Аманда Стивънс
Седмата нощ (6)

Пета глава
Третият ден

Мятах се в леглото, измъчвана от спомени — или по-скоро от неясни впечатления. Снощи… Виното… Ред… О, боже, какво се беше случило?

Погледнах смачканата завивка. Забелязах, че все още съм с роклята, с която бях на вечеря. Бях сама в леглото. Слава богу, било е пак сън, изпълнен с фантазии.

Главата ми болезнено пулсираше. Махмурлук само от няколко глътки вино? Що за късмет…

Спуснах крака от леглото и седнах. Притиснах слепоочията си. Фантазиите не напускаха съзнанието ми.

Ред ме беше целунал. В това поне бях сигурна, защото дори в сънищата си не бях изпитвала подобно вълнение. Само споменът за устните му караше кръвта ми да запулсира във вените и усещах, че се изчервявам.

Завладя ме панически страх. Как ще посмея да го погледна сега, след като сама се хвърлих в прегръдките му? Виното, дори в такова малко количество, беше премахнало наложените от самата мен забрани, моята сдържаност и съмнения. Исках Ред да ме целуне и направих всичко възможно желанието ми да се осъществи.

Но какво друго беше направил, което не си спомнях?

Какво друго бях направила аз?

Измъкнах се от леглото и олюлявайки се, тръгнах към банята. Исках да наплискам със студена вода пламналото си лице. После тържествено повторих клетвата си никога повече да не пия.

Обещанието, което си дадох, ме поуспокои. Но като се погледнах в огледалото, изпитах странното чувство, че виждам отражението на непознато лице. Кестенявата ми коса беше разрошена. Светлината танцуваше в нея — проблясваха златни звездички, които никога по-рано не бях забелязвала. А очите ми, иначе съвсем обикновени кафяви очи, сега сияеха в зелено. Устните ми изглеждаха като наранени, леко подути. Това ме накара пак да си спомня целувката на Ред и червенината на бузите ми се сгъсти.

— Къде е Кристин? — прошепнах аз и докоснах студеното отражение.

„Мъжете избират красиви жени, в които се влюбват, но когато един мъж започне да преследва обикновено момиче като теб, Кристин, той винаги таи задни мисли.“

Гласът на баба ми, който ми се присмиваше. Да можех да притисна ушите си и да заглуша този глас! За съжаление, тя беше погубила самочувствието ми преди години.

А и се страхувах, че има право. Защо привлекателен мъж като Ред Сен Пиер ще прояви интерес към момиче като мен? Той има възможност да избира между красиви, очарователни, изтънчени жени, притежаващи повече грация в малкото си пръстче, отколкото аз — в цялото си тяло.

„И ако не беше такава страхливка, щеше да признаеш — поне пред себе си — че точно затова се омъжи за Дани.“

Горкият Дани.

И той беше несретник като мен. Животът в семейството му е бил нещастен, както и моят. С него бяхме добри приятели и не трябваше да се женим.

Аз поне изпитвах към Дани само приятелски чувства. Той ме обичаше посвоему, беше мил с мен и може би затова винаги съм се чувствала виновна за нашите отношения.

Когато Ред и баща ми дойдоха да ме посетят в Чикаго, вече се срещах с Дани от няколко месеца. Баба ми наскоро беше починала, а аз бях първокурсничка в колежа. В мен се пробуждаха за живот нови чувства, но никое от тях не можеше да се сравни с вълнението, което предизвика у мен Ред Сен Пиер.

Той ме изплаши. Силно. И въпреки това само споменът за него вдъхновяваше сънищата ми дълго, след като си отиде. Често си мислех, че съгласието ми да се оженя за Дани толкова скоро след посещението на Ред и баща ми е отчаян опит да забравя един мъж, който беше далеч от моя свят като човек от луната.

Защо ме целуна Ред снощи? Имал ли е някакви скрити подбуди и какви точно?

