Аманда Стивънс
Любовта е странник (5)

Четвърта глава

Мощните фарове на мерцедеса на Джаръд прорязваха тъмнината, докато колата изминаваше последните километри по пътя им към едно усамотено място в планината. От двете им страни се издигаше планината Блу Ридж и това правеше настроението вътре още по-потискащо. Возеха се вече повече от час, но никой не бе продумал от мига, когато напуснаха летището.

Джаръд се облегна и без да изпуска волана, с едната си ръка разтри напрегнатите мускули по врата си. Предпазливо хвърли поглед към Лиза. Тя се беше свила на седалката, подпряла глава на кожената тапицерия. Лицето й бе извърнато към прозореца и той не можеше да види изражението й. Толкова беше мълчалива, та човек би си помислил, че спи. Джаръд обаче бе сигурен, че е будна.

Затова наруши мълчанието:

— Спиш ли?

— Не — дойде краткият отговор. Тя дори не го погледна.

— Не издаваш нито звук. — Той отново се обърна към нея. — А сигурно имаш въпроси.

Тя срещна погледа му. В дълбоката синева на очите й проблясваше враждебност. Съвсем неочаквано нещата се бяха обърнали, с насмешка помисли той, когато пак заби поглед в пътя отпред.

— Щях да имам въпроси, ако ти вярвах — студено каза тя.

Той въздъхна дълбоко.

— Затова ли се случи всичко онова на летището? Ти още се опитваше да избягаш, нали?

Разбира се, ядосано си помисли тя. Какво очакваше от нея? Да влезе в капана му без всякаква съпротива? Но той беше предвидил всичко. Самолетът бе спрял до частен хангар, след което незабавно се вмъкнаха в колата, която ги чакаше. Тя не мярна никого, дори пилота. За минути напуснаха летището и се отправиха извън града.

— Какво ти става, все пак? — Плътният глас на Джаръд прекъсна мислите й и тя подскочи. — Какво ти се е случило, че си в това състояние?

— В какво състояние? — мрачно попита тя.

— Недоверчива. Изплашена. — Тя му напомняше за зайчето, което някога бе хванал във фермата на дядо си. Малкото същество трепереше и се страхуваше, свито в ъгъла на кутията, която му беше приготвил, отказваше да хапне и да пийне и накрая Джаръд го пусна. Лиза не трепереше и не се свиваше така, но погледът й беше досущ като на уплашено зайче.

Дали не беше наранена, внезапно се запита Джаръд. Той настръхна само при мисълта, че някой би могъл да й причини болка. Дълбоко под гнева, собственото си разочарование и страдание, той откри други чувства — страх, не за себе си, а за нея и ярост към онзи, който й е сторил нещо лошо.

— Няма да те нараня — нежно каза той. — Обещавам.

— Тогава защо ме водиш тук против волята ми?

Той сви рамене. Чувстваше се безпомощен, а това състояние му бе съвсем чуждо.

— Защото това е единственият начин да получа отговорите на своите въпроси. В Кий Уест ти не искаше да ме видиш, какво остава да поговориш с мен. Трябваше да направя нещо.

Защо бе така загрижен? Толкова разтревожен, объркано си помисли Лиза.

Тя разглеждаше профила му, едва огрян от мъждукащите светлинки по таблото. Имаше нещо смътно познато в начина, по който говореше той, изобщо в цялото му държание — някаква вътрешна сила, която излъчваше. Изглеждаше толкова самонадеян, така упорит и самоуверен, но вече няколко пъти тя забелязваше сянка на несигурност и съмнение в дълбоките му и красиви зелени очи. Наблюдаваше го и й се искаше да му вярва.

— Пристигаме — каза той и намали скоростта.

Пред тях се извиваше павирана алея, която минаваше през гора от тъмни и високи борове. Около осем километра нагоре по планинския път, където дърветата оредяваха, се появиха очертанията на някаква къща. Джаръд спря колата, пресегна се и отвори вратата от страната на Лиза.

Тя излезе и потръпна от студения въздух. Наоколо цареше тишина и спокойствие. Последният град, през който бяха минали, Колиървил, остана на километри зад тях, а отдавна бе зърнала и последната къща. Внезапно тя осъзна на какво далечно и усамотено място се намират. Никой не би се сетил да я търси тук. Щеше да бъде съвсем сама с този непознат.

Полазиха я тръпки на ужас. Тя се сгуши във вълненото сако на Джаръд, благодарна за топлината му.

— Толкова е тъмно тук!

— Ще свикнеш — отвърна Джаръд от другата страна на колата. — Хайде да влизаме. Той я поведе по стълбите към верандата, отключи и направи път на Лиза да влезе първа. Тя колебливо пристъпи вътре. Зад гърба й Джаръд затвори вратата и светна лампата.

