Аманда Стивънс
Седмата нощ (14)

Тринадесета глава
Шестият ден

Нещо ме събуди.

Полъх на вятър ме обгръщаше като студена ръка. Кожата ми настръхна. Опитах да се измъкна от ледената хватка, но течението ме преследваше, сграбчваше ме, откъсваше ме от топлината на сънищата и ме захвърляше в жестоката действителност.

Някой ме викаше.

Молбата беше толкова настойчива, че не можех да устоя.

„Кристин! Само ти можеш да ми помогнеш.“

— Защо аз? — прошепнах отчаяно в тъмнината. — Мили боже, защо аз?

„Защото с теб сме една кръв!“

Обзе ме страх, който се загнезди в мен като змия. Затиснах ушите си с ръце, за да не чувам призива, съдържащ истината, но напразно. Сега със сигурност знаех това, което се опитвах да не приема дни наред.

Този, който ме викаше, беше баща ми. Баща ми се нуждаеше от помощ. Баща ми ме беше повикал да дойда тук от Чикаго.

И тогава ме викаше, както сега. Призивът му беше преминал през океана, през хилядите километри между нас, и беше достигнал до мен, за да ме изтръгне от приятното ми сигурно съществуване и да ме запрати в един свят, мрачен и опасен. Свят, в който не знаех какво да мисля, на кого да вярвам. Не знаех какво да правя.

Седнах в леглото и на бледата светлина на луната огледах спалнята. Стаята беше студена и зловеща. Отзвуците на страстта отдавна бяха заглъхнали.

А Ред си беше отишъл. Измъкнал се бе в нощта като крадец. Беше победил моята съпротива, беше откраднал сърцето и душата ми, а после ме беше оставил сама да посрещна студения ужас на зората. Да си спомня коя съм и защо съм дошла. Оставил ме беше сама да се справя с ужасния факт — изчезването на баща ми!

Оставил ме е, за да се досетя, че днес е шестият ден.

„Кристин!“

Като студено, мрачно ехо призивът на баща ми проникваше в мен.

„Помогни ми!“

Станах от леглото. Вече не витаех в сънищата си, бях се събудила напълно. Бях в съзвучие с всеки нюанс на нощта. Зад прозореца изсъхналите листа на бадемовото дърво шумоляха, подухвани от бриза. Сладкият тежък аромат на жасмин, разцъфнал през нощта, изпълваше въздуха като мед. Луната, почти докоснала върховете на дърветата, плуваше в мъгла и едва се различаваше в небето. Някъде в далечината нощна птица зовеше любимия си. Викът й прозвуча жално, самотно, и още повече засили отчаянието ми.

Ред, къде си? Защо ме остави? Защо не си тук, когато имам нужда от теб?

Взирах се в тъмнината, а сърцето ми биеше лудо от болка и страх.

И тогава го видях — призрака в бяла роба, който спохождаше сънищата ми. Баща ми…

Беше застанал в края на гората, както очаквах.

Не откъсвах очи от него. Той вдигна ръка и ме повика. Бялата роба се издуваше от вятъра. Качулката закриваше лицето му, но аз знаех, че е баща ми — или това, което беше останало от него. Неговият дух, неговият ангел — хранител, неговата душа бродеше в нощта и търсеше помощ.

Близо до прозореца, на плетения стол беше преметната дълга бяла нощница. Бях я оставила там, преди да отида на бала. Облякох я. Памучната материя се плъзна по тялото ми. Излязох от стаята и се затичах по стълбите.

Навън вятърът разпиля косата ми и уви нощницата около краката ми. Втурнах се към гората. Лицето ми се навлажни от мъглата, която като дълги, студени пръсти се увиваше около мен и ме увличаше все по-навътре в гората.

Баща ми беше изчезнал, но по неведом начин се досещах къде да го намеря. На поляната, където се провеждаха обредите на вуду.

Излязох от гората и се огледах удивена. Поляната беше съвсем същата като тази при хижата на баща ми, където бяхме ходили двамата с Ред. На края на гората имаше перистил — навес със сламен покрив и три открити страни. В него гореше огън, който осветяваше високия дървен стълб в центъра с безчет издълбани първобитни знаци и веве. Стълбът се извисяваше към небето и към лоа.

В дъното имаше нисък каменен жертвен олтар. Нещо бяло лежеше на него.

