Андреа Парнел
Съни (1)

Пролог

1873, Колорадо

Още при първия изстрел Съни Харлоу се изправи в леглото. Вторият куршум мина през единственото прозорче на колибата и се заби в стената зад нея.

— Пол! — изстена тя и се хвърли към възглавницата в студената тъмнина. Нямаше го. Сърцето й се сви и започна сякаш да пропада надолу. — Пол! Къде си?

Голият й крак стъпи на ледения под. Огънят бе изгаснал. В колибата беше тъмно и студено като в пещера. Може би Пол бе излязъл да донесе дърва или да прогони някое дебнещо животно. Мисълта й трескаво търсеше отговор. Пол не би стрелял към колибата, дори и по погрешка. Това беше някой друг. Явно Пол беше в беда.

Тя потисна още един вик. Ръцете й затърсиха колана с пистолета, който той винаги окачваше на леглото през нощта. Водени от страха, пръстите й обхванаха студената дръжка на колта и освободиха предпазителя. В този момент забеляза лъч светлина. Тесен като индианска стрела сноп минаваше през дупката от куршума в завесата на прозореца и осветяваше уинчестъра, закачен на отсрещната стена.

Ужасът я обхвана и парализира всичките й сетива, с изключение на едно — можеше само да слуша. Като гръм от ясно небе долови тропота на коне и скърцането на снега под копитата им. Стените на колибата се разтресоха. Конници. Разбойници. Бандити. Гърлото й се сви болезнено, сякаш стиснато в смъртна хватка от невидима ръка. А Пол беше някъде там, навън. Без оръжие.

Още един изстрел прониза мразовития въздух. Съни долови името си, произнесено с агонизиращ вик, и чу тежко строполяване на тяло върху снега. Пол. Всичко беше загубено. Надежди. Мечти. Всичко, което имаше някакъв смисъл за нея, умираше.

— Жената е вътре. — Гласът раздра ушите й като барабанен удар.

Искаше й се да извика, но скована от студ и уплаха, успя само да се задържи изправена и се вслуша в околните звуци, многократно усилени от страха. Долови скърцането на кожата на седлото, освободено от тежестта на ездача. После друго изскърцване. Конят изпръхтя и ледът изхрущя под тежките стъпки.

Идваха за нея. Дъхът й спря като острие в гърлото й, краката й омекнаха и тя се свлече на пода в тясното пространство между леглото и стената. Изстена при мисълта, че няма начин да избяга, и се сви на кълбо.

„Не! Не! Не!“ — крещеше разумът й. Това не биваше да е краят. Не сега. Не и когато тя и Пол бяха готови да изоставят копаенето и да се завърнат в Охайо. Не и когато имаха вече достатъчно злато да си купят ферма, за каквато бяха мечтали, да си построят дом, да имат деца.

Свита в ъгъла и трепереща от студ, Съни беше приковала очи във вратата. Молеше се да стане някакво чудо и именно Пол да бъде този, който ще отвори вратата. Повтаряше и повтаряше на ум името му. Пол. Пол искаше да имат деца. Много деца. Тя си помисли за детето, което носеше вече в себе си, толкова малко, че още не й личеше нищо. Не бе виждала някого, толкова горд като Пол, когато научи за това. Той поиска веднага да започне да я глези, да не се преуморява от работа, да стои в леглото, което беше глупаво при толкова много работа, която трябваше да бъде свършена.

Не! Разумът й отново простена беззвучно, а страхът й нарастваше. Не. Заби нокти в дланта на ръката си и спря едва когато се появиха капки кръв и болката прониза съзнанието й. Тя полудяваше, седейки на пода и призовавайки спомените и мечтите, които бяха разстреляни за един миг, а на няколко метра от нея убийците решаваха какво да правят с нея.

„Пол“ — прошепна името му с надежда. Може би е само ранен. Може би това бяха само крадци и щяха да си тръгнат. Нека вземат златото. Щяха да си изкопаят друго. Имаше достатъчно за всеки, който искаше да работи както тя и Пол бяха работили. Но тази породила се у нея надежда бе пометена от нарастващия страх. Някои хора не искаха да работят за злато. Някои искаха да го имат бързо и лесно, и намираха, че пистолетите им са по-добри инструменти за целта от копачите и лопатите.

