Аманда Стивънс
Седмата нощ (8)

Седма глава

— Съжалявам, че се забавих. Много ви благодаря за колата — казах на Рашел и й подадох ключовете, след като се върнах в хотела.

Тя ги пусна в чекмеджето на бюрото си.

— Можете да я вземате винаги, когато имате нужда — каза пресилено любезно, без топлота.

Рашел е загадка, мина ми през ума. Беше много хубава — мургава, с гъста черна коса и стройна фигура. Обличаше се по-консервативно дори от мен. Но това е сравнение, което не е ласкателно и за двете ни.

— На работа съм до късно — каза тя. — Ако смятате да поостанете, ще ми бъде приятно да ви закарам. А ако не, ще извикам някой от шофьорите.

Нямах особено желание да се прибирам в къщата. Там многото свободно време и пространство ме предразполагаха към невесели мисли.

— Ще се поразходя из хотела — казах й. — Искам да видя… Дори съм сънувала… — Замълчах. — Бих искала да видя кабинета на баща си, ако е възможно.

Рашел леко се намръщи и погледна затворената врата към кабинета на Ред.

— Да, разбира се — съгласи се тя, извади ключ от чекмеджето и ми го подаде. — Кабинетът е точно отсреща.

Взех ключа и го стиснах, сякаш се боях, че ще изчезне.

— Благодаря.

Но не влязох веднага. Позабавих се в коридора. Притеснявах се. Струваше ми се като посегателство към личния му живот, а ако трябва да бъда напълно честна пред себе си, малко се страхувах, че ще открия нещо, което не исках да узная.

За малкото време, прекарано тук, получих доста различна представа за човека, когото някога познавах. Но това беше толкова отдавна, помислих си тъжно.

Пъхнах ключа в бравата, завъртях го и отворих вратата.

В стаята беше хладно и вече се чувстваше лек мирис на застояло, макар че е била неизползвана съвсем кратко време. Влязох в кабинета и се огледах, като опитах да си представя как баща ми седи зад голямото старинно бюро с лице към вратата или пък прав до прозорците, които заемаха цялата стена и разкриваха великолепна панорама — виждаха се и планината, и морето.

Нерешително седнах на кожения стол зад бюрото и прокарах длан по гладката полирана повърхност на плота. Очите ми се замъглиха от вълнение.

Карибско море оставаше зад гърба ми. Почувствах се особено близка с баща си, по-близка, отколкото в онези години.

Той имаше нужда от мен.

Това чувство ме прониза и ми се зави свят. Може би заради предупрежденията на мама Вини, госпожа Дюпре и Лорънс Крофърд. А може би така ми се искаше някой, който и да е той, да се нуждае от мен. Не знаех със сигурност причината, но чувството беше толкова силно, че ме изплаши.

Баща ми имаше нужда от мен, а аз бях безсилна да му помогна.

Не помня колко време съм седяла така, завладяна от тези чувства. Доспа ми се. Миризмата на застояло ми действаше като приспивателно. А може би защото не се бях наспала през нощта. Клепачите ми сами започнаха да се затварят. Само за малко, помислих си аз…

 

 

Събудих се с неприятното чувство, че ме наблюдават. Не зная колко съм спала, но явно бе станало късно — в кабинета беше тъмно. Зад мен, някъде отвъд морето, слънцето беше залязло, а здрачът беше покрил острова като кадифена мантия.

Сетивата ми се изостриха.

Предпазливо огледах тъмния кабинет — сякаш очаквах, че ще видя баща си.

Не. Кабинетът беше празен. Само аз бях в него. Съвсем сама.

Но странното чувство не ме напускаше. Не исках да тръгвам.

— Татко? — прошепнах.

Никакъв отговор. Само слабото ехо на собствения ми глас.

Кожата ми започна да настръхва от усещането за тези невидими очи. Чувах биенето на сърцето си.

Бавно, със страх, обърнах глава и погледнах през прозорците зад мен.

Той беше там, застанал на края на скалата, която се издигаше над морето.

Навън имаше мъгла и отначало си помислих, че това е зрителна измама. Но продължих да се взирам и привидението прие по-определени очертания — вятърът издуваше дълга бяла роба, а лицето беше покрито с бяла качулка.

