Катрин Сътклиф
Мой капитане (3)

Глава 3

Пред твоите равни трябва винаги да показваш спокоен нрав и добри обноски — без значение колко мъчителна е ситуацията, в което ти се намираш.

„Ръководство по възпитание“

Томас Ембли Осмън

А. К. К. Алфред Айърс, 1884 година

Бронте усмихната погледна порозовялото и нацупено личице на спящото дете и внимателно загърна леките завивки около малкото телце.

Изминалата безсънна нощ беше забравена в мига, когато бебето обърна главата си към нея. Въпреки че тази болница и сиропиталището бяха за жените затворнички и техните деца, за Бронте тук бе един оазис.

Вместо мрачната, унила апатия, в която бе изпаднала от рождения си ден, сега тя изпитваше топлата и сладка тръпка на обичта към невинното дете, което държеше в ръцете си. Баща й отново щеше да я предупреди, че става твърде „ангажирана“ към детето, което тя беше нарекла Лиза, а тя, разбира се, щеше да го увери, че това не е вярно.

Но и двамата знаеха, че тя е „ангажирана“.

Следващите няколко години Бронте щеше да пее на Лиза, да играе с нея, да й чете. Но щом детето навършеше шест години, щяха да й го отнемат по нареждане на правителството и да го настанят в някой дом за сираци в Сидней, където Лиза да живее, докато подходящо семейство пожелае да я осинови тук или щяха да я върнат в Англия за осиновяване.

Лекият ветрец, който влизаше през отворения прозорец, освежи Бронте и тя се обърна към своя придружител, Пайлът Креншоу. Към повечето длъжностни лица тук, и към Пайлът Креншоу също, тя не хранеше ни какво доверие. Заместник-губернаторът на Нов Южен Уелс беше надут дребен мъж с голям като патладжан нос, с кървясали очи и от него вечно миришеше на ром.

Но не на качествен ром. Той беше твърде стиснат, за да си плати за качествено питие, каквото понякога се намираше на пристанището на Сидней. От скъперничество се снабдяваше с евтиния ром, който затворниците варяха във вонящите си малки килии. В Нов Южен Уелс произведеният от затворниците ром вървеше на цената на водата.

Бронте каза възможно най-любезно:

— Тя е третото родено бебе през последните три месеца.

— Красиви деца — отговори разсеяно Креншоу и погледна към редицата празни легла, разположени по дължината на стаята. — Божичко, баща ви е създал прекрасни условия. Трябва да бъде похвален за това. Сградата е повече от отлична, за да държим задържаните под арест в случай, че нещо се случи със затвора… Не, не казвам, че непременно ще се случи нещо — по бърза да добави той. — Но човек никога не знае, нали така? И е полезно винаги да има готовност. Това е моят девиз. Можеш ли да бъдеш сигурен, дали някой прекрасен ден, затворниците няма да решат да се разбунтуват — може да подпалят затвора и да убият всеки, когото хванат.

Някой изпъшка тихо и Бронте се огледа наоколо. До вратата беше застанала сестра Елизабет Клер. Очите й приличаха на две малки тъмносини копчета, „зашити“ върху кръглото й лице.

— Не мисля, че имаме основания за тревога — отговори рязко Бронте, повече заради Елизабет, отколкото заради Креншоу. — Неприятностите секнаха веднага, щом баща ми пое отговорността за затвора. Смятам, че грижите и безпокойството ни трябва да бъдат отдадени най-вече на текущите реални проблеми.

Креншоу явно не се интересуваше много от това, което Бронте му говореше, затова тя свъси вежди и продължи:

— Прекрасни условия като тези тук, са съвсем безполезни, ако вие преустановите подкрепата си за „Скалите“ в Парамата — изтъкна тя. Тези безпомощни деца сирачета се нуждаят от много грижи. Да не говорим за болестите и престъпността.

Креншоу извади носна кърпа от джоба на жакета си и избърса челото си. После отиде до прозореца и се загледа към хоризонта. Той изчака Бронте да подаде новороденото на сестра Елизабет и отново заговори.

— Аз не се решавам дори да намекна какво е мнението ми, но определени въпроси, обаче трябва да ви напомня, че много от неприятностите от този вид, които имате, произлизат от факта, че и вие, и баща ви сте ревностни привърженици на системата на Александър Македонски. Не можете да надзиравате затворници чрез прилагането на една система, която прокламира съблюдаването на човешките им права или Бог да ни е на помощ, да се водите по система, която допуска преждевременно освобождаване на затворника за добро държание. Стой и гледай! Тази линия на поведение ще доведе до катастрофа. Да вземем Тримейн, например.