Вятърът зави силно и почти повдигна покрива на колибата. Инстинктите на Съни бяха й изневерили. Тя се нуждаеше от Пол. Не можеше да се оправи без него. Какво би могла да направи срещу тези мъже?

Догади й се, някаква топка в стомаха й се вдигна нагоре. Не можеше да мисли. Не можеше нищо да направи срещу надигащата се в нея паника.

— Пол, помогни ми — пошепна под съпровода на вятъра и усилващите се стъпки, които спряха пред вратата.

Тя затрепери. Тишината беше още по-лоша. Съни потъна в тъмнината, чудейки се след колко време щяха да дойдат за нея убийците на съпруга й.

Мястото, където Пол Харлоу бе паднал, се бе обагрило от кървава диря във вид на звезда.

— Мъртъв ли е? — запита вторият мъж, облечен в кожено палто и шапка. Първият бе коленичил до тялото и пребъркваше джобовете му.

Съни изпита ужас, който обхвана цялото й същество, докато също чакаше отговора на този въпрос.

— Аха — каза първият. Той изръмжа недоволно, като не откри нищо друго, освен малък джобен нож със сребърна дръжка и инкрустирани две свързани сърца.

— Няма нищо у него — продължи той, докато слагаше ножа в собствения си джоб. — Другото сигурно е вътре. Ще влезеш ли да го гепиш? А също и жената?

Последва груб смях в облаци пара.

— Че що пък не? И сигурно няма да е като онези дърти курви, дето мязат на скъсана подметка. — Той се изсмя отново. — Може пък тая и да се поопъне малко.

Може би. Яд и ненавист проблеснаха в главата на Съни и за момент притъпиха убийствената мисъл, която се въртеше постоянно в съзнанието й. Пол е мъртъв. Пол е мъртъв.

С още едно отчаяно стенание тя скръсти ръце пред гърдите си, за да успокои треперенето на тялото си. Пистолетът в ръката й сякаш се бе сраснал с пръстите и тя се съмняваше дали ще може да натисне спусъка, когато му дойде времето. Нямаше сили дори да помръдне. Страните й бяха мокри от пот и студеният въздух ги режеше сякаш с нож. Всяко поемане на въздух пронизваше дробовете й.

Чудно, че досега не бе забелязала колко беше студено.

Трепереше като тънка фиданка под студения вятър. Когато двамата отвън замлъкнаха за малко, дочу тракането на собствените си зъби, също като дрънкане на зарчета в чаша. Стисна челюсти, за да успокои тракането. Не можеше повече да удържа на студа и призова на помощ всичките си сили.

Намерила резерви в себе си, за каквито не бе подозирала, Съни се плъзна по пода и допълзя до пушката. Принуди вкаменените си пръсти да я хванат. Уинчестърът щеше да свърши повече работа от колта, а Съни стреляше добре. По-добре от много мъже. Пол се бе погрижил за това.

С бавни движения Съни откачи пушката от куката и постави твърдия приклад на рамото си. Пушката беше тежка и влажна от студа. С риск да я изпусне, запълзя обратно към стената. Лицето й бе смъртно бледо, а устните — вече посинели. Тя замръзваше, замръзваше до смърт в очакване да бъде убита. Мислеше си за Пол — толкова обичан, толкова добър.

При новото напомняне за загубата вълна от ярост се надигна у нея и като че ли й донесе малко от толкова нужната й топлина. Разбойникът искаше от нея борба. Тя щеше да му я предложи. Не бе изминала повече от хиляда мили до Колорадо и издирала до кръв ръцете си при копането, за да седи сега в ъгъла и да чака да бъде изнасилена и убита. Дължеше на Пол не само любов. Трябваше да осигури на неговото дете възможността да се роди.

Решението й да остане жива сякаш я възроди. Тя здраво стисна пушката, когато единият мъж предупредително викна на другия:

— И да внимаваш, Стю. — Той се изсмя. — Тя едва ли ще ти се зарадва много за това, че си гътнал мъжа й.

— Няма значение. — Стю пое по пътеката към колибата. — Затуй пък аз ще й се израдвам веднъж-дваж, преди да я гръмна. — Той спря и ритна силно вратата. От удара пантите се откачиха. — Ела тук, сладурче — извика той. — Имаш гости. Ела, сладурче. Покажи ми какво си имаш. Отде да знаеш, ако си достатъчно добра с мен, може да те направя моя жена.