Но както и преди, не можех да намеря логично обяснение.

Наплисках лицето си със студена вода, избърсах се и се върнах в спалнята. Беше все още много рано. Стаята се къпеше в мъгливата жълта светлина, предвестница на зората.

Облякох халат, пристегнах го с колан около талията, спуснах се по стълбите и излязох. Хоризонтът на изток изсветляваше. Въздухът в ранното утро беше хладен и изпълнен с аромати — освежителен балсам за опънатите ми нерви.

В Чикаго зората винаги е била любимото ми време от денонощието. Беше ми интересно как духът на града се променя, когато хората по улиците постепенно придобиват реални очертания и сенките на нощта изчезват.

Тук, на острова, нощните сенки и звуци си отиваха с неохота.

— Нека да бъде!

Наоколо беше безлюдно и думите ме стреснаха. Изплашено се извърнах. Долу пред стъпалата видях възрастна едра жена с рокля на крещящи шарки. Държеше червена платнена торбичка и бавно размахваше длан над нея.

Беше така съсредоточена в заниманието си, че не ме забелязваше.

— С този ритуал прогонвам злото. Силата на злото е премахната! — Тя вдигна към мен тъмните си очи и повтори: — Нека да бъде!

Бавно, без да сваля поглед от мен, се заизкачва по стълбите на верандата. Започнах да отстъпвам, но жената бе приковала погледа ми. Незнайно защо, не се страхувах от нея.

— Ти си дъщерята на Кристофър Грегъри — рече тя с напевната интонация, характерна за жителите на острова.

Не можех да откъсна очи от нея. Погледът й ме привличаше. В него нямаше студенина, каквато бях видяла в очите на капитан Батист. Нямаше подозрение, никаква скрита враждебност, а само безкрайна, безкрайна мъдрост. Приличаше на жена, която знае тайните на вселената и може би крие в джобовете си поне едно-две чудеса.

И все пак, кое беше това привидение, появило се така внезапно заедно със зората? Или е била тук още през нощта?

Като че ли отгатнала мислите ми, възрастната жена каза:

— Наричат ме мама Вини.

— Аз съм Кристин Грегъри. — Представянето ми беше неуместно, защото тя вече знаеше коя съм, но не ми идваше наум какво друго да кажа. Тя приближи с мъчително бавни крачки. Изглеждаше толкова нестабилна, че ако не беше възпълна, едно духване на вятъра можеше да я повали. Застана много близо и впери в мен тъмните си очи, почти скрити от абаносовите бръчки около тях, но още ясни и будни.

— Дойдох да ти донеса гри-гри — подаде ми тя червената торбичка.

— Какво е това? — поех я аз неохотно.

— Гри-гри означава много неща. Притежава сила, която може да върши добро или зло — зависи от сърцето на посветения.

— Но аз не вярвам в тези неща — казах бързо и й подадох торбичката. — Не мисля, че имам нужда от това.

Мама Вини не обърна внимание на възраженията ми.

— Има необикновена сила. Носи го винаги със себе си. През нощта го слагай под леглото си. Магията е най-силна, когато спиш. А когато сънуваш, душата ти ще бъде защитена. — Тя сложи ръката си върху моята и затвори пръстите ми около торбичката.

Ръката ми като че ли се затопли. Усещането беше приятно, но аз погледнах уплашено старицата.

— Какво има тук?

— Мандрагора, билката на Сейнт Джон, коренче от дяволско биле, парче метална руда, прах от незнаен гроб.

— Прах от гроб! — Кожата ми настръхна.

— В талисмана има магия — каза тя. — Носи го винаги със себе си.

Съдържанието на торбичката ухаеше леко на сушени розови листа. Опитах да се усмихна с благодарност и да не се замислям много какво представлява прахът от незнаен гроб.

— Благодаря.

— За да намериш баща си, ще имаш нужда от сила.

Погледнах я изненадано.

— Какво знаете за баща ми?

