Аманда Стивънс
Седмата нощ (16)

Петнадесета глава
Шестата нощ

След като се стъмни, влязох с колата на Рашел в паркинга на хотел „Сен Пиер“, угасих мотора и поседях така, размишлявайки над своята дилема.

„Още не е късно да промениш решението си.“

Но дали беше така?

Беше твърде късно още в момента, когато кракът ми стъпи на остров Колумбе и престанах да контролирам разума си. Беше станало твърде късно още преди десет години, когато го видях за първи път. Моята съдба и съдбата на Ред се бяха преплели много преди да се срещнем. Единият не можеше да бъде отделен от другия и всъщност аз самата не бих искала това да се промени.

Защото го обичах.

Сега виждах съвсем ясно всичко. Разбирах своята хипноза, своята… пристрастеност. Аз го обичах истински, диво, дълбоко и никога не бих могла да го забравя, затова отивах при него сега, въпреки страховете си. Сведох поглед към плика от Лорънс Крофърд на седалката до мен. Взех го и го мушнах под нея, за да не се вижда. А това, което не се вижда, се забравя.

Аз обичах Ред, винаги го бях обичала и щях да го обичам и занапред… каквото и да се случи.

Нервите ми бяха така опънати, че не си спомням как съм слязла от колата и как съм стигнала до апартамента на Ред. Застанах пред вратата и почуках леко.

Тя се отвори безшумно и аз влязох, като се оглеждах удивена.

Стаята беше осветена от десетки и десетки бели свещи, а въздухът ухаеше на виолетки. Зад двойните врати, които водеха към спалнята, се виждаха още свещи — те трептяха и танцуваха от лекия ветрец, полъхващ от терасата. Решително влязох в спалнята.

— Ред?

Никой не ми отговори. Само пламъците на свещите трепнаха. Огледах се, но не се виждаше никой. Сърцето ми започна бясно да бие. Ароматът на виолетки се засили и увисна във въздуха като неизречено обещание. Подобно на свещите сетивата ми тръпнеха от очакване. Чувствах присъствието му, знаех, че е някъде близо до мен и чака, чака аз първа да се приближа до него.

Бавно, с треперещи пръсти разкопчах роклята си. Копринената материя се плъзна по тялото ми и падна на пода. Събух обувките си, съблякох бельото си, а след това се отпуснах на леглото — покриваше ме единствено светлината от свещите.

По тавана се раздвижиха сенки. От отворените прозорци полъхна ветрец. Пламъците танцуваха и се покланяха в очакване на магията.

След това във въздуха като шепот се усети някакво раздвижване.

Погледнах. Той стоеше над мен. Бронзовата му кожа блестеше на светлината на свещите.

В тялото ми като факла лумна желание. В начина, по който той ме гледаше, имаше нещо първично. Нещо диво… и изключително покоряващо. Неговите сини очи мамеха, съблазняваха, принуждаваха ме да се подчиня на неизречената му заповед.

„Сега си моя, Кристин. Искам ти да го кажеш.“

— Твоя съм — прошепнах аз, а той се усмихна. Очите му заблестяха.

Приближи се към леглото, а аз гледах, хипнотизирана, как светлината от свещите танцува по лицето му, редува образи, създадени от светлина и мрак. Ред седна на ръба на леглото и протегна ръце към мен. Но вместо да ме привлече към себе си, той ме обърна, така че се оказах с гръб към него.

Устните му докоснаха врата ми. Те шепнеха тъмни, горещи обещания за всичко, което ще ни донесе нощта. Ръцете му — големи и силни, затоплени от уханно мазило — се плъзнаха по гърба ми, по хълбоците, между бедрата ми.

Преряза ме огън. Никога не бях се чувствала така сладостно разгорещена, така загубила власт над себе си. Изкусните му пръсти ме галеха, караха ме да стена, но ръката му се оттегли. Извърнах се с лице към него, за да го привлека към себе си за дълга, всеотдайна целувка.

Той се отдръпна. Погледите ни се срещнаха на бледата светлина. Желаех го отчаяно, макар че треперех от страх пред неизвестното.

Той взе кристалния флакон с мазило, оставен на нощното шкафче. Стъклото заискри като диамант в светлината на свещите, когато го наклони над мен. Гледаше ме, измъчваше ме с очи. Топлото масло закапа бавно, о, толкова бавно в гънката между гърдите ми, после надолу, капка по капка, по корема, и още по-надолу…

В мен се разрази истинска буря от страст и ме захвърли в ураган от пламъци. Ръцете му се плъзгаха по тялото ми, втриваха маслото в кожата ми, докато си помислих, че ще изкрещя от мъчително желание. Миризмата на виолетки висеше във въздуха като ароматен облак. Пламъците на свещите танцуваха диво, подухвани от вятъра.

