Аманда Стивънс
Седмата нощ (9)

Осма глава
Третата нощ

Пламъкът на свещта трептеше и осветяваше лицето на Ред само от едната страна, другата оставаше в сянка. Беше трудно да разгадая изражението му, но затова пък мълчанието му беше красноречиво. Най-после каза:

— Съжалявам, изразих се фигуративно, нищо повече.

Фигуративен израз или грешка, която може да се разтълкува по Фройд? Какво криеше Ред зад своята студена безразлична маска? Алчност? Амбиция? Или страст?

Той извърна глава и сянката от лицето му изчезна. Усмихна се замислено и тъжно.

— Нямах намерение да те разстройвам тази вечер. Реших, че трябва да ти изясня ситуацията. Според мен трябва да бъдеш особено предпазлива с Лорънс Крофърд.

— Беше любезен с мен и ме осведоми за много неща.

— Да, той умее да бъде учтив — съгласи се Ред, — когато поиска да постигне нещо.

„Когато един мъж преследва обикновено момиче като теб, Кристин, той винаги има задни мисли.“

Намекът на Ред не можеше да бъде по-ясен. Защо Лорънс Крофърд или който и да е друг мъж би бил любезен с мен, освен ако не иска да постигне нещо?

Това ме накара да си задам нов и интересен, да не кажа дори тревожен, въпрос. Защо Ред беше толкова мил с мен тази вечер? Какво искаше?

— Чувствам се някак отговорен за теб, докато Кристофър го няма — каза той. — Не бих искал да гледам как се възползва от теб безскрупулен човек като Лорънс Крофърд. Той има… съмнителна репутация по отношение на жените.

Погледнах го хладно.

— Знам какво точно искаш да кажеш. Както разбирам, ти също имаш подобна репутация. Всъщност и Лорънс ме предупреди за теб.

— Наистина ли? — В очите му прочетох, че се забавлява, но заедно с това забелязах и прикрит гняв. — Какво друго ти каза?

— Има ли значение? Ти явно не го харесваш, а аз го намирам симпатичен и услужлив. Така че може би ще е по-добре да оставим тази тема. — Станах и си взех чантата. — Извини ме, ще отида да потърся тоалетната. После, ако нямаш нищо против, бих искала да се прибера вкъщи. Денят беше изморителен.

Обърнах се, но преди да се отдалеча, го чух как промърмори „По дяволите!“ много тихо, но с раздразнение.

Не е нужно да казвам, че пътуването към къщи беше дълго и напрегнато. Нещо се беше случило в ресторанта, нещо, което не бях сигурна дали разбирам. Струва ми се, че когато Ред ми каза за съмненията си относно Лорънс Крофърд, очакваше да се подчиня на неговото желание.

Обаче Лорънс Крофърд изглежда беше единственият човек на острова, освен госпожа Дюпре и мен самата, който се тревожеше за баща ми. Ако беше в състояние да ми помогне, би било глупаво да го избягвам само защото Ред не го харесва.

Но той като че ли четеше мислите ми, защото каза тихо:

— Струва ми се, че погрешно ме разбра, Кристин. Не съм се опитвал да си пъхам носа в личния ти живот. С кого се виждаш не е моя работа. Това, което ти казах за Крофърд, е за твое добро. Жена като теб лесно може да бъде подведена…

— Защо „жена като мен“? Какво искаш да кажеш? — попитах предизвикателно.

За момент той изглежда се обърка, а после каза:

— Защото нямаш опит в отношенията с мъже като него.

Загледах строгия му профил, а вътре в мен се надигна гняв. Толкова беше самоуверен и така категоричен в преценките си за мен!

— Ти не знаеш нищо за мен.

— Зная, че сама си се справяла с всичко дълго време — каза той, загледан в тъмнината пред нас. — Зная, че никак не ти е било лесно. Повярвай ми, загрижен съм единствено да не бъдат накърнени твоите интереси.

— Благодаря за братската загриженост — казах аз, иронично употребявайки думата, която той беше използвал снощи.

