Аманда Стивънс
Седмата нощ (11)

Десета глава
Четвъртата нощ

Когато седнах да вечерям със семейството, мислех само за разговора с мама Вини. Ред още работеше в хотела. Малко след като обядвахме и се разделихме, страшните предсказания на старата мамбо отново започнаха да ме измъчват.

Всъщност какво чак толкова ми разказа Ред за нея? Баща ми я уволнил, каза той. Възможно ли е да се опитва да му отмъсти, като тероризира мен? Възможно ли е да е замесена в изчезването на баща ми?

И нещо друго ме безпокоеше от разговора с Ред. По неговите думи сестра му обожавала мама Вини. Какви са били техните отношения? Дали старицата не е научила Анжелик на тайните на вуду? Може би затова Анжелик притежаваше способността да влиза в огъня, без да се изгаря?

Вдигнах очи. Рашел бе впила поглед в мен. Какви ли тайни криеше? Ред ми каза, че мама Вини започнала да обработва и Рашел, но как точно? Какви ли са били нейните отношения с мамбо?

Погледнах към края на масата, където седеше госпожа Дюпре. Лицето й, както винаги, беше ведро, но като че ли съвършено владееше изражението си. Защо мама Вини не я е обичала? Дали е изпитвала ревност заради положението на госпожа Дюпре в къщата? Или се е чувствала заплашена?

Или в основата на всичко това имаше нещо много… по-зловещо?

Въпросите нямаха край. Те неспирно се въртяха в ума ми и ме изнервяха, правеха ме мнителна до такава степен, че не ми се ядеше.

Била ли съм упоена с някакво лекарство? И с каква цел? Какво биха могли да искат от мен?

„Твоята душа.“

Този страшен отговор сякаш ми беше внушен чрез мислите на друг човек. Сякаш някой отнякъде се опитваше да ме предупреди и предпази от нещо.

„Престани!“

Беше моят вътрешен глас. Трябваше да престана с въпросите, съмненията и подозренията, изградени върху безпочвени размишления, защото в противен случай щях да полудея. А баща ми още го нямаше, следователно се нуждаеше от мен. Моментът не беше подходящ да се поддавам на страховете си.

„Вуду е игра на ума.“

Трябваше да запомня това добре.

Седях на масата, а погледът ми се плъзгаше от лице на лице — Анжелик, госпожа Дюпре и Рашел — лица, които бяха започнали да ми стават близки, като мое семейство, но едновременно с това оставаха далечни. Имах чувството, че така ще продължава и занапред. Тази мисъл ме натъжаваше, защото никъде не се чувствах сред приятели. Нямаше място на света, което бих могла да нарека свой дом.

А и едва ли някога щях да имам свой дом.

Погледът ми спря на празния стол в края на масата. Столът на Ред. През цялата вечер остро усещах отсъствието му. Чувствах се още по-самотна.

По-самотна от всякога.

 

 

Библиотеката в голямата къща събираше като във фокус най-злокобните ми фантазии и най-мрачните кошмари.

Отидох там след вечеря, за да си избера книга.

Като че ли по някакъв начин стаята отразяваше неуловимата същност на Ред, така уникална за мен. Тя беше печална, тайнствена, мрачна, а зад нейната неприветливост се криеха кипящи страсти, неудържима енергия и изкусителното въздействие на една първична душа.

Мрачен вид й придаваше тъмната дървена ламперия, затова пък огромните прозорци бяха от пода до тавана. През тях надничаше луната. На едната стена имаше дървени маски — някои гротескни, други доста красиви. Колекция от първобитни оръжия заемаше останалата част от стената.

Отначало оръжията ме отблъснаха, но после изящната дърворезба по дръжките на ножовете и камите ме привлече със своята красота. Една от камите — с черна коралова дръжка, украсена с особено изкусна дърворезба, и зловещо острие ме хипнотизира. Досетих се защо. Много приличаше на кинжала, с който жрецът на вуду беше убил козела.

Кървавият спомен ме накара да отвърна очи от ножовете и да потърся безопасния свят на книгите. Надявах се да намеря нещо за историята на вуду в Колумбе и не бях разочарована. Трябва да имаше най-малко трийсет тома, посветени на тази тема.

Зачудих се на кого ли принадлежи колекцията от книги.

Тази, на която попаднах — „Островът на мрака“ — беше първо издание с красива обложка. На вътрешната заглавна страница имаше надпис: „На Ред, чието проникновение винаги ме е поразявало. Нека тази книга бъде скромен принос към колекцията ти. И към твоите знания“.

