Аманда Стивънс
Седмата нощ (2)

Първа глава
Първата нощ

Гледан от самолета, остров Колумбе искреше като скъпоценен камък — и златен, и смарагдовозелен, и светлосин. Хоризонтът се къпеше в опаловите пламъци на залеза. Карибско море се простираше сякаш до безкрая и блестеше като тюркоазен сатен.

На земята обаче стана ясно, че целият блясък е привиден. В претъпканата малка чакалня на летището цареше хаос. На всеки вход стояха на пост войници с преметнати през рамо автомати. Тъмните им очи зорко следяха слизащите пътници.

Но въпреки примитивната обстановка аз едва сдържах вълнението си.

Беше ми трудно да повярвам, че най-после съм тук, в Колумбе, на острова, който бях сънувала в продължение на почти двайсет години. През по-голямата част от живота ми любовта към това място се редуваше с омраза. Този остров по редица причини изглеждаше повече сюрреалистичен, отколкото истински — пропит все още с древните тайни на племенните шамани, на черната магия и среднощните ритуали. Тук всичко беше обхванато от първобитния ритъм на барабаните, чийто тътен пулсираше в мрака…

„Вкъщи.“

С тази дума можеше да се изрази неочакваното усещане, което ме завладя, но нямах представа дали беше истинско чувство, или си внушавах. А и не ме интересуваше. Бях тук и това беше единственото, което имаше значение. Всеки момент щях да видя баща си, след почти десет години раздяла. Сега, когато с вълнение очаквах срещата, дългият период на отчуждение вече не съществуваше. Стиснах ръце и нервно огледах чакалнята.

Къде ли беше той? След като вече бях дошла, трудно можех да понеса и най-малкото закъснение. Всеки път, когато вратите се отвореха, сърцето ми започваше да бие по-бързо. Всеки път, когато влезеше някой, дъхът ми спираше, за да преживея поредното разочарование. Внимателно оглеждах всеки новодошъл. Дали баща ми се беше променил много от последната ни среща? Не знаех какво да очаквам.

Щеше ли и този път Ред Сен Пиер да бъде с него?

Вълнението ми прерасна в страх. Как ли изглежда той сега? Дали все още е така влудяващо арогантен? Дали е все така загадъчен и надменен? И все така поразително привлекателен?

Опитах да се отърся от мислите си за него, но сърцето ми вече предателски блъскаше в гърдите при спомена за мъжа, когото бях срещнала преди десет години и който едва беше проявил интерес към стеснителното осемнайсетгодишно момиче. Без съмнение, той изобщо не ме помнеше.

Тогава Ред Сен Пиер бе на двайсет и четири и въплъщаваше мечтите на всяко момиче — висок, мургав и красив, а обаянието му можеше да покори и най-студеното сърце. Той лесно завладя въображението на самотното момиче, което никога не беше притежавало друго, освен мечти.

И аз го намразих със страст, която граничеше с маниакалност.

Машинално се придвижих към опашката за митническа проверка. Безредни, мислите ми се върнаха назад във времето, в онази студена далечна вечер в Чикаго преди десет години. Спомних си как видях Ред Сен Пиер за първи път — сякаш се беше случило вчера.

Бяхме във фоайето на общежитието на моя колеж и всички момичета бяха вперили възхитени погледи в поразителния мъж до мен. Чувствах завистта им.

— Кристин, запознай се с Ред, твоя доведен брат — каза баща ми. — Радвам се, че най-после се срещнахте. Все пак сте от едно семейство, и то от години.

Ред, очевидно безразличен към множеството погледи, ми се усмихна и разкри съвършени зъби. В дълбоките му сини очи се долавяше ирония. Смутих се, щом си дадох сметка, че съм облечена с обикновена бяла блуза и строга тъмна пола. Преди да успея да реагирам, той хвана ръката ми и плътните му устни леко докоснаха пръстите ми.

Дъхът му пареше, а нежната целувка раздвижи у мен истинска буря от непознати чувства. Треперех от непонятно вълнение, когато погледите ни се срещнаха, и всички хора в помещението престанаха да съществуват за мен.

Изплашено отдръпнах ръка. Тихият смях на Ред сякаш прониза тялото ми. Дотогава почти не бях излизала с момчета дори на моята възраст, бях съвършено неопитна, девствена. Но все пак знаех достатъчно или по-скоро чувствах, че Ред Сен Пиер може да бъде опасен, много опасен мъж.

— Не мисля, че Кристин се радва особено на възможността да има брат — каза Ред.

