раздразнила толкова много, че нарочно не приложи този съвет, но Кристоф беше дясната ръка на лейди. Така че Лорена загърби силната си неприязън и насила се усмихна:

— Да, шамбелан, имам да докладвам на лейди, което и ще направя веднага щом пристигне.

Кристоф също се усмихна и това беше най-безчестната усмивка, която Лорена някога беше виждала, въпреки че беше прекарала години, охранявайки кулата в Кул Тирас. Тя беше предназначена да обезоръжи евентуалното ожесточено съперничество.

— Може да докладвате на мен и ви уверявам, че ще предам всичко на лейди Праудмуър.

— Предпочитам аз самата да изчакам милейди, сър, ако нямате нищо против.

— Тя е далеч по служебна работа. — Кристоф рязко въздъхна. — Може би ще се забави известно време.

Удостоявайки шамбелана със същата безчестна усмивка, жената полковник натърти:

— Лейди е магьосник — когато си свърши работата, тя ще се върне за секунди. А и тя пожела да докладвам само на нея.

— Полковник…

Каквото и да имаше да казва Кристоф, то беше заглушено от силен пукащ звук и от светкавица, която извести пристигането на лейди Праудмуър.

Жената полковник винаги беше смятала, че по нея няма какво толкова да се гледа, но беше научила също, че магьосниците не съдят за нещата по външния им вид. Лорена беше прекарала целия си живот, стараейки се максимално да изглежда като мъж — подстригваше се късо, не ползваше грим, носеше бельо, което прикриваше гърдите й, — но въпреки това често беше отпращана, защото е просто жена. Лорена се чудеше как тази дребна, бледа жена със златната си коса и дълбоки сини очи успява да спечели уважението на толкова много хора.

Лорена предполагаше, че е донякъде заради начина, по който се държеше. Тя изглеждаше най-високата фигура във всяка стая, в която присъстваше, макар и често да беше най-ниска на ръст. Нейните дрехи обикновено бяха в бяло: ботуши, блуза, панталони, мантия. И за най-голяма почуда облеклото й винаги оставаше блестящо бяло. Всеки войник отделяше по цяла седмица, за да поддържа чиста бялата подплата на металната си ризница, докато облеклото на лейди Праудмуър почти грееше.

Лорена предполагаше, че това е страничен ефект от живота на могъщ магьосник.

— Полковник, вие се върнахте — проговори лейди Праудмуър, сякаш е била непрекъснато в стаята. — Моля докладвайте.

Бързо и накратко Лорена разказа на лейди и на шамбелана каквото тя и нейните хора бяха научили в Нортуоч.

Кристоф присви тънките си устни:

— Не съм чувал нищо за това Горящо острие.

— Но аз съм. — Лейди отметна назад качулката си, като остави златните й къдрици да се разпилеят свободно, седна на бюрото си, докато Лорена докладваше, и постави пръст на брадичката си. — Имаше оркски клан с това име, но той беше унищожен. И някои от елитната гвардия го споменаха, когато минаваха оттук.

Лорена не хареса подобна нотка. Едно беше Стров да е чул за това, но ако слуховете за тази организация бяха стигнали и до личната охрана на лейди, то нещо наистина не беше наред:

— Това бяха орки, госпожо, в това съм убедена.

— Или са направили така, че да изглеждат като орки — каза лейди Праудмуър. — Явно са използвали магия — което е достатъчно обезпокояващо — и следователно могат умишлено да се преправят. В крайна сметка непредизвикано нападение срещу войници от страна на орките би застрашило нашия съюз.

— Възможно е и — каза Кристоф — това да са оркски пропагандатори, които използват изчезналия клан за свои собствени цели.

Лорена поклати глава:

— Това не обяснява как братът на редник Стров е дочул за тях в тераморска кръчма.

Лейди кимна и като че ли се вглъби, сякаш бе забравила, че има други в стаята. Лорена познаваше малцина магьосници от нейното време, но всички те имаха навика да пътешестват мислено.