Подписът беше „С. С.“ Стефан Сен Пиер? Дали бащата на Ред му беше дал тези книги? Необикновен подарък, помислих си. Взех друг том. Видях, че надписите си приличаха. Явно Ред някога е имал увлечение към вуду, увлечение, което е било покровителствано от баща му.

Стаята сякаш стана по-студена. Щеше ми се да облека пуловер, но първите редове на книгата завладяха вниманието ми. Седнах на кожения диван, подвих крака и зачетох:

„Сама по себе си душата притежава силата и индивидуалната идентичност, която представлява същността на всяко живо човешко същество. Ето защо душата често е обект на внимание от страна на магьосниците, които си служат със средствата на черната магия на религията вуду. Когато бокор, магьосникът, завладее душата на друг човек, и особено душата на свой враг, неговите способности и сила да извършва вълшебства и черна магия нарастват неимоверно.

Душата често напуска тялото и скита наоколо, особено когато нейният «стопанин» е в безсъзнание или в състояние на сън. Душата е тази, която съдържа целия жизнен опит и знания на индивида — знания, които се ценят високо от всички, които се стремят да увеличат своята интелектуална и физическа мощ.

Но за да се превземе душата, без да й се причинят увреждания, трябва да се извърши «дьосунен», или смъртен ритуал. Непосредствено преди смъртта душата обикаля над тялото седем дни. Един от начините, по които бокор може да завладее душата, е да постави жертвата в коматозно състояние с помощта на магии и прилагане на някои комбинирани отрови, известни като «зомби отрови». Комата се нарича «бяла тъмнина» — състояние, при което жертвата е в пълно съзнание, но не може да се движи. Тогава душата е подведена да мисли, че нейният физически стопанин е мъртъв. Тя започва да обикаля около тялото и така кръжи седем дни. Понякога се отдалечава значително, за да потърси помощ.

На седмата нощ, по време на смъртния ритуал — дьосунен, душата може да бъде превзета от бокор, а жертвата, останала без душа, може да бъде убита или запазена жива като роб — зомби…“.

Часовете минаваха.

Четях, погълната от съдържанието на книгата.

Накрая, когато часовникът над камината удари полунощ, я затворих, замаяна от всичко, което бях научила. Побиха ме тръпки, като си спомних лицето на баща ми от моя сън. Очите му бяха празни, без душа. Господи, истина ли е всичко това? Възможно ли е Вини да е права?

Не. Разбира се, че не.

Не вярвах във вуду.

Не вярвах, че душата на един човек може да бъде завладяна от друг. Не вярвах в зомби.

Но ако някой истински вярваше в тези неща?

Ако някой, който е „близо до мен денем и нощем“, истински последовател на това учение, държеше баща ми затворен?

Ако на седмата нощ убие баща ми само защото вярва, че може да завладее душата му?

Закрих очите си с длани, за да не виждам ужасните картини, които изплуваха пред мен. Всичко беше толкова странно, толкова невероятно!

И все пак — имаше ли друго обяснение?

Къде другаде би могъл да бъде баща ми?

Седях и размишлявах над събитията, последвали пристигането ми в Колумбе. Погледът ми беше привлечен от маските, окачени над мен. Те като че ли се смееха, подиграваха ми се, шепнеха тайни, в които само аз не бях посветена.

Седмата нощ, вещаеха те. Ще се случи на седмата нощ!

Сега беше четвъртата нощ. Оставаха ми само три дни, за да открия истината. Само три дни, за да намеря баща си. Само три дни… След това щеше да бъде късно.

— Кристин?

Обърнах се. На прага стоеше Ред. Очите му странно проблясваха. Смутих се — косата ми беше разрошена, роклята — намачкана. Тръпки полазиха по гърба ми — дали от страх, или от смътно предчувствие?

Той беше с черен памучен пуловер и джинси. Сигурно току-що беше влязъл в къщата, защото тъмната му коса блестеше от мъглата. Приближи до мен и се наведе, за да вземе книгата, която четях. Но почти не й обърна внимание, гледаше мен. Притесних се още повече.

— Леко четиво преди сън, така ли? — иронично попита той.

— Едва ли това четиво може да бъде наречено леко — казах, като се опитах да пооправя роклята си. — Но затова пък много неща ми станаха ясни.