Сърцето ми заудря като чук от ужас, когато разпознах очертанията на човешко тяло. Мили боже, на олтара лежеше човешко тяло! Бялата роба… Качулката…

— Татко!

Влязох в перистила. Внезапно се разнесе миризма на сяра. Очите и гърлото ми засмъдяха от парливата миризма, но не можех да се обърна, не можех да си тръгна, не можех да откъсна очи от тялото, което лежеше на олтара и сякаш ме чакаше…

Огънят пукаше като жив. Пламъците се извисяваха и нагорещяваха въздуха като поличба. По тавана трепкаха и танцуваха сенки.

Бавно приближих към тялото.

Сърцето ми щеше да изхвръкне, когато видях пръски кръв по бялата роба.

Беше твърде късно!

Убили са баща ми, докато съм била с Ред!

Или пък — още по-смразяваща мисъл — може би се е случило по-късно, докато съм спяла…

„Виж дали е още жив! — изпищя вътрешен глас. — Трябва да му помогнеш!“

Против волята си протегнах ръка и хванах качулката.

Кожата на гърба ми настръхна от ужас. Поех дълбоко дъх и дръпнах плата от лицето. Откри се бледа, безжизнена плът и смъртоносна рана на гърлото. Кървавата дупка, която някога е била уста, зееше така, сякаш е била отворена насила.

— О, боже! — Инстинктивно закрих уста и отстъпих назад, когато разпознах обезобразения труп на Лорънс Крофърд. По раната пъплеха насекоми и усетих, че ми се повдига. Отпуснах се на колене и се свлякох в прахта. Виеше ми се свят — една след друга ме залюляха огнени вълни.

На земята до мен лежеше кама с изкусна дърворезба на дръжката. Наведох се да я взема, но с ужас отдръпнах ръка. Острието беше окървавено, а по земята наоколо имаше червени капки, сякаш от камата е капело кръв, докато някой я е държал високо, триумфално насочена към небето.

Чувствах, че ще припадна от ужас, ще загубя съзнание. Трябваше да се измъкна оттук! Трябваше да намеря сили да стана и да избягам колкото мога по-бързо от мъртвата разкривена обвивка, която някога е била Лорънс Крофърд, адвокат — пълномощник на баща ми.

Изправих се, олюлявайки се, и като сляпа се обърнах към огъня. Пламъците бяха полудели, подскачаха и трепкаха, сякаш миризмата на кръв ги разгаряше по-силно от бензин.

Някъде зад мен, в дъното на перистила, където не достигаше светлината от огъня, нещо изшумоля. Изпищях и се опитах да накарам вцепенените си крака да ми се подчинят, но беше твърде късно.

От тъмнината се протегна невероятно силна ръка и ме сграбчи здраво. Нападателят беше облечен в бяло, а лицето му бе изцяло закрито. Нямаше време да се съпротивлявам, нямаше време дори да извикам повторно. Бърз като светкавица, той хвърли в лицето ми бял прах. Пред клепачите ми избухнаха бели пламъци.

Успях да отстъпя една крачка. Залитнах и се свлякох на колене. Но малко преди да ми притъмнее, видях отблясъка от златен пръстен във форма на змия, който беше окачен на тънка златна верижка около шията на убиеца на Лорънс Крофърд.

 

 

Дойдох в съзнание на приливи — отначало започнах да виждам замъглено. Постепенно зрението ми се проясни.

Първото нещо, което чух, бяха барабаните. Те биеха като силни гръмотевици, способни да продънят небето. Отвсякъде ме лижеха пламъци и изгаряха плътта ми. Пред мен плуваха безплътни лица, а в същото време ниски, потайни гласове призоваваха с песен лоа, настоятелно повтаряха „Дамбалах“ да вземе това, което му принадлежи.

Тогава, с разтуптяно от ужас сърце, разбрах, че говорят за мен! Аз бях тази, която трябваше да бъде пожертвана пред Дамбалах, да бъде принесена в дар на змиевидното божество.

Опитах да се отдалеча от горещината на огъня и обърнах глава към дъното на перистила.

Нещо се движеше в прахта близо до мен.

Нещо изсъска.