— Всяко младо момиче се нуждае от по-голям брат — рече баща ми.

Ред се усмихна отново, докато ми държеше палтото. На излизане от общежитието си помислих, че който и да е, какъвто и да е, Ред Сен Пиер никога няма да ми бъде брат…

Споменът се стопи като утринна мъгла и ме остави разтреперана в мъчителната жега на претъпканата чакалня. Чудех се как бих реагирала сега, ако видя Ред Сен Пиер. Дълбоко в себе си се страхувах.

Опашката се придвижи напред. Туристите тихо бъбреха и шумът наподобяваше бръмчене на рояк пчели. Опитвах се да не мисля за миналото, разсеяно се вслушвах в разговорите. Женски глас зад мен привлече вниманието ми.

— Вярваш ли в съществуването на зомби?

Въпросът беше зададен плахо, но ми подейства така, сякаш някой плисна студена вода в лицето ми и ме върна към действителността. Крадешком погледнах през рамо. Въздъхнах с облекчение, щом осъзнах, че странният въпрос не беше отправен към мен.

Видях две жени, облечени в скромни тъмни рокли. Спомних си, че пътувахме заедно в самолета от Чикаго.

Сигурно са мисионерки, предположих, като забелязах еднаквите златни кръстове, които украсяваха непретенциозното им облекло. Само преди два-три дни бях чела, че след неотдавнашното сваляне на стария режим в Колумбе няколко църкви в Съединените щати започват да изпращат свои мисионери на острова. Възраждането на вуду — вярата в магьосничество — беше накарало Христовите воини отново да тръгнат на поход. Обаче, съдейки по сдържаното, почти враждебно отношение на някои от островитяните, работещи на летището, мисията на тези съвременни кръстоносци беше обречена на пълен неуспех.

Младата жена, задала необикновения въпрос, срещна погледа ми. Усмихнах се от неудобство, че са ме хванали да подслушвам, и се обърнах напред. Опитах се да не слушам повече разговора им, но необикновената тема беше напълно завладяла вниманието ми.

— И така, Патси, отец Инграм каза, че не трябва да даваме воля на въображението си — смъмри събеседничката си по-възрастната жена. — Ние сме дошли тук, в Колумбе, именно за да се борим с тези глупави суеверия.

— Зная, но миналата година Мери Алис беше тук три месеца и тя каза… Каза… — Тихият глас заглъхна и аз се улових, че наум я моля да продължи. „Какво? Какво каза Мери Алис?“

— Тя каза, че зомби наистина съществуват. Като си служат с отрови, черна магия и… зли духове, някои хора тук притежават способността да завладеят душата на друг човек. Ето какво значи зомби — жив човек, но без душа. Само тяло без собствена воля. Мери Алис каза, че трябва много да внимаваме, когато пътуваме по черни пътища, и че не бива никога, при никакви обстоятелства, да излизаме от колите си, след като се стъмни. — Гласът на Патси съвсем затихна. — Те се движат нощем.

Някой ме докосна по ръката и аз подскочих ужасена. Митничарят ме гледаше, без да се усмихва. Наведе се, взе куфара ми и го стовари на голямата маса. Въпреки изтощителната жега в чакалнята, усетих как ме побиват тръпки, когато мъжът щракна ключалките и повдигна капака.

— Дълго ли ще останете в Колумбе? — попита служителят с напевната интонация, характерна за жителите на острова. Мрачният му поглед беше в пълно противоречие с неестествено приповдигнатия му тон.

Срещнах очите му и се опитах да отвърна с приветлива усмивка.

— Няколко дни. Или най-много две седмици. Не зная още.

— Имате ли билет за връщане?

— Да, но датата не е уточнена. Това създава ли някакви проблеми?

Той ми отговори с въпрос:

— Къде ще отседнете?

Изражението му се промени и аз се втренчих озадачено в лицето му.

— Ами… Не съм решила.

Митничарят огледа строгия ми син костюм и лачените обувки с ниски токове. В очите му се появи подозрение. Сигурно заради съвсем обикновените ми дрехи бе решил, че съм от мисионерките, които стояха на опашката зад мен. Вероятно затова бе тъй мнителен.

В погледа му прочетох, че чужденците, особено пристигналите с амбиция да проповядват своите идеали, невинаги са добре дошли в Колумбе.

— Баща ми живее тук — побързах да обясня. — Всъщност исках да кажа, че не съм решила къде ще отседна — в къщата му или в хотела. Той е собственик на „Сен Пиер“ в Порт Роаял.

