Аманда Стивънс
Седмата нощ (12)

Единадесета глава
Петият ден

На другата сутрин Ред беше леко уморен, би могло да се каже, че съвсем малко не достигаше, за да изглежда отлично. Тъмната му коса като че ли бе току-що сресана с пръсти, а възелът на копринената му връзка стоеше едва доловимо накриво, сякаш е бил замислен, когато се е обличал. Очите му обаче бяха ясни и живи, както винаги. Той седеше зад бюрото си и ме гледаше.

— Надявам се, нямаш нищо против, че те помолих да се срещнем тук, Кристин. Имах важна работа, която не търпеше отлагане, но много исках да поговорим.

Да поговорим! Това, от което се нуждаех, беше много по-сериозно. А аз, глупачката, си представях, че ще можем да изясним недомлъвките от снощния ни разговор. Исках да споделя с него всичките си грижи и съмнения. Исках да му разкажа за моите сънища, за виденията и за всичко, което мама Вини ми беше обяснила. Исках да му кажа как не съм спала цяла нощ и съм мислила за него… за нас.

Исках да му доверя всичките си страхове и се надявах и той да направи същото.

Но сега, като го видях в студената, отрезвяваща светлина на деня, решението ми изглеждаше толкова невъзможно, съвсем… налудничаво.

Станах и отидох до прозореца. Загледах се в тучната зеленина около хотела. Лек бриз си играеше с листата на кокосовите палми, които се навеждаха, сякаш се покланяха пред капризите на волята му. Малки чуруликащи птички прехвръкваха от клон на клон.

Вдъхнах дълбока, успокояваща глътка въздух.

— Къде отиде снощи, след като ме изпрати?

Макар че бях с гръб, усетих, че въпросът ми го изненада. Той помълча, после каза:

— Защо, Кристин, проверяваш ли ме?

Ето, това ме вбесяваше — винаги така обръщаше нещата, че изглеждах глупава и нетактична.

Скръстих ръце, без да ме е грижа, че това се смята за отбранителна поза.

— Видях те да отиваш в гората и чух барабаните.

Столът му изскърца и той стана, а аз се стегнах, за да устоя на близостта му. Когато се приближи, дори въздухът изглеждаше зареден с неговото присъствие. Изпитах непреодолим импулс да се облегна на гърдите му и да оставя всичките си притеснения в опитните му ръце.

Но устоях, защото знаех, че така трябва.

— Някога да ти е минавало през ума, че може да съм търсел Кристофър?

Завъртях се и попитах патетично, с надежда:

— Наистина ли? И какво откри? Какво чу?

Сините очи проблеснаха… само за миг.

— Нищо. Както очаквах, никой не го е виждал. Но аз… трябваше да се уверя. Заради теб, Кристин.

Изглеждаше искрен, истински загрижен. Обективно погледнато, нямах причина да не му вярвам. Не беше направил нищо, което да даде повод за моите подозрения. Просто си вършеше работата, както и досега. Ако бях на негово място, може би и аз щях да се държа по същия начин. В хотела работеха десетки хора. Прехраната им зависеше от нормалното му функциониране. Трябваше ли да подозирам Ред в нещо друго, освен че си върши работата?

Сега, когато ме гледаше с топлота, от която се разтапях, ми беше трудно да го подозирам. Ако самата ти силно поискаш, можеш да се накараш да повярваш каквото и да е, помислих си.

Сега, в този момент, можех да повярвам, че той ме обича.

— Знаеш ли какво ми каза вчера мама Вини? — престраших се да го попитам. — Разказа ми всичко за седмата нощ, преди още да го прочета в твоята книга. Тя смята, че баща ми е задържан в плен някъде… От някого… До седмата нощ.

Ред се обърна и се насочи към бюрото.

— Надявам се, не си се хванала на тази въдица, Кристин. Вини е доста възрастна жена, която няма с какво друго да се занимава, освен да разправя врели-некипели. Тя те използва за своите цели.

— Как? По какъв начин ме използва? Защо ще ми разказва такава жестока история? За отмъщение ли? Аз нищо не съм й направила.

— Но Кристофър я уволни — каза Ред тихо. Седна върху плота на бюрото й скръсти ръце. — Надявам се, не възнамеряваш да ходиш отново при нея.

— Имаш ли нещо против?

— И да имам, ще се съобразиш ли с мен? — възрази той с раздразнение.

Напрежението между нас растеше.

— Ти не благоволи да намериш време и да ми помогнеш да открием баща ми. Затова трябваше да взема нещата в свои ръце.