Бронте усети как тялото й се напрегна.

— Дошли сте тук да се оплачете от решението на баща ми да вземе на работа един затворник или желаете да обсъдим проблемите, които засягат стотици други?

— Само съм изумен защо баща ви наруши собствените си правила и доведе Тримейн във фермата. Виждам, че сте му позволила да работи в сиропиталището.

Въпреки самообладанието си Бронте не се сдържа и премести погледа си от Креншоу към прозореца, а от там — към сградата в далечината. Веднага забеляза Тримейн. Сред половин дузина мъже, които апатично работеха, Тримейн изпъкваше с грациозните си движения. След като тя категорично беше отказала да позволи на този мерзавец да се грижи за конете й, баща й го беше изпратил тук. И това й налагаше всяка минута от деня да си припомня присъствието му в Нов Южен Уелс.

Бронте чу, че вратата зад нея се отваря, обърна се и видя, че Креншоу излиза. Тя бързо го последва и тръгна едва ли не по петите му, когато той се отправи към двуколката си. Видя как от време на време поглежда към децата, които играеха на „пускам — пускам кърпа“. Няколко от тях се бяха отдалечили от групата и бърникаха из току-що насечените дървета с надеждата да открият подходящ строителен материал за игрите си.

— Господин Тримейн не е от значение — каза тя, като повиши леко гласа си. — Това, което ме тревожи, са условията, пред които са изправени тези деца — бъдещето им, сър, е в опасност, ако не отпуснем повече пари за завършване на сиропиталището и училището. Тухлите, произведени от затворниците, не са качествени. Повечето от тях се разпадат, преди да ги замажем с хоросан. Няма съмнение, че стените ще се срутят при първия по-силен порив на вятъра.

Креншоу припряно закрачи. Бронте беше принудена да подтичва, за да го настигне.

— Само ако поговорите с местните търговци и ги убедите да направят дарение — дървен материал, чакъл и гвоздеи — те ще помогнат много на тези деца. Малките спят по пет-шест в една стая и ако вие продължавате да отричате правото им на образование, скоро ще се окажете заобиколен от втора генерация престъпници.

Креншоу се качи на двуколката си и погледна към Бронте.

— Говорили сме, но този проблем десетки пъти, скъпа моя. Едва ли търговците имат достатъчно строителни материали за продан, за да се съгласят да отделят от тях като дарение за някакви си… сираци.

— За продан? И на кого да продадат? Практически в Сидней не се строи. Няма нови сгради. Всички свободни мъже са се втурнали към хълмовете да търсят злато! — извика тя, спря и се огледа наоколо.

Няколко деца надничаха зад храстите и я гледаха с широко отворени очи. Когато очите й попаднаха на Тримейн, който бе спрял да работи и стоеше изправен и леко разкрачен, погледите им се кръстосаха. Бронте усети как лицето й пламва.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно преброи до десет, после се обърна към Креншоу и забеляза неодобрението, с което я наблюдаваше.

— Вършите добра работа, госпожице Хавиланд. Ако имате малко повече търпение, сигурен съм, че нещата ще се оправят и то твърде скоро. Моля, предайте моите поздрави на баща си.

Помощник-губернаторът кимна с глава към кочияша си и двуколката затрополи надолу по пътя, оставяйки зад себе си облаци прах.

— О! — извика тя и тропна с крак. Но миг след това сама се упрекна — такова непристойно държание едва ли беше добър пример за децата.

Тя се обърна с гръб към сградата и насочи погледа си към покрива, където високият и строен Тримейн сякаш нарочно позираше на фона на синьото небе. Черната му коса се развяваше от вятъра, ризата му се издуваше, а очите му я пронизваха. От това разстояние тя не можеше да бъде съвсем сигурна, но й се стори, че той й се усмихва.

— Палячо — измърмори през зъби Бронте и тръгна към болницата.

