Аманда Стивънс
Седмата нощ (3)

Втора глава
Вторият ден

Не можех да отворя очи.

Бавно протегнах ръка. Докоснах студен гладък метал и това ме събуди. Повдигнах клепачи и се огледах. Тънките метални тръби от двете страни на леглото бяха първият знак, че нещо не е наред. Опитах да седна, но движенията ми бяха мудни, чувствах се като упоена.

Огледах стерилно белите стени и подове, затворения прозорец и хладните, безупречно изгладени чаршафи на леглото.

Стресна ме някакво раздвижване в сенчестата част на стаята и не можах да си поема дъх от страх, че пак ще видя боядисаните привидения от кошмара. Но мъжът, който приближаваше към леглото ми, не беше нито дух, нито ужасяващо привидение, макар че и той можеше да бъде плод на превъзбуденото ми въображение. Щом излезе от сянката, погледите ни се срещнаха и усетих странно присвиване в стомаха — като че ли изведнъж се спуснах няколко етажа надолу с бързо движещ се асансьор.

Разбира се, познавах този човек, но от това шокът не ставаше по-малък. Дъхът ми спря и тръпки полазиха по гърба ми.

Ред Сен Пиер спря до леглото и впери поглед в мен. Имаше най-необикновено сините очи, които някога съм виждала. Дълбоко сини. Тайнствено сини. Много по-сини, отколкото можех да си представя, обрамчени с тежки, черни, блестящи мигли.

Гъстата тъмна коса падаше над веждите му. Той я прибра с небрежен жест, което ме накара да се вгледам в ръцете му. Дългите пръсти бяха с добре оформени нокти. Не носеше пръстени.

Беше по-висок, отколкото си спомнях, и по-възрастен, разбира се. И като че ли… по-застрашителен. Пълните чувствени устни сякаш изразяваха недоволство. Под скъпия моден сив костюм раменете му изглеждаха невероятно широки. Елегантният панталон очертаваше тесен таз и дълги стройни крака.

Ала зад красивата външност се криеше обаяние, което трудно се поддава на описание. Той притежаваше някаква скрита мъжествена привлекателност, натрапваща се в ограниченото пространство на малката стая.

Тъмносините му очи не се отделяха от моите. Беше застанал в долния край на леглото.

— Най-после се събуди — рече той. — Как се чувстваш?

Зададе въпроса с учтиво безразличие, сякаш отговорът въобще не го интересуваше. Намръщих се.

— Къде съм?

— В болницата в Порт Роаял. Снощи те докарала някаква възрастна двойка, след като едва не са те премазали с колата си. Не си ли спомняш?

— Снощи ли? — Толкова отдавна ли съм тук, помислих си. Погледнах затворения прозорец отсреща. Тънък лъч се процеждаше през пролуката между долната част на щорите и перваза. Слънчева светлина. Последното, за което си спомнях, беше тъмнината. С усилие повдигнах ръка и докоснах челото си. — Баща ми тук ли е?

Ред се подвоуми.

— Още не. Минава обед. Гладна ли си? Мога да позвъня за сестрата. Тя беше тук преди малко.

Неразположението в стомаха ми се усили при споменаването за храна.

— Не, моля. Само искам да разбера какво се е случило. Аз… Ранена ли съм?

По лицето му премина сянка — толкова бързо, че не можах да отгатна какво изразява. Може би гняв.

— Само няколко одрасквания. Няма счупени кости.

— Тогава защо съм тук толкова време?

— Доктор Льо Клер каза, че си била… в шок, когато те докарали. Говорела си… несвързано. Отначало помислил, че си пияна.

— Пияна! Аз никога не пия.

Той леко повдигна вежда, но остави думите ми без коментар. Приближи се. Тогава, за първи път, откакто го видях, забелязах леките бръчки на умора около очите и устата.

Наистина изглеждаше по-възрастен. И по-студен, по-сдържан, неимоверно разочарован. Не бе останала и следа от опустошителния чар, който ме беше поразил в Чикаго. Държеше се съвсем делово и аз не можех да си обясня защо е тъй загрижен за мен.

Неволно погледът ми отново се плъзна по тялото му. Изпитвах стеснение от това, но нямах сили да сваля очи…

— А ти какво правиш при мен? — попитах внезапно. — Защо баща ми не е тук?