Нова треска обхвана Съни, когато мъжът се втренчи в тъмното с насочен пистолет. Щеше да стои така, докато очите му свикнат и успее да я открие сред сенките. Тя се помоли и задържа дъх, докато се прицелваше с уинчестъра. Поне до този момент имаше всички преимущества. Очите й се бяха пригодили към тъмнината и тя ясно различаваше фигурата в очертанията на вратата на фона на оскъдната светлина от изгряващото слънце.

— За Пол — каза силно тя.

Той насочи пистолета по посока на гласа. Не достатъчно бързо обаче. Зениците на очите му се разшириха при щракането на спусъка и проблясването на изстрела. Куршумът разкъса гърдите му и го повали на прага.

— Ед… — Това беше последният му стон.

— Дявол да го вземе, Стю! Казах ти да внимаваш. — Ед Беклър се приближи до отворената врата. С ругатни залегна ниско и запълзя към падналото тяло. Сграбчи го за яката и го повлече навън.

Съни се отпусна на пода и се подпря на лакти, така че да може да стреля отново. Разбра, че онзи, който се наричаше Ед, стоеше около вратата, но не можеше да стреля точно, без самата тя да се изложи на прицел. Можеше само да чака.

Чакането не беше дълго.

Последваха няколко изстрела, които се забиха в тавана над главата й и изпълниха стаята с прашни облаци. Съни успя да се сдържи да не стреля, докато не прецени точно мястото на врага си по неговия изстрел. Тя вече бе стреляла два пъти, преди той да успее да се прикрие зад стената, и сега трябваше да пести патроните и да стреля само когато ясно различава целта си. Поне засега бе отдалечила злочестата си участ. Имаше само половин магазин патрони, а врагът й сигурно нямаше да се откаже и да си тръгне. Единствено оръжието и амунициите можеха да й помогнат.

Когато изстреля и последния патрон от пушката, посегна към колта. Замръзналите й пръсти много трудно можеха да се свият и да натиснат спусъка. Тогава, в усилващата се светлина, тя видя, че мъжът продължава да проправя пътя си към колибата. Тя насили пръстите си да се свият и натисна спусъка четири пъти. После пети път. Шести. Той, изглежда, броеше изстрелите й и застана на вратата точно когато револверът й се изпразни. Втурна се през стаята, преди тя да успее да презареди оръжието. Кожата на обувките му заскърца по дървения под.

Патронът, който тя се мъчеше да постави в барабана, падна от ръцете й. Колтът си беше все още празен и димящ, когато тежката обувка, покрита със сняг го изби от ръцете й. Съни извика от болка и сърцето й спря да бие за момент. Полекичка вдигна очи към цевта на пушката, насочена право в главата й. Над нея видя чифт очи, пламтящи от ярост като горящи въглени.

— Проклета кучко! — изрева той. — Ти уби Стю! Уби брат ми!

Брадата му беше червена. Нищо друго не й направи впечатление от външността му. Само червената брада — като храст, дълга и червена като кръв. С отчаян скок Съни се хвърли насреща му, преди той да успее да стреля. Съвсем инстинктивно, по войнишки, той замахна и силно я удари с цевта по главата. Ударът я залепи за стената.

Помисли си, че може би вратът й е прекършен. Не можеше да се помръдне, болката я заслепяваше. Но успя да долови, че той се приближава, за да си довърши работата. Отвори уста да извика, но се задави и почти се задуши. Направи усилия да се раздвижи и да се опита да избяга, но ръцете и краката й бяха като на парцалена кукла. Положи болезнени усилия да изрече някаква ругатня към мъжа, който връхлиташе върху нея, но от устата й излязоха само безсилни звуци. Тя безсилно се отпусна върху омекналите си крака.

Изригвайки проклятия, Ед Беклър я ритна. Носът на тежката му обувка се заби в меката плът под ребрата й. Мъчителният й вик само още по-силно подхрани неговата ярост.

— Боли, нали, маце? — Червената брада, посипана със сняг се развя, когато той се наведе над нея. — Ето ти още.

Ритна я отново и изкара и последния въздух от дробовете й. Тя успя само да хване с ръце долната част на корема си.

— Не — изстена Съни, когато следващата вълна от непоносима болка се разля по тялото й и я доведе до безсъзнание.