Гледах, без да мога да откъсна очи. Ръката му се повдигна бавно и направи знак, че ме вика. Това беше видението от сънищата ми в Чикаго, от повтарящия се кошмар, който предвеща идването ми в Колумбе. А сега сънувах ли?

Затворих очи и пак ги отворих. Още беше там, движеше се към прозореца, плъзгаше се в мъглата, плуваше, като че под него нямаше земя. Сега почти различавах лицето, само още две крачки да направи и щях да разбера.

Тогава, точно преди да достигне прозореца, спря, сякаш се разколеба на ръба на някаква невидима бездна, която не можеше да премине. Мъглата се виеше и кълбеше, бялата роба се вееше, но самото видение не се движеше.

Бавно, като в транс, станах и заотстъпвах към вратата, без да свалям очи от фигурата. Когато напипах бравата, понечих да се обърна с гръб към прозореца.

— Помогни ми!

Дали наистина чух вик или халюцинирах от ужас, никога няма да разбера. Изпуснах дръжката.

Видението беше още на прозореца. Ръцете му се вдигнаха в молитвен жест и дългите ръкави на робата се спуснаха почти до земята.

— Помогни ми!

Стоях, разкъсвана от ужас и необяснимо чувство на отчаяние, което ми беше внушено, знаех това със сигурност. Гледах втренчено. Едната му ръка се вдигна пак и ме повика.

Настойчивата молба ме притегли против волята ми. Не можех да устоя на импулса да изляза и да отида при него.

Само за миг отклоних очи, за да хвана отново бравата. Но когато вдигнах поглед, видението беше изчезнало.

Сърцето ми биеше до пръсване. Бавно преминах през стаята и отидох до прозореца. Около скалата се виеше мъгла, а в далечината изгряващата луна загадъчно посребряваше водите на Карибско море. Някъде от брега се чуваше най-обикновен смях и музика.

Хотелът имаше страничен вход точно в този коридор и за момент ми се прииска да изляза да разгледам скалата. Но не бях толкова смела. Реших да проверя дали Рашел е още в кабинета си. Може тя да дойде с мен.

Отворих вратата. Навън се промъкваше друга фигура. Закрих устата си с ръка, за да не извикам.

Оказа се Анжелик. Тя ме погледна хладно, когато мина покрай мен, за да влезе в кабинета. От дрехите й се излъчваше мирис на море.

— Какво има, Кристин? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак — каза тя лукаво.

— Отвън ли идваш?

— Да. Защо?

— Не видя ли…

Красивите й вежди се вдигнаха.

— Какво да съм видяла?

— Имаше нещо на прозореца. Не го ли видя?

Изглеждаше отегчена.

— Не съм видяла нищо. Сигурно си прекалила с пиенето на обед.

— Нищо не съм пила. Обедът беше делови.

— О, така ли? — Тя седна зад бюрото на баща ми и прокара ръка по повърхността му, както бях направила и аз. Кой знае защо, движението й изглеждаше точно пресметнато. — Откъде познаваш Лорънс Крофърд?

— Срещнах го днес в полицейското управление.

Веждите й пак се вдигнаха.

— В полицейското управление ли? Не допусках, че има работа там — промърмори тя. — И за какво говорихте?

Кръстосаният разпит започна да ме дразни.

— Говорихме за баща ми, но не разбирам какво те засяга.

Сините й очи ме пронизаха с ледено презрение.

— Така и предполагах — че не разбираш. Но запомни думите ми — много неща ме засягат. Я ми кажи нещо! — Тя стана и заобиколи бюрото. Гледаше ме нагло. — Дали не те подценявам? В ролята на Мери Попинз ли се вживяваш, или будалкаш всички ни?

— Не аз играя роля, Анжелик.

— Ооо, значи наистина имаш нокти. Знаех си. И сигурно ще се наложи да ги използваш, докато приключим с всичко. — Тя се насочи към вратата, като ми хвърли презрителен поглед през рамо. — Тази вечер на брега ще има празненство на вуду. Всички ще отидат. Сигурно ще ти бъде интересно да знаеш, че Ред също ще бъде там. Може да научиш нещо, ако дойдеш. Ако се осмелиш да дойдеш…

 

 

Когато най-после отидох да потърся Рашел, не я открих никъде. Вратата на кабинета на Ред беше затворена, но като че ли отвътре се чуваха гласове. Не можех да разбера дали говори по телефона, или при него има някой.

