Аманда Стивънс
Любовта е странник (6)

Пета глава

Джаръд слезе долу, а Лиза дълго стоя, загледана в портрета. После отиде в банята с надеждата един душ да я отпусне. Но беше много объркана и даже острите иглички гореща вода не можеха да я извадят от това състояние.

Дали щеше да постъпи правилно, ако остане, чудеше се тя, докато се бършеше с пухкавата синя хавлия. Загледа се в отражението си в огледалото и се опита да намери отговор.

Имаше ли избор? Джаръд беше прав — нямаше къде да отиде. Нито към кого да се обърне. Той оставаше единствената й връзка не само с миналото, но и с бъдещето.

А ако трябваше да бъде честна пред себе си, не й се искаше да си тръгва. Не желаеше да се връща в онази празнота и самота и непрестанната лъжа, в която се налагаше да живее. Заради Джаръд всичко придоби нов смисъл. Отново чувстваше, че е живо същество, а не онази празна обвивка, която бе останала от нея напоследък. Той я караше да желае неща, за които дори не бе сънувала през изминалата година.

За миг я обзе болезнен копнеж. Тя затвори очи. Искаше й се да отиде при него, да се облегне на силното му рамо и да го накара да й каже, че всичко ще бъде наред. Но не можеше да го направи. По някакви незнайни причини някога го беше наранила жестоко. Беше избягала от него. Беше потърсила друг.

Опита се да не мисли за това, докато се обличаше, но нещо я тормозеше и я накара отново да погледне към отражението си в огледалото. Беше пребледняла. Каква е тази жена, която ще напусне мъжа си заради друг?

Рязко се извърна. Имаше нужда да се заеме с нещо. Рисуването винаги се оказваше добра терапия за нея, а портретът на Джаръд я очакваше. Платното не можеше да се превърне в заплаха.

 

 

Лиза не усети как бързо изтекоха няколко часа. Бе започнало да се мръква. Слънцето се беше скрило наполовина зад планината, а боровете хвърляха дълги сенки в стаята. Беше тъмно и хладно.

Тя не слезе долу, защото искаше да избегне присъствието на Джаръд поне още малко. И двамата имаха нужда да останат сами след сблъсъка помежду им. Но Лиза беше огладняла, пък и трябваше да го срещне рано или късно. Тя грабна един пуловер от скрина в спалнята и го навлече.

Джаръд го нямаше долу. Лиза усети разочарование и странно чувство на загуба. Опита да се отърси от нелепото усещане и започна да разглежда наоколо с надеждата да събуди някакъв спомен. Но дори снимката, която видя вчера, не успя да й помогне.

Влезе в кухнята и се огледа. Обзавеждането бе доста модерно, а по стените бяха окачени лъскави медни съдове. Плъзгаща се стъклена врата водеше към тераса с прекрасна гледка към планините наоколо.

Джаръд беше навън и подготвяше скарата. Той вдигна очи и се усмихна, когато я видя.

— Чудесно време! Тъкмо слагах пържолите. Сигурно и ти умираш от глад.

— Откъде вземаш всичката тази храна? — попита Лиза и го последва вътре. Имаше огромно количество салата, а до микровълновата фурна — картофи.

Джаръд извади две пържоли от хладилника и отговори:

— Госпожа Хъдсън, нашата съседка, ми пазарува. Бях тръгнал насам да прекарам почивката си, когато… плановете ми внезапно се промениха. — Той я погледна за миг. — Не зная какво си мислиш. Но идването ми в Кий Уест бе случайно решение. Не вярвах, че ще успея, но онази картина не ми даваше мира и трябваше да направя нещо. Обадих се на баща си и го помолих да ми заеме самолета.

— Семейството ти сигурно е доста богато, за да си позволи частен самолет.

— Родителите ми са богати. Аз не съм. Както вече ти казах, обикновен преподавател съм в колеж.

Никога не можеш да бъдеш обикновен, неочаквано си помисли Лиза. Но не успяваше да си го представи изправен пред учениците в класната стая. И все пак неговата властност и самоувереност сигурно им внушаваше респект.

Освен това той изглеждаше някак… изключителен. Лиза не се сещаше как другояче би могла да го опише. Но и никога не беше познавала преподавател в колеж, който да пътува с частен самолет. Е, предполагаше, че много от тях карат мерцедеси. Имаше чувството, че Джаръд Чандлър не е обикновеният човек, за който се представяше.