Ед Беклър отстъпи назад и се загледа в сгърчената в краката му млада жена, облечена само в една фланелена нощница. Беше хубавичка, с кожа с цвят на пресен крем, с руса къдрава коса. Представи си я в града с широкопола набрана рокля и боне. Тя беше убила Стю и сега го принуждаваше да ограби добива на златотърсачите. Проклетият Стю и неговото влечение към жените.

Като дишаше шумно и тежко, Ед Беклър сви коляно и за трети път ритна изпадналото в безсъзнание момиче. Отмести отпуснатото й тяло настрани, за да може да достигне сламеното легло, и огледа първо него, преди да започне да кърти дъските на пода.

— Дано тук да има злато — ръмжеше той, — иначе Стю е умрял напразно.

Помисли си, че може би ще трябва да свести момичето, за да му каже къде е златото, но вниманието му бе привлечено от огнището. Един от струпаните в него камъни беше по-чист от другите. Ругаейки се, че не бе го забелязал досега, Беклър измъкна камъка от купчината. Точно под него забеляза торбичка с късове самородно злато. Това малко облекчи мъката му от загубата на Стю. Не беше умрял напразно.

С усмивка пъхна торбичката в джоба си и погледна към Съни. Започна да разхлабва колана си с намерение да извърши това, за което Стю беше тръгнал. От устата му потекоха лиги и страстта се надигна в панталоните му. Бързо ги смъкна и се наведе над безчувственото момиче. С нетърпеливо ръмжене я сграбчи за косата и разтвори краката й с бруталното си коляно.

Тъмнината, която я обгръщаше, за момент се разсея под тежестта на неговото тяло. Очите й полека се отвориха, само колкото да може да види животинското лице и кървавочервената брада над лицето си. Все още се чувстваше като в капан в собственото си тяло, което не можеше да се движи. Не можеше по никакъв начин да се съпротивлява. Дали гръбнакът й бе счупен? Или това беше от удара по главата. Усети как той дърпаше дрехите й. После ръката му, студена и груба, я сграбчи за разголеното бедро. Искаше да се вдигне и да се откъсне от него. Искаше да се бори и да се спаси от изнасилването, но тъмнината отново я погълна.

Ед Беклър грубо сграбчи главата й и я повдигна, за да й залепи дивашката си целувка. Мократа му уста се впи в нейната. Устните й бяха студени и безучастни. „Като на умряла жена. — Той се дръпна назад с потръпване и ругатни. — Също като тези на Стю.“ С отвращение, грубо издърпа пръстите си от косата й и обърса устни в ръкава си. Но не я остави. Не му трябваше да я целува, докато върши това, което искаше.

Освободена от ръцете му, главата на Съни падна назад и силно се удари в пода. Тази страна, която бе поела първия му удар, беше посиняла, челюстта се бе подула, окото представляваше само една цепнатина. Тънка струйка засъхнала кръв пресичаше бузата й. На Ед Беклър се стори, че това беше някакво чудовище, с прекрасно лице от едната страна, и отвратително грозно от другата. Той не можеше повече да я гледа от отвращение и се дръпна назад. Страстта му се бе изпарила и едва сега усети хапещия студ върху разголената си плът.

— Да заспиш в пъкъла, кучко! — извика той и я обърна настрани така, че да не вижда повече деформираното й лице. Оправи дрехите си и закопча панталона. Измъкна се през вратата и почти се препъна в тялото на брат си. — Стю — започна да си мърмори. — Трябва да го махна оттук и да го погреба по достоен начин.

Напъна се и пренесе тялото на Пол Харлоу в колибата. Като изпрати по дяволите още веднъж и съпруга, и съпругата, Ед Беклър изля върху пода газената лампа и извади кибрит. Огънят щеше да скрие всички следи. Не че наоколо се навъртаха някакви защитници на закона. Но някой друг наблизо би могъл да чуе изстрелите. А съдът на златотърсачите бе много по-строг от този, на който и да е градски съдия.

Беклър драсна клечката по вратата и се загледа в пламъчето й, преди да я хвърли на пода. Когато огнените езици се надигнаха и набързо разтопиха снега, оставен от обувките му, той излезе от колибата. Скоро към небето се издигна тъмна топка пушек, а в това време Ед Беклър вече се отдалечаваше с коня си. Тялото на Стю бе прехвърлено през седлото на неговия кон. Ед бързаше с наведена срещу вятъра глава и вече не се притесняваше за това, че бе оставил зад себе си двама убити, а само за това как щеше да обясни на Уес случилото се с техния по-малък брат.