— Аз не съм ти брат — рече той през зъби.

Тонът му, примесен с нещо, което не можех да разтълкувам, напълно ме обърка. Преглътнах с мъка и казах бързо:

— Така е. С теб изобщо не сме роднини. Нямаме никаква връзка, освен, надявам се, желанието и на двама ни да намерим баща ми. Какво правя и с кого се виждам не би трябвало да те интересува. Освен ако не…

Той ми хвърли сърдит поглед.

— Какво „освен ако не“?

Замълчах. Стомахът ми се сви от ужас.

— Освен ако не криеш нещо.

Той внезапно натисна спирачките толкова силно, че гумите изскърцаха по настилката. Отби колата встрани от пътя и угаси мотора. Тишината, която последва, беше оглушителна.

Разкопча колана на седалката и се обърна към мен. Сграбчи ръката ми, но аз не го погледнах и се дръпнах. Веднага ме пусна.

— Какво искаш да кажеш с това, Кристин?

Гласът му беше тих, категоричен и заплашителен. Огледах се. Отвсякъде ни заобикаляха гори и — след като той угаси фаровете — абсолютна тъмнина. Всъщност бях съвсем сама. Почувствах как по гърба ми полазват тръпки от страх.

Не му отговорих. Той каза меко:

— Ти ми нямаш доверие, нали?

Гласът му ме застави да го погледна. Изглеждаше толкова силен, властен и така… мъжествен. Едва виждах лицето му в тъмнината, но присъствието му изпълваше колата, а съзнанието за това присъствие замайваше главата ми.

Дали му имам доверие? Ни повече, ни по-малко, отколкото на самата себе си.

— Знаеш, че можеш да ми имаш доверие.

— Не, не мога… Не смея…

Той докосна ръката ми. Потръпнах цялата. Затворих очи и опитах да се противопоставя на неизбежното.

— Защо?

Той се премести и усетих, че се навежда към мен. Сърцето ми заби като на бегач, който току-що е преминал финиша. Почувствах съблазнителния аромат на одеколона му, който беше неотделима част от него, сякаш изразяваше същността на неговата личност. Топлият му дъх погали бузата ми. Беше така близо до мен…

— Заради това ли?

Пръстите му обхванаха брадичката ми и извиха лицето ми към него. Повдигнах клепачи и срещнах същите сини, сини очи… После докосна устните ми.

Целувката бе лека като полъх, но я възприех с цялата си душа. Той се отдръпна, а аз докоснах лицето му, усетих наболата брада на бузата му. Тогава той произнесе името ми и усетих как огнена вълна залива тялото ми.

Разкопча и моя предпазен колан и ме притегли към себе си. После устните му отново потърсиха моите. Този път целувката беше жадна. Устните му имаха вкус на вино и на нощен вятър.

Исках да усетя неговото тяло до своето, исках да почувствам как сърцето му бие до моите гърди. Там, където телата ни се допираха и не криеха желанието си, топлината на неговата кожа преминаваше през дрехите ни. Сякаш бяхме голи — толкова еротично беше въздействието на нашата близост.

Ръцете му се плъзгаха по гърба ми, по раменете и гърдите ми. И където ме докоснеше, запалваше огън. Никога не бях желала мъж така, както желаех него.

Изведнъж като прожектор ни заля светлината от фаровете на кола, която се показа иззад завоя. Обърнахме се. Срещу нас тежко се движеше камион. Изскърцаха спирачки и лостът за скоростите изхърка. Шофьорът спря камиона до нас, а Ред спусна стъклото.

— Да не би нещо да не е наред? — извика мъжът от камиона. Измъкна фенерче през прозореца и го насочи към нас. Аз присвих очи и ги закрих с ръка.

— Не, всичко е нормално — каза Ред. Гласът му прозвуча напрегнато, странно. Изпитах удоволствие, като разбрах, че и на него целувката му е въздействала. — Благодаря, че спряхте.