Все пак, за разлика от тези други магьосници, на които често се налагаше да ги ударят по главата, за да обърнат внимание на света около тях, лейди Праудмуър успяваше сама да се върне в реалността. Направи го и сега и се изправи:

— Полковник, искам да проучите това Горящо острие. Ние трябва да знаем кои са те, как действат, особено ако използват магия. Ако те разполагат с попълнения от орки, защо се опитват да примамват и хора? Проучете всичко в детайли, Лорена, използвайте всеки, от когото имате нужда.

Лорена се изпъна:

— Слушам, госпожо!

— Кристоф, боя се, че трябва да тръгна незабавно. Гръмотевичните гущери са избягали от Тъндър Ридж и сега застрашават Драйгълч.

Мръщейки се, шамбеланът каза:

— Не виждам как това засяга нас — или вас.

— Част от гората, която задържа гущерите на хребета, е изсечена. Това не е работа на орки.

— Защо сте толкова сигурна? — попита Кристоф невярващо.

Лорена се почувства като идиот от тъпия въпрос на шамбелана.

— Просто не е възможно да са били орки. — Осъзнавайки, че се намесва, без да има право, тя стрелна с поглед лейди Праудмуър: — Извинете, госпожо.

Лейди се усмихна:

— Няма значение. Моля продължете.

Като погледна отново Кристоф, Лорена продължи:

— Дори и да са прокълнати от Пламтящия легион, орките никога не биха извършили подобно нещо. Винаги са боготворели земята по начин, който, честно казано, граничи с психоза.

Лейди Праудмуър се засмя:

— В действителност бих казала, че това, което граничи с психоза, е човешката склонност да се вреди на природата, но становището на полковника е правилно. Орките просто не са способни да извършат това, особено като се има предвид какво биха им причинили гръмотевичните гущери. Така остават троловете, които преминаха под управлението на Трал, гоблините, които са неутрални, и ние — съюзниците на Дуротар — въздъхна тя. — Освен това няма и следа от отсечения дървен материал. Явно е бил транспортиран, но не е забелязан конвой нито по въздух, нито по суша. Което значи — магия.

Объркана от всичко това, Лорена попита:

— Госпожо, вярвате ли, че Горящото острие има нещо общо с това?

— След вашия доклад, полковник, съм склонна да мисля така.

Кристоф кръстоса дългите си ръце пред слабите си гърди:

— Не виждам защо това налага да напускате Терамор.

— Обещах на Трал да проуча въпроса лично — усмихна се тя кисело. — В момента аз съм най-големият заподозрян за това дело, тъй като отсичането на дърветата и телепортирането им някъде в Калимдор е напълно по възможностите ми. Най-добрият начин да докажа невинността си е самата аз да науча истината.

— Сещам се и за други начини — каза Кристоф раздразнено.

Лейди Праудмуър заобиколи бюрото и застана лице в лице със своя шамбелан:

— Има и друга причина. Много е възможно тук да е в ход магия, и то мощна. Ако на Калимдор съществува магия с голяма сила, аз искам да знам кой я владее и да науча защо въпросният магьосник се крие.

— В случай че има магия. — Кристоф прозвуча толкова сприхаво, че на Лорена отчаяно й се прииска да го удари. След това обаче той отрони дълбока въздишка и разтвори ръце: — Все пак предполагам, това е основателна загриженост. Най-малко следва да бъде проучено. Оттеглям възраженията си.

Лейди каза студено:

— Много се радвам, че одобрявате, Кристоф. — Тя се върна на бюрото си, тършувайки из купчината свитъци. — Заминавам утре сутринта. Кристоф, вие ще поемете нещата, докато отсъствам, защото не зная колко време ще ми трябва. Упълномощавам ви да действате от мое име, докато се върна. — Обръщайки се към Лорена, тя добави: — Добър улов, полковник. И двамата сте свободни.

Лорена поздрави отново, обърна се на пети и излезе. Докато го правеше, чу Кристоф да мърмори нещо, но лейди го прекъсна:

— Казах свободен сте, шамбелан.