— Той има нужда от теб.

Каза го със загадъчен тон. Изпитах тревожното чувство, че думите й крият смисъл, който не можех да разбера.

— Какво искате да кажете? Виждали ли сте го? Знаете ли къде е?

— Той е жив, но не е добре. Слуга на злото иска да го използва, за да придобие повече власт.

— Как може някой да придобие повече власт чрез баща ми? — попитах разтревожено. — Не разбирам. Освен ако думите ви не означават, че… той е отвлечен. Така ли е? Да не би някой да ви е изпратил да искате откуп?

Мама Вини поклати глава.

— Никой не ме е изпращал тук. Дошла съм да ти помогна. Донесох ти гри-гри, за да те закриля. Същата зла сила иска и на теб да навреди. Трябва да се пазиш. Само ти можеш да спасиш баща си. Двамата сте една кръв. Заедно можете да победите злата сила.

— Но щом никой не иска откуп, защо тогава държат баща ми затворен?

Мама Вини докосна сребърния кръст, който висеше на шията й. Шепнешком произнесе в тишината:

— Защото искат душата му!

Обля ме студена вълна. Погледнах към дърветата. Листата им бяха неподвижни. Старицата сигурно е полудяла, помислих си, но думите й ме изплашиха, както разговорът, който бях подслушала неволно на летището.

„Някои хора притежават способността да завладеят душата на друг човек. Ето какво представлява зомби — жив човек, но без душа. Само тяло, без собствена воля.“

— Не говорите сериозно… — започнах аз, но мама Вини вече се отдалечаваше. — Почакайте, трябва да ми разкажете всичко!

Тя не отговори. Чух я да пее, докато слизаше по стълбите. После потъна в градината.

Настигнах я и я хванах за ръката. Черните й очи ме стрелнаха и аз побързах да я пусна.

— Моля ви! Каквото и да знаете, трябва да ми го кажете.

Тя изглеждаше безкрайно тъжна. Поклати глава.

— Казах ти, каквото мога. Останалото зависи от теб. — След тези думи тя се обърна и се отдалечи.

Проследих я с поглед. Хиляди предположения нахлуха в ума ми. Странният разговор непосредствено след тревожния сън ми се виждаше злокобен.

Злокобен и фатален.

Треперех, макар че вече се затопляше. Влязох в къщата да се облека.

Снимката, на която бяхме двамата с баща ми, лежеше на скрина. Сигурна бях, че снощи я прибрах, и въпреки това тя пак се беше появила там, като талисман.

Или като предупреждение.

Сложих червената торбичка на полираната дървена повърхност и взех снимката. Вгледах се в нея, както бях правила стотици пъти досега.

С баща ми много си приличахме, но докато неговите черти бяха ясни, чисти и привлекателни, моите бяха по-смекчени. Аз представлявах бледо копие на Кристофър Грегъри.

„Двамата сте една кръв.“

Точно в този момент, може би защото думите на старата жена все още ясно звучаха в ушите ми, бях обзета от странно предчувствие. Също като в сънищата си предусещах опасност и насилие.

И кръв. Когато затворих очи, всичко беше обагрено в червено.

Но чия кръв, питах се с ужас, просмукващ се във вените ми. Чия кръв виждах? На баща ми ли? Или моята?

Там, където се допираха до снимката, пръстите ми започнаха да парят. Върховете им горяха, сякаш ги държах на пламък.

Болката се засили. Сърцето ми заблъска бясно в гърдите.

Кожата ми изгаряше, започваше да се набръчква и аз извиках, агонизираща от болка. Опитах се да пусна снимката, но сега като че ли тя ме държеше. Сякаш бях стиснала оголена жица, по която протича електричество — не можех да я пусна.

Ужасена, загледах образите, отпечатани на хартията. Пред очите ми лицето на баща ми се промени. Красивите му черти се изкривиха. Той се състари, заприлича на смъртник… И през цялото време кожата на пръстите ми изгаряше като от невидим пламък.