— Хората от персонала на болницата намерили само телефонния номер на „Сен Пиер“ в чантата ти. Снощи бях още в кабинета си, когато позвъниха.

— Бил си тук през цялата нощ!

— Почти.

— А обади ли се на баща ми? Той знае ли, че съм в болница?

— Обадил съм се, където трябва. Не се притеснявай. — Ред като че ли щеше да каже още нещо, но се поколеба. Сложи ръце в джобовете си, но когато заговори, пролича, че тази непринуденост е престорена. — Спомняш ли си нещо от това, което ти се е случило снощи?

— Паметта ми е доста замъглена — признах и се намръщих. — Свърши бензинът, после Жан Марк отиде в града, а аз останах в колата. Имаше мъгла, беше тъмно и… — Гласът ми стана неуверен, когато започнах да си спомням подробностите от предишната вечер, една от друга по-ужасни. — О, господи! Сега си спомних. Появиха се някакви хора… Целите им лица бяха боядисани и гротескни… Наобиколиха колата… И мисля, че… Струва ми се, че искаха да ме убият!

Развълнувана, направих опит да се надигна, но Ред постави ръце на раменете ми и решително ме притисна към възглавниците.

— Успокой се — нареди той с глас, свикнал да заповядва, а не да успокоява. — Тук си в безопасност. Искаш да кажеш, че снощи са те нападнали, така ли?

— Точно това искам да кажа. — Отпуснах се на възглавницата, защото се стопи и малкото сила, която ми беше останала. — Нападнаха ме тези… същества!

— Същества ли? Мисля, че първо каза хора.

— Както и да ги наречем, те танцуваха и пееха, а един счупи стъклото на колата, одра ръката ми и… Какво има? — попитах, защото изразът му изведнъж се промени. — Не ми ли вярваш? Не си измислям!

Той отмести поглед.

— Говорих с мъжа и жената, които са те докарали снощи. Те казаха, че си била застанала в средата на пътя и че не си направила опит да се отместиш. Изглеждала си като заспала. За щастие, успели навреме да реагират и да натиснат спирачките, преди да се е случило нещо сериозно.

— Но те непременно трябва да са ги видели! Защото онези се изплашиха от фаровете и побягнаха. Възрастните хора от колата не може да не са ги видели. Те бяха там, казвам ти!

Ред сви рамене, обърна се и отиде до прозореца.

— Кълнат се, че не са видели нищо.

Присвих очи.

— А Жан Марк? — попитах с укор. — Шофьорът, когото изпрати да ме вземе? Какво разказа той?

— Почти същото, каквото и ти — отвърна Ред. Открехна щорите и замислено се загледа навън. — Когато се върнал при колата, не те намерил. Притеснил се до смърт. Не можел да си обясни какво се е случило.

— Каза ли ти за счупеното стъкло?

— Нямаше никакво счупено стъкло. Сам огледах колата рано тази сутрин.

— Какво?! — изправих се от изненада, без да обръщам внимание на силната пулсираща болка в главата ми. — Със сигурност стъклото беше счупено! Току-що ти казах — единият от мъжете го счупи с камък.

Той бавно се обърна към мен.

— А пък аз току-що ти казах, че нямаше никакво счупено стъкло, когато видях колата.

— Тогава значи Жан Марк е успял по някакъв начин да го смени. Не ти ли се струва малко странно, че бензинът се свърши точно на това място от пътя? И че той преднамерено ме остави сама?

— Твърде много неща намирам… странни.

Бузите ми пламнаха от тона му.

— Виждам, че не вярваш на нито една моя дума.

— Трябва да признаеш, че историята, която разказваш, е твърде невероятна.

— Не, не е така. Наскоро четох, че престъпността в Колумбе се е увеличила значително след преврата, особено нападенията срещу американци.

— Значи напоследък четеш за Колумбе, така ли?

— Не разбирам защо си изненадан?

— Не съм изненадан. Този факт само потвърждава моята теория.

— А именно?

Той се обърна и отново приближи към леглото. Под завивките краката ми започнаха да треперят. Сигурно е от глад, опитах да се успокоя. Не съм яла от дълго време. Да, разбира се… Затова се чувствам толкова слаба и отчаяна.

— Възможно ли е да си сънувала?

