Аманда Стивънс
Любовта е странник (12)

Единадесета глава

Лиза пусна и последната снимка и въздъхна с отвращение:

— Нищо. Не познавам никого от тези хора.

Макдермот, единият от двамата федерални агенти, които я охраняваха, погледна през рамото й:

— Сигурна ли сте? Джентри иска внимателно да ги разгледате. Може би трябва да ги прехвърлите отново.

— Вече няколко пъти го правя! — процеди Лиза и яростно го изгледа. — А Джентри къде е? Искам да говоря с него.

— Вече го споменахте — сухо отвърна агентът. Той явно бе по-висшестоящият от двамата. Другият, Симънс, се държеше по-внимателно с нея и сигурно затова Макдермот непрекъснато го изпращаше навън, когато трябваше да се свърши нещо.

— Както ви казах, ще дойде, когато може. От вас не се иска нищо повече. Можете да си почивате.

— Да си почивам? Когато не знам дали мъжът ми е жив, или мъртъв! Вече два дни съм тук, а нищо не ми казвате. Не можете ли да направите нещо, да се обадите в управлението си?

Той спокойно й отвърна:

— Ние със Симънс сме тук, за да ви охраняваме. Джентри е издал специални заповеди — никаква телевизия, радио, вестници и телефони. Напълно сме откъснати.

— Но защо? Това не ми харесва. Не съм затворничка. Докога ще ме държите тук?

Той безпомощно махна с ръка и отказа да спори с нея. Лиза ядосано закрачи из стаята. Вратът я болеше от дългото разглеждане на снимките. Очите й смъдяха от взирането. Нервите й бяха опънати до скъсване. Нямаше защо обаче да си го изкарва на агента. Той си вършеше работата.

— Къде е партньорът ви? — помирително попита тя.

Макдермот я погледна.

— Излезе да донесе нещо за ядене. Ако искате, може да си починете горе. Аз ще ви извикам.

— Няма нужда. Не съм гладна.

— Както желаете — сви рамене агентът.

Лиза се качи в спалнята, определена за нея. Подръпна пердето и се загледа през прозореца. Слънцето клонеше към залез и оцветяваше небето в червено, розово и златисто. В Кий Уест залезът беше като празник, като обещание за утрешния ден. Хората се веселяха, свиреха оркестри, а слънцето бавно потъваше в морето.

Но тук не беше Кий Уест. Къщата се намираше някъде из Мериленд. Нямаше хора, нямаше оркестри. А утрешният ден надвисваше над нея като мрачна сянка, изпълнена със съмнения и несигурност.

Прониза я страх, когато притисна чело до прозореца.

От два дни беше напуснала Вашингтон. Беше дала показания пред Грийнуд и той бе изчезнал заедно с възрастната жена, която живееше в тази къща.

Два дни Лиза имаше предостатъчно време за размишления, макар агентите да бяха винаги наоколо.

Два дни нямаше известие от Джаръд.

Ако той беше добре, сигурно щеше да преобърне земята и да я намери. Можеше поне да й се обади. Знаеше колко е притеснена. Но ако Джентри не му кажеше къде е? В миг през ума й мина и друга мисъл — ако Джаръд не пожелаеше да я търси? Ако беше решил, че достатъчно е рискувал живота си? Сигурно повече не искаше да я вижда.

Не, тя не можеше да повярва на това. Толкова пъти бе доказвал любовта си.

Тази мисъл не облекчи болката й. Очите й се наляха със сълзи. Тя се обърна и тръгна към леглото. Отпусна се и закри лицето си с длани.

О, Боже, какво ставаше? Тази изолация щеше да я побърка. Защо поне не й дадат един вестник?

Тя стана и излезе от стаята си. Килимът по стълбите погълна шума от стъпките й. Преди да стигне долу, чу гласовете на агентите. Спря и се заслуша.

— Джентри звъня ли, докато ме нямаше?

— Не — отговори Макдермот. — Решил е да държи момичето настрана.

— Има защо. Я погледни това.

Лиза чу прошумоляването на вестник, а след миг Макдермот тихо подсвирна.

— Сега разбирам защо Джентри не иска тя да чете пресата и да слуша новините. За да не обезумее окончателно, ако научи, че Чандлър е мъртъв. Какво беше това?

И двамата агенти извадиха пистолетите си и приближиха към вратата.

— Господи, тя е припаднала! — каза Симънс. — Дали ни е чула?

— Да, Джо, май точно така е станало. Джентри ще ни убие.

В същия миг някой силно потропа отвън.

 

 

Лиза усети как някой я вдига, докато се бореше с мрака, който я беше обгърнал. До съзнанието й долитаха гласове. Появяваха се и изчезваха сенки. После й се стори, че някой извика: „Какво е станало, по дяволите?“, но явно сънуваше, защото гласът й заприлича на…

— Ето, скъпа, пийни малко. — Отново този глас! Можеше навсякъде да го разпознае. Но той беше мъртъв. Тя сънуваше…

— Хайде, ще се почувстваш по-добре. — Някой нежно повдигна главата й от възглавницата. Лиза отпи от коняка, който пропълзя като огън към стомаха й.

— Джаръд? — Тя опита да се изправи. Мъжът седеше на другия край на леглото. Тя затвори очи и въздъхна. — Истински ли си?

— Съвсем — засмя се той.

— Сигурно съм сънувала — продума облекчено тя. — О, Джаръд, беше ужасно! Мислех, че си мъртъв…

— Ш-шт. Знам. Не е било сън. Чула си агентите да обсъждат заглавието във вестниците точно преди да дойда. Съжалявам, че е трябвало да преживееш и това. Можеш ли да ми простиш?