Отчаяна, почти без да съзнавам какво правя, грабнах талисмана на старицата с другата си ръка и го поставих над парещото място. Снимката се отлепи от ръката ми и падна на пода.

Втурнах се към банята. Подложих пламналите си от болка пръсти под студената вода, но когато ги погледнах, кожата изглеждаше нормална, не беше дори зачервена. А и болката вече стихваше.

Бавно се върнах в спалнята. Взрях се в снимката, която лежеше на пода с лицевата страна нагоре. Наведох се, за да я видя по-добре, но не смеех да я докосна.

Оттам отново ми се усмихваше красивото младо лице на баща ми.

Успокоена, посегнах да я взема. Тогава забелязах, че на снимката има нещо, което не бях видяла досега. Някой беше нарисувал с молив странния символ във вид на змия — веве — върху сърцето на баща ми.

Започвах да полудявам — това беше единственото възможно обяснение. Образите по снимките не се променят. Снимките нямат свойството да изгарят плът. Да. Единственият разумен отговор беше моята лудост.

Ето защо не разказах случката на госпожа Дюпре, когато след малко я видях в кухнята на голямата къща. Не желаех да обсъждам лудостта си с никого, особено когато заради безопасността на баща ми беше важно да вдъхвам доверие.

Защото колкото и развито да бе въображението ми, изчезването на баща ми беше съвсем реално. Трябваше да накарам хората да ме изслушат, особено Ред. Независимо дали това ми се нравеше, или не, аз имах нужда от неговата помощ, за да намеря баща си.

— Колко време мислите да останете на Колумбе, Кристин? — попита госпожа Дюпре, докато наливаше чая, приготвен от билка с приятен аромат, който действаше успокояващо.

Седнахме на кръглата маса в кухнята. През прозрачните пердета струеше слънчева светлина, която сякаш се опитваше да разсее мрака на мислите ми.

Усмихнах се.

— Не мога да си тръгна, докато не разбера нещо за баща ми. Трябва да съм сигурна, че е добре, преди да се върна в Чикаго.

— Може би ще научите нещо още днес — каза тя и вдигна чашата си. Погледна я за миг, сякаш се замисли. После я поднесе към устните си и отпи.

— Срещнах една жена на име Вини — казах уж между другото. — Мама Вини, както се нарече тя самата.

В кафявите очи на икономката като че ли проблесна раздразнение.

— Защо, за бога, е дошла тук?

— Донесе ми гри-гри.

— Надявам се, че сте изхвърлили вонящия й талисман — рече с отвращение госпожа Дюпре. — Без съмнение, опитала се е да ви разстрои с нейните приказки за вуду, магии, зли сили и Бог знае какво още. Не трябва да се отнасяте сериозно към старата жена. Преди много години клетата старица работеше в „Сен Пиер“ и понякога се мотае наоколо, може би защото е самотна. Тя няма семейство, няма с какво да запълва времето си, освен с нейните отрови и врели-некипели. Нарича себе си мамбо, жрица на вуду, как ли не! Малко е сенилна, но не мисля, че е опасна. Освен ако не й повярвате — добави тя с усмивка.

В този момент не знаех вече на какво да вярвам. Отвърнах на усмивката й и попитах между другото:

— Откога двете с Рашел живеете на Колумбе?

— О, това е дълга история — каза тя, сякаш искаше да пропъди някакви лоши мисли. — Кристофър ни доведе тук след смъртта на съпруга ми. В Чикаго двамата бяха добри приятели и Кристофър знаеше, че Мартин ми е завещал… Е, нищо друго, освен обърканото си финансово състояние. Баща ви ми предложи работа и дом за дъщеря ми. Сега Рашел работи в хотела. И двете сме му много задължени.