Изстинала от ужас, видях змията, която пълзеше към мен по земята. Вибриращото шарено тяло се виеше до лицето ми. Малките блестящи очички ме гледаха с противно ликуване, а раздвоеният език се движеше навън-навътре.

Не можех да помръдна! Ръцете и краката ми бяха безжизнени. Не можех да направя абсолютно нищо! Само наблюдавах безпомощно как противната глава на змията се приближава все повече до лицето ми и се готви да ме клъвне със смъртоносна точност. Вече беше толкова близо, че виждах как очите й отразяват пламъците.

Стиснах силно клепачи и зачаках неизбежното…

— Сега си моя, Кристин. Искам и ти да го кажеш.

Този глас! Този глас ми беше скъп и познат, а в същото време звучеше мрачен, първичен, чужд и заплашителен.

— Кажи го! — заповяда той.

Бавно отворих очи. Над мен се беше надвесил Ред. Бронзовата му кожа светеше на огъня. Около врата му висеше верижка, на която беше окачен златен пръстен. Сините му очи блестяха екзалтирано.

— Сега си моя, Кристин — повтори той. — Искам и ти да го кажеш.

— Не! — изпищях с всички сили. Гласът ми отекна в гората, претърколи се в мъглата и се върна обратно.

Собственият ми глас се върна, сякаш за да ми се надсмее. Всъщност това беше тихият смях на Ред. Той коленичи до мен и с плавно движение свали верижката от врата си, после хвана китката ми и постави пръстена на ръката ми.

— Ти си моя, Кристин. Отричай, колкото искаш, но ние и двамата знаем истината…

 

 

— Кристин! Господи, Кристин!

Отворих очи. Светлината беше бледа, мъждива. Ред още стоеше на колене до мен, а лицето му беше близо до моето. В косата му блестеше влага и може би си въобразявах, но миришеше на огън…

— Недей — изплаках аз и опитах да се отдръпна. — Махни се!

Ръцете му ме стегнаха като железен обръч.

— За бога, какво се е случило с теб? Когато се върнах, те нямаше. Щях да полудея. Търсих те навсякъде… По нощницата ти има кръв. Къде си се наранила?

Това е хитрост. Неговата загриженост сигурно е номер. Знаеше къде съм била. Знаеше какво ми се е случило. Какво се опитваше да постигне?

Надигнах се в прегръдката му и се огледах. Лежах на верандата на къщата за гости близо до стъпалата, сякаш не са ми стигнали силите да продължа по-нататък. Имаше грозни червени петна по предната част на заприличалата на дрипа нощница и по разкъсаните й краища.

Но това не е моята кръв, помислих си аз. А кръвта на Лорънс Крофърд. Той е бил убит от…

— Пусни ме! — Опитах да се освободя от прегръдката на Ред. Този път той ме пусна. Запълзях, за да се отдалеча от него. Седнах и се свих до стената на верандата, като обхванах колене.

Той прокара пръсти през косата си. Гледаше ме озадачен, сякаш не можеше да допусне, че паметта може да ми изневери.

— Кристин, остави ме да ти помогна. Ти си ранена, от теб тече кръв…

— Не ме докосвай!

В очите му проблесна гняв. Как си позволявам да му се противопоставя?

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? Къде си ходила?

— Защо? — прошепнах аз. — Защо го уби?

Устните му се свиха.

— Сигурно си сънувала…

— Искаш да кажеш кошмар. Но той е още там, в гората, на поляната… Горкият Лорънс! — проплаках. — Горкият Лорънс, той е мъртъв!

Ред рязко пое дъх.

— Кристин, какво говориш?

— Казвам, че Лорънс Крофърд е мъртъв. Казвам, че ти си го убил!

Той ме сграбчи за раменете и ме повдигна на колене. Бяхме един срещу друг, но сега сърцата ни не биеха като едно. Сега ни разделяше мрачна бездна. Вече не можех да достигна другата й страна.

— Това е чиста лудост и ти го знаеш. Сигурно си полудяла.

Той ме сграбчи по-силно, та чак ръцете ме заболяха, но тази болка беше нищо в сравнение с болката в сърцето ми. Срещнах очите му, които ме смразиха до кости.

— Отричай колкото искаш — казах аз, — но ние и двамата знаем истината.