През лицето на мъжа премина сянка, но толкова бързо, че не бях сигурна дали наистина я видях. Той се наведе и продължи да рови из багажа ми. Стори ми се, че проверката отне твърде много време. Сетих се за филма, който гледах наскоро. Там митничар умишлено постави кокаин в куфара на една жена — не помня по каква причина. Нервно започнах да се повдигам на пръсти и да надничам иззад капака.

— Има ли нещо нередно? — попитах.

Той вдигна поглед, затвори куфара и щракна закопчалките, а после го бутна през масата към мен. Златният му пръстен проблесна и привлече вниманието ми. Металът беше отлят във форма на змия. Докато се взирах в него, имах странното усещане, че пръстенът ми е познат, че съм го виждала някъде.

Споменът нахлу в съзнанието ми.

Беше първата вечер от посещението на баща ми и Ред в Чикаго. Седяхме в малък ресторант и пиехме вино. Татко тъкмо беше вдигнал тост.

Ред поднесе високата кристална чаша към устните си. Гледах очарована как хилядите мехурчета спираловидно се издигат към повърхността. Както светлината привлича нощните пеперуди, движението на неговата ръка омагьоса погледа ми и го задържа в плен.

— Виждам, че моят пръстен ти харесва — усмихна се Ред.

Той остави чашата на масата и едва тогава забелязах тежкия златен пръстен, който носеше на дясната си ръка. Металът беше отлят във формата на буквата S, около която беше обвито тялото на змия.

— От баща ми е. Подари ми го преди две години — каза той и обърна ръката си, за да огледа пръстена. — Предполага се, че емблемата притежава магически свойства за тези, които вярват. Ти вярваш ли, Кристин? — ласкаво попита Ред.

Вдигнах очи към него.

— В магии ли? Не, разбира се.

— Има магии… и магии — многозначително каза той и пак вдигна чашата. — Дамбалах Уедо, най-таченият лоа — дух в религията водун — се явява във вид на змия. Когато той се настани в тялото на някого, тогава преживяването може да бъде… потресаващо.

— Престани да я мъчиш с тези глупости, Ред — каза раздразнен баща ми. — Бих искал някой ден Кристин да посети Колумбе. Не я плаши, преди изобщо да е решила да дойде.

— Кристин не се плаши лесно. Прав ли съм?

— Разбира се, че не ме е страх от вуду. Като ви слушам, струва ми се, че Колумбе живее още в ранното средновековие — отговорих с леко пренебрежение и отпих глътка газирана вода — исках да си придам важност.

— В много отношения ние сме все още твърде примитивни — съгласи се Ред замислено, погледна пак пръстена и погали метала…

Споменът изчезна, когато митничарят преднамерено грубо блъсна куфара към мен.

— Приятно прекарване в Колумбе — каза той и с тези думи ме отпрати. С доста усилия вдигнах тежкия куфар. Нито митничарят, нито някой друг понечи да ми помогне. Помислих си, че този детайл може да се окаже знаменателен за събитията, които ще последват.

Е, а сега какво, питах се аз, докато носех багажа си, почти влачейки го, към изхода. През целия ми живот никой не ми беше помагал. Още когато съм била бебе, баща ми се влюбил в Клодин Сен Пиер и изоставил майка ми и мен.

Моята майка ме обичаше по свой начин, поне така се надявам, но повече обичаше да пие. Две години след като татко ни напусна, тя почина в ужасни болки от заболяване на черния дроб вследствие на алкохолизъм. Последваха дълги години на мъчителна самота. Баща ми вече беше напуснал страната, затова ме прибра баба ми по майчина линия. Направи го не толкова от доброта, колкото от желание да отмъсти на баща ми.

Тя беше доста възрастна и носеше изпитанията и горестите на своя живот като медали, дадени й за храброст. Никога не пропускаше да ми напомни колко се е жертвала за мен и как егоизмът на баща ми е причинил смъртта на бедната ми майка.

Баба ми беше мрачна, озлобена жена, която винаги намираше начин за всички свои неблагополучия да обвини мен. Като наказание нямах право да водя приятели вкъщи, не ми позволяваше да ходя на гости или на разходка. Вместо това бях принудена да слушам безкрайни поучения колко са подли мъжете и какви лоши помисли крият.

Тя никога не научи — защото никога не бих й го признала, разбира се — но тези проповеди бяха подхранили и без това развитото ми въображение. Нощем в леглото често си фантазирах за бляскавия живот, който водеше баща ми на Карибския остров, където се беше преселил. В сънищата ми той идваше и, без да обръща внимание на протестите на баба, ме вземаше със себе си на Колумбе.

