Аманда Стивънс
Седмата нощ (7)

Шеста глава

Седях на обляната в слънце тераса. Анжелик и Ред отдавна бяха отишли на работа. Надявах се ярката светлина да разсее мрака, който беше изпълнил сърцето ми. Зад мен се издигаше къщата, приятна и очарователна през деня, но криеща толкова тайни, събрала в себе си толкова човешки страсти.

Не знаех дали баща ми си даваше сметка колко силно е засегнала живота на всички ни постъпката му преди години. И въпреки това чувствах, че сега го разбирам по-добре. Можех да разбера отчаяната любов между мъж и жена и факта, че тя може да дойде най-неочаквано, без да бъде насърчавана от никого. Потвърждаваше се старото клише — такива неща се случват.

Беше се случило и на мен.

Но любовта, която изпитвах към Ред, лесно можеше да стане опасна. Не можех да позволя чувствата да влияят на преценките ми. Каквото и да се случи, намирането на баща ми стоеше на първо място.

Слънцето се издигна и терасата потъна в сянка. Потръпнах от прохладата и станах. Заобиколих къщата и излязох отпред. Когато наближих паркинга, видях Рашел и госпожа Дюпре. Двете си говореха, застанали до една кола. Вратата откъм шофьорското място беше отворена. Рашел, подпряла се на покрива на колата, беше обърната към майка си. Не можех да видя лицето на госпожа Дюпре, но по навъсеното изражение на дъщеря й разбрах, че двете спорят.

Поколебах се дали да продължа, но Рашел ме видя през рамото на майка си. Двете жени се обърнаха към мен и мигновено надянаха еднакво ведри маски.

— Кристин, Рашел тъкмо тръгва на работа. Не искате ли да слезете с нея? Нали споменахте нещо за подаване на рапорт в полицията — каза непринудено госпожа Дюпре.

— Великолепно. Чудех се с какво да се придвижа.

— След като отидем до хотела, можете да използвате колата ми — предложи Рашел. Не личеше дали го направи от учтивост, или иска да ме накара да се чувствам задължена. Каквато и да беше причината, аз приех и изтичах за чантата си.

След минути вече се спускахме от планината. Не можех да не сравня нейното шофиране с това на Ред. Тя караше сковано и предпазливо, а той — невероятно самоуверено. Прекалената й предпазливост обаче не действаше успокояващо. Все пак се отпуснах на седалката и опитах да се порадвам на гледката.

Слънцето постепенно освети върха, който се издигаше от дясната ни страна и сякаш запали короните на дърветата. Облаци от птици летяха в небето — толкова ясно и синьо, че изглеждаше чупливо като стъкло.

— Откога работите в „Сен Пиер“? — полюбопитствах аз.

Кафявите й очи нито за миг не се отклониха от пътя.

— Откакто завърших гимназия.

— А какво работите?

Тя ме погледна така, сякаш беше сигурна, че отговорът ми е известен.

— Аз съм лична секретарка на Ред.

Не зная защо, но това откритие ме изненада. И ме притесни. Дали защото снощи, с някаква частичка от съзнанието си, бях забелязала как тя гледаше Ред и не можех да си обясня отношенията им?

Това пак се дължи на твоето въображение, смъмрих се аз. Виждах задни мисли и скрити мотиви в израженията на всички. И щом въображението ми беше толкова силно, че можех да накарам една снимка да опари пръстите ми, Бог знае какво още можех да си измисля. Вероятно дори несподелена любов.

Погледите ни се срещнаха за миг. Аз се усмихнах.

— Колумбе е много красив остров — продължих. — Сигурно го обичате.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — каза тя с безизразен глас. — В Колумбе има хора, които смятат острова за по-лошо място и от затвор.

Незнайно защо, думите й ми припомниха мрачното предсказание на Вини: „Той е жив, но не е добре, слуга на злото го е…“

Бързо погледнах Рашел, но тя се държеше спокойно и в поведението й нямаше нищо подозрително. Изглеждаше ведра, невинна и може би дори малко тъжна.