 

 

— Преживели сте силен шок — каза загрижено госпожа Дюпре и ме прегърна, за да ме успокои. — Нищо чудно, че треперите цялата. — Седяхме на стъпалата на верандата само няколко минути по-късно, а Ред беше в двора, малко по-далеч от нас. Изглеждаше толкова студен. Толкова далечен. И съвсем неразгадаем.

Какво бях направила? Чувствах се нещастна. Бях го обвинила в убийство. Бях допуснала въображението ми да вземе връх над разума. Бях позволила ужасът, на който станах свидетелка в гората, да прогони всяка свързана мисъл от главата ми. Бях нарекла Ред убиец и с нищо не можех да поправя стореното, не можех да залича думите си.

Със светлината на зората дойде краят на моя сън. Приказката свърши. Сега седях изпепелена от преживяното, независимо какво точно е било то.

Госпожа Дюпре се обърна към Ред:

— Прозорецът ми беше отворен и чух суматохата. Реших да видя какво става и добре, че дойдох. Лорънс Крофърд мъртъв? — Тя пипна гърлото си и потрепери. — Мили боже… Кой може да го е убил?

— Отивам да търся тялото — обяви Ред. Погледна ме само за миг, но видях ненавист в очите му. — Или поне където Кристин каза, че е видяла тялото. Искам да извикате полиция. През цялото време стойте с нея. Не я изпускайте от очи! — нареди той мрачно.

— Разбира се — съгласи се тя. А на мен каза: — Преживяването трябва да е било ужасно! Сигурно сте потресена. Влезте в къщата. Ще ви направя чай. Топлото питие ще пораздвижи кръвта ви.

Станахме от стълбата. Тя ме хвана под ръка, за да не падна. Преди да влезем, откъм градината се чу гласът на Анжелик:

— Какво става? Интересна тройка сте се събрали, както виждам.

Но въпреки жизнерадостния тон Анжелик също изглеждаше малко разстроена. Беше все още с роклята, с която я видях на бала преди няколко часа. По тъмната й коса бяха полепнали стръкчета трева и листа. Тънката линия на изпусната бримка отпред на чорапа очертаваше хубавите й крака. Изглеждаше оживена, възбудена — цялото й поведение я издаваше напълно.

Сигурно същата мисъл е минала и през ума на Ред.

— Къде, по дяволите, си ходила?

— Разхождах се — каза тя и леко се засмя. — Нощта е красива.

— Сега е сутрин — изръмжа Ред.

— Нима? Не бях забелязала. И така, ще ми кажете ли какво правите вие тримата тук?

— Случило се е… — Госпожа Дюпре ме пусна и пристъпи към Анжелик. — Станал е… нещастен случай…

Сигурно й е трудно да изрече думата „убийство“, помислих си аз.

Но още по-трудно беше да застанеш лице в лице с убийството.

— Още не знаем нищо със сигурност — намеси се рязко Ред. — Госпожо Дюпре, моля, извикайте полицията.

— Полиция ли? О, господи… — каза Анжелик. Сините й очи бяха засенчени от нещо, което ми беше трудно да разгадая.

— Мамо, какво е станало? — извика Рашел от задната врата на голямата къща. — Чух гласове…

— Дявол да го вземе, някой ще благоволи ли да извика проклетата полиция? — изрева Ред.

— Да, да, разбира се. Отивам веднага — каза госпожа Дюпре, като отправи към мен още един разтревожен поглед и бързо влезе.

Аз стоях по нощница. Долу бяха Ред и Анжелик. Вече се развиделяваше. Видях Рашел да минава през градината. Идваше към нас. Спря изненадана, като ме видя.

В очите й се четеше ужас. Краката ми се разтрепериха, като видях колко е уплашена.

— Аз съм добре — казах сковано. — Не съм ранена. Убит е… — Разбрах, че не мога да произнеса името му още веднъж. Лорънс Крофърд беше престанал да съществува, а представата за тялото му, мъртвешки бледо и кърваво…

Ред каза студено:

— Кристин е намерила тяло на човек в гората. Твърди, че е на Лорънс Крофърд.

И Анжелик, и Рашел ахнаха. Анжелик приближи до Ред и той я прегърна. Всички мълчаха. Въздухът се изпълни с напрежение. Изведнъж писъкът на Рашел разцепи тишината.

— Не! — заповтаря тя, ридаейки. Беше страшно да се гледа страданието й. — Не може да бъде!