Много по-късно, след последното му идване, докато бях първокурсничка в колежа, тези фантазии започнаха да се променят. В тях баща ми не играеше вече ролята на спасител. На негово място се появи висок, тъмнокос, привлекателен непознат, който поразително приличаше на Ред Сен Пиер. Той ме грабваше и ме отнасяше в дома си на романтичния остров…

Всъщност повече не видях баща си и Ред. След седмица двамата заминаха и забравиха изцяло за мен. Опитах се да ги забравя и аз. Омъжих се, но овдовях за по-малко от година. Срещнах се с нещастието и го преодолях. Успях да оцелея. След време открих, че съм способна да се справям сама с трудностите.

Така че не ме е страх от зомби, помислих предизвикателно. Спомних си сцена от „Нощта на оживелите мъртъвци“. Вампирите от филмите на ужасите не биха могли да ме изплашат. В сравнение с баба ми, Франкенщайн е безобиден като съседското хлапе.

В следващия момент обаче ме обзе ужасът от сънищата и разбрах, че перченето ми е напълно неоснователно. Осъзнах, че съвсем не се отличавам с изключителна смелост, особено през нощта.

Обърнах се и още веднъж тревожно огледах чакалнята. Самолетът от Чикаго бе кацнал преди повече от час, а баща ми все още го нямаше. Когато за последен път говорих с него по телефона, за да уточня плановете си, той категорично обеща, че ще ме посрещне на летището. В гласа му се усещаше онази настойчивост, за която бях споменала на доктор Лейтън.

„Налага се веднага да те видя, Кристин, преди някой друг да… Няма значение. Ела тук, колкото може по-бързо. Трябва да ти кажа много неща — взех решения, които могат коренно да променят живота и на двама ни. Трябва да ми помогнеш. Ти си единственият човек, в жилите на когото тече моята кръв.“

Настоях да продължи да говори за плановете си, но той замълча загадъчно и скоро затвори телефона. След разговора ме обзе необяснимо безпокойство.

Огледах пак чакалнята и забелязах телефонен автомат. Оставих куфара до него, пъхнах монета в процепа и набрах номера на хотел „Сен Пиер“.

— Кристофър Грегъри, моля.

— Един момент — отговори телефонистът с лек френски акцент.

Мълчанието се проточи и помислих, че връзката е прекъсната. Зазвуча музика. Слушах нетърпеливо барабанния ритъм, почуквах с пръсти по поставката под телефона, притеснена, задето баща ми не ме посрещна. Да не би да е променил намерението си да ме види? Значеше ли това, че изобщо не желае да поддържа връзка с мен?

Тези въпроси и появилите се съмнения ме накараха да се почувствам несигурна. Тъкмо се канех да затворя телефона, когато слушалката пропука и някой рече:

— Ред Сен Пиер.

Едва не изпуснах телефона. Гласът му, прозвучал тъй неестествено близо до ухото ми, ме зашемети. Дълбокият богат тембър ме омая и разтърси от глава до пети. Гърлото ми се сви, устата ми пресъхна, а ръката, с която държах слушалката, започна да трепери. Тези три думи — неговото име, като че ли ме вкараха в машината на времето и аз се превърнах отново в стеснителното, несигурно в себе си, осемнайсетгодишно момиче, чиято свенливост с толкова усилия се бях опитвала да преодолея.

— Ало? Кой се обажда? — В гласа му се прокрадна раздразнение.

Опитах да възвърна самообладанието си.

— Аз… исках да се свържа с моя… С Кристофър Грегъри.

— Той не е тук в момента. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да не е тръгнал за летището? — попитах, притеснена от треперенето на гласа си. Прехапах устни и опитах да си спомня думите на доктор Лейтън: „Ти си на двайсет и осем години, Кристин… Вече не си притеснително осемнайсетгодишно девойче“.

Тогава защо се чувствах толкова объркана само от гласа на Ред Сен Пиер?

— Защо да ходи на летището? — Тонът му стана рязък и като че ли изпълнен с подозрение.

— Защото трябваше да ме посрещне тук преди час. И ако не е тръгнал, ще взема такси и…

— Кой се обажда? — попита той тихо.

Сега подозрителността му беше явна. Събрах цялата си смелост.

— Кристин Грегъри. Неговата дъщеря.

