Катрин Сътклиф
Мой капитане (8)

Глава 8

Пред своите равни, човек трябва винаги да показва спокойно държание, без значение колко тежко и дразнещо може да е положението.

„Добрите обноски“

Томас Ембли Осман, 1884 година

Затова, Господин Креншоу, мисля, че е наложително в най-скоро време да бъдат набелязани стриктни мерки, за да може да се справим с непристойната ситуация в „Скалите“ — убежище на отвратителна поквара на човешкия дух, което само по себе си е престъпление.

Бронте потопи перото в мастилницата и погледна към запаления стенен свещник, а после сведе поглед към няколкото предмета — спомени от Англия, които лежаха на масата.

Нейният любимият и най-скъп спомен беше една лъскава розова чинийка, увековечаваща сватбата на Виктория и Алберт. Кралицата, облечена в сватбените си одежди с дълго бяло було, бе седнала на трона си, а Алберт беше облечен в кралската си униформа с еполети и шарф. Изглеждаха идеалната двойка — булка и младоженец. Обичта на Виктория към Алберт беше широко известна и всяка млада жена в цивилизования свят мечтаеше да бъде щастлива като нея.

Бронте отново натопи перото си в мастилницата и се помъчи да се съсредоточи върху работата си, а не да мисли за Англия и за влюбени двойки, които си подхождат.

Ако някога се бе поддавала на меланхолия, то беше точно сега, когато си мислеше за всички онези жени в Англия, които без съмнение чакаха с нетърпение любимите им да ги изведат на разходка и да им подарят цветя. След това сигурно щяха да се върнат у дома, да седнат на прилично разстояние един от друг на канапето и да водят един-два часа приятен разговор. Може би щяха да разглеждат сбирките от гравюри и карти или списания за архитектура и ботаника. И, разбира се, тя щеше да порази и впечатли своя любим с умението си да свири на пиано или на арфа.

Бронте нямаше нито пиано, нито арфа. Тези музикални инструменти бяха твърде голям лукс, за да бъдат превозени с кораб през целия път до Нов Южен Уелс — поне за нейния баща беше така.

Тя поклати глава. Какви глупави мисли се въртят в главата й.

По мое мнение, сър, превъзпитаването на всички тези жени, да не говорим за мъжете, трябва да започне с образованието им и най-вече с преподаването на елементарни правила на светско поведение и държание. Повечето жени, без да се интересуваме от злочестия им произход, биха посрещнали с радост възможността да се самоусъвършенстват и да превъзмогнат истинските или въображаеми пречки, които имат по рождение, класови различия и възпитание. Предлагам на тези жени да бъде дадена възможност да изучат „Ръководство за добро държание“, написано както за младежите, така и за тези, които не са обръщали внимание на това досега. Предлагам Ви, сър, да наложите спазването на законите за добро държание и тогава ние (хората като цяло) ще постигнем коренна промяна в това тревожно време. Добрите обноски са много по-важни от законите, защото до голяма степен от тях зависи законността.

Бронте остави перодръжката си, изчака докато мастилото изсъхне достатъчно и мушна писмото до Креншоу в горното чекмедже на писалището си.

Задължение номер едно беше свършено. Идваше ред на задължение номер две — да занесе подноса с вечерята в стаята на затворника.

Тя излезе от стаята и се отправи със сигурна крачка към кухнята, където готвачът вече беше поставил върху подноса агнешки котлети, лютеница, топъл хляб и лимонада. Бронте му благодари и сподели, че ще им липсва — както на нея, така и на баща й — когато той ги напусне. После заяви, че ще им бъде трудно да намерят друг толкова добър готвач като него. Като изправи рамене, тя тръгна надолу по коридора към стаята на Тримейн.

И се спря.

Затвори очи.

Пое дълбоко дъх.

— Това е мой дълг — измърмори на себе си тя. Задържа подноса с едната ръка и отвори вратата с другата.

Тримейн изглежда беше заспал.

Добре. Щеше да остави подноса.

Да, щеше да остави подноса и да излезе.

Веднага щеше да излезе от стаята.

Тя продължи на пръсти и постави подноса на масата до портрета — миниатюра. Свъсила вежди, Бронте взе портрета и го занесе до масата, която се намираше в другия край на стаята, до прозореца, и го постави там, където и беше стоял през последните две години. Беше ли помръднал Тримейн? Изглежда, че не… и защо ли?

— Здравейте! — гласът му я стресна, тя подскочи и така се блъсна в масичката, че миниатюрата падна върху дантелената покривка. Тримейн я гледаше със сънени очи.

— Вие сте буден? — каза тя.

— И гладен.

— Обичате ли агнешко?

Той кимна с глава.

— А лютеница?

— Любимото ми ядене.

Тя хапеше долната си устна.

