Катрин Сътклиф
Мой капитане (10)

Глава 10

Ние сме свободни в избора си, какъв път на развитие да поемем. Тялото, умът и ликът ни се приспособяват и показват ясно живота, който водим и характера, който формираме.

„Илюстрована книга за добри маниери“

Робер дьо Валкур, 1855 година

Бронте тичаше надолу по пътя, а косата й се развяваше зад нея. Сами тичаше напред, следван по петите от по-малката си сестра — Пам. Зад тях отекваше звънът на църковните камбани, докато насъбралата се тълпа монахини, деца, бременни жени и млади майки и затворници — която негодуваше, че ги карат насила да посещават черквата два пъти в седмицата — се изсипа от вратата на малката черква и се спря колебливо пред храма, заслепено от силното обедно слънце.

Когато стигна до завоя пред къщата, Бронте се спря, превита на две от смях и се опита да си поеме дъх. Сърцето й щеше да се пръсне. Сами хукна към къщата с радостен вик, когато видя Тримейн, който седеше на верандата с бащата на Бронте.

Уилям стана от стола и разтвори ръцете си. Сами мина като светкавица покрай него и се хвърли към Брендън, обви с ръчички главата му и започна да целува брадясалата му буза. Бронте се спря в подножието на стълбището и си пое въздух. Мъчеше се да си припомни как изглеждаше лицето на Тримейн без брадата, която си беше пуснал през последните седмици. Не че се интересуваше от бради. Предполагаше, че брадата му отива или поне не намалява чара на лицето му.

Както и панталонът с отрязаните крачоли, който продължаваше да носи. Той имаше великолепни крака. Дълги, мускулести и почернели от слънцето. Състоянието му се подобряваше с всеки изминат ден. Скоро трябваше да се върне в затворническите бараки.

— Бронте — потупа я по рамото баща й. — Викат ме в Сидней. Снощи е станала една беля в затвора.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Опит за бягство. Неуспешен. Уви, трябва да попълня необходимите документи и да изпратя мъжа в Норфолк. Проклет идиот. Научихме, че е планирал да избяга от Норфолк с някаква свободна жена.

Бронте махна шапката си и седна върху стола, на който доскоро седеше баща й. Не поглеждаше към Тримейн. Нямаше причина.

— Прости ми, тиквичке, но трябва да тръгвам.

— Няма нищо — тя му подаде бузата си за целувка.

Когато тръгна надолу по стълбите, той се поколеба и спря.

— Артър те поздравява и се надява да те види тази седмица. Какво да му кажа? Хайде, хайде, скъпа, не прави такава физиономия, като че ли той възнамерява да падне на колене и да моли за ръката ти толкова бързо.

— Бързо? Той проявява интерес към мен от пет години. О, много добре, татко, щом това ще ти достави удоволствие, кажи му да дойде в сряда вечер. Ще вечеряме заедно.

— Това е то, моето момиче! — после се обърна към Брендън и каза: — Искам да я видя омъжена, капитане. Само стойте и гледайте.

После баща й се качи в двуколката си и нареди на кочияша да тръгва.

Като се въртеше в скута на Брендън, Сами каза:

— Ей! Аз не харесвам Господин Елисън. Ти няма да се омъжиш за него, нали, Бронте?

Бронте хвана ръцете на момчето и го издърпа, докато то стъпи на краката си.

— Приличам ли ти на пророчица? — попита го тя.

— Трябва да се омъжиш за господин Тримейн.

— Не говори глупости — измърмори тя със затаен дъх, очите й срещнаха погледа на Брендън и Бронте разбра, че той се забавлява от разговора.

Сами бързо изгуби интерес към темата и извика:

— Искам да отидем на пикник!

Той скочи от терасата в цветната леха. Пам подаде глава от цветната леха, където си играеше, и извика:

— Искам зайчето!

Уонг излезе от къщата с кошница в ръка и децата се затичаха с нисък към него, като подскачаха и пляскаха с ръце. Сами изкачи тичешком стълбите и като хвана Бронте за ръката, започна да я дърпа, а лицето му сияеше от възбуда.

— Искам да отидем при реката.

— И аз — каза Пам.

Двете деца започнаха да викат:

— Искаме на реката! Искаме на реката!

Накрая Бронте се предаде със смях.