Последва напрегнато мълчание. Като че ли пукането и пращенето по телефонната линия беше предизвикано от напрежението между нас. Но когато той отново заговори, мъжественият му глас вече не изразяваше нищо друго, освен деликатно любопитство.

— Трябва ли да разбирам, че си тук, в Колумбе?

— Да.

— И Кристофър те е очаквал, така ли?

— Да. Не ти ли е казал?

Отново последва тягостна тишина. Сетне той попита с безразличие:

— Кога сте се… уговорили?

— Моля?

— Кога говори за последен път с Кристофър?

— Снощи. Виж какво, ако не е там…

— В колко часа? — Той зададе въпроса тихо, но въпреки това долових в гласа му настойчивост.

— Не зная. Беше късно. Може би около девет часа чикагско време. Преди това имах учителски съвет и тъкмо се бях върнала вкъщи… — Явно той искаше да изкопчи от мен и най-незначителната информация, както удавник се хваща за сламка. Поех дълбоко въздух и продължих: — Нямам домашния му телефон. Според теб дали е тръгнал за летището?

— Не.

Категоричността на Ред ме порази. Зад хладните въпроси и зад подозрението усетих в гласа му нещо друго, което не посмях да определя. Но то ме накара да изпитам необяснимо странно предчувствие.

Изкашлях се, сякаш за да го пропъдя.

— Явно сме се разминали. Ще взема такси, освен ако… Но не знам къде трябва да отида. Мислиш ли, че ще се върне в хотела, или да отида направо вкъщи?

Отново последва пауза. Почти отгатвах мислите му: „Как най-бързо мога да се отърва от нея?“.

— Стой там — каза той най-после. — Ще изпратя кола да те вземе.

— Не е необходимо. — Не исках да се чувствам задължена на Ред Сен Пиер. — Тук има много таксита.

— Ще изпратя кола.

Последното изречение беше казано властно и високомерно. Изведнъж се сетих, че Ред Сен Пиер е свикнал да заповядва и да му се подчиняват. Сега очакваше и от мен да приема покорно решението му. Тази мисъл ме подразни, но в момента не ми беше до спор.

— Добре — съгласих се неохотно. — Ще чакам. Не знаеш ли все пак къде може да е баща ми?

Очаквах да последва нова пауза. Забарабаних нетърпеливо с пръсти по поставката на телефона. Но той отговори бързо и ме изненада.

— Ще говорим за това, когато дойдеш.

— За какво ще гово…

Чух тихо изщракване и връзката прекъсна. Държах мъртвата слушалка с твърдата увереност, че се е случило нещо непоправимо.

— Госпожица Грегъри?

Както седях на куфара, вдигнах поглед. Пред мен стоеше тъмнокож младеж и се усмихваше. Най-сетне усмивка, помислих си с огромно облекчение и благодарност. Това беше първата проява на топлота от пристигането ми на острова.

— Да, аз съм Кристин Грегъри — отговорих също с усмивка, която изглежда го изненада. Станах и подадох ръка. — Сигурно сте от „Сен Пиер“.

— Казвам се Жан Марк. — Той се ръкува твърде сдържано и кимна към куфара: — Това ли е всичкият ви багаж?

— Ще се уверите, като се опитате да го вдигнете — пошегувах се аз. Но явно тежестта не го затрудни. В движенията му имаше естествена грация, която, както по-късно разбрах, бе характерна за жителите на Колумбе. Както и красивите креолски лица, чийто цвят напомняше кафе с мляко.

— Насам, моля! — Той ме погледна през рамо с усмивка, която отново откри млечнобели зъби.

Макар че слънцето беше вече залязло, навън ме посрещна жегата, както и задушаващата влажност на въздуха, но това бе приятна изненада. В Чикаго през април беше студено, валеше и едва се долавяха първите признаци на пролетта. А тук — аз дълбоко вдишах ухаещия вечерен въздух — тук наистина беше самият рай!

Жадно заразглеждах пейзажа, който се откриваше пред нас. Зелените планини се бяха устремили към бездънното небе, очертано на хоризонта с розови и златисти контури. Пищни дървета блестяха като рубини в джунгли от смарагдова зеленина, а иззад стените и оградите се показваха пурпурните храсти на бугенвилията.

Красотата, която ни заобикаляше, беше необикновена. Но в далечината над морето се трупаха буреносни облаци — сякаш за да напомнят, че дори в рая природата е непостоянна.