— Кухнята ти е прекрасна — каза тя, за да смени темата. — Хубаво ли готвиш?

— Не. Ти готвиш хубаво. Не си ли го разбрала през последната година? — изненадано попита той.

Тя сви рамене.

— Купувах си готови храни и си ги топлех в микровълновата печка. Нямаше смисъл да готвя само за един човек — смутено додаде тя.

Видя облекчението в красивите му зелени очи, макар че той се опита да го скрие.

— Много добре те разбирам — тихо каза той. — Я по-добре да се захващам с пържолите, иначе няма да успеем да вечеряме до полунощ.

Тя излезе с него на терасата, а след малко той изнесе две чаши с вино. Подаде й едната и приседна до нея, като внимаваше да не я докосне. Лиза усещаше, че съзнателно се държи настрана от нея. Нали това беше искала. Защо тогава се чувстваше така лишена от нещо?

Храниха се мълчаливо, докато последните лъчи на залязващото слънце оцветяваха небето в розово, бледомораво и златисто. Лиза крадешком поглеждаше към Джаръд и бързо отвръщаше поглед, ако случайно срещнеше очите му. Тази вечер той бе различен — спокоен и по-открит.

— Още вино? — покани я той.

— Не, благодаря. Не мога много да пия. Дори вино. А в това състояние мога още тук да припадна.

— Няма да ми е за пръв път да те нося до леглото.

Тя се изчерви и бе благодарна на мрака. След малко мъжът закрепи една свещ на масата, пламъчето се полюшваше на лекия ветрец.

Тя захласнато наблюдаваше движенията на ръцете му. Толкова силни и сръчни. Какво ли би било, ако тези ръце…

Тя се смути. Джаръд я наблюдаваше внимателно и с любопитство, а в ъгълчетата на устните му се спотайваше лека усмивка.

— За какво мислиш? — подозрително попита той.

— Чудех се… каква ли е била сватбата ни.

Той се отпусна на стола си.

— Скромна. В двора на Елън и Калвин. Те ни бяха кумове.

— Как изглеждат те? Обичаха ли ме?

— Обожават те. Ти си им като дъщеря. Едва ли биха те обичали повече, ако ти бяха истински родители.

— Ти спомена, че Калвин работи в твоя колеж. И той ли е преподавател?

Джаръд се поколеба, преди да отговори.

— Калвин е в Държавния департамент. Работихме заедно по няколко задачи.

— Държавният департамент? Но — тя присви очи — значи и ти си там?

— Само понякога и по специални задачи.

— Какви задачи?

Той отново се поколеба.

— Участвах в група за преговори в Централна Америка. Не мога да говоря много за това.

Тя го изгледа.

— Искаш да кажеш, че е тайна, държавна, или не знам там как я наричате. За разлика от теб, не бих нарекла това обикновено занимание — иронично добави тя. — Защо не ми каза? Доколкото знам, този факт има нещо общо с… с онова, което съм видяла и чула, или… — тя безпомощно поклати глава — с онова, което всъщност се случи.

Тя бе изненадана, че Джаръд не бе споделил нещо толкова важно, а и сега нямаше желание да го обсъжда. Инстинктът й не грешеше. Около Джаръд Чандлър имаше доста неща, които той не искаше да признае.

— Ако беше свързано с твоето положение, щях да ти кажа, повярвай ми — обади се той. — Но няма нищо общо с теб, Лиза. Невъзможно е аз да съм причината. Пък и никога не съм ти говорил за работата си преди, освен когато задачата е приключила. У дома не съм държал никакви документи. Нямаше какво да се открие. Освен това отсъствах около месец, когато ти ме напусна. Рядко поддържахме връзка по онова време.

Когато ме напусна. Напрежението отново се настани между тях. Тя гледаше мъжа над пламъка на свещта и опитваше да отгатне настроението му, но той излъчваше сдържаност и сила. И следа не бе останала от гневния и враждебен непознат, който бе нахлул в дома й предишната вечер. Не можеше да повярва, че само преди двайсет и четири часа не е предполагала за съществуването на този мъж. А сега той беше станал толкова важен за живота й.