Изражението й се промени, когато заговори за баща ми. Очите й заблестяха, а строгите бръчки около устата й се смекчиха. Прилича на влюбена жена, хрумна ми изведнъж. В такъв случай нищо чудно, че тя се притеснява за него не по-малко от мен.

Когато погледите ни се срещнаха, бузите й бяха леко поруменели.

— Да се надяваме, че скоро ще се върне — каза тя и побърза да отпие чай.

— Смятам да отида в полицията. Днес трябва да бъде пуснат рапорт за изчезването на баща ми — казах аз. — Надявам се Ред да дойде с мен.

Госпожа Дюпре остави чашата си, която звънна леко, и погледна встрани.

— Нещо лошо ли казах?

В очите й видях притеснение. Тя заопипва горното копче на тъмнокафявата си рокля.

— О, не. Разбира се, че не. Само че… Е, Ред може би е твърде зает в момента.

— С какво?

— В хотела нещата не вървят добре.

— Да не би двамата с баща ми да имат финансови затруднения?

Госпожа Дюпре се обърна и така яростно задърпа копчето, та си помислих, че ще го откъсне.

— Да, имат… затруднения.

— Ред изобщо не изглежда притеснен от изчезването на баща ми — споделих аз. — Не мога да разбера защо.

— Много сте проницателна. В нощта, преди Кристофър да изчезне, двамата имаха бурен спор. Виковете им се чуваха из цялата къща. Беше… ужасно.

— За какво спореха?

Тя сви устни.

— Разказах ви твърде много. Не обичам клюките.

— Но аз имам право да зная — възразих. — Тревожа се за баща си.

— Тогава сама се погрижете за него — каза тя многозначително.

Думите й прозвучаха като ехо на казаното от Вини, но не можех да допусна, че практична жена като госпожа Дюпре вярва във вуду.

— Какво искате да кажете? — попитах изплашено.

Госпожа Дюпре се огледа, сякаш да се увери, че сме сами, и прошепна:

— Ред е решителен млад мъж, Кристин. И много амбициозен. Този хотел означава всичко за него, точно както е означавал всичко за неговия баща и за дядо му. По някакъв странен начин осъзнаването му като личност, като наследник на рода Сен Пиер, цялото му самочувствие, е свързано с тази купчина от хоросан и тухли. Подозирам, че това има нещо общо с някогашната голяма материална загуба в семейството му. Знаете, че Ред е много горд човек.

Да, бях забелязала.

— Какво имате предвид под „голяма материална загуба“?

— Ами — продължи тя притеснено, — не искам да сплетнича, защото сега вие двамата сте от едно семейство… Преди години бащата на Ред и Анжелик загубил всичко — хотела, къщата и парите си — на хазарт. Семейството се оказало разорено. Наложило се да продадат ценните си лични вещи, за да погасят дълговете си. Чувала съм от хора, които работят отдавна в хотела, че Ред, тогава само на дванайсет или на тринайсет години, стоял денонощно на търга и гледал как семейните ценности се продават една по една. Преживяването е оставило дълбоки следи върху характера му.

Представих си как невръстният Ред, сам в тълпата, наблюдава разпродаването на наследството си парче по парче. Странно, но съжалението към него ме накара да го почувствам още по-близък.

— След това се преселили в Щатите, в Чикаго — продължи госпожа Дюпре. — Но мисля, че Ред никога няма да преодолее преживяното унижение. Както разбирам, за всичко обвинява баща си. Твърде мъчително са преживели разоряването. За мен и вас е трудно да проумеем, но когато богати хора като семейство Сен Пиер загубят състоянието си, както и достойнството си, това оставя трайни следи в… живота им. Понякога дори ги променя.

— Може би затова Ред е толкова привързан към хотела — предположих аз.

— О, да. Той е цялото му наследство. И Господ да пази този, който по някакъв начин се окаже заплаха за „Сен Пиер“.

 

 

— Как спа?