— Ти непрекъснато ми поднасяш изненади. — Той седна до мен и протегна ръка на облегалката на дивана. Усещах допира на пръстите му до косата ми, нежен като шепот.

Преглътнах мъчително.

— Изненади ли? Какви изненади?

— Винаги ме е учудвала твоята практичност. За мен ти си земен, открит човек. Но откакто си тук, виждам друга твоя страна. — Той леко наклони глава, сякаш преценяваше качествата ми или може би недостатъците. — Не мога да повярвам, че пред мен е истинската Кристин Грегъри.

— Нямам представа за какво говориш — казах остро, като много добре знаех какво има предвид. Но промяната у мен все още малко ме плашеше. Точно сега моментът беше такъв, че за мен бе жизненоважно да се придържам към стария, изграждан с години, начин на поведение.

Онази Кристин не би позволила да я извадят от равновесие. Тя никога не би забравила най-важните си задължения, съмненията си, само защото се е втренчила в най-сините очи, които е срещала през живота си.

— Чел ли си тази книга? — попитах, за да сменя темата.

Ред сведе очи към книгата, която все още държеше. Внимателно я остави настрани.

— Чел съм повечето книги в библиотеката.

— В такъв случай вярваш ли?

— В какво да вярвам?

— Във вуду — отвърнах нетърпеливо.

— Вече ти казах — не съм служител на вуду.

— Което означава, че не вярваш, така ли?

Той само се усмихна.

Станах и нервно започнах да крача напред-назад.

— Досещаш ли се колко ме влудява всичко? Всичко, което ми се случи и за което няма никакво логическо обяснение?

Той стана и приближи до мен.

— Какво имаш предвид?

Свих безпомощно рамене и му обърнах гръб.

— Знаеш много добре — първата нощ ме нападнаха, а после кошмарите… виденията… — Замълчах, защото осъзнах как би могъл да възприеме думите ми. Отново свих рамене, но неволно потреперих.

Ред хвана ръката ми и деликатно ме обърна към себе си. Дори от такова леко докосване през цялото ми тяло преминаха тръпки. Погледнах го. Тъмносините очи ме омагьосаха. В тях имаше нещо хипнотизиращо, нещо много привлекателно.

— Какви кошмари? Какви видения?

— Виждам… разни неща. Усещам странни неща. Понякога не зная със сигурност дали спя, или съм будна. Понякога мисля… — Отклоних поглед от проницателните му очи.

Пръстите му погалиха лицето ми, а след това пригладиха косата ми назад. Бях дълбоко трогната от изключителната нежност на неговото докосване.

— Какво мислиш, Кристин?

Че полудявам. Това мисля. Очите ми се наляха със сълзи от чувство за пълна безпомощност.

О, защо не можех да му се доверя и да призная страховете, съмненията и подозренията си? Защо не можех да му кажа всичко, а после да го оставя да ме увери, че тези подозрения са напълно неоснователни? Че всичко ще бъде наред? Че баща ми ще се върне вкъщи, жив и здрав, и че двамата с Ред ще можем… Какво ще можем?

„Ще можете да заживеете щастливо ли? — Думите бяха произнесени от гласа на баба ми и бяха последвани от пронизителен кикот. — Кристин, ти си пълна с илюзии.“

— Понякога не знам какво да мисля — приключих темата неубедително. — Ред, знаеш ли за седмата нощ?

— Значи си прочела за нея. Важното е какво възнамеряваш да направиш?

Въпросът ме изненада. Сърцето ми заблъска в гърдите, сълзи напираха в очите ми. Какво значеше това? Нима искаше да каже, че всичко е истина? Признаваше ли, че…

Той погали ръката ми и по тялото ми отново преминаха тръпки.

— След като си прочела тази книга, значи вече знаеш как да завладееш душата на един човек, Кристин. Аз дори… подозирам, че си го знаела отдавна — каза тихо, с дрезгав глас.

Погледнах го в очите и се опитах да проникна в душата му. Какво имаше там? Мрак или светлина? Или най-интересното съчетание от двете?

Опитах се да откъсна очи от него, но не можех.

— Не зная за какво говориш.

— Не знаеш ли? Говоря за нас, Кристин. Някога и сега.

— Няма такова понятие — „нас“. Никога не е имало. Ние почти не се познаваме. — Говорех, говорех и не можех да спра. Какво искаше да каже той, за какво намекваше? И тонът му… Начинът, по който ме гледаше… Дали разбираше какво ми причинява?