Съни смътно си спомняше за падането на пода и за ужасното лице с червена брада, долепено до нейното. Много слабо си спомняше какво се бе случило, преди да се свести от топлината, дима и болката. Не й беше ясно как бе успяла да стане и да се промъкне през прозореца на колибата в снега. Бе се придвижила нататък пак така, пълзешком. Оставената от безсилното й тяло следа водеше към хълма, където бяха копали за злато. Намери едно одеяло и чифт стари обувки на Пол и след това успя да измине цели дванадесет мили по планинската пътека до град Юрека.

— Бланш! — Съни пристъпи в публичния дом на Бланш Елтън, косата и веждите й бяха покрити с ледени висулки, тялото й се тресеше.

При този студ и сняг, тази вечер беше претъпкано от посетители, но мадам нареди на две от момичетата си да прекъснат работа и намери свободно легло зад една завеса. След броени минути треперещата Съни бе покрита с купчина топли одеяла.

— Ети, донеси няколко горещи тухли — нареди Бланш и добави към завивките собствената си кожена дреха. — Това момиче е почти умряло. Ако няма премръзвания, това ще бъде единственото чудо, на което съм била свидетел.

— Бланш… — Съни унесено произнесе името й и прехапа устни от внезапна болка, която я разкъса. Съзнанието й потъна наполовина отново в тъмнина. Лицето на Бланш, напудрено и начервено, но загрижено и любезно, заплува пред размития й поглед. Бланш беше вярна приятелка. Жена, която в Охайо тя изобщо не би заговорила. И не би могла. Тогава още не знаеше, че съществуваха и такива жени като Бланш. Наивните младоженки в бели рокли не знаеха нищо за съществуването на вертепите.

Пол отначало също не гледаше с добро око на нейното приятелство с такава развалена жена. Но тя имаше нужда от приятелка, а наоколо нямаше други жени. Съни бе самотна. Не повече, отколкото сега, припомни си тя и друга болка я заля. Сега тя беше вдовица. Вдовица.

— Ще се стоплиш, момичето ми. После ще ми разкажеш какво се е случило. — Забързано, Бранш издърпа мокрите обувки и дрехи. На мъждукащата светлина успя да разгледа голото тяло на момичето и с усилие си пое дъх. — Господи, детето ми! — извика тя, като видя синините по корема на Съни и ужасната рана на главата. — Какво е станало с тебе? Този твой съпруг… — Боядисаните й бузи изведнъж побледняха. — Не, не може да е той. Не и този симпатичен човек. О, господи!

— Той е мъртъв — прошепна Съни. — Убит е. — Тъмнината отново я погълна.

 

 

При изстрела Съни се изправи в леглото. Изстена и започна да оглежда в пълно недоумение обстановката зад провисналото перде, като се опитваше да се ориентира в смесицата от звуци. Дрънкащо пиано, звън, женски смях, мъжки викове.

— Това беше само отваряне на бутилка. — Бланш, облечена в кадифе и дантели, дръпна пердето и застана до леглото. Сложи ръка на челото на Съни. — Лягай пак.

Звънтенето престана, когато Бланш спря да се движи. За Съни това бе успокоителен звън. Сребърни звънчета. Бланш си ги бе забола на роклята. Приятелски звук. В пълно послушание Съни се отпусна на възглавницата, както Бланш й заповяда.

— Болката премина — каза тя с усилие и плъзна ръка по корема си. Той бе напрегнат, но болезнените остриета вече ги нямаше. — По-добре съм.

— Моли се да е така, защото вече цели три дни не се оправяш. — Бланш кимна загрижено, после бавно обърна глава настрани. Загрижените й очи показваха, че е решила да не казва нищо повече засега.

— Не. — Съни я грабна за китката. — Кажи ми, че не е вярно.

Бланш преглътна мъчително, после я погледна право в очите.

— Загуби бебето си, Съни.

Съни изхлипа кратко, по-скоро като шепот, повече вътрешно, отколкото външно. Загубено. Изчезнало. Нейното бебе. Още преди да го бе познавала. Последната й връзка с Пол. Тя зарови лице във възглавницата, но не заплака. Беше толкова изтощена, че нямаше сили дори за сълзи. Мислеше, че никога нямаше да може да заплаче отново. Единственото, което й оставаше да направи, бе да намери този мъж на име Ед и да го накара да си плати за това, което бе сторил. Заровено във възглавниците, лицето й стана студено и твърдо, въпреки нейните деветнадесет години. Трябваше да измине дълго време, за да изчезне от очите й студенината и резкостта.