Исках да му разкажа за фигурата с бялата роба, която видях на прозореца, но нещо ме възпираше да почукам на вратата. Нещо в начина, по който ме гледаше в ресторанта, гневът, който се четеше в очите му. Това бе показателно за темперамента му, макар да мислех, че го познавам отпреди, и ме накара да осъзная колко малко всъщност знаех за него.

Как би реагирал, ако му разкажа, че някой ме е гледал през прозореца на кабинета на баща ми? Че този някой е бил облечен с бяла роба и дори не мога да определя дали е бил мъж, или жена? Би ли ми повярвал? Или пак ще го припише на богатото ми въображение, както беше направил при предишния инцидент? Би ли си помислил, че съм сънувала? Или че съм ходила насън?

И наистина, дори аз самата не бях убедена, че образът е бил реален. Както и друг път, вече не можех да различа съня от действителността. Ако изобщо ми беше останал здрав разум, трябваше да се кача на първия самолет и да се върна в Чикаго, преди да съм полудяла напълно.

Но сънищата и там ме преследваха. И там не се чувствах в безопасност. Не, единственото нещо, което трябваше да направя, беше да остана тук и да намеря баща си. Може би само тогава ще мога да стана отново господарка на собствения си живот.

Излязох от кабинета на Рашел и бавно тръгнах по коридора. По това време на деня повечето кабинети бяха празни. Спомних си поканата на Анжелик за церемонията на брега. Дори ми се струваше, че чувам далечно биене на барабани. Както винаги, този звук ме привличаше, макар споменът за ритуала да не беше приятен.

Знаех, че не трябва да ходя, но някаква сила вътре в мен ме подтикваше:

„Може да научиш нещо“.

Какво ли бих могла да науча на този варварски ритуал? Разбира се, аз не вярвах във вуду.

„Вуду е игра на ума наред с другите му проявления.“

„Сигурно ще ти бъде интересно да знаеш, че Ред също ще бъде там.“

„Последователите на вуду са хитри и коварни. Могат да се престорят, че са най-добрият ти приятел… Дори любим…“

В главата ми се въртяха откъслеци от разговори. Сякаш за да докажа на себе си, че съм по-силна от суеверията и магиите, след малко се озовах на стръмната дървена стълба, която се спускаше по склона до брега.

Биенето на барабаните ме привлече към мястото, където двайсетина туристи седяха в широк кръг около горящ огън. Застанах по-назад, отделно от групата. Оглеждах, търсех, но не открих никого, когото познавам. Дори Анжелик.

Разговорите на тълпата стихнаха, когато от тъмните сенки излезе млада жена, облечена с бяла надиплена рокля. Беше с гръб към мен. Постави на земята бяла свещ, запали я, а после очерта близо до нея знак с прах, който наподобяваше царевично брашно.

Както и на церемонията в гората, барабаните забиха по-силно. От техния всепроникващ ритъм напрежението се повиши. Жената започна да танцува. Въртеше се и се извиваше грациозно, с протегнати нагоре ръце и лице, обърнато към небето.

Ритъмът на барабаните се ускори, а с тях и движенията й — въртене и извиване — ставаха по-неудържими. Публиката, както и аз, я гледахме като омагьосани. Танцът й все повече преминаваше в транс.

Гъстата й черна коса беше разпиляна по гърба, лъскава като крило на гарван. Протягаше молитвено ръце към небето, а краката й не спираха своя неуморен ритъм по пясъка. Движенията й ме хипнотизираха. Все още не можех да видя лицето й.

Танцът не спираше, а нейните обиколки започнаха да се затварят около огъня, докато тя изведнъж подскочи и се озова в пламъците.

Исках да извикам, да се хвърля и да я спася от ужасно обгаряне или дори от смърт. Но бях прикована на място от необичайността на всичко, което ставаше. Краката и ръцете ми тежаха като оловни, не можех да се движа, а и не можех да сваля очи от нея.