Качихме се в автомобила. Жан Марк натисна клаксона заради една кола, която бързо и нахално се шмугна пред нас, и се присъедини към колоната от камиони, лимузини и разнебитени претъпкани автобуси, отправили се към Порт Роаял и близките курорти.

Докато пътувахме, светлината все повече избледняваше. Здрачи се и над морето изгря пълна луна. Между облаците затрепкаха ярки като диаманти звезди. Стъклото от моята страна беше спуснато и вечерният вятър играеше в косата ми, златистокафявите кичури нежно галеха лицето ми.

Когато се появиха светлините на града, ме обзе радостно вълнение.

В тъмнината Порт Роаял изглеждаше забулен в тайни. Виолетовият здрач прикриваше и смекчаваше крайната нищета и мизерия. Носеха се ароматите на жасмин, канела и море. Дори крещящите безвкусни реклами на баровете и клубовете излъчваха особен екстравагантен чар, който ми напомни, че този град, този райски остров, е сегашният дом на баща ми. След няколко часа щях да го видя.

Би било твърде сдържано да кажа, че чувствата ми бяха противоречиви. Години наред, когато си мислех за Кристофър Грегъри, изпитвах огорчение, обида и дълбокото убеждение, че към мен е извършено предателство. Но тези чувства бяха останали в миналото, защото въпреки всичко той беше мой роден баща. Или, както сам се бе изразил, единственият мой кръвен родственик, останал на света. Независимо дали ми се нравеше, или не, между нас съществуваше връзка и тази връзка беше причината да пропътувам огромното разстояние.

„А другото му семейство?“ — тормозеше ме вътрешен глас. Не бях виждала доведената си сестра Анжелик и съдейки по не особено радушната реакция на Ред по телефона, тя също едва ли щеше да ме приеме с отворени обятия. Трябваше да се подготвя за срещата с тях.

Опитах да се успокоя — та аз идвах тук само за пролетната ваканция. Какво би могло да се случи за една седмица, само за седем съвсем кратки дни?

Изведнъж вдигнах поглед и срещнах очите на Жан Марк в страничното огледало.

— Откога работите в „Сен Пиер“? — попитах, за да се отърся от притесняващото чувство, че ме наблюдава.

— Отскоро — отговори той с усмивка. — Но чичо ми работи в хотела от дълго време. Той ми намери тази работа. Имах късмет, че стана така. В днешно време на острова е трудно човек да си осигури прехраната. Много съм благодарен на господин Сен Пиер.

— Искате да кажете — на Ред Сен Пиер?

— Разбира се. Собственикът на хотела.

— Тогава сигурно познавате и баща ми. Двамата с Ред са съдружници.

Моето разяснение изглежда му помогна да съобрази нещо. В огледалото видях, че изражението му се промени.

— Не виждам господин Грегъри в хотела. И не съм чувал, че са съдружници — каза той и сви рамене. — Това, което зная е, че получавам нареждания от господин Сен Пиер. Както и всички от персонала.

Не се съмнявам, помислих си с внезапно обзело ме раздразнение. Още когато беше на двайсет и четири години, Ред Сен Пиер беше арогантен и притежаваше самочувствие в излишък. Мога да предположа какво представлява сега, на трийсет и четири годишна възраст.

Но тъкмо тази представа — за по-възрастния Ред, по-зрял, по-опитен във всяко отношение — ме накара да изпитам чувство на особена слабост. Казвах си, че и аз самата съм по-възрастна, по-уравновесена и по-опитна, но това не можа да ме успокои.

Жан Марк нагласи страничното огледало. Трепнах, когато младежът протегна ръка. Едва сега забелязах пръстена му. Беше във форма на змия и много приличаше на пръстена на митничаря. Погледите ни отново се срещнаха в огледалото, но този път почувствах в очите му враждебност, като че ли изведнъж се спуснаха някакви щори и преградиха топлината, която се излъчваше от тях.

— Много ли път остава до хотела? — попитах притеснена.

— Не, близо е.

— Какво представлява?

— Много е луксозен. В днешно време само богатите американци могат да си позволят да отсядат в него.

В тона му трепна едва доловима следа от омраза. Разбрах, че съм била права в заключенията си за жителите на острова. Те хранеха неприязън към туристите, и особено към американците. Намесата на нашето правителство в техните политически конфликти напоследък ги измъчваше и придаваше горчив привкус на нежелания от тях, но необходим за препитанието им, туризъм. С една дума — не ме посрещаха особено радушно.