— Да съм сънувала ли? А какво обяснение ще измислиш за това? — Вдигнах ръкава на нощницата и протегнах дясната си ръка, от вътрешната страна, на която от китката до лакътя имаше дълбоки червени драскотини. — Ето къде ме одра с птичия нокът единият от мъжете. Тогава всичко около мен се завъртя и загубих съзнание.

Той хвана ръката ми и заразглежда раните. Китката му, силно загоряла от слънцето, контрастираше необикновено с бледата ми кожа. Очите ни се срещнаха и аз се опитах да издърпам ръката си. Той се противопостави за миг, колкото за да докаже, че ако иска, би могъл да ме задържи.

— Тези драскотини може да са от удара на колата. Така мисли и доктор Льо Клер.

— Казах ти откъде са — настоях аз.

— Сънищата често ни се струват по-истински от действителността. Доктор Льо Клер каза, че както изглежда, снощи си изживяла много силен стрес.

— Как няма да изживея силен стрес! Изоставена неизвестно къде, бях нападната от трима разбойници, маскирани по никое време като за празника на Вси светии, а след това едва не ме прегази кола. Не смяташ ли, че и ти на мое място поне малко щеше да се постреснеш след такава вечер?

Сарказмът ми като че ли най-сетне пробуди някакви чувства у него. Той се намръщи в знак на неодобрение.

— Добре, не се ядосвай. Доктор Льо Клер каза, че имаш нужда от спокойствие и ден-два почивка…

— И къде е този доктор? — прекъснах го аз. — Бих искала да се видим очи в очи. Ще му задам няколко въпроса. А след това искам да поговоря с полицията.

— С полицията ли?

Изглежда, моето изявление го изненада. Кимнах със задоволство, но победата ми трая кратко. Той пристъпи към леглото и аз не можех да откъсна очи от него като омаяна. Движеше се с особена грация, която не съответстваше на невероятната му сила. Отново усетих нервен спазъм в стомаха си. Постепенно напрежението завладя цялото ми тяло.

— Има ли някаква причина да не викам полицията? — Гласът ми далеч не прозвуча така убедително, както ми се искаше.

Той отговори кратко, без да отделя поглед от очите ми:

— Не. Всъщност мисля, че имаш право. Може би е време да я извикаш.

— Тогава значи ми вярваш?

Очите му ме пронизаха. Изведнъж си представих как изглеждам отстрани — разрошена, без грим. Но Ред, както беше приковал поглед в мен, ме навеждаше на не особено ласкателната мисъл, че изобщо не ме вижда.

— Откога си замислила това пътуване до Колумбе, Кристин?

Името ми, произнесено от неговата уста, ме стресна. Звучеше някак официално… и нежно в същото време.

— С баща ми говорихме да дойда преди една-две седмици, но едва преди няколко дни взех окончателно решение. Защо?

Изразът му се промени, стана напрегнат. Очите му изглеждаха още по-дълбоки.

— Защо реши да дойдеш точно сега? Защо след толкова години? — В тона му прозвуча обвинение, а сините му очи станаха ледени и недоверчиви.

— А ти защо не зададеш този въпрос на баща ми?

— Може би ще трябва. — Той се замисли, после каза тихо, с глас, който ме накара да потръпна. — А кой от вас се обади пръв, Кристин?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ли се свърза с Кристофър, или той ти позвъни? Кой направи първата крачка?

— Той. Не виждам какво общо има…

— Какво точно ти каза?

— Има ли значение? — ядосах се аз. — Защо ти трябва да знаеш? Не е твоя работа. — От буйното ръкомахане завивките се отметнаха. Погледът му се плъзна по шията ми, после продължи по тънката памучна материя, която покриваше гърдите ми.

Обзе ме вълнение, чиято сила ме изплаши. Издърпах завивките и ги притиснах към тялото си. В очите му проблесна едва доловима ирония.

— Не ти ли се струва странно — каза Ред бавно, — че не е споменавал пред мен за твоето идване? Не е казал на никого.

Някъде в съзнанието ми сякаш звънна алармен звънец.

— На никого ли?

— Поне доколкото на мен ми е известно. Не мога да разбера защо е трябвало да пази в тайна идването ти. Имаш ли някаква представа?

— За какво намекваш?

Очите му станаха още по-студени и чужди. Погледът му излъчваше ледено презрение.