— Каква е тази къща? — попита Лиза и огледа стаята, подредена с вкус.

— Нашата. Доста време прекарвахме тук заедно.

Помещението беше просторно, красиво облицовано с бор и с висок таван от греди. Масивната каменна камина би привличала вниманието, ако не беше прекрасната стъклена стена. Лиза си представяше каква прекрасна гледка се откриваше оттам през деня.

Леко потръпна, докато разглеждаше стаята и се възхищаваше на дискретната елегантност на мебелите, на ненатрапващите се цветове на индианските килими по дървения под, на очарователните глинени съдове, разпръснати тук-там из помещението. Макар къщата да беше луксозна, стаята успяваше да запази домашния си уют и удобство.

Помнеше ли това място? Сякаш усети нещо. Не точно спомен, а чувство за спокойствие и сигурност. Не можеше да определи дали е истинско, или лъжливо.

— Красива стая — неохотно призна тя. — Сам ли… си я обзавеждал?

За миг той се изненада на въпроса й, сякаш осъзна, че паметта й наистина е загубена.

— Не — кратко отвърна той. — Ти го направи.

Странно, ала думите му не я учудиха. Стаята определено й въздействаше. Даже й се стори, че я обзе приятно чувство.

Джаръд хвърли сакото си на близкия стол и пусна ключовете в кристален пепелник.

— Ще запаля камината — бързо каза той. — Но ти по-добре не се събличай още. Нощите тук са студени дори през лятото.

Той коленичи пред камината и се зае с огъня, а Лиза продължаваше да разглежда наоколо. На масата в ъгъла забеляза някаква снимка в рамка и я взе. Дъхът й секна.

Ако Джаръд беше стреснат от липсата й на спомени, то изумлението му не можеше да се сравни със силата на разкритието, връхлетяло Лиза, докато гледаше снимката. Тя и Джаръд Чандлър наистина са били заедно. Нещо повече. Халката, която Лиза още носеше на пръста си, ясно се виждаше и там. Той наистина е бил неин съпруг, а ако се съдеше по израженията им на снимката, някога са били щастливи.

Тя, Джаръд и още една двойка се смееха от палубата на бяла моторна яхта. Джаръд гледаше право в обектива, а Лиза — в мъжа, преливаща от възторг и щастие. Заболя я.

Джаръд запали огъня и се изправи. Прекоси стаята и застана зад Лиза.

— Това са Елън и Калвин — осведоми я. — С Калвин работехме по един проект, спечелихме доста и тук се разхождахме с яхтата две седмици на Бахамските острови. — Той се намръщи и се замисли. — Трябва да е било преди около три години.

Снимката се изплъзна от ръцете й и падна с трясък на масата, когато Лиза осъзна и още нещо. Джентри я беше излъгал. Единственият човек, на когото смяташе, че може да се довери, умишлено я бе подвел. Беше й казал, че съпругът й е починал и тя е сама. Беше й казал, че никой няма да разпитва за нейното изчезване.

О, Боже, всичките тези седмици в болницата, изпълнени със заплаха и ужас. Толкова по-добре би се чувствала, ако знаеше, че не е сама и че в живота й има хора, които биха се погрижили за нея. Защо? Защо Джентри я беше излъгал?

— Какво има? — попита Джаръд и се взря изпитателно в очите й.

Тя скри лице в дланите си, после отчаяно го погледна, като преследвано животинче.

— Казаха ми, че си мъртъв — тихо изрече тя.

— Кой? Кой ти каза това?

— Нищо не разбирам — отклони въпроса му Лиза. — Защо е било нужно да ме лъже? Толкова съм объркана.

— И не само ти — каза Джаръд, като не откъсваше очи от лицето й. — Ще ми кажеш ли кой ти е казал това?

— Не мога — разтревожено отвърна тя.

Той стисна зъби.

— Разбирам.

В очите му проблесна болка. Ужасно беше да издържи погледа му.

— Не ме гледай така, моля те — прошепна Лиза. — Опитай се да ме разбереш. Всичко е толкова ново за мен. Още съм в шок и нищо не схващам.

— Това ми е ясно — въздъхна Джаръд. — Аз също съм много изненадан. Последния път, когато те видях, ти беше Санди, а сега настояваш, че името ти е Лиза. Какво, по дяволите, става? Смятам, че заслужавам да ми се даде някакъв отговор, не мислиш ли?

— Не мога да говоря за това — несигурно отвърна тя.

— А аз пък може да ти помогна — отчаяно настоя той. После я погледна внимателно, преди да попита: — Била ли си при психиатър?