Тръгнах по стълбите към нея, но тя се отдръпна. Тъмната й коса се разпиля по раменете и гърба й. Очите й бяха разширени от шока и в тях блестеше странен, златист огън.

Очи на луда жена, помислих си аз. Всички стояхме неподвижно и мълчахме потресени.

Ред и Анжелик все още бяха един до друг в края на градината. В светлината на утрото се виждаха бледите им и измъчени лица. В този момент много си приличаха.

Рашел се обърна към тях с изкривено от ярост лице.

— Уби го! — изпищя тя. — Ти го уби! — После се свлече на земята и изгуби съзнание.

 

 

— Лорънс Крофърд имаше врагове, и то не малко. Това не е тайна — каза капитан Батист. Той се разхождаше из всекидневната с бавни, премерени крачки. Обувките му оставяха дълбоки отпечатъци в дебелия килим. Госпожа Дюпре го гледаше навъсено, с неодобрение.

Колкото и странно да изглежда, нейната реакция ме успокои. Способността й в тази трагедия да запази обичайното си чувство за ред ме накара да дойда на себе си.

Най-малкото не всички бяха полудели.

Огледах лицата на хората в стаята. Анжелик седеше пред пианото и разсеяно, наслуки удряше клавишите. Звуците, които излизаха, бяха нехармонични и още повече изнервяха обстановката, но тя явно не го забелязваше. Пръстите й нервно пробягваха по клавишите като насекоми, привлечени от пламък.

Госпожа Дюпре и Рашел седяха на дивана, сплели ръце. Рашел не беше казала почти нищо, откакто припадна в градината. Ред я внесе вкъщи, а след това двете с госпожа Дюпре седяхме до нея, докато дойде на себе си. Странно, но първото нещо, което каза, когато отвори очи, беше:

— Съжалявам! Съжалявам много!

Реших, че има предвид избухването си в градината. Госпожа Дюпре я държеше за ръката и й говореше успокоително. Почувствах се натрапена. Станах и се отдалечих. Но не можех да забравя лицето на Рашел в момента, когато гледаше към Ред и Анжелик и каза: „Ти го уби!“.

Но към кого бяха отправени думите й?

И защо сега съжаляваше за това?

След като внесе Рашел в къщата, Ред веднага тръгна да търси тялото на убития. Анжелик искаше да отиде с него, но той не й позволи. Изненада ме фактът, че се подчини на желанието му, без да възрази. През цялото време, докато Ред отсъстваше, тя седеше неподвижно и отначало гледаше Рашел, а после мен. В един миг очите ни се срещнаха. Доведената ми сестра се взираше в мен със студен, знаещ поглед, който вледеняваше кръвта във вените ми.

Тогава си повтарях една-единствена мисъл:

„Тя знае нещо. Анжелик знае нещо“.

Спомних си, че на бала я видях да танцува с Лорънс Крофърд. Когато той се отдалечи от нея, едва ли не захвърляйки я, на лицето й се изписа истинска омраза. Никога не бях виждала такова лице! Тогава допусках, че омразата й е насочена към мен, но сега разбрах, че е било нещо друго, нещо ужасно.

„Дори адът бледнее в сравнение с гнева на отхвърлената жена…“

Погледнах Рашел. Тя също беше танцувала с Лорънс. А през деня ги бях видяла заедно в кабинета. Тогава си помислих, че се държат доста интимно. Ако съзнанието ми не беше така заето с Ред, можех да бъда по-наблюдателна и да свържа и други неща, които биха ги издали.

Все пак впечатленията ми бяха откъслечни и объркани. В главата ми се въртяха думите, които Анжелик беше казала: „Какво става? Интересна тройка сте се събрали, както виждам“.

Какъв би могъл да бъде мотивът за убийство? Нямах представа. Но се почувствах безкрайно облекчена, когато Ред се върна с полиция.

Докато полицаите претърсваха гората, капитан Батист започна да разпитва нас, „пряко заподозрените“.

Потреперих от мисълта, че някой от хората в тази стая е способен да извърши убийство.

Ред избягваше погледа ми, откакто се беше върнал с капитан Батист. Един-два пъти ми се стори, че ме гледа, но щом вдигнех очи, виждах, че се взира през прозореца. Красивото му лице беше мрачно и замислено.