— Разбира се, госпожо.

Полковникът се усмихна на нацупения глас на шамбелана.

 

 

Имаше моменти, когато Джейна Праудмуър действително мразеше да бъде права.

Да греши не беше нещо, което я притесняваше и в повечето случаи тя винеше Антонидас. Нейният учител й беше втълпявал от самото начало на обучението й, че най-големият грях, който един магьосник може да извърши, е надменността.

— С толкова голяма мощ в твое владение — буквално на върха на пръстите ти — е лесно да се изкушиш и да си помислиш, че си всемогъщ — беше казал старият магьосник. — Всъщност толкова е лесно, че повечето магьосници се поддават. Това е една от причините да сме толкова отегчителни. — Последното беше казано с лека усмивка.

— Вие, въпреки това не сте такъв, нали? — попита Джейна.

— Напротив, най-редовно — беше отговорът на магьосника. — Номерът е да откриеш недостатъка в себе си и да положиш усилия да го поправиш. — След това учителят й разказа за магьосници от миналото, като Игуен и Медив, последните двама Пазители на Тирисфал, чиято надменност станала причина за тяхното падение. Години по-късно Джейна щеше да работи заедно с Медив и да се убеди, че поне той се беше поправил. Неговата майка Игуен не бе успяла. Първата жена Пазител, личността, от която Джейна се беше възхищавала през по-голяма част от живота си, си бе повярвала, че е победила Сарджерас. Всъщност тя беше разрушила само въплъщението му и беше допуснала демонът да се всели в душата й и да се крие там с векове. И когато Игуен бе родила Медив, Сарджерас се бе вселил в него. Медив беше проводникът на нашествието на Сарджерас и причината за присъствието на орките в този свят. И всичко това само защото Игуен беше достатъчно самонадеяна, за да повярва, че е победила Сарджерас сама.

Джейна беше приела тези думи присърце и винаги се съмняваше в собствената си увереност. Тя все още се възхищаваше на Игуен — ако тя не беше проправила пътя, единствената реакция на опитите на Джейна да учи магьосничество щеше да бъде смях, вместо допускащия колебания скептицизъм, с който беше посрещната. И тя беше въздействала на Антонидас.

Понякога тази неувереност работеше против нея. Тя не беше послушала инстинкта си, че Артас шикалкави доста повече време, отколкото е разумно, имайки предвид произхода му, и все още се чудеше дали нещата щяха да бъдат различни, ако беше действала по-експедитивно. Но това й бе послужило за урок и я направи — надяваше се — мъдър водач на народа на Терамор.

Когато Трал й разказа за унищожаването на част от гората, която обграждаше Тъндър Ридж, тя веднага разбра, че е действала мощна магия, и все пак се надяваше да греши.

Оказа се напразна надежда. От кабинета си в Терамор тя се телепортира направо във въпросната гора и щом се материализира, подуши магията. Дори и без магическите си способности, тя щеше да разбере, че тук е действала магия. Пред нея, докъдето поглед стига — чак до възвишението, което водеше надолу към хребета, — се простираха пънове на отрязани дървета. Горната им част беше абсолютно гладка — сякаш гигантски трион беше прерязал всички наведнъж. Всички разрези бяха идеално равни, без цепене и чупене — на педя от земята до един. И това можеше да се обясни единствено с магия.

Джейна познаваше повечето живи магове. Малцината освен нея, способни на това, не се намираха на Калимдор. Нещо повече, тази магия не приличаше на никоя, която тя познаваше. Всеки магьосник владееше по различен начин магическите сили и ако човек беше достатъчно чувствителен, той можеше да усети разликата. Този магьосник не приличаше на никой, който Джейна познаваше. А това означаваше, че вероятно си имаха работа с демонска магия, от която винаги й се гадеше. Разбира се, гаденето не означаваше задължително демонска магия, въпреки че мирисът на заклинанията на Пламтящия легион винаги я разболяваше. Но точно така й подействаха и магиите на Кел’Тузад, когато Антонидас я запозна с тях през третата година от чиракуването й, когато архимагът беше един от най-добрите магове в Кирин Тор (доста преди да се захване с черна магия и да стане слуга на крал Лич). А в случая причината за разрушението беше не по-малко важна, отколкото нейните последствия: сега гръмотевичните гущери вилнееха на свобода из Драйгълч, че и извън него. Трябваше й пусто място, далеч от стопанствата и градовете на орките. И ако знаеше такова, щеше да ги прехвърли там.