— Добре. Да бъде на реката. Аз ще ви изпреваря. Децата се изскубнаха и хукнаха към реката, докато Бронте си слагаше шапката. Тогава Сами спря рязко, завъртя се кръгом и хукна обратно към къщата. Като взимаше през две стъпалата, той се качи на верандата и хвана ръката на Брендън.

— Ти също идваш с нас — каза задъхано той.

— Сами! — с пламнало лице, без да поглежда към Тримейн, Бронте се опита да отстрани момчето, като го хвана нежно за ръката. — Това не е възможно. Хайде, ела…

— Но аз искам и той да дойде с нас. Моля!

Бронте коленичи и взе розовото му личице в ръцете си.

— Кракът на господин Тримейн го боли.

— В отлична форма съм — информира я Тримейн и лениво се усмихна.

Тя го изгледа, преди отново да погледне към Сами, който попита:

— Защо?

— Защото господин Тримейн е… той е…

— Затворник?

— Да! Да, той е затворник и правилата не позволя ват един затворник да има същите права, каквито има свободният човек. Това може да ни създаде много неприятности.

— Не харесваш ли господин Тримейн?

Лицето й пламна. Тримейн я наблюдаваше, можеше да почувства погледа му, както и тези на Сами и Уонг, които я чакаха в подножието на стълбището. После Уонг се втренчи в лехата с цветя, преструвайки се на глух и сляп.

— Сами… — Бронте махна червените къдрици от потното му чело. Усмихна се на детето, като трескаво се мъчеше да измисли някакъв основателен аргумент, за да се измъкне от неудобното положение. Накрая въздъхна и сви рамене. — Разбира се, че го харесвам. Как може да не го харесвам, когато той спаси живота ти.

— Тогава ще му позволиш ли да дойде с нас? Няма да кажа на никого. Обещавам.

Бронте погледна към Уонг.

— Също и Уонг — заяви Сами. — Нали, Уонг? — Лицето на Уонг грейна в усмивка и той намигна.

— Видя ли? — ухили се Сами.

— Е, добре… Но ние не сме попитали господин Тримейн дали той иска да дойде с нас на пикник. Може би е намислил да прави нещо друго?

Брендън срещна погледа й и повдигна вежди. Беше съвсем наясно какво очаква тя от него — да отхвърли по най-елегантен начин тази покана. За да предотврати нова спорна ситуация, той побърза да каже:

— С най-голямо удоволствие ще ви придружа.

 

 

Заети в преследването на птици и в дразненето на една птицечовка, заровена до клюна си в кал, децата едва се докоснаха до храната. Уонг изчезна след тях.

Бронте също нямаше голям апетит. Тя неохотно изяде парчето сочна розова шунка, само погледна печени те ябълки и нахрани птичките с пресния хляб.

Тримейн, чието единствено облекло беше панталонът с отрязани крачоли, лежеше проснат в цял ръст по гръб на постелката с лице към слънцето и очевидно спеше. Бронте го поглеждаше твърде често, по-често, отколкото самата тя искаше. Всъщност, изобщо не можеше да се концентрира върху някаква разумна мисъл.

Тя наистина никога преди не беше виждала голи мъжки гърди, защото винаги отклоняваше поглед от подобна гледка като всяка благоприлична англичанка с невинни душа и тяло.

По гърдите му личаха няколко малки белега, навярно следи от войнишки рани. Кожата му, както бе забелязала преди, беше с цвят на стара, излъскана до блясък мед, стегната и гъвкава. Под нея се виждаха прекрасните му мускули. Очите й с всяка изминала минута забелязваха нов детайл — от кръглите зърна на гърдите до малкото снопче тъмни косми завъртяно около пъпа му. Тя си помисли, че цветът им е същият като косата му.