Мислех си, че може би, също като мен, си спомня измъчения вик на Рашел: „Уби го! Ти го уби!“.

Или пък моето обвинение? „Казвам, че е мъртъв. Казвам, че ти си го убил.“

О, Ред, Ред! Съжалявам. Зная, че не си го направил ти. Не е възможно, след като така страстно се люби с мен, да отидеш в гората и да го убиеш така жестоко… така хладнокръвно… със злобно опиянение!

Точно в този момент сините му очи ме пронизаха. Погледът му проникна в душата ми. Това, което искаше да ми каже, беше по-ясно, отколкото ако беше извикал: „Ти ме предаде, Кристин. Никога няма да ти простя“. После отклони очи и пак се затвори в себе си.

Но какво друго можех да си помисля, когато всичко изглеждаше истинско, когато трупа, който намерих, беше съвсем истински? После някой хвърли в лицето ми прах, който ме приспа. Сънувала съм и Ред беше там.

Но само в съня ми, напомних си аз.

След като намерих Лорънс, съм била упоена, но иначе не бяха ми сторили нищо лошо. Не можех да измисля друга причина за това — някой се опитваше да ме накара да полудея. Но защо? С какво го заплашвам?

И тогава отговорът дойде сам.

Защото исках да намеря баща си.

Защото нямаше да се откажа, докато не го намеря.

— Госпожице Грегъри, разкажете още веднъж как стана така, че намерихте тялото? — Капитан Батист спря до стола, на който седях. Погледнах го. Ръцете му бяха скръстени. На лявата противно светеше златният пръстен във форма на змия. Човекът, който ме беше нападнал, носеше съвсем същия пръстен. Би ли могъл капитан Батист… Възможно ли е…

Престани! — заповядах си. Овладей се. Подозираш всички! Може и да си права, но трябва да запазиш спокойствие. Бъди разумна. Мисли за баща си!

— Бих искал да разбера — продължи капитан Батист, — защо сте скитали в гората посред нощ. Случвало ли ви се е друг път да ставате насън?

Тъмните му очи светеха като на змията. Потръпнах при спомена за нея.

— Бях съвсем будна, уверявам ви. А причината да отида в гората беше, че търсех баща си.

В стаята се възцари мълчание като покров. Имах чувството, че всички, дори Анжелик, внимателно ме слушат.

— Изведнъж ви се прииска да отидете в гората и да търсите там баща си, така ли? — каза капитанът с подигравателна усмивка. — Простете ми, но намирам постъпката ви малко… странна.

Луда. Побъркана. Кажи точно каквото си мислиш, капитане!

Изражението му беше недвусмислено. Искаше да ми покаже, че достоверността на моите отговори е под съмнение.

Под съмнение ли? Какво ти съмнение? Той се гаври с мен! Скръстих ръце и го загледах.

— Не бих казала, че ми се е приискало да търся баща си. Аз го видях и тръгнах след него.

Някой въздъхна. Вероятно Анжелик. Или може би госпожа Дюпре. Не можах да разбера коя от двете, защото изведнъж усетих, че Ред ме гледа. Очите ни се срещнаха за миг, но този път аз отклоних поглед.

— Видели сте го — повтори думите ми капитан Батист. — Видели сте Кристофър Грегъри, така ли?

— Да. Видях го в края на гората. Той… искаше да го последвам — завърших аз, като много добре разбирах, че това, което казвам, действително звучи като лудост. И все пак беше самата истина.

— Разбирам. Значи вие сте го последвали в гората, до поляната. Говорихте ли нещо?

— Не. Не съвсем.

— Бихте ли уточнили?

— Не сме говорили, но аз знаех, че има нужда от моята помощ. Той е в опасност, капитан Батист. Точно така, както е бил и Лорънс Крофърд. Вие трябва да му помогнете. И трябва да ми повярвате.

— Къде е сега баща ви, госпожице Грегъри?

— Не зная. Той… изчезна.

— Изчезна ли?

— Да. Точно преди да намеря тялото.

— Колко удобна версия. — Капитан Батист се отдалечи и пак започна да крачи из стаята. — В такъв случай той не може да дойде и да потвърди думите ви.

— Нужно ли е някой да ги потвърждава? — попитах скептично. Да не би капитанът да подозира мен? Какви мотиви бих могла да имам да убия Лорънс Крофърд? Освен… лудост.