Близо до града движението намаля. Виждах силуета на планините, застрашително извисяващи се над крайбрежния път. След поредния завой пред нас отново се разкри морето. Пътят започна да се изкачва. От планините се спусна мъгла, сякаш искаше да ни поздрави, и се понесе пред фаровете на гъсти валма, през които светлината едва проникваше.

Набрахме скорост, но изведнъж колата се затресе и моторът замлъкна. Жан Марк отклони от пътя и угаси фаровете.

Погледнах през прозореца. Видях надгробни камъни, които се подаваха от мъглата и се белееха като призраци в мрака. Опитах се да скрия обзелото ме ужасно предчувствие. Наведох се и попитах:

— Колата ли се повреди?

Жан Марк безпомощно сви рамене и вдигна ръце към кормилото — жест, с който като че ли се извиняваше.

— Свърши бензинът.

— Бензинът ли е свършил? Шегувате се!

— Не сме далеч от Порт Роаял. Ще отида пеш до гаража на братовчед ми и с неговата кола ще донесем бензин.

Преметнах чантата си през рамо и понечих да отворя вратата.

— Ще дойда с вас.

Тъмните му очи се разшириха от уплаха.

— В никакъв случай, моля ви! Когато господин Сен Пиер научи за това, ще се ядоса много. Ако ви позволя да вървите пеш до града в тъмнината, мога да загубя работата си. Той много държеше да се погрижа за вас. Моля ви, почакайте тук! Няма да се бавя, обещавам.

След като той се противопостави толкова категорично, не знаех какво да правя. За разлика от Жан Марк, който вече беше слязъл от колата и се отдалечаваше между дърветата, като продължаваше да се извинява.

— Освен това — извика той през рамо — зная пряк път. Така че ще се върна много скоро!

— Почакайте! — Макар че бях излязла от колата, колкото и да виках, все едно се обръщах към обитателите на гробището. Мъглата вече беше погълнала Жан Марк.

Стоях и гледах след него към мястото, където беше навлязъл в джунглата. Едва сега си дадох сметка, че бях оставена съвсем сама на безлюден път, и то в пълен мрак. Изведнъж в съзнанието ми прозвучаха думите на младата жена от летището:

„Те се движат нощем“.

Вълмо мъгла се беше увило около антената на колата и приличаше на змия, готова за нападение. Напомни ми за пръстените, които видях днес — първо на митничаря, а после на Жан Марк. Сега всичко това добиваше ново, злокобно измерение. Винаги съм смятала, че мога да проявя смелост и да не загубя самообладание в изключителни ситуации, но сега — сама на безлюдния път до гробището, обвито в мрак и мъгла — чувствах тръпки на неизмерим ужас.

Дяволска работа! Какво можех да направя, освен да се страхувам? Да чакам тук в тъмнината и да моля Бога Жан Марк да се върне по-скоро?

Мина ми безумната мисъл да се опитам да го настигна. Но мъглата беше толкова гъста и непрогледна — а и пред мен започваше джунглата, — че бързо се отказах от тази идея.

Реших да тръгна по пътя и да се опитам да открия телефон, но по гръбнака ми мина тръпка на страх — как ще измина Бог знае колко дълго разстояние в тъмнината!

Една по една отхвърлях всички идеи…

Не, най-разумно беше търпеливо да дочакам завръщането на Жан Марк.

Може да мине някой и да предложи да ме закара. Ако чакам тук, до пътя, мога и да спра някоя кола. Може би всяка минута ще дойде баща ми, с когото сме се разминали на летището, и двамата хубаво ще се посмеем на необичайната ни първа среща. А това сигурно ще ни помогне да разчупим леда и да преодолеем неловкостта на началните мигове.

Завладяна от тази надежда, огледах пътя и в двете посоки. Сърцето ми се сви. Отникъде не се виждаше светлина.

Проклет да е Ред Сен Пиер! Проклятието се роди от състоянието ми в момента, но наистина той беше виновен за сегашното ми положение. В края на краищата, ако не беше настоявал да ми изпрати кола, щях да взема такси и вече щях да съм пристигнала в хотела.

И нямаше да чакам тук, в тъмнината, скована от ужас, нямаше да размишлявам колко много мъглата и сюрреалистичният пейзаж напомнят за моите сънища.

С крайчеца на окото си долових някакво движение в гробището. Първата ми мисъл, след като сърцето ми силно заудря в гърдите, беше, че Жан Марк се е върнал.

Взирах се в тъмнината с вълнение и с надежда.

Надгробните камъни се открояваха със зловещо спокойствие в мрака на нощта, а долната им част беше потънала в мъглата, която се виеше и придаваше на цялата сцена странната илюзия, че се движи.