О, да можеше да докосне тази коса! Както си беше представяла стотици пъти през последните години, когато прекарваше свободните си часове над вестникарските историйки за Тримейн, написани от някакъв писател, който несъмнено беше поукрасил истината, защото знаеше колко отчаяно Англия боготвореше смелостта. Колко жалки са били картинките в глупавите стари вестници! Но тя винаги беше смятала, че рисуваните портрети на красивия млад герой капитан Тримейн, никога не биха могли да го представят правдоподобно. И те не можеха. Да си позволи ли? Само едно бързо докосване до косата му с върха на пръстите, докато той спи. Просто да се увери дали тя е толкова мека, както изглеждаше. Или толкова гъста и буйна. Какво лошо има в това? Кой би разбрал? Защо да не задоволи любопитството си? Да погребе веднъж завинаги демона на фантазията и да може да се завърне към ежедневния си живот, където всичките й мисли бяха обсебени от безкористните християнски идеали на уважаващите себе си жени. Тогава може би ще успее да се отърве от тези натрапчиви мисли, за ухаещото му тяло и за топлината и силата на ръцете му, които я прегръщаха през онези далечни нощи. Едно докосване. Леко като въздуха. Нежно като дихание. Една къдрица се уви като жива около пръста й. Бронте затвори очи и за миг си представи, че той се събужда и я вижда, заровила пръсти в косата му. Помисли си, че не би могла да се дръпне и да избяга засрамена и унижена. Представи си, че го целува. О, Боже, и какви мисли занимаваха съзнанието й! Може би беше по-добре той да се събуди, преди тя е сторила нещо, от което да се почувства напълно унизена. Бронте въздъхна. Брендън също. Като се намръщи и прехапа долната си устна, тя се наведе малко над него и пошепна:

— Буден ли сте, господин Тримейн?

— Да — пошепна той.

Бронте рязко се дръпна назад, а тялото й се скова. Тя се пресегна и взе парче шунка. Брендън се протегна и се прозя, после се облегна на лакътя си и сънливо я погледна.

— Както изглежда леността ви допада. Трябва да внимавам и аз да не свикна прекалено много с нея.

— Пази Боже!

— Предполагам, че баща ми ще ви върне в бараките тази седмица.

— Ще ви липсвам ли? — ухили се той.

— Разбира се, че не — облиза тя сока от шунката от пръста си. — Честно казано, ще бъда повече от щастлива, ако нещата се върнат към нормалния си ход.

— Прям удар.

Тя го погледна изпод дългите си мигли. Очите му бяха по-сини от небето. От тях се излъчваше такава сила, че дъхът й секна.

— Това, което искам да кажа е… че през последните години животът ми вървеше по един установен ред, което правеше невъзможно да се движа по мой…

— Модел?

— Какъвто винаги съм имала.

— Винаги съм намирал схемите за нещо доста отегчително.

— Шаблонът е нещо много удобно.

— Но и отегчително — седна Брендън и намести крака си в по-удобно положение, но така, че сега беше съвсем близо до нея и само ако помръднеше леко, тя можеше да го докосне — ако го искаше, разбира се. — Обзалагам се — каза той, — че когато водите децата на пикник тук, никога не взимате участие в игрите им, никога не събувате обувките си и не газите заедно с тях в реката.

— Вече не съм дете — отбеляза Бронте. — Изградила съм някаква представа за себе си и трябва да се старая да я поддържам. Като дъщеря на управителя трябва да служа за пример с държанието си и нравственото си поведение — все неща, на които да научим децата. Затова правим всичко, което е по силите ни.

— Но тогава защо имам чувството, че тази роля невинаги ви доставя удоволствие?

— Не ставайте смешен. Разбира се, че харесвам това, с което се занимавам.

— Не, не сте права, госпожице Хавиланд. Докато лежах тук и се преструвах на заспал, гледах лицето ви, докато децата лудуваха във водата. Вие искахте да отиде те при тях. Дори подозирам, че ако децата не бяха тук и бяхте сигурна, че сте сама, щяхте да се гмурнете в реката.

Бронте не каза нищо. Пресегна се, взе едно парче от нарязаната ябълка и отхапа от сладкия плод. Брендън също замълча. Само седеше и я съзерцаваше, сякаш тя беше нещо много особено, което заслужаваше най-подробно проучване. Накрая той каза:

— Никога няма да забравя нощта, когато пристигнах във фермата Хавиланд и ви видях да танцувате, осветена от разноцветните пръстени на фойерверките. Не можех да повярвам на очите си, госпожице Хавиланд. Не можех да повярвам, че вие сте същата жена, която бях срещнал малко по-рано в затвора. Не съм убеден дали някога съм присъствал на по-смайващо представление.

— Предполагам, че имате предвид фойерверките.

— Не се прави на срамежлива, скъпа.

Тя облиза златистия ябълков сок от пръста си, преди да капне върху полата й. Ветрецът си играеше с периферията на шапката й.

— Свалете я — каза той с напрегнат, гърлен глас. — Шапката. И пуснете косата си. Нека вятърът я развява. И повдигнете лицето си към слънцето — нещо, което умирате да направите, откакто пристигнахме тук.