 

 

Хотел „Сен Пиер“ приличаше на великолепна перла. Целият комплекс блестеше със своята белота на зеления фон на пищния тропически пейзаж. Увенчаваше като корона върха на стръмно възвишение и гледаше към набраздените сини води на Карибско море. Вероятно от всяка стая се разкриваше прекрасна панорама към морето и планината. Същински рай. През живота си не бях виждала такава красота.

Обстановката вътре се оказа не по-малко впечатляваща, бих казала дори прекалено — с огромни стъклени стени, през които се виждаше морето, високи палми в саксии, струпани във всеки кът, и пълзящи растения с пищно разцъфнали цветове, които обвиваха колоните и очертаваха извивките на арките, позлатени клетки с малки птички, висящи от тавана, и бликаща вода от устата на делфини или от старинни съдове в ръцете на ангелчета.

— Благодаря, че ме докарахте — обърнах се към Рашел.

Бяхме във фоайето. Тя ме погледна с хладно безразличие, макар да подозирах, че зад студената маска бушува напрежение, което тя се стараеше да прикрие.

— Искате ли да видите Ред, преди да тръгнете?

Замълчах. Всъщност исках, но нещо ме караше да не издавам желанието си пред нея. Смятах да помоля Ред да ме придружи при капитан Батист, защото ако отидех сама, честно казано, нямаше гаранции, че полицаят ще ме изслуша.

— Добре — съгласих се. В израза й нищо не се промени. Обърна се и ме поведе през фоайето и коридора. От отворените врати на кабинетите сякаш ме приветстваше и ме връщаше към действителността познатият звук на компютри, ксерокси и калкулатори.

Офисът на Рашел беше свързан с кабинета на Ред и през отворената врата го видях седнал зад огромно бюро. Притиснал с рамо телефонната слушалка, той съсредоточено пишеше нещо. Изведнъж затвори телефона и стана.

— Какво, по дяволите, си направил? Мисля, че съвсем ясно ти обясних!

Плътният му глас, силен и изпълнен с презрение, ме стъписа, макар веднага да разбрах, че упрекът не е отправен към мен. В кабинета му имаше човек, когото не виждах.

Ред пак повиши глас и аз с неудобство погледнах Рашел. Тя бе седнала зад бюрото и в момента прибираше чантата си. Не вдигна очи.

— Разбираш ли какво значи това? — каза Ред студено. — Плащам ти, за да изпълняваш заповеди, а не да вършиш бъркотии. Ясно ли ти е?

Разгневеният заплашителен тон ме слиса. Не можех да си представя какво трябва да е извършил човек, за да предизвика такава подигравка и неприкрита ярост. Чувах как другият се опитва да каже нещо в своя защита, но напразно — Ред не го слушаше. Продължи своята тирада, докато ме накара да изпитам истинско съчувствие към жертвата, независимо какво беше извършил човекът.

Бях в недоумение. Дали да не си тръгна веднага, преди да ме е видял? Защото след сцената, на която станах неволна свидетелка, не бях сигурна дали Ред ще бъде в настроение да ми услужи. Но се оказа много късно, защото мъжът, предизвикал яростта на Ред, в този момент излезе. Главата му беше леко приведена, явно бе потиснат, но когато погледна към мен, в очите му искреше гняв.

Трепнах от изненада.

— Жан Марк?

Той ме погледна плахо през рамо.

— Да. Радвам се, че сте добре, господарке.

— Което далеч не дължа на вас — казах аз и изпитах удоволствие да го видя притеснен. — Защо ме оставихте в онова гробище? Защо сте излъгали за стъклото? Как го сменихте толкова бързо?

Въпросите рукнаха като силна струя вода. На лицето му се изписаха противоречиви чувства. Пак погледна към кабинета на Ред.