— Пол — простена тя. Това беше и въпрос, и сбогуване, и обещание.

— Изпратих хора при колибата. — Бланш се поколеба дали да продължи и реши да не казва на Съни какво бяха намерили там и че едва бяха разпознали костите на Пол сред пепелището. — Погребали са го.

Съни й благодари.

— А виждала ли си един с яркочервена брада? — попита тя, когато отново успя да си поеме дъх.

Бланш помълча.

— Имаше един такъв. Харчеше много пари. Той ли е?

Ако той беше въпросният мъж, не би могъл да си избере по-неподходящо място за харчене на откраднатото злато. Съни Харлоу беше обичана в миньорското селище и обожавана от мъжете на Юрека. В техните очи тя бе сладка и чиста като най-доброто злато. Припомни си недодяланите копачи, които бяха оставили далеч настоящите си или бъдещи жени и деца. Харесваха им нейната хубост и простичките й дрехи, нейната приветливост. Бяха я нарекли „Съни“ — Слънчице — заради усмивките, които с готовност подаряваше на всеки. Всички те искаха да станат кръстници на първото бебе, родено в Юрека.

— Може би. — Съни внимателно прецени думите си и потисна вълната от ярост, която се надигаше у нея. Не искаше да сгреши и да обвини невинен човек. Трябваше първо да се убеди, че мъжът с червената брада бе именно Ед, и тогава щеше да го убие. — Имаш ли пистолет да ми услужиш?

— Не! — Бланш рязко се обърна и я загледа с недоверие. Съни Харлоу беше просто едно дете — симпатично и женствено. За нея щеше да е по-добре Пол Харлоу въобще да не я беше довеждал в селището на тези грубияни — миньорите. След случилото се оживя само благодарение грижите на Бланш. Съни беше все още застрашително бледа, едва имаше сили да повдигне глава. Но Бланш се зарадва на борческия й дух, макар че не го одобряваше много. Едва сдържайки усмивката си, Бланш седна в края на леглото. — Не — повтори тя тихо. — Не е за тебе да хукнеш да гониш мъжа, който едва не те довърши. Остави тази работа на другите мъже.

Но в края на краищата Съни успя да се наложи. След като се изправи на крака, Бланш се съгласи, че тя не бива да бъде без оръжие, при положение че убиецът й е някъде наоколо. Убиец, който сигурно ще поиска да премахне свидетеля на престъплението си. Като получи от нея пистолета — марка Деринджър — Съни обеща на Бланш, че няма да прави нищо глупаво.

Но не смяташе, че е глупаво да нахълта в салона на Сонгбърд и да изпразни пистолета право в лицето на седящия там Ед Беклър.

Самият Беклър, като я видя, от изумление се задави с тютюна, който дъвчеше и се готвеше да изплюе в близкия плювалник. Първата му мисъл бе, че тогава трябваше да й пусне един куршум.

Съни го гледаше в мътните очи, без да мигне.

— Ти уби моя съпруг.

Гълчавата наоколо утихна. Съни бе привлякла вниманието не само на Беклър, а и на всички мъже и нагиздени жени. Ед съзнаваше, че е хванат на тясно, лицето му почервеня колкото брадата. Той се изкашля да прочисти гърлото си от сдъвкания тютюн. Не беше много горещо, но по челото му избиха капчици пот. Устните му се изкривиха.

— Не съм аз — умолително процеди той. — Не съм убивал никого.

Съни допря дулото на пистолета до челото му.

— Ти и твоят брат. Стю. Името му беше Стю.

Очите му блеснаха, пръстите му стиснаха силно чашата с уиски. Нервно погледна към мъжа до себе си.

— Този тук е моят брат — каза той. — Уес Беклър. Единственият ми брат. Нали тъй, Уес?

Уес не успя нито да потвърди, нито да отрече.

— Уес Беклър! — Това беше гласът на един едър миньор с карирана вълнена куртка, който бе застанал сред салона. Ръката му лежеше върху кожения кобур с пистолета. — Ти ли си тоя, дето го търсят в Арбървил заради убийството на няколко момчета?