— Искам да зная какво, по дяволите, търсиш тук, Кристин — каза той със спокойствие, което придаде на думите и погледа му още по-голяма заплашителност. — Искам да зная защо си дошла след всичките тези години. Ако смяташ, че можеш да се възползваш от една злополучна ситуация, съветвам те да размислиш. Поставил съм всичко на карта и те предупреждавам, битката няма да е лека.

Злобата в гласа му ме стъписа. Какво съм направила, че да заслужа такава ненавист от негова страна, такова презрение? Защо ме мразеше толкова? Чувствах се дълбоко наранена.

— За каква злополучна ситуация става дума? Представа нямам за какво говориш, нито пък ме интересува. Защо моето посещение при баща ми трябва да те заплашва — не е по силите ми да разбера, но това си е твоя работа.

Станах от леглото, ала въпреки това чувството, че мъжът ме превъзхожда, остана, тъй като бе по-висок от мен поне с двайсетина сантиметра. Леко се олюлях и Ред ме подхвана.

Под пръстите му кожата ми изгаряше като плът, която жигосват с нажежено желязо. Погледите ни се срещнаха и се задържаха предизвикателно. В бездънната синева на очите му имаше нещо тъмно и тайнствено.

Предпазливо се отдръпнах и той веднага пусна ръката ми.

— Не ме интересува какви проблеми поражда идването ми тук, Ред. Не можеш да ми забраниш да се срещна с баща си. Искам да го видя, и то веднага.

Отново прочетох в очите му странно двоумение.

— Съжалявам, но е невъзможно.

Вече бях убедена в това, което не исках да приема откакто пристигнах в Колумбе. Но не можех да не попитам и почти прошепнах:

— Защо?

— Баща ти е изчезнал. Никой не го е виждал, нито е говорил с него от вчера сутринта.

„Баща ти е изчезнал. Никой не го е виждал, нито е говорил с него от вчера сутринта.“

Дълго след като Ред си тръгна, тези думи звучаха в главата ми като удари на барабан. И спокойният му тон, с който ми съобщи новината, я направи още по-ужасна, като че ли тук, на този остров, изчезването на хора беше нещо обичайно и се случваше всеки ден. И доколкото знаех, наистина беше така.

Никога не се бях чувствала толкова самотна и безпомощна.

Бях на хиляди километри от дома си, на непознат първобитен остров. Всичко можеше да се случи. А и вече се беше случило. Бях нападната, а баща ми беше изчезнал.

Спокойно, заповядах си аз. Бъди разумна и не прави прибързани заключения. Но това се оказа трудна за изпълнение заповед след всичко, което ми се беше случило от пристигането ми в Колумбе. Най-голямо огорчение обаче ми причини явното недоверие на Ред, когато му разказах преживяванията си снощи. За известно време ме беше накарал и аз да се съмнявам в себе си, но сега, като излезе от стаята, се почувствах по-силна. И още по-убедена, че наистина са ме нападнали.

Не след дълго Ред се върна, придружен от друг мъж. Непознатият беше висок, но слаб и жилав. Носеше кафява военна униформа с червени кантове, а на гърдите му блестеше редица от медали.

Радвах се, че докато бях сама в стаята, успях да се облека и да пооправя косата си. За да се подготвя за предстоящото разследване, имах нужда от цялото самообладание, на което бях способна.

— Кристин, запознай се с капитан Батист. Той е от полицията на Порт Роаял.

Въгленовите очи на полицая се стрелнаха из стаята, изучаваха, оценяваха всяка подробност. Накрая се спряха на мен. Тъмнозелена барета със сребърна емблема покриваше главата му. Той не си направи труда да я свали в моя чест. Затова пък извади тетрадка и златна химикалка от джоба на ризата си, без да отделя очи от мен — любопитни, немигащи.

— Госпожице Грегъри, както разбирам, вие сте имали малка неприятност след пристигането си в нашата страна.

Ред стоеше до прозореца. Бе вперил поглед навън, сякаш случилото се не го засягаше.

Вдигнах очи и спокойно срещнах погледа на капитана.

— Не знам какво ви е разказал Ред… господин Сен Пиер, но аз бях нападната снощи по пътя от летището към неговия хотел.

Черните очи не трепнаха.

— На вашия шофьор му се свършил бензинът. Вече говорих с него.

— Тогава приемам, че знаете всичко и за стъклото.