Бях във всекидневната и гледах портрета на Клодин Сен Пиер Грегъри, който украсяваше стената над камината. Гласът на Ред наруши тишината в стаята, но не ме стресна. Усетих присъствието му още щом влезе. Сега, като заговори, направих усилие да изглеждам спокойна и непринудена. Обърнах се и го поздравих. Но сърцето ми биеше толкова силно, та ми се струваше, че Ред го чува.

— Спах добре, благодаря — излъгах. Очите му проблеснаха. Подозирах, че е доловил вълнението ми. Отново погледнах портрета. — Майка ти е била красива жена, нали?

— Да, беше. — Той прекоси стаята и дойде до мен. Дъхът ми секна. Стоеше толкова близо, че усещах дълбокия възбуждащ аромат на одеколона му.

Усещах изпитателния му поглед, докато се преструвах, че задълбочено разглеждам картината. Краката ми се подкосиха.

Ред бе облечен в тъмен двуреден костюм. В този вид би изглеждал по-уместно на Уолстрийт, отколкото на тропически остров. Но, от друга страна, помислих си, хубавите дрехи са залог за успех и това правило важи навсякъде. А имах чувството, че всичко, което прави Ред, е с цел да преуспее.

— Анжелик много прилича на нея — каза той. — Макар че няма да й стане приятно, ако ме чуе.

— Защо? — Как е възможно да не желае да прилича на това красиво създание, завистливо помислих аз.

— Двете с майка ми не се разбираха. Анжелик не можа да й прости, че се ожени за баща ти.

— Но аз мислех, че…

— Мислиш, че всички сме едно голямо щастливо семейство. — Тонът му стана рязък. — Вероятно ще ти бъде интересно да научиш, че двете с Анжелик имате повече общи черти, отколкото би могла да си представиш. Старите рани трудно зарастват, нали, Кристин?

— Да, понякога — съгласих се аз и си спомних какво ми беше разказала госпожа Дюпре за Ред и баща му. — Грешките на нашите родители ни преследват. Постъпките на твоята майка и на моя баща безспорно са засегнали живота на твърде много хора.

— Но всяко нещо има две страни — каза Ред. — Освен това, когато са обладани от страст, хората действат ирационално. Всичко това сигурно ти е познато. Защото си се оженила много млада… и набързо, както научих. Сигурно си била лудо влюбена.

— Така е. Бях лудо влюбена — казах и добавих наум: „Но не в съпруга си“.

Погледнах го. Спомените ми за случилото се снощи отново се пробудиха. Цяла сутрин се опитвах да ги прогоня от съзнанието си, но сега, когато бях толкова близо до Ред, чувах гласа му и виждах страстта, която струеше от очите му, си спомних всичко…

— Искам да ти кажа за снощи… — Изкашлях се. Лицето ми пламна. Отново се изкашлях. — Може би не съм свикнала да пия. Виното… и… всичко… — Безпомощно вдигнах ръце, като избягвах да го погледна.

— О, да, така е. Ти никога не си опитвала алкохол.

Думите му ме жегнаха, подиграха жалкия ми опит да обясня постъпките си.

Защо, о, защо винаги ме караше да се чувствам толкова неопитна, толкова… нищожна, без самочувствие?

— Говорехме за нашите родители. Това е нещо, което засяга и двама ни. — Той замълча за миг, после продължи: — Ако съдя по идването ти тук, двамата с Кристофър сте искали да разтопите ледовете.

— Да, като начало.

— Което означава, че все още си твърде резервирана?

— Разбира се. Та аз почти не го познавам. До момента на обаждането му преди няколко седмици не бяхме разговаряли години наред.

— Все пак ми се струва странно, че тъй неочаквано е решил да се свърже с теб — промърмори почти на себе си Ред.

— Защо да е странно? — Бяхме си разменили ролите — той разглеждаше портрета на майка си, а аз се взирах в него. Великолепен профил, помислих си. Чертите на лицето му бяха ясни и чисти. Беше невероятно привлекателен — почувствах как ми пресъхва устата при спомена за страстната му целувка, при представата за прегръдката му, когато ме притегли към себе си и телата ни сякаш се сляха.