— Ела — неочаквано изрече той и хвана ръката й. — Искам да ти покажа нещо.

И той я поведе през горичката в края на двора, а над главите им светеха само звездите. Стигнаха до кристалночисто поточе, което криволичеше между дърветата.

— Какво има? — тихо попита Лиза.

— Ш-шт. Почакай и ще видиш. Може и нищо да не стане.

Седнаха на един камък до реката и дълго останаха така, рамо до рамо, загледани в мрака.

Нощта беше ясна, а хладният вятър носеше уханието на борова гора. Луната заливаше всичко със сребристата си светлина. Понякога проблясваше жълтеникава светулка. В далечината крякаха жаби. Наоколо се носеше ухание на диви цветя и лято.

И тогава от гората, на не повече от десетина метра, на голото пространство до потока се появи една сърна, следвана от младо еленче с големи очи. Сърната тръсна глава и спря малкото си. В един дълъг миг влажните им и красиви очи се спряха върху хората. С периферното си зрение Лиза забеляза, че Джаръд бръкна в джоба си. После много бавно протегна ръка към сърната.

За момент животното остана неподвижно, наблюдаваше и изчакваше. После грациозно тръгна напред, а еленчето затопурка след нея. Лиза гледаше като омагьосана как сърната протегна врат и наведе глава към дланта на Джаръд.

Изневиделица отнякъде изникна огромен елен, грамадните му рога се извисяваха над красивата глава. Сърната и малкото се обърнаха като по команда и с грациозни скокове изчезнаха в гората.

Дълго време Джаръд и Лиза не продумаха. После тя се обърна към мъжа и срещна топлия му поглед.

— Никога не бях виждала нещо толкова невероятно — пошепна тя. — Откъде знаеше, че ще дойдат?

Джаръд сви рамене.

— Не знаех. Само се надявах. С теб го правехме всяка вечер. Понякога идваха, а понякога не.

— Жалко, че еленът ги извика така бързо. Можех с часове да ги гледам.

— Той само защити семейството си — тихо каза Джаръд. — Най-естественият инстинкт на света. Не можеш да го обвиняваш.

Имаше пълнолуние, а небето беше обсипано със звезди. Двамата мълчаливо се гледаха, усетили новото чувство помежду си.

— Бяхме ли влюбени? — прошепна Лиза.

Неочакваният въпрос изненада Джаръд, но той опита да прикрие смущението си. И отвърна с равен глас:

— Да.

— Какво се е случило тогава?

Тя долови как мъжът въздъхна в тъмнината.

— Вече ти казах.

— Но ти все пак ме потърси. След всичко онова, което съм ти причинила.

Той притисна с пръст треперещите й устни.

— Това сега няма толкова голямо значение.

— Джаръд? Ще ме целунеш ли?

Ръката му бавно се вдигна към лицето й, после я погали по косата. Лиза потръпна от нежното докосване. През цялото време той я гледаше замислено и настойчиво.

После я привлече към себе си. Тя вдигна устни към него и нежността на целувката му я изненада. Лиза откликна, развълнувана от топлината, обляла цялото й тяло.

Джаръд плъзна пръсти в косите й и я притисна към себе си, а тя сложи длани на гърдите му и усети забързания ритъм на сърцето.

Не беше очаквала това, макар да чувстваше невероятното привличане помежду им още когато бе уплашена до смърт. Целувките му бяха необуздани, жадни и отчаяни.

Тя се почувства замаяна, отмаляла и… обичана. Прегръдката му й подсказа, че и той е развълнуван като нея. Чу шепота му в тишината:

— Лиза, извинявай. Обещах да не те докосвам, докато не решим проблемите си. Но моят проблем е, че не успявам да се владея.

Тя се усмихна.

— Според мен се владееш възхитително. Освен това не си обещал такова нещо. Каза, че няма да ме докосваш, ако аз не поискам. А аз поисках.

Този мъж е способен да изпитва невероятно силни чувства, помисли си Лиза, загледана в очите му. Там тя прочете голямата му любов. Към нея.

— Джаръд?

— Да?

Тя въздъхна.

— Нищо.

Той се засмя и Лиза усети, че е разбрал. Пръстите му се вплетоха в нейните.

— Късно е — каза той, вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Хайде да се връщаме.