— С цяла армия от психиатри съм говорила и веднага ще ти кажа, че никой не бе в състояние да определи кога и дали ще възвърна паметта си. Уж нямаше физическо увреждане според докторите, но…

— Искаш да кажеш, че амнезията би могла да бъде изцяло психосоматична — недоверчиво попита Джаръд. — Може би самата ти не искаш да си спомняш?

— Разбира се, че искам! — избухна Лиза. — Как можеш да допуснеш обратното? — Не й убягна скептичния му и проницателен поглед. Тя приближи към стъклената стена и се загледа навън. Но видя само собственото си отражение в черните стъкла. Наистина искаше да си спомни. И защо не? Но въпросът все още се въртеше в главата й и не за пръв път отговорът й убягна.

Тя се обърна към Джаръд. Мъжът добавяше още дърва в камината, загледан в играта на пламъците. Беше уморен. Огънят осветяваше дълбоките бръчки около устата и очите му. Лиза гледаше това лице, което можеше да бъде и враждебно, и студено, излъчващо омраза. Но от известно време нещо в изражението му се беше променило. Тя забеляза как страхът и паниката изчезнаха. Нямаше жестокост и цинизъм, а дълбоко потисната мъка. За миг младата жена осъзна какво бе преживял той през последната година и какви бяха последиците. Очите й се изпълниха със сълзи.

— Откога сме женени? — тихо попита тя.

Той изненадано се обърна.

— От пет години. Шест, ако броим и тази.

Тя нервно прехапа устни, искаше й се да узнае повече, но нещо я плашеше.

— Имаме ли деца?

— Не.

— По чие желание — твое или мое?

Той неловко сви рамене.

— По ничие. Просто не се случи.

Друг въпрос нахлу в главата й:

— Какво работиш?

— Преподавател съм в Центъра по стратегически и международни проучвания във Вашингтон.

— Ти? Преподавател?!

Той изненадано се усмихна.

— Точно така реагира и първия път, когато узна какво работя. Тогава го приех като комплимент. Сега как да го приема? — развеселено попита той.

Лиза се притесни.

— Не приличаш на преподавател, това е.

— А на какъв приличам? — настоя той. Гледаше я учудено, но в очите му проблесна желание, когато се плъзнаха по лицето й и надолу по шията и раменете.

Значи първото ми впечатление се оказва вярно, помисли Лиза, докато придърпа сакото да прикрие голата си кожа. Той наистина е опасен. И това личеше по начина, по който шофираше, по който й говореше, по който я гледаше сега. От него се излъчваше някаква сурова сила, която отново я изплаши, но съвсем различно отпреди.

— Колко време се познавахме, преди да се оженим?

— Два месеца. Любов от пръв поглед — тихо отвърна той, като следеше нейната реакция. — Друго ще питаш ли?

Тя навлажни устни.

— Какво друго?

— Кога се сближихме. Само седмица след това. Една седмица.

Очите й широко се отвориха.

— Надявам се, не очакваш същото да се повтори и сега. Нямам нужда от повече усложнения в живота си.

— Не се притеснявай — спокойно посрещна избухването й той. — Нямам намерение. Не и без твоето съгласие.

— Което няма и да получиш — побърза да го увери тя.

— Привличането помежду ни винаги е съществувало, Лиза.

— Това ли е единственото, което ни е свързвало? — процеди тя, използвайки гнева си като спирачка за надигащото се вълнение.

Той неочаквано помръкна.

— Не мисля. — И сведе очи към огъня. — Виж какво, не ти ли се струва, че е мой ред да питам?

Приближи и застана пред нея. Сърцето й лудо заблъска в гърдите. Той изглеждаше уморен и… сякаш уязвим.

— Искам да разбера някои неща — продължи той. — Къде си била през тази година? Какво ти се е случило? Върнах се вкъщи и намерих бележка от теб, че заминаваш за известно време, а после сякаш вдън земя потъна.

— Преживях катастрофа — започна тя, но той я прекъсна.

— Вече ми го каза и това обяснява загубата на паметта ти. Но не разбрах защо толкова се страхуваш от мен. И кой, по дяволите, е този Джентри.

При споменаването на името отново я обзе паника. Какво би могла да каже на Джаръд? Джентри толкова пъти я беше предупреждавал. Тя се замисли. Джентри я беше излъгал за Джаръд. Може би и за толкова други неща. Май всичко беше лъжа. Какво значение имаше, ако сега каже истината на Джаръд? Може би той знаеше нещо, което би могло да й помогне…

— Аз… знам само това, което са ми казвали — заекна тя, а устата й пресъхна. — Първият ми спомен е от събуждането в болницата. Имаше един мъж, агент от ФБР, Джентри, който ми разказа какво се е случило. Катастрофирала съм на път с друг агент. Само той знаел моята история, но загинал при злополуката, която пък причинила амнезията ми.