Мили боже, не се ли опитваха да ме хванат в капан? Да ме обвинят? Защо не ми вярват?

Стори ми се, че стените се доближават и стаята се смалява. Главата ми болезнено запулсира от напрежение. Чувах гласа на капитан Батист, но не можех да се съсредоточа върху значението на думите. Какво казваше? Продължаваше ли да ме обвинява? Да се съмнява?

Някой искаше да напусна Колумбе. Сега бях съвсем сигурна в това. Някой искаше да ме върне в Чикаго. Или най-малкото изобщо не се интересуваха от баща ми. Ако аз си замина, за изчезването му ще се замълчи и скоро всичко ще се забрави. Ако успееха да ме изкарат невменяема, никой вече нямаше да ми вярва.

— Оръжието на убийството още не е намерено — обяви капитанът пред всички, но аз знаех, че театърът се играе в моя чест. — А вие казвате, че и него сте видели, нали?

— Видях нож на земята, близо до тялото.

— Сега, за съжаление, той е изчезнал. А би могъл да бъде уличаващо веществено доказателство. Никой друг не го е виждал, освен вас, госпожице Грегъри.

— Никой, освен мен… и убиеца — казах аз.

Тъмните очи проблеснаха.

— Може би нощницата, с която сте били облечена, е единственото веществено доказателство, с което разполагаме. Ще трябва да направим анализ на кръвта по нея.

Бях се преоблякла набързо, малко преди пристигането на полицията. Някой вече беше взел нощницата от къщата за гости и я беше сложил в пластмасова торбичка. Сега тя лежеше на масичката и напомняше за ужасното ми откритие.

— Бих искал да дойдете в кабинета ми днес следобед, в колкото часа ви е удобно, госпожице Грегъри. Може да възникнат още въпроси. Докато намерим убиеца — или убийцата — съм длъжен да предупредя никой да не напуска острова без мое позволение. — Той пристъпи към мен и заговори по-тихо: — Надявам се, че няма да провалим вашите планове относно завръщането ви в Щатите.

— Не! Няма да се върна в Чикаго, докато не намеря баща си — заявих, доволна, че гласът ми звучи нормално, убедително.

— Аха — каза той толкова тихо, че вероятно другите не го чуха. — Тогава да пожелая и на двама ни успешно издирване.

Имаше нещо важно, което трябваше да направя, преди да се върна в къщата за гости.

Необходимо бе по някакъв начин да проникна в библиотеката, без да ме забележат, и да огледам колекцията от ножове — особено камата с изкусна резба, която беше окачена на стената.

Ако я нямаше, тогава всичко ставаше ясно.

Тогава значи някой от тази къща е убил Лорънс Крофърд. Някой, с когото съм разговаряла, хранили сме се заедно… а може и да сме се любили… Направил го е преднамерено, хладнокръвно…

Вмъкнах се в библиотеката. Вратата леко щракна зад мен. И Анжелик, и Рашел се бяха прибрали в стаите си. Госпожа Дюпре се беше оттеглила в кухнята, а Ред изпращаше капитан Батист. Чух шума от запалването на колите на полицаите. Катафалката със своя ужасен пътник излезе от отбивката и заслиза по планинския път към Порт Роаял. Ред щеше да се върне всеки момент. Трябваше да побързам.

Пердетата бяха дръпнати и бледата утринна светлина не проникваше вътре, но не посмях да запаля лампата. Някой можеше да ме забележи.

Прекосих бързо стаята и заоглеждах стената. Ножът си беше на мястото, точно където го видях последния път. Въздъхнах дълбоко от облекчение. Не бях си дала сметка колко опънати са били нервите ми. Слава богу, ножът беше там…

Вратата се отвори и някой щракна електрическия ключ. Стаята се изпълни с ярка жълта светлина. Обърнах се. Беше Ред. Гледахме се дълго. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Какво правиш тук, Кристин? Мислех, че вече си отишла да си почиваш. — Той затвори вратата и влезе в стаята. Погледнах затворената врата, а после него. Беше застанал така, че преграждаше пътя ми.