— Като разговаряш с една побъркана старица, която може би не е виждала Кристофър от години, а след това се загубваш в най-окаяната част на града, така ли? Като обядваш с Лорънс Крофърд, който би продал и майка си за няколко жалки долара, така ли? Пак те моля, Кристин. Остави това на мен. Аз зная какво правя.

— Нали точно в това е въпросът — извиках съвсем разстроена. — Какво всъщност правиш ти? Ходи ли да говориш с полицията? Ходи ли повторно в хижата на баща ми? Нищо не си направил. Единственото, което виждам да вършиш, е, че гледаш своята работа.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — избухна той. — Не мога да направя фокус и да ти го докарам от нищото!

— Не можеш… или не искаш?

— Дявол да го вземе, какво означава всичко това?

— Ами опитай да се досетиш — казах и тръгнах към вратата. — Вече отнех твърде много от скъпоценното ти време. Ти имаш важна работа, която не търпи отлагане, а аз трябва да намеря баща си.

— Кристин! — Тонът му ме спря. Осмелих се да го погледна.

Грешка.

Сините очи ме принуждаваха да го слушам, да му вярвам. Плътният глас ме подмамваше.

— Не можеш ли да ми имаш доверие?

Как можех да повярвам на него, като нямах доверие дори на самата себе си?

Излязох от кабинета, като демонстративно тръшнах вратата. Постъпих детински, защото бях разстроена и ядосана. Но когато вдигнах очи, от изненада раздразнението ми веднага изчезна.

Рашел седеше на бюрото си, а над нея, съвсем близко, се беше надвесил Лорънс Крофърд. Лицата им бяха едно до друго, изопнати от напрежение. Не ми беше необходима проницателността на гений, за да се досетя, че прекъснах много личен разговор.

Лорънс моментално се изправи и престорено се окашля.

Мургавото лице на Рашел стана наситено червено. Тя смутено сведе поглед, но преди това успях да видя блясъка в кафявите дълбини на очите й. Лицето й беше по-оживено от когато и да било.

Лорънс пак се изкашля, а после и аз направих същото. И тримата не знаехме какво да сторим от неудобство. Накрая той каза с пресилено приветлив глас:

— Кристин, точно теб търсех.

Силно се съмнявах, но се усмихнах и поех топката.

— Така ли? Да нямаш информация за баща ми?

Той погледна през рамо.

— Ами… не… не съвсем. Но се надявах, че ще можем да поговорим, може би пак да обядваме заедно.

Тогава Рашел ме погледна, съвсем за кратко, но в очите й видях уплаха. Каквато и да беше причината, явно бе, че не й се нравеше поканата на Лорънс Крофърд да прекарам известно време с него. Откровено казано, много се изненадах, като го видях тук, защото знаех, че Ред е доста враждебно настроен към него.

Като че ли в отговор на мисълта ми, вратата на кабинета се отвори. На прага се показа Ред и щом съзря Лорънс, спря като вкаменен. Лицето на Рашел стана още по-червено, ако това изобщо беше възможно. Дори аз почувствах как бузите ми леко започват да пламтят, макар че нямах причина да се чувствам виновна.

Ред огледа всички и бързо прецени ситуацията.

— Какво правиш тук, Крофърд? — попита с твърде нелюбезен тон.

Лорънс се усмихна.

— Дойдох да видя Кристин. Надявам се, не възразяваш. С нея трябва да обсъдим важни въпроси.

— Какви въпроси?

Лорънс пак се усмихна.

— Мисля, че е право на младата дама да реши дали иска да те информира, или не. — После се обърна към мен: — Ще обядваме ли заедно?

Ред ме погледна намръщено. В този момент четях мислите му: „Струва ми се, че ти казах да бъдеш предпазлива с Лорънс Крофърд“. Е, и какво от това? Не бях собственост на Ред Сен Пиер. Освен това дълбоко в мен малка, перверзна частица вярваше, че раздразнението му не се дължи само на деловите несъгласия между двамата. Смеех ли да се надявам, че поне малко ревнува?

Той си тръгна, сякаш беше забравил за всички нас, но на вратата се обърна и каза на Рашел:

— Няколко часа ще бъда в залата за бала, за да се погрижа за последните приготовления. — А после към мен: — Приятен обяд! — Изгледа ме с такова пренебрежение, че ми стана обидно. След това се обърна и излезе.