Джейна посегна под мантията си и извади картата — едно от двете неща, които беше взела от разхвърляното си бюро. Имаше и решение. Смяташе, че платото Блейдскар^[1] ще е идеално за нов дом на гущерите. Разположено в южната част на Дуротар, право на изток от Рачет, платото беше отдалечено и отделено от останалата част на Дуротар с планини, които гръмотевичните гущери нямаше да могат да преодолеят. Освен това районът беше изпъстрен с пасища, където да препускат на воля, и планински поток — почти толкова голям, колкото реката, която използваха в Тъндър Ридж. Там и гущерите щяха да бъдат в безопасност, както и населението на Дуротар.

Първоначалното й намерение беше да ги премести и по-далеч — например във Фералас, от другата страна на континента, — но дори способностите на Джейна не бяха безгранични. Да телепортира дотам себе си и стотиците гръмотевични гущери беше повече от това, което можеше да направи на подобно разстояние.

После тя извади изпод мантията си другата вещ — свитък, съдържащ заклинание, което щеше да й даде възможност да установи контакт с ума на всеки гръмотевичен гущер на континента. Тя произнесе заклинанието и сетивата й напуснаха тялото. За разлика от повечето влечуги гръмотевичните гущери имаха стаден инстинкт, подобен на този на едрия рогат добитък. Повечето от тях се движеха на групи, дори и след като напуснаха дома си. Разбира се, тя откри мнозинството от тях край реката, преминаваща през Драйгълч. Точно в този момент те почиваха, което облекчаваше значително задачата й. При гръмотевичните гущери нямаше средно положение — или стояха спокойно, или стремглаво препускаха. Телепортирането им по време на бяг щеше да бъде доста проблематично. Все пак тя предпочиташе да не нарушава привичките им повече от необходимото, така че беше доволна, че ги намира спокойни.

Според повечето свитъци, които можеха да се намерят по темата, задачата на заклинателя да включи всички без себе си в магията на телепортирането изискваше визуален контакт. Обаче Антонидас беше обяснил на Джейна, че това може да бъде изпълнено и ако човек се намира в така наречения умствен контакт. Той изискваше магът да достигне до съзнанието на всеки, който искаше да бъде телепортиран. Това беше по-рискованият метод, защото имаше много същества, чиито умове бяха трудни или опасни за достигане. Маговете и демоните притежаваха защита от чужда интервенция в съзнанието, дори и някой с особено силна воля би могъл да противостои. Но не и гръмотевичните гущери. В този момент техните мозъци бяха заети с три неща: ядене, пиене и спане. Като се изключи любовният период и се добави и бързото бягане, с тези дейности по принцип се изчерпваше всичко, което занимаваше ума на гръмотевичния гущер.

Все пак изминаха няколко часа, преди застаналата в изсечената гора Джейна да успее да достигне с ума си всеки гръмотевичен гущер в Драйгълч, както и единичните скитащи животни, които се бяха насочили към Рейзър Хил.

Трева. Вода. Затвори очи. Почивай. Поглъщай. Дъвчи. Глътни. Сръбни. Спи. Дишай…

Наистина моделът на мисли на гущерите не беше сложен, но те бяха стотици и тя установи, че е обзета от тяхната инстинктивна нужда да ядат, пият и спят. За момент се почувства накрая на силите си.

Скърцайки със зъби, тя наложи собствената си воля над тази на стотиците гущери. Сетне започна да произнася заклинанието.