Може да е усетил настроението ми, но не се издаде. Насочи се към колекцията и загледа ножовете намръщен. На ярката светлина той изглеждаше неописуемо изтощен. Прокара върха на пръста си по острието на ножа, заради който бях дошла. Потреперих. Защото по същия начин беше прокарвал пръст по устните ми…

— Тази колекция някога беше на баща ми — каза Ред сякаш на себе си. — Той много се интересуваше от уникалната история на Колумбе. Беше като обсебен. Нищо чудно Анжелик да е наследила от него своето преклонение пред вуду.

— Стефан истински вярващ ли беше?

Ред сви рамене, но все още гледаше унесено, сякаш не ме забелязваше.

— Отначало не. В продължение на години не беше вярващ. Но по-късно, когато всичко се разпадна… Тогава трябва да е бил вярващ.

— Какво се случи с баща ти, Ред? Как загуби всичко? — Отдалечих се от оръжията в посока към вратата.

Ред ме погледна, но не се опита да ме спре. Усмихна се замислено, тайнствено, и ми отговори:

— Всичко проигра. Всичко! Ние загубихме всичко. Но началото е било далеч преди това. Той бил омаян от водун, от всички древни местни традиции, на които неговият баща се присмивал. Увлякъл се по млада жена от острова, която работела в „Сен Пиер“. Тя притежавала голяма власт в едно от тайните религиозни общества, които процъфтявали тогава. Заради светлата си кожа принадлежала към елита. Вярващите я обожавали, отнасяли се към нея с благоговение. Подготвяли я да стане високопоставена жрица, но тогава забременяла от баща ми и била отлъчена от общността. Загубила своето положение и властта си, а баща ми отказал да се разведе с майка ми и да се ожени за нея. Дал на жената много пари, за да напусне острова и тя заминала. Но хората говорят, че баща ми се разорил, защото тя или някой от нейното семейство му направили страшна магия. Затова той все повече се встрастявал в хазарта. Затова жена му се влюбила в друг мъж. Затова след време той се застрелял в главата.

Безчувственото изреждане на факти ме изпълни с мрачно прозрение. Човек, който може с такава лекота да се постави в ролята на наблюдател на трагедията в собственото си семейство, не е способен да обича никого. Дори може да прояви… насилие и жестокост.

Какво ми беше казала госпожа Дюпре? Че Ред за всичко обвинявал баща си. Имали дълбоки разногласия.

Дали Ред се е упреквал за смъртта на баща си? Чувствал ли се е отговорен? Дали затова е така резервиран, така неподдаващ се на каквито и да е чувства?

Гледах го, а сърцето ми сякаш беше спряло.

— Но ти сигурно не вярваш, че това е причината — казах аз, като че ли повече да убедя себе си.

Ред ме погледна, странната усмивка не слизаше от устните му.

— Не, Кристин. По-скоро вярвам, че за всичко има някакво логическо обяснение. Дори ако понякога е трудно да се приеме истината.

За всичко ли? Има логическо обяснение за всичко? Дори за това, което се случи между нас?

Докато се гледахме, сърцето ми започна да бие силно. Страстните думи, горещите прегръдки и дългите, опияняващи душата ми целувки сега изглеждаха като трепкащи миражи между нас.

Какво ли мислеше той в този момент?

За какво съжаляваше?

— Ред! — Гласът ми беше бездиханен шепот. — Съжалявам за това, което казах. Бях толкова уплашена и объркана…

— Че изрече първото нещо, което ти мина през ума — допълни той хладно. — Разбирам те, Кристин. Повярвай ми.

— Така ли? Наистина ли ме разбираш?

— От мига, в който те видях за първи път, разбирам всичко за теб. И винаги е било така.

В този миг бях убедена, че казва истината. Никой не ме познаваше по-добре от Ред Сен Пиер. Бях го допуснала по-близо до себе си от всеки друг. Бог да ми е на помощ, Ред познаваше слабостите ми и знаеше как да ги използва срещу мен…

— Странното е — каза той бавно, — че ти не ме разбираш.

— Но аз искам да те разбирам.

— Нима? — Очите му излъчваха болка и обида. — Не мисля, че искаш. Ти се страхуваш да ме разбереш. Страхуваш се от това, което можеш да научиш.

Ред хвана ръката ми, пръстите му се сключиха около китката ми. Очите му сякаш криеха дълбока, мрачна тайна. А после каза шепнешком, но безжалостно:

— И си права, Кристин. Права си да се страхуваш от мен.