Лъчът на фенерчето се премести и освети мен. Шофьорът извика любезно:

— Добре ли сте, госпожице?

— Добре съм. — Лъжкиня! В момента съвсем не бях добре.

Шофьорът, изглежда, също не повярва на думите ми.

— Сигурна ли сте, че не искате да извикам някого?

— Госпожицата е добре — каза Ред. Тонът ми напомни за гнева му в ресторанта. — Казвам се Ред Сен Пиер — изръмжа той, като че ли името му можеше да обясни всичко.

Но явно така и стана.

Шофьорът на камиона изговори бързо:

— Господин Сен Пиер, извинявайте. Не ви познах. Ами тогава да тръгвам… — Той потегли, като включи грубо и шумно лоста за скоростите. Камионът забоботи и пак останахме сами.

Ред въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Мисля, че е по-добре да се прибираме — измърмори той, наведе се и запали колата.

Аз закопчах колана си и се загледах през стъклото. Пътешествието ни завърши в пълно мълчание.

 

 

„Когато един мъж преследва обикновено момиче като теб, Кристин, той винаги има някакви задни мисли.“

Думите на баба ми звучаха като будистка молитва, която си повтарях непрекъснато. Стоях пред огледалото на тоалетната масичка в моята спалня. Хаотичните ми мисли, също като сенките зад прозореца, се движеха, въртяха се и се преобръщаха, придобиваха нови значения. В ума ми се тълпяха образи.

Докоснах устни и до най-малката подробност си представих целувката на Ред. Вече не разбирах самата себе си. В един миг не му вярвах и се съмнявах в неговата реакция след изчезването на баща ми, а в следващия… В следващия всичко, за което можех да мисля, беше кога ще го видя пак. И дали ще ме целуне отново…

Но дори когато ме връхлитаха тези нови и вълнуващи представи, частица от предишното ми аз оставаше непроменена.

Внимавай, предупреждаваше ме тази частица. Много, много внимавай!

Беше ми трудно да повярвам, че и аз привличам Ред, както той мен. Да, трудно ми беше да го повярвам, а освен това — прекалено хубаво, за да е истина.

Но като видях отражението си в огледалото, съмнението ми отпадна. Защото жената, която ме гледаше оттам, наистина беше красива — почти… поразително красива, с дълга, златистокафява коса и очи, които искряха като зелени смарагди.

Онази жена там, в огледалото, изглеждаше толкова хубава, че наистина можеше да бъде привлекателна за един мъж, да го накара да изпита желание да я целуне.

Чувствах как някъде дълбоко в мен се събужда откликът на първобитния ритъм, който пулсираше по целия странен, мистичен остров. Остров, където вудуизмът и черната магия се бяха превърнали в начин на живот, където доброто и злото вървяха по една и съща тясна пътека.

Нещо в мен се раздвижваше и надигаше.

Неизпитвани чувства, които ме плашеха, но и бяха вълнуващи. Никога и никъде другаде не бях усещала в себе си такава енергия и ясно съзнание за всичко около себе си. Знаех обаче, че тази метаморфоза — стимулирана вероятно от Колумбе и до по-голяма степен от Ред, идваше и от мен самата.

Бързо се съблякох, за да си легна, и отидох в банята да си измия лицето и зъбите. Случи се точно тогава.

— Ох! — На прага на вратата към банята нещо остро убоде ходилото ми. Пазейки равновесие на другия си крак, разгледах раната.

Капка кръв беше избила на мястото на убождането и по кожата беше полепнал някакъв бял прах. Сигурно някой е счупил нещо и като е чистил, част от парчетата са останали. И дни наред ще намирам малки стъкълца.

Раната беше само леко одраскване, но пареше като огън. Закуцах към аптечката и намерих антисептично лекарство, за да я почистя. Когато болката започна да утихва, отидох отново в банята. Но когато угасих лампата и тръгнах към леглото, ми се зави свят.

— Страхливка — промърморих с възмущение. — Това е само драскотина!