Тя извика, но не от болка, призоваваше лоа на някакъв древен език. След безкрайно дълго време изскочи от огъня. Започна да хвърля нагоре жарава и пепел в сгъстяващия се здрач, който скоро щеше да премине в мрак.

Барабаните спряха. Жената се обърна към мен. На лицето й бе изписано тържество. Макар че беше добре осветена от огъня, не можех да повярвам на очите си. Дъхът ми спря. Анжелик! Мили боже, това беше Анжелик!

Останах така, замаяна от шока, докато сетивата ми се възстановиха. Смътно осъзнавах, че всички се тълпят около мен и шепнат тихо. Против волята си приближих до огъня. Протегнах ръка и усетих горещината с кожата си.

— Да не мислиш, че е било трик?

Анжелик стоеше до мен. Изглеждаше съвсем друга, преобразена. Всичко в нея се беше променило. В светлината на горящите факли, поставени по брега, очите й, кожата и косата й изглеждаха като запалени. Нищо чудно, че не бях я познала.

— Как го направи? — попитах удивена. — Сигурно е било илюзия.

— И все пак ти го видя със собствените си очи. — Не отговорих и тя се усмихна ликуващо. — Лоа се сливат с огъня. Те имат власт над елементите. Те са едно с небето и земята. Дори с ада, казват. Нищо не може да им навреди. Истинските последователи на вуду също притежават такава сила. Силата на елементите. Представяш ли си?

Да, представях си, докато я гледах как се отдалечава. Мислех си за мама Вини и за нейните думи: „Слуга на злото, който иска да използва баща ти, за да придобие повече власт“. Нима беше права? Нима някой може да се сдобие с власт, ако стори нещо лошо на баща ми? Възможно ли бе Анжелик да вярва в това?

След всичко случило се още по-малко разбирах вуду, това странно вярване, че преклонението пред божество с образа на змия може да даде на човек такава сила, че да минава през огън и да не бъде изгорен. Не разбирах нищо. Но познавах една жена, която разбираше.

Мама Вини. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да отида да я видя. Ще я помоля да ми обясни тайните на вуду.

— Не можеш да устоиш, нали? Мистериите те привличат.

Обърнах се, като чух плътния глас зад себе си, и се озовах лице в лице с Ред. Дълбоките му сини очи бяха приковани в мен. Потреперих, като си спомних за гнева, затаен в тях.

Сега светлината на огъня смекчаваше чертите му, придаваше на очите му нежност, примесена с някакво дълбоко, тъмно обещание.

— Дойдох, защото Анжелик ме покани.

— Забавно ли ти се стори?

— Много повече от преди — признах. Въпреки това в ритуала имаше нещо първично, властно и… мрачно. — Ти знаеше ли, че Анжелик е способна на подобно нещо?

Усмивката му сякаш беше малко пресилена.

— Едва ли има нещо, което Анжелик не може да направи, стига да поиска. Страхувам се, че това е характерна черта на семейство Сен Пиер.

— Защо казваш „страхувам се“? Много хора биха сметнали това за възхитителна черта.

Очите му проблеснаха — дали от задоволство? Не знаех.

— А ти какво мислиш?

— Не познавам достатъчно добре и двама ви, за да мога да… преценя — промълвих.

— Така ли?

Къде бяха останали гневът и яростта, на които бях станала свидетел първо в кабинета му, а по-късно — в ресторанта? Всичко, което виждах сега в очите му, ме караше да тръпна…

Нощта изглеждаше така нереална! Факлите горяха по целия бряг и хвърляха трепкащи сенки на пясъка. Луната се беше издигнала над водата, а шумът на прилива беше ритмичен и хипнотизиращ като барабаните.

И сред всичко това — Ред. Красивите му черти бяха осветени от огньовете, гледаше ме, като че ли искаше да…

— Трябва да тръгвам — казах аз и се обърнах към стъпалата. Той ме хвана за ръката. Кожата ми настръхна от топлината на пръстите му.

— Не си тръгвай точно сега.

Гласът му беше нежен и богат като вкуса на уиски — и така покоряващ, помислих си аз.