И тогава ги видях.

Първо си помислих, че очите ме мамят. Движещата се мъгла превръщаше образите във видения, подобни на змията, увита около антената. Но като продължих да се взирам, привиденията — дали бяха хора? — приеха по-ясни очертания. Приближаваха към мен.

Различих три сенки. Гротескните им лица бяха боядисани и светеха на лунната светлина. Като впримчена в кошмар, стоях като вкаменена и не можех да повярвам на очите си — те идваха към мен с ужасните си лица на скелети!

Побягнах — по-бързо от когато и да било в живота си. Пищях, обзета от истински ужас. Качих се в колата и вдигнах стъклото от страната на шофьора, след това отчаяно заключих вратите. Късно осъзнах, че задният прозорец е още отворен. Пресегнах се през седалката и вдигнах стъклото точно, когато нещо топло и червено се разля по прозореца и по мен. Изпищях силно.

Скована от ужас, наблюдавах как наобиколиха колата и занадничаха през прозорците с ухилените си, боядисани в бяло лица. Продължавах да крещя.

— Кои сте вие? Какво искате? Пари ли? — С треперещи ръце им показах чантата си, но те не й обърнаха внимание. Както се движеха около колата, започнаха да танцуват и да пеят монотонно на някакво непознато наречие, наподобяващо езика на древно племе.

В тъмнината се чуваше странно, ритмично и отсечено биене на барабани, притъпено и далечно. С всеки удар движенията на танцуващите фигури ставаха все по-неистови и дивашки. Един от призраците държеше тояга, а на върха й имаше нещо, което приличаше на кокоши нокът. Призракът стържеше с него по стъклото на колата, от звука цялата настръхнах.

Непрекъснато повтарях тихичко една и съща молитва: „Дано някой ми помогне! Мили боже, моля те, направи така, че някой да ми помогне!“.

Барабаните млъкнаха така внезапно, както бяха започнали да бият. След това спря и танцът. После, като по заповед на някаква невидима сила, те се събраха и вкупом приближиха към мен.

Аз отново запищях. Сърцето ми блъскаше бясно от ужас, едва си поемах дъх. Не можех да повярвам, че всичко това се случва с мен! Сбъдваха се историите, които бях слушала за острова. Сънищата ми се оказаха злокобни предчувствия, предвестници на моята собствена смърт!

Защо, защо не си останах в Чикаго? Там е моето място, моят дом!

Единият от мъжете взе голям камък и заудря с него задното стъкло. С всеки удар стъклото поддаваше, докато накрая, също като разума ми, се разпиля на хиляди малки парченца. Гледах безпомощна и ужасена как една боядисана ръка се вмъкна вътре и отключи вратата.

Притиснах се в отсрещната врата и се вкопчих в облегалката с всички сили, но грубите ръце, които ме сграбчиха, бяха по-силни. Те ме придърпаха по седалката към отворената врата и се оказах заобиколена от трите фигури.

Тогава го чух.

Отначало не беше нищо повече от съвсем леко боботене, но знаех, че това е мотор на кола, както разбраха и моите мъчители. Те се вцепениха, а един от тях каза благоговейно:

— Дамбалах!

Призракът с тоягата излая някаква заповед на останалите. Те веднага се стопиха в тъмнината, а той се обърна към мен. Устните му се разтеглиха бавно в злокобна усмивка, която разкри златен зъб.

Излъчваше зло. Не мога да измисля друга дума, за да го опиша, и докато съм жива, няма да забравя това лице.

Парализирана от страх и отвращение, видях как насочи края на тоягата с нокътя към мен и одра с него голата ми ръка — причини ми изгаряща болка, която сякаш проникна в душата ми.

Извиках, а после, като че ли подета от някакъв безумен карнавал, почувствах, че напълно изгубвам контрол над себе си…

Също като другите, и третият изчезна в тъмнината. Без да съзнавам какво правя, се затътрих, пълзейки, към пътя. Фаровете на приближаващата кола ме осветиха и приковаха като насекомо под микроскоп.

Протегнах ръце, за да се защитя от връхлитащата желязна маса, движена от множество конски сили. Между колата и мен като разтопено злато жълтееше мъглата.

Чух изскърцване на гуми, спиращи по гладката настилка. Видях как мъглата се разделя като водите на Червено море. Със сетивата си регистрирах допира на метал до кожата си, но усещането не достигна до съзнанието ми.

После всичко потъна в благословена тъмнина.