В помещението настъпи напрегната тишина. Рашел отвори някаква папка и се престори, че работи. Лорънс Крофърд без нужда оправи вратовръзката си и ми се усмихна.

Аз побързах да кажа:

— Всъщност няма да мога да дойда на обяд. Имам неотложна работа.

И излязох.

 

 

Във фоайето на „Сен Пиер“ имаше няколко бутика. Единият от тях като магнит привлече вниманието ми. Застанах пред витрината и загледах като омагьосана изложената рокля.

Истинска мечта.

Горната част беше без презрамки и цялата обсипана с блестящи розови пайети и перли, а полата от розов шифон се спускаше на богати дипли.

Хареса ми, както никога през живота си не бях харесвала дреха. Розовата феерия пред мен бе олицетворение на всички официални рокли, които никога не съм притежавала, на всички балове и празненства, които съм пропуснала. Тя олицетворяваше всичко, което ми беше отказано и всичко, към което сега се стремях.

Трябваше да я имам.

Но цената ме стъписа. Дори за миг не исках да допусна, че е възможно да похарча толкова пари за една рокля. Струваше повече от месечния ми наем заедно с разходите по поддържането на жилището. Не можех да си позволя такова разточителство.

Но пък трябваше да имам подходяща дреха за тази вечер, ако все пак реша да отида на бала. Последният поглед на Ред още ме изгаряше. Затова ми се искаше да бъда ослепително красива.

Продавачката, Марта, се оказа много услужлива. Извади дузини блестящи рокли във всички възможни нюанси и кройки. Розовите бяха няколко, но нито една от тях не бе в изискания нюанс на тази от витрината. Да не говорим, че никоя от тях дори не се доближаваше до модела й.

Още веднъж погледнах цената върху етикета. Не можех да си позволя подобна дреха.

За проклетия, роклята беше точно моят размер.

— Бихте ли искали да я пробвате? — подкани ме Марта. Усмивка озаряваше тъмното й лице. — Мога да я сваля от витрината.

— О, не, недейте. Страхувам си, че не е по възможностите ми.

— Тогава вижте тази — предложи продавачката и извади дълга дреха от кървавочервен сатен. — Много е пищна.

— Да, наистина — съгласих се. Сигурно изражението ми е било красноречиво, защото Марта се зае да свали розовата рокля от витрината.

— Само я премерете — настоя тя. — Направете си поне това удоволствие.

О, да, оказа се истинско удоволствие! Облякох я, после излязох от пробната и застанах пред огромното огледало. Марта плесна с ръце от възхищение.

— Великолепна е! Госпожице, тази рокля е направена за вас. Цветът така ви отива! А кройката! Фигурата ви! Ако изглеждах така, както вие с тази рокля, нямаше да мога да живея без нея!

Добра продавачка. Много убедителна. Ласкателствата й подействаха като балсам за самочувствието ми. А и роклята наистина беше великолепна. Късата клоширана пола разкриваше може би единственото привлекателно нещо у мен — стройните крака, а розовият нюанс извънредно много отиваше на тена на лицето и цвета на очите ми.

— Обувките, госпожице, обувките! Почакайте! — извика Марта и забърза към предната част на магазина. Когато се върна, държеше най-великолепния чифт блестящи обувки с високи токове, които някога бях виждала.

Помислих си, че с мен беше станало истинско чудо, като в приказките. Липсваше ми само каретата и принца.

Вдигнах очи и видях в огледалото отражението на Ред. Облегнат на рамката на вратата, със скръстени ръце, той ме гледаше с възхищение.

Обърнах се и лицето ми пламна.

— Откога си тук?

Той се усмихна и отговори тихо:

— Отскоро. — Изправи се и приближи. Марта дискретно беше изчезнала. Бяхме останали само двамата.

Пригладих разперената пола на роклята и се насочих към пробната, но той хвана ръката ми.

— Къде отиваш?

— Трябва да… се преоблека. — И едва успях да добавя: — За да си тръгна. — Но нещо ме спря. Погледът му се плъзгаше по тялото ми. Кожата ми започна да пламти и тръпне от неговото внимание.

— Надявам се, че ще я вземеш.

— Какво?

— Роклята.

Докоснах прозрачните гънки на полата.

— Боя се, че не е за моето ниво — отговорих двусмислено.

Ред се усмихна, сякаш ме разбра много добре.

— Точно затова е интересна. Искам да имаш тази рокля, Кристин. Ще я купим за моя сметка.

— О, не мога да си позволя такова разточителство!