— Не разбирам какво искате да кажете. Свърши бензинът. Отидох в Порт Роаял, за да донеса. Когато се върнах, вас вече ви нямаше.

— А счупеното стъкло?

Тъмните му очи срещнаха доста смело моите и Жан Марк сви рамене.

— Намерих колата точно както я бях оставил.

Лъжец! — идеше ми да извикам, но нещо ме спря, нещо в лицето му — някакъв неописуем страх. Не знаех какво да мисля. Ами ако той казваше истината? Може би беше така. Може би лъжкинята бях аз и се самоизмамвах, като вярвах на глупавите си сънища.

— Кристин! — Ред бе застанал на вратата. — Какво правиш тук?

— Аз… Трябва да поговоря с теб.

Той се обърна към Жан Марк:

— Това е всичко засега.

Жан Марк ме погледна за последен път, обърна се и бързо излезе.

— Влез — каза Ред, без да си направи труда да прикрие раздразнението в гласа си. Като се има предвид как се чувствахме двамата в момента, бях дошла в най-неподходящото време. Въпреки това влязох в кабинета.

Ред вече беше седнал зад бюрото си и съсредоточено разлистваше някаква папка.

— Какво има, Кристин?

— Като начало, можеш да ми кажеш за какво говорехте с Жан Марк.

— Щом е необходимо да знаеш, изразих възмущението си, че те е оставил сама онази нощ. Назначен е за пробен период и го наблюдаваме как работи.

— Той отказва да признае, че стъклото беше счупено — казах аз и се намръщих.

— Да. Така твърди.

— И ти му вярваш?

— Не съм казал това. Но Жан Марк е лоялен като служител. До този инцидент не е имало причина да не му вярвам.

— В такъв случай сигурно има причина да не вярваш на мен?

Ред въздъхна и остави папката.

— Той получи служебно наказание, Кристин. Официално. И ще се впише в досието му. Без доказателства за твоето твърдение не виждам какво друго мога да направя. Ако го уволня, ще пострада цялото му семейство. На острова не се намира лесно работа. Докато нямаме нова информация, мисля, че ще е най-добре да не се занимаваме с този случай, поне засега. Искаше да говориш с Жан Марк — ето че го направи. Има ли нещо друго?

— Като глупачка си мислех, че ще ми помогнеш да открия баща си. — Гласът ми трепереше от сдържан яд. — Сега виждам, че твърде малко се интересуваш и от двама ни.

Сините очи се вдигнаха.

— Така ли мислиш?

— Не е ли очевидно?

— Да — каза той бавно, с неразгадаем израз. — Мисля, че е очевидно.

Тонът му ме обърка. В този миг бих могла да се закълна, че говорехме за различни неща.

— Значи го признаваш?

След кратко колебание той отговори:

— Признавам, че съм объркан и не знам какво да правя. Ти чу капитан Батист. Нищо официално не може да се предприеме, докато не изтекат четирийсет и осем часа от момента на изчезването.

— Които изтичат днес. Бих искала да дойдеш с мен до полицейското управление за пускане на рапорт.

— Не съм ти необходим.

— Да, но мисля, че капитан Батист ще е по-склонен да предприеме нещо, ако ти си с мен. Бих искала да отидем сега.

— Невъзможно е. Не мога да се отделя оттук още няколко часа. Имам ангажимент след по-малко от… — той погледна златния си часовник — пет минути. Ако държиш да отидем заедно, рапортът ще трябва да почака.

Отидох до вратата и предпазливо я затворих. После се обърнах към Ред:

— Не ти вярвам. Как можеш да седиш спокойно и да мислиш за глупавите си ангажименти, когато баща ми е изчезнал! Може да е ранен или болен, или… Нещо по-лошо, но теб сякаш изобщо не те интересува!

Той ме изгледа.

— Свърши ли?

— Не, не съм свършила. Никой не го е грижа за баща ми, особено теб и Анжелик. А ако не беше той, сега и двамата нямаше да сте тук. Как може да си толкова коравосърдечен?