— Той е — потвърди друг миньор, възрастен мъж на име Оли. — Уес Беклър. Полицията в Арбървил предлага награда за него.

— Ед, проклети глупако — изригна Уес, скочи на крака и събори стола на пода.

Като видя, че момичето за момент отклони вниманието си, Ед Беклър направи това, което би направило всяко животно, попаднало в капан — нападна.

Скочи към Съни и я удари силно с лакът в гърдите. Тя политна назад. Ед я последва, забравил в яростта си, че може да бъде убит от всеки един от мъжете наоколо, които пиеха и играеха на карти. Единствената му мисъл бе да убие Съни Харлоу.

— Трябваше да направя това още в колибата — мърмореше той, докато вадеше пистолета си. Но не успя, защото Съни стреля насреща му два пъти последователно. Беклър изрева от изумление. После политна напред, хванал кървящото си рамо, и с кашляне падна на пода.

— По дяволите! Уес… — изстена той.

Уес Беклър изгледа редицата пистолети, насочени към него, и бавно махна ръка от собствения си кобур.

— Не ме гледайте така, момчета. Не съм му бавачка. Ако Ед се е накиснал някъде, нищо не зная за това.

— Вярно ли е това, Съни? — запита Чик Мейсън, едрият миньор с вълнената куртка, докато помагаше на Съни да се изправи.

С изключение на косата и брадата, които бяха съвсем бели, Уес Беклър беше съвсем същият като брат си Ед. Съни внимателно го огледа.

— Този не съм го виждала — отговори тя. После кимна с глава към Ед, който се търкаляше по пода и ругаеше. Не беше сигурна дали с този пистолет можеше да го уцели смъртоносно, но поне сега той знаеше какво е усещането от куршум в тялото. Тя махна с празния пистолет към него. — Този уби Пол и подпали колибата.

Недоволен ропот, който накара Ед да побледнее не само от загубата на кръв, разтърси помещението. Сигурно щяха още на момента да го обесят, ако не беше се намесил Чик Мейсън.

— Махнете го оттук — нареди той. — Тикнете го в дранголника. Ще го съдим. И чак тогава ще го обесим.

Уес Беклър само повдигна рамене, докато изнасяха брат му от салона.

— Извинявайте за бъркотията, момчета и госпожици. — Той си сложи шапката под все още насочените към него дула. На устните му се появи слаба усмивка, поклони се на раздяла и тръгна към вратата. — Май няма какво толкова да направя за Ед, ако остана.

Една голяма ръка го сграбчи за рамото, преди да успее да пристъпи навън.

— Я почакай малко. — Мейсън се обърна към приятелите си. — В Арбървил дават награда за този юнак. Мисля, че трябва да я дадем на Съни. Тя стана причина да го разкрием. Какво ще кажете, момчета?

Мъжете в салона на Сонгбърд поне веднъж бяха на едно мнение. Уес Беклър се присъедини към брат си в затвора на Юрека.

 

 

— Не намерихме много злато у двамата братя — каза Чик Мейсън на Съни. — Сигурно Ед е скрил заграбеното от тебе и Пол.

Очите на Съни се свиха и остър блясък се появи в тях при споменаването на мъжа й.

— Ще го обесите ли? — попита тя.

— Ще видим. — Мейсън пъхна в ръцете й платнената торбичка. — Това са парите от Арбървил за залавянето на Уес и малко от мене и момчетата, което събрахме за теб. Ще ти свършат работа.

Съни му благодари.

— С тях ще успея да стигна до Калифорния. Това е всичко, което искам.

— Не ми се ще да заминаваш, Съни. На всички не им се ще. — Мейсън зърна зад Съни Бланш Елтън на седалката на дилижанса. Русата мадам бе решила да премести момичетата си в Калифорния и възнамеряваше да отвори първокласен салон в Сан Франциско. — Ще се погрижиш за нея, нали, Бланш?

— Разбира се. — Махвайки с ръка за довиждане, Бланш дръпна юздите. Фургонът потегли под виковете на момичетата отзад.

Чик Мейсън помаха за сбогом и заклати глава след групата, потеглила на запад. Срамота беше това убийство на мъжа на Съни. Тя беше най-тихото и нежно същество, което Чик някога беше познавал, цялата изтъкана от кротост и слънчева светлина. Сега бе станала твърда като стомана, а погледът й беше по-студен от среднощен сняг.