Тримейн се повдигна на лакти и се опита непохватно да оправи възглавницата си. Бронте се протегна, за да му помогне. Пооправи пухената възглавница, но правеше всичко възможно да държи очите си настрани от гъстата черна коса, която станала доста дълга и падаше отзад на врата му.

Бронте го наблюдаваше как се отпуска на възглавницата, а върху измъченото му лице се появи израз на облекчение.

— Доктор Симс казва, че кракът ви се оправя добре — отбеляза тя.

— Обсъждахме некомпетентността на доктор Симс миналия път.

Бронте отстъпи сковано назад. Тя гледаше мълчаливо храната. После той взе кърпата за хранене от нея и се усмихна с добре познатата й усмивка.

— Мисля, че ще се оправя сам.

Тя кимна с глава и тръгна бавно към вратата.

— Обаче — каза той и тя се спря, — човек никога не може да бъде сигурен. Може би, ако останете за миг…

— Ами… аз… — изкашля се тя. — Предполагам, че няма да ми навреди, ако остана само за минута. Само че, ще оставим вратата отворена, ако не възразявате.

Бронте отиде до стола в другия край на стаята и седна. Коленете й бяха прибрани, а стиснатите една в друга ръце лежаха в скута й.

Брендън изпи лимонадата и избърса устни с кърпата с избродиран монограм. Сега, когато вниманието му беше съсредоточено върху храната, Бронте можеше да го разгледа по-спокойно. Дългата му черна коса, паднала над челото му, отново привлече вниманието й.

— Не мога да остана повече — каза накрая тя.

— Защо?

— Имам планове за тази вечер.

Той повдигна сините си очи.

— Не ми го казвайте. Накрая сте се съгласила отново да се видите с него.

— Моля?

— Елисън.

— О! — отпусна ръце тя и изпъна пръстите си. Дланите й бяха овлажнени. После пак ги сви в юмрук. — Не, не е Артър.

— Тогава има някой друг?

Тя поклати глава.

— Сигурно има някой по-специален. Защо иначе ще изглеждате толкова хубава тази вечер?

Усети топлина да залива бузите й. Тя тръгна към него онемяла, а сините му очи я гледаха изпитателно над чинията.

— Така, кажете ми, госпожице Хавиланд, как обикновено прекарвате вечерите си?

— Чета през по-голямата част от вечерта — изкашля се тя. — Или двамата с баща ми обсъждаме текущите работи.

— Свързани със затвора, предполагам.

Тя кимна с глава.

— Изглеждате много привързана към баща си.

Тя отново кимна с глава.

— А майка Ви?

— Тя почина.

— Но двете бяхте близки?

Тя кимна с глава.

— Много приличате на нея.

Тя повдигна вежди. Брендън посочи към миниатюрата с вилицата си.

— О, да. Само че тя беше много по-красива от мене.

— Не мисля така.

Бронте отметна назад една къдрица, паднала на челото й.

— Разкажете ми за нея.

— Двамата с баща ми бяха много влюбени един в друг. Тя беше умна, духовита, мила…

— И притежаваше дух.

— Да.

— Истинска дама, няма две мнения.

— Да.

— Щеше ли да одобри Артър?

— Артър? Какво искате да кажете?

— Той иска да се ожени за вас… Знам, че баща ви иска да ви види щастлива.

— Аз съм щастлива, господин Тримейн. Не е необходимо да се омъжвам, за да постигна щастието.

— Не мога да си представя, че някой, който не е мирисал слънчева светлина и не е газил бос в калта, може да бъде щастлив.

Бронте се размърда на стола си и сведе поглед към пода. Какво, за Бога, правеше той, чудеше се тя. Подиграваше ли й се или искаше да я подразни? Или може би беше решил да я смути и обърка, като флиртува с нея? Или част от развлечението му се състоеше в това да й завърти главата и тя наивно да се поддаде на чара му?

Като свъси вежди, тя погледна върха на обувките си и забеляза плика под леглото. Благодарна, че е намерила повод да отвлече вниманието му, тя скочи от стола и се наведе да го вземе. Беше същото писмо, което, му беше донесла предния ден.

Брендън повдигна вежди, когато тя постави писмото върху подноса с храната. След това тя се върна до стола си. Известно време той остана неподвижен. Гледаше пожълтелия плик, докато бавно дъвчеше хапката си. После внимателно постави вилицата върху празната чиния на подноса.

— Донесох ви го вчера — побърза да обясни тя. — Предполагам, че в цялото онова… хъм… вълнение… сте го забравили за него…

Той го взе. Когато започна да отваря внимателно плика, Бронте като хипнотизиране не откъсваше очите си от мургавите му здрави ръце. Печатът отдавна беше унищожен. Повечето от буквите на адреса върху тънката хартия на плика също едва се четяха, почти унищожени от влагата в трюма на кораба, с който беше пътувало писмото.