Щом си легнах, стаята се завъртя около мен, като че ли участвах в някакво ужасно карнавално препускане. Никога не съм харесвала тези забавления и усещането, което предизвикваха. Сега си обясних защо. Защото тогава се чувстваш безпомощна, всичко излиза от контрол.

Затворих очи и стиснах клепачи. Зад тях избухнаха цветни кълба. След това, слава богу, всичко затихна. Цветовете избледняха. Стаята спря да се върти. Лежах и се вслушвах в призрачната тишина.

Навън вятърът шепнеше моето име.

„Кристин, Кристин!“

Вятърът ли беше това, или човешки глас? В далечината, като ехо, започнаха да бият барабаните. Под хипнотичния им ритъм още по-настоятелно идваха послания, нашепвани от горите, прошумоляваха през дърветата и стигаха до мен, призоваваха ме.

„Кристин! Помогни ми!“

Станах от леглото. Прекосих стаята и отидох до прозореца, като че ли плувах. Градината беше обвита в мрак. Луната излезе иззад облак и само за миг окъпа градината в небесна светлина.

Нещо в сенките се раздвижи.

Нещо бяло.

Наблюдаваше ли ме някой? Или само така ми се стори поради магията на лунната светлина?

Тогава го видях на края на гората. Бялата роба се издуваше от вятъра, докато фигурата се носеше между сенките. Една ръка се вдигна и ме повика.

„Помогни ми!“

Жалният стон като че ли отекваше дълбоко вътре в мен. Чувствах колко е настоятелен, пълното му отчаяние. Знаех какво трябва да направя.

Направлявана от неведома сила, излязох от къщата и се насочих към гората. Безпогрешно се ориентирах и намирах пътя през дърветата, докато се озовах на безлюдна поляна. В центъра й гореше огън, а звукът на барабаните се засилваше и ставаше все по-настоятелен.

„Дамбалах. Дамбалах. Дамбалах.“

Напевният ритъм идваше отзад. Обърнах се. Танцуващите фигури образуваха кръг около огъня и около мен. Не спираха да пеят и да се движат в такт.

Пламъците хвърляха трепкащи отблясъци върху лицата им. Разпознавах ги едно по едно: Рашел, Анжелик, госпожа Дюпре, капитан Батист и Жан Марк — всички ми се усмихваха, очите им светеха тайнствено и многообещаващо. Златните им пръстени проблясваха на огъня.

— Той те чака, Кристин.

Думите бяха изговорени от един от тях, но сякаш гласът излизаше от всички едновременно. Не можех да разбера кой ги казва.

— Кой? Кой ме чака? Кажете ми, моля ви. Къде е той?

— Тук съм, Кристин. Обърни се! — заповяда Ред. Чух дълбокия му глас зад себе си. Обърнах се пак. Стоеше близо до мен, така висок и така величествено силен! Светлината танцуваше по лицето му. Той ми се усмихваше. Неговите сини очи ме плениха, направиха ме своя робиня. Не можех да помръдна.

— Какво искаш?

Ред се усмихна отново, а очите му потъмняха.

— Не знаеш ли? Не се ли досещаш?

Тогава, като че ли по даден знак, барабаните започнаха да бият — дълги, бавни, премерени удари. Сърцето ми удряше в такт с техния ритъм.

Танцуващите фигури започнаха да се движат в кръг, пеейки своите молитви към лоа — духовете — да се вселят в тях.

Пак погледнах Ред. Огънят се отразяваше в очите му. Прошепнах:

— Защо мен?

— Защото си негова кръв — отговори той. Отстъпи и тогава видях фигурата с бяла роба, нереална като мъгла, разнасяна от вятъра на края на гората. Ръцете се вдигнаха да махнат качулката. Стоях и гледах лицето ужасена и омагьосана.

В този миг го познах. Беше се променил. Изглеждаше… съсухрен. Приличаше на мъжа, когото бях видяла на горящата снимка в ръката ми.

Докато я гледах, фигурата се обърна изцяло към мен. Срещнах очите на баща си, но в тях нямаше душа.