— О, да, счупеното стъкло, което вече не е счупено. — Неговата усмивка ме притесни. — По-добре разкажете вашата версия за… случая!

Съвсем накратко разказах всичко — поне което си спомнях — на капитан Батист. Той слушаше внимателно, но както забелязах, не записа нищо. Имах смътното чувство, че ми се подиграва.

— А сега научих, че баща ми е изчезнал — завърших аз. — Ето защо съм толкова обезпокоена.

— Преди малко повече от двайсет и четири часа господин Грегъри е говорил с икономката. Не е толкова отдавна, госпожице Грегъри. В Колумбе ритъмът на живот е по-бавен, отколкото във вашата страна, и хората не спазват строго плановете си. Както разбирам, баща ви е идвал понякога да работи в хотела по свое желание, без предварително да определя кога. Така ли е? — обърна се той към Ред.

— Точно така — съгласи се Ред и погледна капитана. — Кристофър наистина работеше в хотела, но аз никога не знаех кога точно ще дойде. Случвало се е да не се появява по няколко дни. — Както и преди, в гласа му прозвуча огорчение, което ме накара да се запитам дали всичко е наред между него и баща ми.

— Има едно нещо, което изглежда и двамата сте забравили — казах ядосано. — Той знаеше, че ще дойда. Той ме покани. Не ме интересува работното му време и плановете му. Не мога да приема, че ще замине някъде, след като много добре е знаел, че пристигам.

— Значи с баща ви сте били близки, така ли?

Капитан Батист знаеше отговора на въпроса, още преди да го е задал. Издаваше го изражението му.

— Не — казах аз. — Но не виждам връзката. Говорих с него преди няколко дни. Усетих, че се вълнува от предстоящото ми идване тук.

— Вълнувал ли се е?

— Е, нямаше търпение да ме види — поправих се аз. — Настояваше веднага да тръгна. Според мен още тогава е чувствал, че е в беда.

Не издържах. Погледнах към Ред и срещнах същите бездънни загадъчни сини очи.

— Каква беда? — попита той.

Капитан Батист му напомни с раздразнение:

— Аз задавам въпросите, ако нямате нищо против.

Ред не каза нищо, само се обърна към прозореца. Въпреки това имах чувството, че ни слуша съсредоточено.

— Единственото, което искам да зная, е какво смятате да предприемете, за да откриете баща ми — казах, вече започвах да губя търпение. — Не мога да разбера защо никой не изглежда загрижен от неговото изчезване.

Като че ли за да докаже мисълта ми, капитан Батист сви рамене и прибра бележника и химикалката в джоба си.

— Засега нищо не може да се направи от страна на полицията, госпожице Грегъри. Докато не минат четирийсет и осем часа, дори не мога да подам рапорт.

— Но това е нелепо! Особено като се вземе предвид какво се случи с мен. Не ви ли е минавало през ум, че двата инцидента може би имат нещо общо?

— Какво по-точно?

— Не зная. Вие сте полицай. Вие ще кажете. По вашите пътища всеки ден ли нападат невинни хора? Такива ли са законите тук?

Капитан Батист сложи ръце на гърба си и започна да крачи напред-назад, а аз седнах на леглото. Изведнъж изпитах обезпокояващото чувство, че всичко това е съдебен процес, че обвиняемата съм аз и единственото престъпление, което съм извършила е, че съм тук, където не съм нужна на никого.

Капитанът спря пред мен и извади от джоба си документ с черна кожена подвързия. Притесних се, когато разбрах, че държи паспорта ми. Той леко плесна с него по дланта си, за да привлече вниманието ми, и рече:

— Около тази ситуация има много неща, които не са съвсем… нормални. Например кой е доктор Лейтън, госпожице Грегъри?

Едва не зяпнах от удивление.

— Доктор Лейтън ли? Откъде научихте, че…

Той пак се усмихна загадъчно и самодоволно.

— Това е вашият лекар в Чикаго, нали? Тук в болницата са намерили телефонния му номер в чантата ви и са му се обадили с надеждата, че той ще даде на доктор Льо Клер необходимите медицински разяснения. Както разбирам, той е психиатър.

Значи са ровили в чантата ми, взели са паспорта ми. Възможно ли е да са взели и нещо друго?