Изведнъж Ред ме погледна и аз потънах в неговите невероятни очи! Стомахът ми се сви. Споменът от снощи стана осезаем — присъстваше в стаята заедно с нас.

Искаше ми се гри-гри, талисманът, който ми беше дала Вини, да е тук, защото ако се нуждаех от закрила, то моментът беше сега, когато бях заедно с Ред.

Той също мислеше за целувката. Усещах го от начина, по който ме гледаше. Разбирах също или може би само се надявах, че иска отново да ме целуне.

Очите му станаха наситеносини. В стомаха ми сякаш пърхаха полудели пеперуди. Той пристъпи към мен, а аз като че ли се отдръпнах. В главата ми нахлу кръв.

— Кристин…

— Ред? — Гласът на Анжелик, застанала на вратата, ни стресна и двамата. Аз подскочих, а Ред се намръщи. — Защо още не си тръгнал за работа? — попита тя с упрек. Погледът й се местеше от Ред към мен и обратно.

Ред сви рамене, а гласът му прозвуча съвсем спокойно:

— Днес съм решил да отида по-късно.

Тя присви очи и пристъпи в стаята.

— Ти никога не закъсняваш. Всъщност дори нощите си прекарваш там. Той има апартамент в хотела. — Думите бяха предназначени за мен, но не толкова като разяснение, колкото, за да подчертаят последвалата иронична забележка: — И обикновено там се развлича.

— Не виждам и ти да си се разбързала за работа — каза Ред с раздразнение.

— Да, но моят интерес към „Сен Пиер“ не може да се мери с твоя. В края на краищата само работя в хотела — каза тя с огорчение. Насочи поглед към мен. — Освен ако тук също имаш някакви интереси — добави тя.

Лицето ми пламна под лицемерния й поглед. Имах смразяващото усещане, че тя наднича в душата ми и може да прочете и най-съкровените ми тайни.

— Колко време смяташ да останеш при нас, Кристин? — При тези думи тя умишлено се обърна с гръб към портрета на майка си.

Анжелик отново беше облечена в черно — с прилепнала по тялото рокля от трико, по-подходяща за сервитьорка в нощен клуб, отколкото за делова жена. Но аз не възнамерявах да критикувам възгледите й за модата. Защото моята семпла жълта рокля вероятно изглеждаше крайно скучна и консервативна. В този момент страстно се надявах, че кестенявата ми коса все още блести със златист оттенък и очите ми не са загубили красивия зелен нюанс. Но колкото повече стоях редом с Анжелик, толкова по-обикновена се чувствах.

— Колко време ще остана зависи от това, кога ще науча нещо за баща си.

— Не трябва ли да се връщаш при твоите хлапета? — изгледа ме изпитателно тя. — Ти си учителка, нали?

— Да. — Интересно, какво ли цели с тези въпроси, мина ми през ума.

Тя се усмихна.

— Нали знаеш какво казват хората: „Онези, които могат, го правят, а които не могат — учат другите“. Или сънуват.

Като че ли това момиче надничаше в главата ми и четеше мислите ми. Откъде би могла да знае за моите сънища? Нямаше откъде. Значи беше отгатнала. Или пък, както току-що каза, такова е нейното мнение за мен — че това е всичко, на което съм способна.

В този момент ме обзе гняв. Решителността ми сякаш се пробуди. Ред и Анжелик винаги са постигали каквото искат. Но този път — не! Ако искат да замина, ще останат дълбоко разочаровани.

Вирнах предизвикателно брадичка и смело погледнах Анжелик в очите.

— Имам пролетна ваканция. А ако се наложи да остана по-дълго, ще си взема отпуск.

— Възможно е да се наложи — каза тя. Очите й също святкаха от гняв. — Кристофър може да се появи днес, утре, следващата седмица. Но ако имаме късмет, може никога да не се върне!