 

 

Останалата част от деня Бронте прекара с децата. Работиха в зеленчуковата градина. Въоръжени с малки лопатки, децата копаеха меката земя, като писукаха от удоволствие всеки път, когато изравяха някой червей или бръмбар. Тънките им пръстчета издълбаваха малки дупки в почвата, после във всяка пускаха по едно грахово зърно, грижливо покриваха с пръст всяко заровено съкровище и го поливаха с вода от ведрото. Сестра Елизабет предложи да казват по една молитва на всяко засадено растение. И малките го правеха, събрали ръчички пред гърдите си, с вдигнати към небето ангелски личица.

В мигове като този решимостта на Бронте черпеше сили за каузата й да се даде справедлив шанс на тези деца. Коленичила върху студената черна земя. Бронте повдигна лицето си към небето, затвори очи и се помоли на френски, за много повече неща, отколкото за богата грахова реколта.

— Хей — чу се глас зад нея. — Отново се молите. Сестра Лизбет каза, че от молитвите граховите зърна стават все по-големи и по-големи. Аз пък няма да се моля. Мразя този проклет грах.

Бронте бавно отвори очи. Червената коса и широката усмивка върху покритото с лунички лице на Сами Нюман, кацнал върху раменете на Тримейн, я заслепиха.

Тя преглътна и се опита да си поеме дъх.

Носът му беше леко изгорял от слънцето. Някога бялата му риза беше мокра от пот и изцапана с хоросан. Тримейн я гледаше право в лицето. Устните му бяха извити в онази позната усмивка. Той каза на Сами:

— Карат те да ядеш грах?

— Аха — отговори Сами, като си играеше с ухото му.

— И аз не обичам грах.

— Карат ни да го садим и да го ядем. Ако не ядем грах, няма да получим пудинг — Сами отпусна глава и рамене върху темето на Брендън и заяви: — По-добре да получа един хубав бой, отколкото да бъда лишен от моя пудинг. Ами вие, господин Тримейн? И вие ли мислите като мен?

Когато най-сетне дойде на себе си, Бронте скочи на крака. Без да се опитва да почисти полепналата пръст по полата и ръкавиците, които носеше, за да предпази ръцете си, тя прескочи лехата с току-що засадените грахови зърна и забърза към Тримейн.

— Веднага свалете детето долу! — заповяда тя и хвана Сами, когато малкото телце се плъзна от раменете на Тримейн. Ръцете на детето обвиха врата й. Тя се наведе и внимателно го постави на земята. Той се втурна заедно с другите малки „плантатори“ надолу по пътеката, а тя остана загледана след тях. После се обърна към Брендън и попита:

— Какво ви кара да мислите, че имате право да напускате работното си място и да идвате и да си отивате, когато си искате? — огледа се наоколо тя, за да потърси надзирателите. — Господин Тримейн, тук има правила!

— Защо имам чувството, че сте загрижена повече за това, че разговарям с едно дете, отколкото, защото съм се отделил от работната си площадка?

— Тук правим всичко възможно, за да имат тези деца закрила, господин Тримейн. Искаме да ги предпазим от жестоката и опасна реалност, която ги очаква в живота отвъд тези стени. Те са много чувствителни и впечатлителни, а като ги оставяме във вашата, малко е да се каже нежелателна компания, ние ги излагаме на опасност, защото тя може само да им навреди.

— Съжалявам. Не разбрах, че като кача на „конче“ този малчуган, аз ще повлияя отрицателно на характера му… А какво да кажем за вас, която го принуждавате да яде грах, след като той не го обича?

Тя присви очите си.

— Съмнявам се, че яденето на грах може да направи убиец от едно дете.

— Зависи от това колко отвратително е приготвен, мисля. Кажете ми, госпожице Хавиланд, познаването на всички правила и наредби вашият единствен талант ли е, или можете и да готвите?

— Това не е ваша работа.

— А! Тогава предполагам, че не можете. Още не съм срещал жена, която да може да готви и да пропусне случая да се похвали с кулинарните си подвизи.

— Стойте далеч от децата! — заяви рязко тя, обърна се и започна да събира лопатките и ведрата, като се опитваше да насочи вниманието си изключително върху задачата си и да не забелязва факта, че Тримейн продължава да я гледа.

— „Стойте далеч“ — повтори думите й той. — А някога идвало ли ви е на ум, госпожице Хавиланд, че вашият толкова възвишен идеализъм не е в състояние да помогне на тези деца, че да се справят с тежкия живот, който им предстои?

Тя го погледна и почувства, че по лицето й изби червенина.