— Много сте самонадеян, господин Тримейн.

— И проницателен. Нямаше да остана жив през всичките тези години, ако не се бях научил да разбирам желанията, които хората таят в себе си. Ще бъдете удивена какво може да се научи само от фигурата на един човек или при по-внимателно вглеждане в очите му. Те могат да разкажат историята на живота на всеки мъж или жена и то само за една секунда.

Изненадващо той се пресегна и дръпна шапката от главата й. Бронте ахна, направи безуспешен опит да грабне обратно шапката си, изгуби равновесие и падна в скута му.

Би трябвало да бъде обидена на шегата му, да бъде ужасена от непохватността си, че допусна да се стовари така върху скута му, но вместо това тя се разсмя. Бързо се изправи, мислено проклинайки абсурдния си порив да се засмее на шегата му. Седна върху пети те си и се опита да изглежда сърдита.

С усмивка на уста, Брендън размаха шапката пред нея, но така, че тя да не може да я стигне.

— А сега косата — каза той. — Хайде, хайде, госпожице Хавиланд. Няма да ми е за пръв път да ви видя с разпусната коса. Спомняте ли си нощта с фойерверки те? А след това и нощта, когато дойдохте в стаята ми, облечена само по нощница? Косата Ви падаше свободно по раменете и беше много красиво.

— Категорично не.

— Добре. Нека да се споразумеем.

Вирнала упорито брадичка, със скръстени пред гърдите ръце, тя насочи погледа си към палуващите деца и към Уонг, който се смееше весело на лудориите им.

— Просто нека да си говорим — каза тихо Тримейн. — Искам да бъдете моя приятелка, Бронте.

Тя се намръщи, сведе поглед и внезапно се почувства… изтощена, изчерпана… и много близо до състояние да се разридае със сълзи.

— Не мога да бъда ваша приятелка, господин Тримейн.

— Откога съществуват закони, забраняващи приятелството? Смятам, че не го разбирате като предложение за женитба.

— Не, разбира се.

— Просто едно споразумение — каза той.

Бронте отвори уста, за да каже нещо, но само миг след това я затвори. Тя наистина нямаше представа от къде да започне или какво да каже.

— Странно — каза тя повече на себе си, отколкото на него. — Отдавна не съм разговаряла за нещо друго, освен за работа и то само с баща ми, така че не знам от къде да започна. А и никога не съм била привърженичка на празните приказки.

— Знам за идеалите Ви относно децата. А какво ще кажете за затворническата система?

Бронте го изгледа строго.

— Простете моето колебание, но обикновено ми се казва да не си навирам носа в работите на затвора. Добре — пое си дълбоко дъх тя, — аз съм категорично за това, да се даде необходимото образование на затворниците — да се задължат да посещават училище поне два дни в седмицата. По този начин, след като имат нужното образование, те ще могат да разчитат на него, когато отново излязат на свобода. Обаче възниква проблемът как да се убедят преподаватели да дойдат в Нов Южен Уелс. Сидней може да предложи малко в тази насока. Повечето от занаятчийските работилници и магазини се затварят, защото съдържателите им и хората, които работят в тях, смятат, че ще забогатеят, само ако намерят злато. Същото е и с повечето свободни емигранти, които още с пристигането си на континента се отправят към хълмовете, за да търсят скъпоценни камъни и злато. На пръсти се броят фермерите, които са достатъчно преуспели, за да използват труда на затворниците. Да не говорим за някакъв друг бизнес — ако го има, то е на дребно и непрекъснато запада.

— Не ви харесва това място, доколкото мога да разбера?

— За тази страна подобно нещо е изключено. Огледайте се наоколо, господин Тримейн — небето, дърветата, цветята, дивата природа… Понякога си мисля, че точно така трябва да изглежда раят.

— Но…

Като въздъхна дълбоко, Бронте откъсна едно бяло цвете, показало главичка между тревата и го поднесе към ноздрите си. Вдъхна и със затворени очи се наслади на сладкия му аромат.

— Бих искала да бъда силна като майка си.

— Тя е имала силното рамо на баща ви, на което е могла да се облегне в минути на слабост. А вие нямате никого. Можете да възразите, ако не съм прав, но от малкото неща, които баща ви сподели с мен, си мисля, че майка ви не се е старала чак толкова много да живее съгласно нормите, които другите са изисквали да се спазват от чувство за приличие и порядъчност. Тя е била силна жена.