Болка! Разкъсваща, нажежена до бяло болка прониза черепа на Джейна веднага щом произнесе последната сричка на заклинанието. Опустошената гора се стопи, но почти незабавно възвърна формата си. А режещата болка премина като бръснач през лявото коляно на Джейна и едва тогава тя разбра, че се е строполила на земята, а коляното й се беше ударило в близкия пън.

Болка. Боли. Боли. Боли. Бягай. Бягай. Бягай. Бягай. Бягай. Няма повече болка. Бягай, Няма болка.

Плувнала в пот, Джейна едва устоя на подтика да се втурне през гората. Нещо се случи с магията за телепортиране, но Джейна нямаше време да установи какво точно, защото болката, която почувства при блокирането на магията й, се пренесе върху гръмотевичните гущери чрез тяхната мисловна връзка. В момента връзката действаше за привеждането им във фаза за препускане и тя трябваше да ги спре, преди отново да хукнат през Драйгълч.

Целият й инстинкт крещеше да прекъсне връзката, защото задържането на импулсите на вече възбудените гущери беше като опит да се спре приливът на океана с метла. Но единственият начин те да бъдат успокоени, беше пак самата връзка. Като затвори очи и се опита да запази концентрация, тя изрече заклинанието, за което Антонидас казваше, че е създадено за укротяване на диви коне. Стискайки юмруци толкова силно, че под ноктите й покапа кръв, тя вложи цялата си сила.

Миг по-късно всички гущери бяха заспали. Джейна едва успя да прекъсне връзката, преди самата тя да попадне в капана й. Беше изчерпана.

Крайниците я боляха, а клепачите й бяха натежали. Магиите за телепортиране изстискваха организма й при най-добрите обстоятелства, а неуспешният първи опит и обемът на товара, който се опитваше да премести, превърнаха тези обстоятелства в крайно неблагоприятни. Единственото, за което мечтаеше, бе да легне на земята и да се присъедини към гущерите в техния сън, но не можеше да си го позволи. Магията щеше да издържи не повече от шест часа, дори и по-малко, и тя трябваше да установи какво в Блейдскар й попречи първия път.

Тя седна, кръстоса краката си, отпусна ръце встрани и установи контрол над дишането си. После отново изведе сетивата си навън, този път към района на Блейдскар — към малкото пространство в центъра на планинската местност.

И успя да намери това, което търсеше.

Някой беше поставил защити около цялото плато. От такова разстояние Джейна не можеше да определи точно вида на използваната магия, но защитите бяха мощни и можеха да блокират магии за телепортиране, като пазят всичко зад тях непокътнато.

Джейна понечи да започне магия за телепортиране, което щеше да я отведе в Блейдскар, но се сети за нещо. Протегна ръка към малкия пакет, прикрепен към пояса й, и извади парче пастърма. Друг от най-ранните уроци на Антонидас й напомни, че магията изтощава тялото, а единственият начин то да се възстанови е, като се консумира храна. „Много магьосници — беше казал той — се проваляха, защото, прехласнати в изучаването на чудесата на магията, забравяха да се хранят“.

Въпреки че челюстите я боляха при дъвченето на твърдото сухо месо, Джейна усети приток на енергия и направи магията, която щеше да я отнесе непосредствено пред защитите около платото.

Единственият недостатък на идеята да хапне преди телепортиране бе фактът, че къркоренето в стомаха, което обикновено чувстваше като страничен ефект от магията, се усилваше при наличието на все още несмляната храна в корема й. Но тя превъзмогна гаденето, стисна зъби и се материализира на стръмния склон, който повече или по-малко поставяше началото на платото. Под нея и зад нея имаше остри скали. Отпред се простираха стръмни пасбища. Почти беше невъзможно да се изправиш.

Разбира се, защитите бяха невидими, но независимо от това Джейна ги чувстваше. Не бяха особено силни. Не беше и нужно да са други. Ако защитите трябваше да предпазват някого или нещо — какъвто явно бе случаят, — трябваше да се поддържат в слаб или в среден режим. Ако бяха прекалено силни, щяха да привличат като фар всеки маг на континента.