Изразителните му, ясносини очи я гледаха открито. Вятърът развяваше косите му. Той продължи да говори с равен глас.

— Държите ги откъснати и защитени от реалния свят, като че ли те са някакви порцеланови кукли. Действителността е Нов Южен Уелс, госпожице Хавиланд. Те трябва да се научат как да оцелеят в тази действителност. Независимо дали искате да го повярвате или не, повечето от тях ще пораснат, ще прекарат живота си и ще умрат тук. Вие им четете приказки и пълните детските им мозъци с фантазьорските си истории за Англия, което е, меко казано, нечестно. На Сами не му е интересно да повтаря като папагал френски фрази. Харесва му да върти чука. Затова се навърта около строежа. Интересът към тежката работа и усвояването на практически умения ще бъде възнаграден след време, дори това сега да не е водещата линия в обучението и възпитанието на децата. Защото точно хората с такива умения ще изградят тази страна: бъдещата генерация, която ще бъде достатъчно силна, за да създаде нещо от нищото.

— По-скоро бих отишла в ада, отколкото да позволя на тези хубави деца да подражават на презряно същество като вас, сър. А сега, залавяйте се за работа, преди да съм докладвала за провинението ви!

С вирната глава и изправени рамене, тя тръгна към още незавършената секция на сиропиталището. Докато се провираше покрай грубо насечените талпи дървен материал, лопатките и кофите дрънчаха и звукът я подразни. Тя остави кофите и погледна нагоре, към покрития с греди покрив. Искаше й се да ревне заради нежеланието на Креншоу да помогне, заради яростната арогантност на Тримейн, но се сети, че гредоредът над главата й не е сигурно убежище, за да може да се отдаде на сълзите си. Тя извърна глава и видя Тримейн, застанал точно там, където го беше оставила. Той я гледаше през рамката на прозореца с тъмносините си очи. Само че този път…

Той не се усмихваше.

 

 

Бронте току-що бе слязла от коня си пред верандата на къщата, когато баща й се появи на вратата.

А, ето те най-после — извика той. — Смятах вече да изпратя Уонг да те търси. Къде, за Бога, беше цели три часа, Бронте?

Покритата с пяна дореста кобилка тъпчеше с копита на място, а ноздрите й се разширяваха. Уонг се появи точно на време, за да поеме юздите от ръцете на Бронте.

— Изпратих съобщение до болницата, че искам да говоря с теб по един въпрос, който не търпи отлагане. Това беше преди три часа. Бях на път да се побъркам от тревога, тиквичке.

— Съжалявам, татко — измърмори разсеяно тя и влезе след него в къщата. Стъпките й отекваха по твърдия дървен под, а ботушите й оставяха кална диря след нея.

Като мина покрай огледалото, тя мимоходом зърна отражението си в него — разчорлена от вятъра коса, раздран ръкав на дрехата и зачервени бузи — намръщи се и се помъчи поне донякъде да прибере косите си с гребена от полирана черупка на костенурка, който захващаше буйните й черни къдрици на тила.

Щом се огледа, тя видя Мърей Гранд да бърза към верандата, която се намираше от другата страна на гостната стая, зад френските прозорци. Бронте го последва и докато бързаше да го настигне, се заслуша в стъпките на баща си, които отекваха в къщата като барабанни удари.

След непоносимо горещия следобед на верандата беше прохладно. Бронте винаги пиеше чая си тук. Почиваше си, като се наслаждаваше на малките лехи с африкански невен, които цъфтяха в яркожълто и златисто и ограждаха верандата от всички страни. Тя се надяваше, че някой ден започнатия строеж на плиткия басейн в центъра на верандата — направен по образец на басейна с плуващи в него златни рибки от седемнадесети век, който като дете беше видяла в Англия — щеше да бъде завършен. Въображението й рисуваше как небето се отразява във водите на басейна, а гръбчетата на златните рибки проблясват в дълбините му.

Бронте успя да се усмихне на Мърей, когато той й подаде чаша ледена лимонада и пълна с вкусни сладкиши чиния.

Баща й пристъпи към нея.

— Този ужасен кон отново те е хвърлил на земята, Бронте. Не отричай.

— Никога не отричам очевидното, татко.

— Той е твърде опасен за теб, по дяволите.

— Просто е с горещ темперамент.