Бронте се усмихна и започна да върти цветето между пръстите си.

— М-м. И още… — повдигна тя веждата си и поглед на Брендън, — когато бяха сами с баща ми — гласът й заговорнически се снижи, — тя изглеждаше толкова безпомощна, като перце, понесено от вятъра. Нежна. Деликатна. Всяко негово желание беше закон за нея. Беше толкова женствена, колкото дузина жени взети заедно. Веднъж ми каза, че само той я е карал да се чувства по този начин — като истинска жена.

— А вие какво казахте?

Тя се засмя, сложи цветето зад ухото си и се загледа към Уонг и децата, които газеха във водата. Гласовете им постепенно заглъхнаха и накрая изобщо не се чуваха, когато те изчезнаха зад завоя на реката. Бронте разбра, че те се връщаха вкъщи. Тя се отпусна назад върху одеялото, сложи ръце зад главата си и впери поглед в белите облаци, които се носеха по лазурното небе.

Брендън се извърна на една страна и се облегна на лакътя си. Наблюдаваше лицето й.

Дъхът му секна. Усетила нежната милувка на слънцето върху бледото си лице и ветреца, който си играеше с къдриците й, из мъкнали се от гребена, Бронте неусетно започна да се отпуска. Дългите й черни мигли лениво се спуснаха над очите й. Устните й потрепваха, готови да се усмихнат на нещо смешно, а мисълта й се понесе върху вълшебното килимче на спомените.

В този миг тя изглеждаше като част от заобикалящата я природа. Така естествено се вписваше в околността, както ярко оцветените пеперуди, които танцуваха, прелитайки от цвят на цвят. Гласът й прозвуча замечтано, когато отново заговори — беше толкова тих, че той трябваше да сведе главата си към нейната, за да може да чуе думите й всред мелодичните песни на птички те.

— Завиждах им за отношението, което имаха един към друг — на майка ми и баща ми. Те не бяха истински щастливи, ако не бяха заедно. Веднъж я попитах какво е това да се влюбиш.

Бронте затвори очите си и остана мълчалива известно време. Бузите й бяха порозовели, гърдите й се издигаха и спускаха леко, когато тя си поемаше дъх. Докато Брендън я гледаше, без да смее да помръдне, една бледожълта пеперуда прехвръкна близо до разпилените й къдрици и изпърха с прозрачните си крилца. В този миг му се прииска да бъде художник. Щеше да пресъздаде образа й върху платното, но не с маслени бои. С тях портретът щеше да стане прекалено тежък, мрачен и предсказуем. Акварелът би й подхождал повече. Изчистени линии. Грациозност. Нюансираност на цветовете, сенки и полусенки, в хармония с промяната на настроенията й.

Земно дете.

О, да, тази страна й подхождаше, дори всяко диво, извиващо се, трептящо цвете и всяко дърво — без значение дали тя го съзнаваше или не.

— Какво ви е казала? — попита той.

— Че ще го разбера, когато това се случи. Каза ми, че е като да бъдеш заслепен от светкавица, да бъдеш поразен от гръм от ясно небе. Не можеш да ядеш, нито да спиш. Всяка минута мисълта ти е заета с него и желаеш да бъдеш с него завинаги. И по цял ден си задаваш въпросите: Чувства ли и той същото? Дали ще се омъжи за мен? Ще имаме ли деца? Дали ще бъдем щастливи навеки? После, разбира се, ще имаш тези объркващи физически усещания, с които трябва да се справиш. Това не е лесна работа — обясняваше ми майка. — Да се справиш с тези чувства…

Тя извърна лицето си и той можеше да се наслади на изящния й профил. Слънцето засилваше блясъка на перлите на ухото й.

— Явно тези чувства не са й били чужди — продължи тя, като говореше повече на себе си, отколкото на Брендън. После продължи по-тихо: — Казваше, че всичко това е прекрасно — тя се отпусна по течението на спомените, които изплуваха в съзнанието й. — Разбира се всичко това е ужасно неуместно. Във всички книги, които съм чела, пише, че не трябва да се държим по един толкова свободен начин.

Брендън не каза нищо.

Накрая Бронте го погледна сънливо и каза:

— Предполагам, че трябва да се чувствам засрамена, че ви разказах всичко това.

— А така ли се чувствате?

— Да си призная честно и аз не знам.