— Но Рашел сигурно ме търси. Тя щеше да ме закара.

— Изпратих я вкъщи преди няколко часа.

Най-после вдигнах поглед към него и въздействието беше зашеметяващо. Потръпнах от вълнение и като че ли от страх.

— Моля те, остави ме да си отида! — Почти шепнех. Дори не съм сигурна дали наистина изрекох тези думи. Остатъкът от здрав разум ми изпращаше последно предупреждение, преди да се погубя завинаги.

Той пусна ръката ми, но сините му очи ме държаха в плен. Усмихна се, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Трябва да поговорим, Кристин. — Гласът му се разливаше по сетивата ми като течно кадифе. — Ела да вечеряш с мен.

— Но аз…

— Мисля, че ще ти бъде интересно да чуеш това, което имам да ти кажа. — Усмивката изчезна от лицето му. Очите му потъмняха. — За баща ти.

 

 

— Моля те, не ме карай да чакам повече — настоях аз. — Какво си открил за баща ми?

Седяхме на закътана маса в един от луксозните ресторанти на хотела, разположен в най-високата част на сградата. През огромните прозорци се виждаше осветеният от луната океан. Между нас трепкаше пламъкът на свещ, поставена на кристален свещник. Ред настоя първо да поръчаме виното и вечерята, а после да говорим. В този момент мълчанието ме изнервяше, а той ме гледаше изпитателно на танцуващата светлина.

— Може би съм те заблудил, Кристин. Не съм „откривал“ нищо.

— Но ти ми каза…

— Казах, че имам да ти предам нещо, което вероятно ще ти бъде интересно да чуеш. И наистина засяга баща ти.

Въздъхнах разочаровано.

— Какво е то?

— Смятам, че напразно се тревожиш. Изчезването на Кристофър може да е някакъв грижливо обмислен номер.

— Номер ли? Какво искаш да кажеш?

Той се поколеба, загледан в светлината на свещта, преди да отговори. След това вдигна очи и срещна погледа ми.

— Номер, с който да ме накара да се съглася да продаде „Сен Пиер“.

— Значи знаеш за неговите планове?

— О, да, зная всичко за плановете му. Сигурно Крофърд ти е наговорил какво ли не. — Когато кимнах, той се намръщи. — А каза ли ти, че продажбата на дела на Кристофър, с която ме заплашват, противоречи на споразумението, сключено с него? Ако някой от двама ни поиска да продаде своя дял, другият има право пръв да го откупи.

— Но Лорънс ми каза, че не можеш да си позволиш да го откупиш. Затова баща ми е потърсил друг купувач.

— Не разбираш ли? — В светлината на свещта очите му светеха като синя жарава. — Точно в това е същността на нещата. Той знае, че не притежавам достатъчно пари, за да откупя дела, но отказва да ме изчака. Аз му се доверих, а той позволи на Крофърд да се намеси.

— Какво общо има Лорънс с това, той е само адвокат на баща ми?

— Той уреди всичко — каза Ред с горчивина. — Намери купувач, осигури за себе си хубава малка комисиона и се обърна към Кристофър с предложение, което беше дяволски примамливо за него, но като се има предвид всичко, което… — Той млъкна и вдигна чашата с вино към устните си.

— Което какво?

Ред сви рамене и остави чашата на масата.

— Виж какво, мисля, че при тези обстоятелства ще бъде най-добре, ако стоиш далеч от Крофърд. За да забогатее бързо, той би се възползвал от всеки.

— Баща ми сигурно му има доверие.

— Едва ли. Преценките на баща ти понякога са… съмнителни.

— Но той те е направил свой съсобственик — изтъкнах аз с перверзно задоволство.

— На хотел, който по право би трябвало да бъде мой.

— И все пак, това не ти е попречило да приемеш парите на баща ми, за да го откупиш, нали?

— Върнал съм му много повече, отколкото трябва — каза Ред гневно. — Кристофър беше очарователен, импулсивен човек, но не умееше да ръководи бизнес. Аз вземам всички решения, аз… — Той замълча, защото го гледах втренчено. — Какво има?

— Беше… — повторих вцепенена. — Ти каза, че баща ми „е бил“ очарователен човек.