Ред се изправи бавно. Очите му станаха тъмносини като индиго. Тогава си помислих, че може би съм отишла твърде далеч.

— Нека изясним едно, Кристин. Ти изглежда смяташ, че Кристофър е откупил хотела и просто ми го е подарил от щедрост. Съвсем не е така. Помогна за много голяма част от сумата — това е истина, но аз посветих всичко на този хотел — включително кръв, пот и не малко сълзи. На практика го ръководя съвсем сам през последните няколко години, и ако някой се е жертвал… този някой не е бил Кристофър, повярвай ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не трябва да правиш прибързани заключения. Колкото до търсенето на баща ти, направил съм всичко, което би могло да се направи, с изключение на рапорта в полицията. И за него ще се погрижа по-нататък, но не мога да оставя всичко и да отида точно сега.

— Добре! — Тръгнах към вратата и подхвърлих през рамо: — Но ако му се случи нещо, ще тежи на твоята съвест, Ред. Ако не се върне…

— О, ще се върне, бъди спокойна — отговори той. — Винаги се е връщал.

 

 

Качих се в колата на Рашел и запалих мотора. Началото не беше окуражаващо, но трябваше да го очаквам. Никой нямаше да ми помогне да намеря баща си. Дори Ред. Бях съвсем сама.

Добре, така да бъде.

Почти през целия си живот съм била сама. Ако си мислеше, че като не ми съдейства, ще ме принуди да напусна Колумбе, Ред дълбоко се лъжеше. Защото за мен вече нямаше връщане.

Когато влязох в града, улиците се оказаха тесни и опасни. Препълнени автобуси влизаха и излизаха от платното, без да си правят труда да дават мигачи. Рев на клаксони се опитваше да заглуши виковете на жените, които продаваха стока по тротоарите.

Щом намерих свободно място, паркирах колата и продължих пеш. Управлението на полицията представляваше двуетажна сграда с овехтяла гипсова мазилка, украсена с ковано желязо. Беше разположена в центъра на града, близо до площада. Едър пълен мъж с кафява униформа седеше зад огромно бюро и от време на време лениво биеше мухи със свит на руло вестник. Приближих до бюрото и изложих целта на идването си. Той едва ме погледна.

— Капитан Батист излезе — каза апатично. — Друг може ли да ви помогне?

Накратко обясних ситуацията. Без да ми зададе нито един въпрос, той порови по бюрото и извади формуляр, който постави на дъска за писане.

— Попълнете това. И от двете страни.

Взех дъската и формуляра и седнах до един отворен прозорец. Макар че на тавана бръмчеше вентилатор, вътре беше задушно. Почувствах, че по гърба ми избива пот.

Започнах да попълвам формуляра, като се мъчех да отговоря на въпроси за човек, когото не бях виждала десет години. Бях стигнала до половината, когато усетих, че някой ме гледа. Не беше нещо ново за Колумбе, където всички чужденци, особено американците, предизвикваха неприязън. Чувството не ме лъжеше. Вдигнах очи и се огледах.

Един мъж — американец, ако се съди по вида му — седеше в отсрещната част на помещението и тихо разговаряше с млада тъмнокожа жена, която не пускаше ръката му. Той пък не откъсваше очи от мен.

Беше на около трийсет години. Привлекателен, с руса коса и светлосиви очи. Бе облечен с костюм, започнал да изгубва свежестта си от жегата. Когато го погледнах, попиваше потта от челото си с бяла носна кърпа. Кимна ми едва забележимо, сякаш за да признае, че умишлено ме гледа. Скоро приключи разговора и дойде при мен.

— Госпожица Грегъри?

— Да?

— Вие не ме познавате, но на мен ми се струва, че ви познавам добре — каза той с любезна усмивка. — Казвам се Лорънс Крофърд.

— Откъде знаете името ми, господин Крофърд?