Отново ли сънуваше? Той едва не загуби живота си заради нея, а сега молеше за прошката й?

— Какво става, Джаръд? Нищо не разбирам. Добре ли си?

— Да. И съжалявам, че те оставих да чакаш в неизвестност толкова дълго. Бях в изолация в болницата, докато федералните агенти поразчистят наоколо. Наложи се да убеждавам Джентри, че ще бъде по-добре, ако съм до теб. Нямах време да ти се обадя, нещата трябваше да се уреждат бързо.

— За Калвин сигурно е невероятен кошмар. Как е той? — разтревожено попита Лиза.

— Не знам. Не можах да го видя, но за него трябва да е било невероятен шок да намери жена си мъртва и да разбере, че е измъквала информация от него и я продавала на вражеско правителство. Но не се тревожа толкова за него, Лиза. Той ще трябва да си подаде оставката в Държавния департамент, но според Джентри има и други интереси. Ще се оправи. За теб се притеснявам.

Лиза придърпа ръката му до лицето си и я целуна.

— Защо? Нали си жив. Нищо друго не ме интересува.

Той я погали по бузата.

— Има някои неща, които трябва да обсъдим. Много важни. Човекът, който беше с Елън, още е на свобода.

— Искаш да кажеш, че още съм мишена и че винаги ще продължава така? Знам, Джаръд. Пак съм там, откъдето започнах преди година.

— Не съвсем. Този път не си сама.

Тя отчаяно впи очи в него.

— О, Джаръд, значи за това е било всичко. Лъжливата ти смърт е била прикритие, нали?

Той се усмихна:

— И то доста добро, не си ли съгласна?

Той се опитва да омаловажи нещата, досети се Лиза. Тя прекрасно разбираше как това ще промени целия му живот. Щеше ли да приеме спокойно неговия избор?

— Не можеш да се шегуваш с това. — Очите й бяха помръкнали от съмнения. — Добре ли си помислил? Имаш ли представа, че това ще означава край на кариерата ти, на семейството, приятелите, на всичко, което е било важно за теб?

Той стана и приближи до прозореца с гръб към нея. Дълго мълча, преди да заговори:

— Не съм спирал да мисля от мига, когато те намерих. Не се заблуждавам, че ще бъде лесно, но не се и страхувам. Ти си всичко за мен. Лиза, замисляла ли си се някога, че ако не беше изчезнала миналата година, вече щяхме да сме разделени? Убеден съм в това. И двамата бяхме така непреклонни, толкова сляпо егоистични и незрели. Сега имаме нова възможност. Не съжалявам за нищо от онова, което се случи, защото то ни доведе до този миг.

— Да, но сега е лесно. А след година? След пет?

— Чакаш от мен обещание, което не мога да дам. Никой не би могъл. Знам само, че не искам да преживея изминалата година отново, да давя мъката си в пиене, за да преминавам през всеки един ден, да се събуждам всяка сутрин с мисълта, че не мога да живея без теб. Аз не живеех, Лиза, аз само съществувах, когато те нямаше. Не желая да продължавам така.

Двамата не откъсваха очи един от друг.

— О, Джаръд, бях толкова самотна. Не мога да живея без теб. — Очите й се наляха със сълзи, тя едва успя да прошепне: — Обичам те.

В миг Джаръд прекоси стаята и Лиза се озова в прегръдката му.

— Имаше време — дрезгаво заговори той, — когато се чудех дали някога ще те чуя да ми го казваш отново. Отсега нататък — никакво обръщане назад, никакви съмнения и съжаление. Разбрахме ли се?

И тя не можеше да му обещае вечността, но и никой не би могъл. Засега имаха днес и, може би, утре. Разтреперана, Лиза пое дълбоко дъх. Привлече Джаръд към себе си, а очите й излъчваха разбиране и любов.

— Искам да бъда с теб. Сега. Утре. Завинаги. Обичам те.

Джаръд я целуна, а тя обви ръце около врата му и се притисна към него.

Тихо потропване по вратата прекъсна магията. Двамата неохотно се отдръпнаха, когато се появи Джентри.

— Прекрасно, виждам, че си се запознала с господин Хюз — каза той, а на Лиза й се стори, че за пръв път го вижда развеселен.

Тя подозрително го изгледа и попита:

— Кой е този Хюз?

— Искаш да кажеш, че още не се е представил? — шеговито отвърна Джентри. — Това е Майкъл Хюз от Лондон.

— Лондон?

— Решихме, че е най-добре двамата с теб да напуснем страната за известно време — обясни Джаръд. — Надявам се да нямаш нищо против.

— За колко време? — Лондон, помисли си тя. Винаги беше искала да посети Англия.

Джентри сви рамене.

— Докато паметта ти се върне и успееш да идентифицираш съучастника на Елън Мейсън, ако ние самите не го открием, което и ще стане след време. Рано или късно, ще го хванем. Дотогава вие ще бъдете в безопасност извън страната. — И той бързо добави: — Разбира се, това не означава, че можете да бъдете непредпазливи. Той знае кои сте и ще ви търси.

— Разбираме — отвърна Джаръд.

Джентри ги изгледа и поклати глава.

— Виждам, че вече сте взели решение. Нищо друго не ми остава, освен да ви запозная с подробностите около новите ви самоличности. Готова ли си? — обърна се той към Лиза.

Тя погледна Джаръд, а усмивката му я огря като лъч в тъмнината. Лиза също се усмихна. Вече не се страхуваше. Когато заговори, гласът й прозвуча ясно и сигурно, изпълнен с чудото на любовта. Хвана ръката на съпруга си и я стисна.

— Да. Разкажи ми за моя нов живот.

— Казваш се Сара…