— Цял дявол е — каза Хавиланд и се намръщи на лимонадата, която Мърей му предложи. Предпочиташе портвайн или коняк, но в края на краищата пое чашата. — Удари ли се, тиквичке? — загрижено попита той. Гневът му бързо отстъпи пред безпокойството.

— Не. Само някоя друга синина. Нищо сериозно. В края на краищата ние стигнахме до споразумение, когато решавахме кой управлява тук. Тази кобила е такова бебе.

— Да, разглезено дете с проклет нрав, но поне е интелигентно.

— Именно затова Сидъкшън и аз се разбираме толкова добре. Също като две бобени зърна в шушулка, така да се каже.

Тя изфабрикува една усмивка само за да успокои тревогата на баща си. Изведнъж се почувства глупаво. Не беше честно да го плаши така. За героиня ли се мислеше?

— Съжалявам, татко. Трябваше да се сетя, че ще се тревожиш, когато не се прибера за чая.

Той остави чашата си.

— Не те доведох тук, за да говорим за този отвратителен кон.

— Не се и съмнявам в това.

— Разбрах, че си разговаряла с Креншоу тази сутрин.

Докато разстилаше върху колената си обточената с дантела и избродирана монограм кърпа за хранене. Бронте усети как стомахът й се сви.

— Да. Изглежда не е възхитен от факта, че си довел капитан във фермата. Но и… — усмихна се тя — кой ли е доволен от това?

Някак си предпазливо, Уилям се наведе към нея, подпрял лакът на коляното си.

— Мислех, че постъпвам правилно. Изненадан съм от теб, Бронте. Обикновено си истински добра и справедлива със затворниците.

Бронте срещна за миг погледа на баща си, в който се четеше загриженост. Тя стана от стола и закрачи напред-назад. Полата й за езда шумолеше около дългите й крака. Малкото й тяло хвърляше сянка върху тухления под.

— Той няма работа във фермата Хавиланд.

— Това беше мое решение. Прецених, че това е правилното, Бронте.

Тя се завъртя и застана с лице към него.

— Когато мама почина, ти с охота ме натовари с отговорността да ръководя тази ферма и да избирам мъжете, които да работят в нея. Досега тези мъже не бяха нищо повече от дребни крадци, които не биха убили дори комара, който хапе ръката им. И сега, най-неочаквано, ти довеждаш един осъден убиец, да не говорим, че е заподозрян в измяна, без да го съгласуваш с мен.

— Без да се взима под внимание престъплението, в което е обвинен, Брендън Тримейн едва ли е човек, който трябва да се държи затворен редом с обикновени главорези. В своя живот той е извършил дела, достойни за похвала. Роден е за водач, може да ни бъде полезен като пример не само за затворниците, но и за децата. Разбрах от сестра Елизабет, че много от децата го харесват.

Бронте си спомни горещия спор с Тримейн за Сами, свъси вежди и каза:

— Този мъж е безсрамен и нагъл.

— Но, Бронте, ти знаеш много добре линията на поведение, която държа да се спазва тук. Към всеки човек, който работи в тази ферма, трябва да се отнасят с уважение и внимание. Твоето държание към Тримейн — като го заключи в онази ужасна килия — беше грешка. И честно казано, не смятам, че трябва да го обвиняваш, че се опита да избяга.

Внезапно Бронте се почувства изморена и тръгна към вратата. Едва успяваше да си поеме въздух. Не можеше да се отърси от гнева, който изпитваше всеки път, когато се налагаше да се примири с неговото присъствие тук, в Нов Южен Уелс. Как не можеше баща й да разбере това?

Без да каже дума, тя излезе от къщата през предната врата, без да поглежда назад. Не се спря и когато чу баща си да вика името й. Вървеше надолу по пътеката, която лъкатушеше сред лехи със слънчогледи и гергини.

Любимият паун на баща й, Хайауата, се появи отнякъде и важно закрачи по пътеката. Бронте усили ход и мина покрай него. Несръчно закачи един розов храст и върху земята се посипаха отронени от цветовете листенца. Уонг се затича към нея откъм покритата със слама колиба, накъдето тя се беше запътила. Азиатецът я дари с блестяща усмивка и й подаде едно кълбо, покрито с козина. Бронте притисна до гърдите си дългоухото сиво зайче, което беше нарекла Дъсти, и седна отчаяна пейката от ковано желязо.

Ако баща й се беше обърнал срещу нея, то тя бе за губила единствения си съюзник, който имаше на този свят.