Желаех го. О, как го желаех! Сега. Завинаги.

Протегнах ръце към него, привлякох го към себе си с отчаяна молба. Той се засмя и бавно, толкова бавно, че мигът изглеждаше цяла вечност — се наведе към мен. Повдигнах бедра, за да го посрещна, и нашето сливане стана безумно, френетично… почти дивашко. Телата ни се плъзгаха едновременно в победно, неудържимо увлечение. Времето беше спряло, а после изведнъж запрепуска със замайваща скорост, от която сърцето ми примря.

А аз още го желаех.

Усещах ръцете му по цялото си тяло. Устата му жадно поглъщаше моите устни. Но все не ми стигаше. Със слети тела нашите души също се сливаха в едно цяло, а аз копнеех за още. Дори когато през мен преминаха първите вълни на удовлетворение, дори преди дълбоките, мощни тръпки на освобождаването да заглъхнат — аз отново го желаех.

— Какво си направил с мен? — попитах шепнешком, когато лежахме един срещу друг, изтощени, но не и заситени.

— Омагьосах те, Кристин. — Ръцете му се движеха по ухаещата ми кожа. — Ароматът на виолетки… — прошепна той, като ме привлече към себе си. — Истинските последователи на вуду казват, че разпалва страстта, засилва сексуалното влечение.

— Но ти не си истински последовател, нали? — напомних му аз.

Той каза, както и преди:

— Не съм служител на вуду. — Но имаше нещо в очите му — странен, тайнствен отблясък, който ме накара да потреперя, дори в мига, когато посегнах към него, привлякох го отново към себе си и му прошепнах най-съкровените си тайни, своите най-дълбоки желания…

 

 

Заспала съм дълбок сън, без да сънувам. Събудих се призори.

Прозрачните бели пердета се издуваха призрачно от вятъра. Всички свещи бяха изгаснали, но стаята беше меко осветена от разпукналата се зора.

Във вятъра имаше нещо, тръпка, която изглеждаше почти… безплътна, неземна.

Чувах гласове. Глухи, тайнствени гласове…

Трепереща, придърпах чаршафа и седнах на края на леглото. Гласовете идваха откъм всекидневната в апартамента на Ред. Увих чаршафа около себе си и приближих до вратата. Тя беше леко открехната, доотворих я и надникнах.

Облечен с тъмна памучна риза и джинси, Ред стоеше на външната врата и със сърдит тон говореше на някого. Не можех да видя другия човек, но по гласа разбрах, че е мъж. И двамата говореха тихо. Долавях, че непознатият е много притеснен. Той като че ли се оправдаваше.

Стоях и ги гледах. Ред вдигна ръка и прокара пръсти през косата си — явен знак за неговата възбуда. След това, доста ясно, го чух да казва:

— По дяволите, трябва да стане тази нощ!

Другият мъж промърмори нещо в отговор. Подскочих, защото Ред сграбчи мъжа и жестоко го довлече вътре в стаята.

— Този път нищо не те извинява. Бягаш си от късмета.

Ред пусна мъжа. Той се олюля и се отдалечи от него. Тогава видях лицето му и сърцето ми сякаш отиде в петите.

Жан Марк! Шофьорът, който ме беше изоставил на гробището. Човекът, който беше отрекъл, че стъклото на колата е било счупено и че са ме нападнали. Жан Марк, който ми беше казал така ясно: „Аз правя това, което ми заповяда господин Сен Пиер. И не само аз, а всички в хотела“.

— Но аз направих точно каквото ми беше казано! — възрази Жан Марк, сякаш отговаряше удивително точно на моите мисли.

Ред хвърли поглед през рамо и аз се отдръпнах. Когато погледнах пак, той изхвърляше Жан Марк през вратата. После го последва в коридора и затвори вратата зад себе. Престанах да ги виждам.

Препъвайки се, пристъпих в спалнята. Сърцето ми биеше неудържимо. „Трябва да стане тази нощ.“ О, господи, тази нощ! Тази нощ беше седмата нощ.

Значи е бил Ред. През цялото време е бил Ред. Ред е този, който иска душата на баща ми.

Защо не бях разбрала? Защо не проумях досега?

Бях разбрала. Бях проумяла и знаех.

Но не исках да повярвам.

Нали Ред беше този, който най-много би спечелил от смъртта на баща ми? Ред беше този, който би направил всичко, за да задържи „Сен Пиер“ в свое владение. Ред беше амбициозен, жаден за власт. Ред, който винаги намираше начин да получи, каквото иска…

А той искаше мен. Искаше ме, защото знаеше, че щом убие баща ми, аз ще наследя половината от „Сен Пиер“. Двама убити — това може да изглежда твърде подозрително, но ако аз се влюбя в него… Ако бъда под негова власт…

О, и колко лесно бях позволила да се окажа под негова власт. Беше ми казал всичко, което исках да чуя. Беше ме накарал да изпитам всичко, което исках да изпитам. Беше ме използвал така умно, така майсторски… А аз се оказах негова доброволна жертва.