— Искам да я имаш — повтори той. Обърна ме така, че застанахме пред огледалото. Той беше толкова по-висок и по-едър от мен! Ръцете, които ме държаха, изглеждаха невероятно силни. Не можех да си поема дъх. Той се наведе и прошепна в ухото ми:

— Искам да бъдеш с нея тази вечер. Заради мен.

Сърцето ми заби толкова силно — мислех си, че той сигурно го чува. А и аз чувах неговото сърце, защото то биеше в съвършен унисон с моето. Ритъмът беше хипнотизиращ, като тътена на барабаните, но още по-чувствен и опасен. Замайваше ме и ме караше да желая нещо, което знаех, че никога няма да имам.

— Толкова си красива, Кристин! — пошепна той, а топлият му дъх погали бузата ми. — Така привлекателна! — Последната дума той прошепна тихо и не бях съвсем сигурна дали не съм я измислила.

Затворих очи за миг. Тръпнех от докосването на ръцете му. Какво ли би било, ако ме погали? И ако ме гледа така, както ме гледаше сега, в момента преди да…

— Не съм красива — възразих. — Никога не съм била красива.

— Кой ти каза?

— Не е нужно някой да ми казва. Виждам и сама.

— Тогава значи не можеш да се видиш през моите очи. — Той ме привлече в прегръдките си. — Погледни се в огледалото, Кристин. Виж себе си такава, каквато те виждам аз.

Наистина, Ред ме беше омагьосал, защото в отражението всякаква прилика с предишната Кристин се беше стопила. Косата ми падаше като златен ефирен воал по раменете и по гърба. Очите ми блестяха като озарените от слънцето води на Карибско море, а лицето ми сияеше с лек прасковен цвят. Корсажът на роклята очертаваше гърдите ми, а талията ми изглеждаше тънка, обхваната от силните ръце на Ред.

И изведнъж всички обидни думи, които баба ми беше казала, отлетяха далеч от мен. Аз наистина бях красива. И съблазнителна.

— Как направи това? — прошепнах изненадана.

Той се засмя.

— Мога да правя много неща, Кристин. Искаш ли да ти покажа?

Да! О, да! — идеше ми да извикам. Покажи ми всичко, което знаеш! Накарай ме да усетя вкуса на живота така, както никога досега!

Накарай ме да забравя моите съмнения и подозрения. Накарай ме да ти вярвам!

С неговата забележителна способност да отгатва мислите и желанията ми той ме обърна към себе си, без да ме освобождава от прегръдката си — бавно, така че да мога да се отдръпна, ако поискам.

Но аз не исках.

Нямах желание да правя нищо друго — исках да остана завинаги в обятията му. Колко пъти в сънищата ми той ме гледаше така, както сега! Колко пъти си представях, че ме желае!

Ако за мен сънищата и действителността се сливаха, ако наистина вече не можех да различа дали спя, или съм будна, то това си имаше и хубави страни. Съвсем определено сега се наслаждавах на една от тях.

Той бавно сведе глава към мен, като че ли се страхуваше да не разруши магията. Бяхме тъй близо един до друг, че усещах аромата на одеколона му, виждах как очите му стават наситено сини, а устните му леко потрепват. След това, удавена в тези усещания, затворих очи и зачаках целувката.

Той плъзна ръце по тялото ми, погали шията ми, зарови пръсти в косите ми. Устните му докоснаха веждите ми, носа, брадичката. Искаше ми се да изпищя от отчаяно желание да ме целуне — толкова силно ми въздействаше. Устните ми се разтвориха в мълчалива молба.

И аз за първи път се радвах, че Ред може да чете мислите ми. Устата му покори моята с главозамайващо силна целувка, от която щях да загубя съзнание. Езикът му се вмъкна вътре, смел, покоряващ, заповядващ да му отговоря.

Нима имах избор? В края на краищата това беше само насън. В сънищата не можех да правя друго, освен да се подчинявам на Ред.

Целувката продължи безкрайно, но и когато свърши, той не ме пусна. Притискаше ме към себе си и продължаваше да докосва лицето ми с устни — целувка, след нея още една, още една… Изпаднах в еуфория и не забелязах кога е спрял да ме целува. Повдигнах натежали клепачи. Той гледаше към входа на магазина.

Проследих погледа му и изтръпнах. Там стояха Рашел и госпожа Дюпре. Лицата им, обикновено ведри, сега бяха замръзнали в еднакви гримаси на изненада.

Усетих как ръцете на Ред бавно, съвсем бавно, се отдръпнаха от мен.