Блясъкът в очите му го издаваше, че знае.

— Не е вярно. Познаваме се от години.

— Запознахме се в Чикаго преди десет години. — Веднага съжалих и поисках да си върна думите обратно. Защото гласът ми издаваше, че съм броила дните. Окашлях се леко и отклоних поглед. — Това нищо не значи.

— Напротив. — Гласът му ме обвиваше като разкошно, топло кадифе. — Не сме чужди един на друг, добре знаеш това. Отношенията ни имат своя история, нашите отношения — между теб и мен. Можеш да ми вярваш, Кристин… Можеш да ми се довериш.

— Няма какво да доверявам.

Очите му ме принудиха да го погледна. В сините им дълбини трепна нещо, което напомняше молба или поне така ми се стори. Какво искаше да му доверя? Чувствата си — моите чувства тогава и сега?

Това би означавало, че и у него се е породило нещо към мен през седмицата, когато ме посетиха с баща ми. Но знаех, че това не може да е истина. Тогава бях само на осемнайсет години. Бях притеснителна и без самочувствие. А Ред… О, още тогава той беше поразително красив и невероятно изискан. Той беше мъж, за какъвто едно незряло момиче може само да мечтае.

Не е имало с какво да го привлека тогава.

Наистина ли?

А сега? Можех ли да повярвам, че вниманието, което проявяваше към мен, е искрено? От сърце? Затворих очи, измъчвана от тези мисли — защото някъде дълбоко в мен не ме напускаше чувството, че сигурно има скрити подбуди във влечението му към мен.

Но какви биха могли да бъдат те? Какво би могъл да иска?

„Твоята душа.“

Бог да ми е на помощ, защото душата ми вече му принадлежеше.

— Време е да си лягам — казах припряно. — Късно е. — Твърде късно, помислих си.

В очите му трепна едва забележимо разочарование — само една искрица, и толкова.

— Ще те изпратя.

Придружи ме до вратата на малката къща. Сякаш разбрал объркването ми, ме целуна по бузата. Мислех, че още изпитва раздразнение към мен. Но когато понечих да вляза, той хвана ръката ми и ме привлече. Очите му изглеждаха тъмни, дълбоки и неразгадаеми на лунната светлина. Около нас се кълбеше мъгла, изолираше ни от околния свят, загръщаше ни в тъмна интимност, в която не проникваше нищо друго, освен вечните барабани, тътнещи глухо някъде в далечината.

— Утре трябва да поговорим.

— За какво? — Докато го гледах, сърцето ми заби в свой ритъм, сякаш беше отделно същество.

— За много неща. Може би досега не съм обръщал достатъчно внимание на твоите притеснения. Може би не съм ти дал достатъчно основание да ми имаш доверие.

Ритъмът на сърцето ми се ускори.

— Да не би вече да допускаш, че нещо лошо се е случило с баща ми? Ред, открил ли си нещо, за което не си ми съобщил?

Очите му сега бяха непроницаеми, далечни и чужди. Ако преди миг бях прочела в тях някакви чувства, може да се е дължало на въображението ми.

— Казал съм ти всичко, което зная. Може би има нещо, което ти не си ми казала?

— За баща ми ли?

Неговата отчужденост се смекчи, за да ме озадачи с ново, още по-неуловимо чувство.

— А за какво друго? — каза той толкова нежно, че ме накара да отдам предишната му ирония на моето въображение. И ако имаше нещо реално тази вечер, ако имаше нещо в нашия разговор, което можех да приема за истина, това беше единствено подигравателната усмивка, с която ме дари, когато си тръгвах.

Той изчака, докато вляза и заключа вратата отвътре. През дървената й преграда чух стъпките му по верандата. После се качих в спалнята.

Стаята беше окъпана в сребърна светлина. Застанах на прозореца, озарен от бледата луна. Взрях се в тъмната градина. Към прозореца ме бяха привлекли барабаните. Те изпълваха нощта с тъжен зов, отправен към духовете. Как можеха лоа да устоят на техните увещания? Можеха ли да не се отзоват?

Някакво раздвижване в края на гората привлече погледа ми. Този път не се мярна нищо бяло. Не беше забулено привидение. Фигурата, която видях, бе облечена с черни дрехи, които като сянка се сливаха с нощта.

Продължих да се взирам нататък. Ред потъна в гората, насочвайки се към звука на барабаните.