Въпреки това Бронте беше забелязала, че почеркът е женски. Накрая тя се осмели да повдигне очи и да срещне неговите. Почувства как краката й омекват, как слабостта бавно се разлива във вените й като живак. Имаше нещо в изражението на лицето му, което показваше скръб… и съжаление. Тя взе подноса от скута му и го постави настрана. За част от секундата й се стори, че нощта тихо се спуска в стаята и тънките й сенки ги обгръщат като плащ. Тя драсна една кибритена клечка и запали газената лампа. Оранжевата й светлина обагри лицето на Тримейн. Косата му беше като синьо-черен облак, близнат от меден пламък. Тя разбра, че още веднъж е нарушила правилата — беше флиртувала с един затворник. Защо не си тръгнеше още сега? Да отиде в стаята си, при книгите си, при зайчетата си и да брои минутите, докато баща й се върне, за да може после да го отегчава с монолози колко е важно жените да се образоват и обучават в етично държание и така да им се даде възможност да се превъзпитат. Но мисълта да се върне в стаята си я изпълваше с безпокойство.

Вместо това тя отиде до прозореца и се загледа в бялата луна, която плуваше над върховете на евкалиптовите дървета.

— Госпожице Хавиланд — каза Тримейн.

— Сър — не свали погледа си от луната тя.

— Изглежда, че не се чувствам много добре. Ще възразите ли, ако ви помоля…

— О, разбира се — забърза тя към леглото. Взе под носа и тръгна към вратата.

— Не това имах предвид — гласът му я накара рязко да спре. Като погледна към него през рамо, тя видя, че Брендън беше взел писмото. — Ще имате ли нещо против да ми го прочетете?

Тя с неохота остави подноса и тръгна с несигурна крачка към леглото. Очите й бяха приковани в писмото, което той държеше в ръка. Не поглеждаше нито към очите му, нито към устните му, които продължаваха да се усмихват с онази странна усмивка, която я караше да се чувства така, като че ли някаква пеперуда пърхаше в стомаха й.

Бронте взе спокойно плика от ръката му. Внимаваше да не го докосне. О, не! Не й беше приятно да чете чуждо писмо.

С писмото в ръка, тя се наведе по-близо до светлината, като мобилизира силите й, за да разчете написаното, защото буквите се размазваха пред очите й. Тя се изкашля. После си пое въздух.

— Скъпи мой, Брендън — започна на и лицето й пламна. — Изминаха две седмици, откакто ти казах сбогом — гласът й започна да трепери. — Не мога да ти опиша каква мъка изпитва сърцето ми при мисълта, че никога вече няма да те видя. — Ръцете на Бронте трепереха. Тя присви очи и наклони листа към пламъка, с надеждата, че така ще може да разчита по-добре полуизтритите, зацапани с мастилени петна криволици на Тримейновата… Приятелка? Любовница? Метреса? Годеница!

— Приближете се — каза той и Бронте има неблагоразумието да вдигне погледа към него. — Бих искал да чета заедно с вас — обясни той. После се пресегна към лампата, поставена на масата, и я приближи до себе си.

Тя премигна, задъха се и започна да прелиства трудно отделящите се листа. Към края почеркът не беше толкова нечетлив. Бронте отиде по-близо до леглото и се наведе към светлината с протегнат към него лист, така че фактически двамата се оказаха, както се казва, буза до буза. Очите им бяха вперени върху листа, който така ужасно се тресеше в разтрепераните й ръце, че думите сякаш подскачаха и се разбъркваха. Тримейн хвана нежно китката й и без да вдига погледа си, каза:

— Отпусни се, любима. Няма да те изям… Обещавам.

Бронте затвори очи. Чувстваше как всеки нерв в тялото й се напряга при допира на топлата му ръка. Измина минута, преди да бъде в състояние да поеме дъх.

И затова, въпреки желанието ти да не се забърквам в тази трагична история, аз участвам с всяка своя фибра и ще продължа да го правя, докато вярвам, че мога да ти помогна. Няма да спра, докато не науча истината, докато не заявя тази истина на цяла Англия и на целия цивилизован свят. Ще се боря до сетен дъх, за да докажа, че си невинен. Скоро, кълна се, ти ще се върнеш при нас. Дотогава ти оставам изцяло вярна.

Твоя Клариса

Бронте си пое дълбоко дъх и го задържа, докато дробовете започнаха да я болят. Продължаваше да се взира в пожълтялата от времето страница. Опита се да си представи как изглежда жената, написала тези думи и така смело заявила, че вярва в невинността на Тримейн.

Трябва да е красива. Вероятно е образована. Безспорно — много женствена. Една прекрасна английска роза, която е свикнала да танцува и да споделя трапезата с кралски особи — скъпата хартия бе доказателство за това. Очевидно тя беше лоялна. И смяташе, че той заслужава тази лоялност.