— Аз съм адвокат на баща ви. Неволно чух разговора ви с Дюмон преди малко. Кристофър Грегъри е изчезнал, така ли? — попита той, сякаш не можеше да повярва.

— Да, боя се, че е така.

Той отново прокара смачканата бяла кърпа по челото си.

— Това е… невероятно. Откога?

— Госпожа Дюпре, икономката, го е видяла за последен път преди два дни сутринта. Помислила, че тръгва за работа, но оттогава никой не го е виждал, нито е говорил с него. Това е особено тревожно, защото той знаеше, че пристигам.

— Да, наистина, той с нетърпение очакваше вашето посещение.

— Значи и вие сте знаели за идването ми?

— Разбира се. Кристофър ме информира още първия път, когато ви телефонира. Госпожице Грегъри — може ли да ви наричам Кристин? Мисля, че трябва да поговорим. Ако заедно напънем мозъците си, може да хвърлим повече светлина върху това… нещастно развитие на събитията. — Той погледна многозначително през рамо. Дюмон енергично плесна поредната муха. — Но по-добре да не разговаряме тук. Би ли обядвала с мен?

— Щом имате информация за баща ми, господин Крофърд, естествено, че ще дойда. Да тръгваме веднага.

— Отлично — каза той и се усмихна. — Но моля те, наричай ме Лорънс.

Без да казвам нищо, подадох формуляра на Дюмон и го помолих да предаде на капитан Батист да ми се обади по телефона, макар да бях убедена, че той няма да ми позвъни.

 

 

— Откога си в Колумбе, Кристин? — попита Лорънс Крофърд след поредната хапка димяща задушена риба.

— От завчера. — Самата аз си вземах от храната малко по-стеснително. Седяхме на открито в „Бадемовото дърво“, очарователен малък ресторант със сенчеста тераса, която гледаше към Карибско море. Лек бриз подухваше и листата на палмовите дървета шумоляха като сатен. Денят беше ясен, великолепен, но над морето бяха започнали да се събират буреносни облаци.

— И откакто си тук, абсолютно нищо не можа да научиш за баща си, така ли?

Въздъхнах и отместих чинията.

— Абсолютно нищо. Сякаш е изчезнал от лицето на земята.

— Това никак не ми харесва. — Той ме гледаше изпитателно. — Нещо не е наред.

— Точно така мисля и аз — отговорих, благодарна, че някой ме разбира. — И най-лошото е, че никой не го интересува, ни най-малко!

— Дори бих се изненадал, ако беше обратното — промърмори той, грижливо сгъна салфетката и я остави. Вдигна поглед. — Какво знаеш за баща си и Ред Сен Пиер, по-точно за деловите им отношения, свързани с хотела?

— Не много. Зная, че са съсобственици.

— Кристофър има по-големи права. Той притежава петдесет и пет процента от имота. Ред притежава останалия дял, но баща ти взема по-голяма част от печалбата и има решаващата дума. Не е нужно да ти казвам, че това е в основата на немалко проблеми през последните няколко години.

— Какви проблеми?

— Ред е импулсивен. Авантюрист, също като баща си, както разбирам. Не го удовлетворява печалбата от „Сен Пиер“ и постоянно планира рисковани стъпки, без гаранция за успех. А Кристофър винаги е бил по-консервативен. През последните две години разминаването между тях стана толкова голямо, че баща ти смята да се оттегли.

— Имаш предвид, че възнамерява да продаде своя дял, така ли?

— Иска да продаде своя дял от хотела и къщата — да, тя също е негова — и да се върне в Щатите.

— Да се върне ли? Но… Защо тогава трябваше да ме моли да идвам тук?

Лорънс сви рамене. Погледът му се рееше над морето.

— Мисля, че се е страхувал от нещо — каза той толкова тихо, та отначало реших, че съм го разбрала погрешно.

Стиснах ръба на масата.

— Моля?