А във въздуха наоколо Джейна подуши и мириса на магията, с която бяха поставени защитите. За последен път го беше усетила в компанията на Медив по време на войната. Без съмнение — това беше магия от Тирисфал! Именно това бе интересното — предполагаше се, че всички Пазители са измрели, включително Медив, последният от тях.

Сега, като знаеше какво представляват, премахването на защитите беше въпрос на един-единствен жест. Джейна го направи, направи и магия за прикритие, за да може да се придвижва необезпокоявана, и тръгна да изследва платото.

В началото всичко беше както се очакваше — пасбища, осеяни с плод храсти и единични дървета. Откъм Голямо море задуха вятър и развя бялата мантия на Джейна. Далече над Тъндър Ридж беше облачно, но платото беше над пелената от облаци, така че тук беше ясно и слънчево. Джейна отметна качулката на мантията си назад, за да се наслади на слънцето, което галеше лицето й.

Скоро тя попадна на първия знак за нечие присъствие: някои от храстите бяха с наскоро откъснати плодове. Продължи да се изкачва и откри изграден кладенец и дърва за горене, струпани около него. От другата страна на високо дърво тя видя голяма колиба, а зад нея — отлично поддържана зеленчукова градина с прилежно засадени в стройни редици растения. Миг по-късно в полезрението й се появи жена. Тя беше боса и облечена само в овехтяла светлосиня ленена рокля. Когато се приближи до кладенеца, Джейна видя, че тя е необичайно висока за жена — със сигурност по-висока от самата Джейна. И въпреки изправеното й тяло и стабилната походка, определено беше стара. Бръчки покриваха лицето й, което все още пазеше белезите на някогашна красота. Жената имаше дълга бяла коса, прибрана с потъмняла сребърна диадема, и най-дълбоките зелени очи, които Джейна някога беше виждала. А единственото й украшение бе напуканият кехлибарен медальон, който носеше около врата си.

Внезапно само при мисълта, че знае коя е тази жена, косите на Джейна настръхнаха. Разбира се, те никога не бяха се виждали, но по време на обучението си беше чела свитъците, които описваха високия й ръст, русата й, прихваната само с една сребърна диадема коса и нейните очи. Никой не пропускаше да отбележи тези нефритени очи.

И ако това беше тя, защитите имаха своето обяснение. Но се предполагаше, че е починала много отдавна…

Жената постави ръце на бедрата си:

— Знам, че си тук, така че може да не хабиш магията за прикритие. — Тя поклати глава, приближи се до кладенеца и спусна кофата. — Честно казано, на нищо не ви учат вас, младите магове, днес. Виолетовата цитадела вече за нищо не става и това е истината.

Джейна свали прикритието. Жената не реагира. Чуваше се само скърцането на въжето.

— Казвам се лейди Джейна Праудмуър. Аз управлявам Терамор, града на хората на този континент.

— Браво на теб! Когато се върнеш в този Терамор, поработи още върху магията за прикритие. Със сегашната не можеш да се скриеш дори от копой с настинка.

Ровейки трескаво в спомените си, Джейна се убеди, че това не може да бъде друга жена, освен тази, за която си помисли, колкото и невъзможно да беше.

— Магна, за мен е чест да се запознаем. Мислех, че си…

— Умряла? — Жената изсумтя, като започна да дърпа обратно нагоре въжето, а вратът й се изпъна от усилието при вдигането на кофата, пълна с вода. — Аз съм мъртва, лейди Джейна Праудмуър от Терамор — или каквото е там, без значение. И не ми викай повече Магна. Това беше в друго време, на друго място и аз не съм вече тази жена.

— Титлата не е нещо, което се губи, Магна. Не мога да те наричам по друг начин.

— Глупости. Ако ще ме наричаш някак, викай ми на име. Наричай ме Игуен.