— Анжелик, мисля, че каза твърде много — намеси се Ред.

Но аз почти не чух думите му. Омразата, с която Анжелик говореше за баща ми, ме шокира. Тя дори не се опитваше да я прикрие.

— Защо го мразиш? — попитах хладно, без да се замислям, че защитавам човек, който ме беше изоставил преди много години. — Какво ти е сторил баща ми?

— Той уби моя баща!

В стаята настъпи напрегната тишина. Гледах Анжелик и не можех да повярвам на ушите си.

— Какво говориш?

— Много добре ме чу. — Сините й очи, които толкова много приличаха на очите на Ред, святкаха с омраза. — Кристофър желаеше майка ми и не позволи на никого да се изпречи на пътя му. Дори на татко. Затова го уби.

— Анжелик, достатъчно! Ти не си на себе си! — Когато тя понечи да продължи, Ред хвана ръката й. Тя се дръпна, хвърли ми унищожителен поглед, извърна се и избяга от стаята.

Обърнах се към Ред.

— За какво, по дяволите, говори тя?

— Както каза ти, всичко това е в миналото и най-добре е да го оставим там.

Поклатих глава.

— Не можеш да пуснеш бомба и да я оставиш да избухне по-късно. Искам да зная точно какво имаше предвид Анжелик.

Ред въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Анжелик говори прекалено много — каза той мрачно. Прекоси стаята, отвори вратата към терасата и лекият ветрец изпълни стаята с ухание на свежи цветя. — Хайде да излезем.

Последвах го през стъклената врата на застланата с тухли тераса. Утрото беше прекрасно. На фона на зеленината на евкалиптовите дървета, индийската смокиня и боровете тук-там припламваха огненочервени цветове, огрени от слънцето. Над главите ни малки жълти птици прелитаха като стрели и кацаха по високите клони на боровете. Тяхното радостно чуруликане изпълваше въздуха с възбуда.

— Е? — казах нетърпеливо. — Чакам обяснение.

— Да, зная. — Ред ме погледна хладно и предизвикателно. Ала чувствах, че в бездънните дълбини на очите му, както при тихите води, се крият опасни течения. — Сигурен съм, че си чувала как мама и Кристофър се срещнали в Чикаго и се влюбили един в друг, макар че и двамата били женени. — Той ме погледна, като че ли внимателно преценяваше каква ще бъде реакцията ми. — Пръв получил развод Кристофър. Както научих по-късно, двамата с майка ти и без това имали намерение да се разведат.

— Не е вярно! — разгорещено възразих аз. — Въобще не се е споменавала думата развод, докато твоята майка… Докато той не се запознал с Клодин Сен Пиер.

— Тогава си била дете, Кристин. Убеден съм, че не са обсъждали проблемите си пред теб. И тъй, Кристофър е свободен, но моят баща, Стефан, отказва да даде развод на майка ми. Тя завежда дело и следва объркана съдебна битка, която не довежда до нищо. Анжелик искаше да остане при баща ни, но въпреки че майка ни имаше любовна връзка, съдът присъди и двама ни на нея. Сестра ми не можа да й го прости.

— Но как може да обвинява баща ми за това? Той ви е довел обратно всичките тук, в Колумбе. Помогнал ви е да откупите хотела и тази къща. Върнал ви е наследството в буквалния смисъл на думата.

— Да — съгласи се Ред, но долових колебание в гласа му, като че ли не споделяше напълно мнението ми.

— Как почина баща ти?

За миг по лицето му премина сянка, която остави у мен смътното чувство за надвиснала гибел. Докато чаках отговора му, започнах да треперя и обгърнах с ръце тялото си.

Той заговори бавно, сякаш търсеше думите в дълбоко, тъмно, скрито кътче на душата си.

— След обявяването на съдебното решение баща ми се прибрал вкъщи и се застрелял.