— Преди няколко седмици баща ти дойде при мен и сподели всички тези съображения. Стигало му толкова, каза. До гуша му дошло от постоянните битки и от вечното напрежение. Знаеше, че имам кандидат за хотела. И сега го имам. Моите клиенти все още много се интересуват от „Сен Пиер“. С Кристофър почти бяхме стигнали до споразумение за сделката.

— А Ред какво мисли?

Лорънс се изсмя мрачно.

— Естествено, че е бесен. Самият той не притежава капитал, за да откупи дела на Кристофър, а новите съсобственици могат да го принудят да се откаже и от своя дял. Сигурен съм, че ще направи всичко възможно, за да попречи на тази сделка.

Вдигнах очи и погледите ни се срещнаха.

— Но той не би могъл…

Лорънс пак сви рамене.

— Не обвинявам никого за нищо. Просто мисля, че трябва да знаеш всички факти. Последните няколко пъти, когато видях баща ти, той беше изплашен. Държеше се като параноик, понякога в думите му нямаше логика. Говореше за сънища, за видения.

Цялата настръхнах. Престанах да чувам шума наоколо. Ръцете ми трепереха. Мили боже, нали и из самата сънувах и имах видения!

Лорънс се огледа внимателно и заговори тихо:

— Баща ти смяташе, че някой иска да му стори зло. С помощта на вуду.

Ръката ми трепна. Едва не разлях чашата с вода.

— Сигурно той не вярва в тези неща…

— За странични хора като теб и мен е трудно да разберем нравите тук, в Колумбе — каза Лорънс тихо и с тревога. — Но аз съм виждал неща, които са необясними. Истинските последователи на вуду са навсякъде, из целия остров, във всички сфери на живота. Човек не може да разбере на кого да се довери. Повярвай ми, така е.

Замълча, а после продължи:

— Бях приятел на баща ти и бих искал да бъда и твой приятел. Нека те посъветвам нещо. Вуду е игра на ума наред с другите му проявления. Силата на последователите на вуду идва от това, че те разчитат на страха, както и на магиите. Ако им се поддадеш, ако позволиш да станеш уязвима, тогава е най-опасно. Вудуистите, които притежават истинска сила и знания, са хитри и коварни. Могат да се престорят, че са най-добрият ти приятел, дори любим — каза той и ме погледна изпитателно. — Ако някой е сторил нещо лошо на Кристофър — да не дава Господ — тогава и теб те заплашва опасност.

— Защо ще искат да ми сторят нещо лошо? — попитах вцепенена. — Не притежавам нищо, което да ги заинтересува.

— Може би още не.

— Какво значи това?

— Мой професионален дълг е да пазя тайната на клиента си — каза той и извинително сви рамене. — За съжаление, нямам право да ти кажа всичко, което смятам, че трябва да знаеш. Да се надяваме, че Кристофър ще се върне… и то скоро.

— Ще се върне — казах аз. Изведнъж осъзнах, че Лорънс през цялото време говореше за баща ми в минало време, а аз… приех това, без дори да забележа. Този мисъл ме разстрои и нямах търпение да си тръгна, за да избягам от Лорънс Крофърд и злокобните му предупреждения.

Нервно отместих стола си и станах.

— Трябва да се прибирам. Благодаря за обеда. И за разговора.

Той не стана, а хвана ръката ми и я задържа.

— Ако някога почувстваш нужда от приятел на острова, Кристин, помни, че ще ти помогна.

Тогава направи нещо съвсем неочаквано. Вдигна ръката ми и леко я докосна с устни.

Опитах се да скрия изненадата и се усмихнах, благодарих му пак и издърпах ръката си. Когато се обърнах, за да си тръгна, нещо ме накара да погледна към терасата — необясним натрапчив импулс.

Тогава го видях.

Ред Сен Пиер седеше на една маса с Анжелик и още някакъв мъж, когото не познавах. Разговаряше с тях и жестикулираше, но бе впил поглед в мен. Анжелик също ме гледаше.

Очите и на двамата проблясваха гневно… заплашително.