Обезумяла, взех дрехите си, бързо облякох роклята и затърсих обувките си. По дяволите, не можех да намеря едната…

Коленичих и погледнах под леглото. Обувката беше там. Като се протегнах да я взема, напипах нещо на пода. Оказа се червена платнена торбичка — подобна на талисмана, който мама Вини ми беше дала, само че по-голяма. Вероятно беше скрита под леглото. Извадих я и изтърсих съдържанието й на пода.

„Магията е най-силна, когато спиш.“ Спомних си думите на мама Вини, докато гледах предметите, които паднаха от торбичката.

В полумрака проблясваше смътно златен пръстен във форма на змия, нанизан на скъсана верижка. А под нея ми се усмихваше моят образ, запечатан върху фотохартия. Снимката беше стара, бях я изпратила на баща си преди няколко години. Повдигнах я на светлината. Пръстите ми трепереха. На снимката, точно на мястото на сърцето ми, бе нарисуван същия знак, който бях видяла на снимката на баща ми. Веве…

Но това, което привлече погледа ми и спря дъха ми от ужас, беше ножът, който лежеше на пода. Кама с изкусна дърворезба на дръжката, острието бе изцапано с кръв. И преди бях виждала този нож — той беше на земята до обезобразеното тяло на Лорънс.

„Намери доказателството — беше казала мама Вини. — Открий кой ти желае злото. Търси муските и талисманите, с които бокор ти прави страшната магия. Търси нещо лично твое, което сега е в ръцете му. Намери доказателството и ми го донеси. Само с тези неща можеш да развалиш магията. Това е единствената надежда за баща ти, дете мое. Страхувам се, че и твоята единствена надежда. Който ти мисли злото, него зло ще го постигне.“

После в главата ми прозвуча гласът на Ред: „Омагьосах те, Кристин“.

Не исках това да е истина. Не исках да повярвам. Исках да вярвам, че се грижи за мен, дори, че ме обича. Исках да повярвам, че се е влюбил преди години, когато ме видя за първи път, така, както аз се бях влюбила в него. Точно както беше загатнал.

„Ти знаеше, Кристин. И двамата знаехме.“

„Ти си му позволила да те докосне, а си била моя.“

„Като лудост ли ти звучи? Или може би егоистично?“

Колко лесно ме беше манипулирал. Беше прочел мислите ми, душата ми и знаеше точно какво искам да чуя, от какво се нуждая. Знаеше всичките ми слабости и ги беше използвал изцяло и безмилостно срещу мен.

Трябваше да избягам оттук. Трябваше да се махна, преди да се е върнал. Не можех да му позволя да ме види, не смеех да го оставя да разбере, че аз знам. А беше достатъчно да ме погледне в очите — само толкова му беше необходимо, за да прочете всичко там.

С треперещи ръце сложих снимката, камата и пръстена в торбичката и затегнах връвта. После се обух и, стиснала здраво торбичката, приближих до вратата. Отворих я и надникнах.

Ред не беше там, но не знаех дали двамата с Жан Марк не са още навън, дали не говорят в коридора. Щеше ли да ме види, когато отворя вратата? Щеше ли да отгатне всичко по лицето ми? Щеше ли да разбере?

Тихо пристъпих и застанах на вратата. Ослушах се. Нито звук. Бяха ли тръгнали? Или бяха още там, навън, но не ги чувах? Трябваше да рискувам. Трябваше да се махна оттук и да потърся помощ. Трябваше да намеря баща си, преди Ред да успее да…

Дори не смеех да си го помисля. Дори с доказателството в ръце още не можех да повярвам, че той е способен да извърши убийство.

Отворих вратата безшумно и се промъкнах в коридора със замряло сърце. Нямаше никой. Слава богу, бяха си отишли.

Втурнах се по коридора към асансьорите. Един от тях се движеше нагоре, да, точно към моя етаж. Ред! Той се връщаше.

Натиснах бутона за слизане няколко пъти, като тихо се молех по-бързо да дойде свободният асансьор. Като по чудо вратите му се отвориха, точно когато звънна сигналът, че заетият асансьор е на етажа. Бързо влязох в кабината, натиснах бутона и вратите започнаха да се затварят. В този миг видях, че Ред излиза от асансьора.

Той не ме забеляза, дори не погледна към мен, сигурен, че още го чакам. Но малко преди да се затворят вратите, видях лицето му.

Той гледаше сърдито, навъсено. В очите му светеше решителност, която този път означаваше нещо различно, нещо ужасно.