— Не разбирам какво общо имат посещенията ми при психиатър с всичко тук? — Скръстих ръце. Това е отбранителна поза, би казал доктор Лейтън. Наложих си да ги отпусна спокойно отстрани.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо сте имали нужда от психиатър?

— Не желая да ви обясня. Това е лично мой проблем и няма никакво отношение към нашия разговор.

— Така ли? — Той ме погледна хладно.

Чувствах, че Ред също не откъсва очи от мен, и неизвестно защо, усещах в погледа му странно недоверие.

— Подлагали ли сте се на лечение за сомнамбулизъм, госпожице Грегъри?

— Доктор Лейтън ли ви го каза?

— Казал го е на доктор Льо Клер, защото е преценил, че това има отношение към лечението ви.

— Снощи не бях в състояние на сомнамбулизъм — казах хладно. — Но виждам, че сте предубеден и не ми вярвате.

— Съветвам ви да си починете и да се успокоите. Инцидентът ще бъде разследван най-обстойно, уверявам ви — заяви капитан Батист, ала изражението му остави у мен убеждението, че аз ще бъда третирана като обект на разследването, като извършителка на престъпление.

Той се усмихна, сякаш прочете мислите ми.

— Трябва да знаете, госпожице Грегъри, че Колумбе не поддържа официални отношения със Съединените щати. Тук няма американски посолства, няма никакви дипломатически представителства, така че в случай на… някаква неприятност…

— Не аз съм причинила инцидента, капитан Батист. Повярвайте ми, не по-малко от вас бих желала да не създавам проблеми.

Той пак се усмихна.

— Но понякога неприятностите сами ходят по петите ни, независимо от нашето желание. Нали?

Той ми подаде паспорта и в този миг видях пръстена му. Змията на неговата ръка изглеждаше някак по-застрашителна, по-злокобна.

Това отново ми напомни, че когато за първи път видях Ред Сен Пиер, той носеше абсолютно същия пръстен.

 

 

— Доктор Льо Клер ми съобщи, че те изписва. Можеш да си отидеш вкъщи още днес — каза Ред.

Вкъщи? Къде ли е това „вкъщи“, мислех си, докато затварях куфара. Ред излезе да изпрати капитан Батист и скоро се върна. С лекота вдигна куфара от стола.

— Ще те закарам — предложи той. — И без това нямах намерение да се връщам в хотела.

— Благодаря ти. Защото още не съм в състояние да предприема пътуване с такси. Макар че бих искала да говоря с Жан Марк.

Ред ме погледна и тръгна към вратата.

— Мога да уредя това. Но защо не го отложим за утре сутринта? Ти преживя тежък ден. Ще те закарам вкъщи, за да имаш възможност да си починеш. А утре ще се опитаме да изясним всичко.

Вкъщи. Пак тази дума. Може би има предвид своя дом? Или пък ми е запазил стая в хотела? Откровено казано, не бях наясно и с намеренията на баща ми за моето настаняване — по телефона той не спомена нищо определено. Не каза нищо определено и за проблемите, които го тревожеха. Главната му грижа беше да ме убеди да дойда колкото може по-скоро. Не можех да се отърся от чувството, че е знаел за опасността, която го заплашва, но не ми е казал. Затова ми се стори толкова отчаян по телефона. А нищо чудно и това да е причината за моите сънища.

— Готова ли си? — попита Ред.

— Да, но не виждам защо да не отседна в хотела. Не искам да притеснявам никого.

— Никого не притесняваш. Преживяла си тежък шок. По-добре да дойдеш при нас, за да има кой да се грижи за теб.

Въобразявах ли си, или наистина в тона му долових подозрение? Беше глупаво от моя страна, разбира се, нямах причина да се срамувам, но сега мразех Ред поради това, че беше научил за доктор Лейтън, мразех го, задето му бе известна моя слабост, която ще го накара да се отнася към мен със снизхождение.

Тази мисъл ме накара да настръхна и да заема отбранителна позиция — особено когато почувствах, че погледът му се плъзна по тялото ми — от широкия памучен пуловер, до дългата шифонова пола и удобните изящни обувки.

Той вдигна очи и срещна погледа ми. Обърна се към вратата и се усмихна едва-едва. Изчервих се от гняв. Сърцето ми отново бясно заби.

Взех чантата си и забързах след Ред Сен Пиер.