Джаръд я гледаше недоверчиво.

— Каква история?

Лиза се усмихна.

— Ако знаех, нямаше да имам тези проблеми. Но нямам никаква представа. Ала явно е била важна информация, защото агентът ме е водил при своя началник — Джентри, и ставало въпрос за националната сигурност. Нищо не споменал по телефона, освен че ме охранява. Колата ни била изблъскана от пътя. Затъркаляла се по стръмното и долу избухнала с агента вътре. Аз съм изхвърчала и ако не била дошла някаква друга кола, сигурно убиецът щял да се върне и да ме довърши.

— Боже мой, не мога да повярвам — бавно изрече Джаръд, широко отворил очи от изненада. — За малко да те убият, а аз да не знам. Защо не дойде при мен?

Лиза безпомощно сви рамене.

— Предполагам, че е имало някакви причини, не съм сигурна. — Тя се поколеба за миг и после продължи: — След катастрофата са ме закарали в местната болница, но ФБР ме открило и ме преместило. Фалшифицирали болничните дневници, за да не разбере никой, че съм била там. Нищо не ми казаха за миналото, освен че мъжът и родителите ми са починали. Предупредиха ме, че няма да ме търси никой, освен безименен непознат убиец.

Лиза замълча и нетърпеливо прокара пръсти през косата си. Погледна Джаръд. Чудеше се дали й вярва. Историята звучеше невероятно дори за самата нея.

— Сигурно се досещаш как съм живяла тази година под заплахата, че всеки непознат би могъл да се окаже убиецът, който ме търси.

Джаръд пое дълбоко дъх.

— Това обяснява промененото ти име и защо бягаше от мен. Разбра, че те познах.

— Да, а и ти изглеждаше така, сякаш искаше да ме убиеш.

Джаръд замислено закрачи из стаята. После изведнъж я обсипа с въпроси:

— Според теб защо Джентри ти е казал, че съм мъртъв? Щом е излъгал за това, може да е съчинил и всичко останало? — Същата мисъл хрумна и на Лиза, но тя замълча. — Събудила си се в болницата и той се е появил пред теб заедно с измислената си история. Надявам се поне да си видяла документите му.

— Разбира се. А той не беше единственият човек, с когото се срещах. Непрекъснато идваха и други агенти, доктори, медицински сестри. И различни психиатри, както вече ти споменах, които се мъчеха да ми помогнат да си възвърна паметта. Никаква представа нямам защо ми е казал, че си мъртъв, освен ако… — Тя млъкна.

— Освен ако какво?

— Освен — бавно каза тя, — ако онова, което съм знаела, не е било свързано с теб.

— Какво имаш предвид? — В гласа му се прокрадна студено подозрение.

Тя сви рамене.

— Убеждаваш ме, че си мой съпруг, но нищо повече не зная за теб.

— Значи мислиш, че може аз да съм убиецът. Защо тогава да си правя труда да те водя тук? Да рискувам да ме видят с теб? Защо да си губя времето да те убеждавам кой съм? Наистина ли вярваш, че те доведох чак дотук, за да те нараня?

Тишината бе изпълнена с напрежение.

— Не — изрече накрая тя. — Но защо си така враждебен? Защо ме гледаш понякога така, сякаш ме мразиш? Какво съм ти причинила?

— Напусна ме — безстрастно рече той.

Тя го изгледа недоумяващо, а той продължи:

— Преди около година. Точно преди катастрофата, за която предполагам, че говориш. Върнах се у дома, след като отсъствах от града, и намерих бележката, в която ми пишеше, че заминаваш за известно време, за да помислиш. Сигурно си решила, че това е най-нежният начин да ми съобщиш лошата новина, без да нанесеш веднага удара.

— Не разбирам.

— Говоря за последния удар. За него.

— За кого? — повтори замаяно Лиза.

— Да ти помогна ли? — иронично я попита той. — Ти ме напусна заради друг мъж. Не ми казвай, че и него си забравила.

Презрението в погледа му режеше като нож. Прищя й се да избяга от острата болка, която думите му й причиняваха, но тя забеляза и друго в очите му — неговото собствено страдание.

Лиза вдигна ръка към устните си. Друг мъж? Възможно ли беше това?

— Съжалявам — прошепна тя. — Не се учудвам, че ме мразиш.

— Не те мразя — уморено отвърна той и прокара пръсти през тъмната си коса. — Макар Бог да ми е свидетел, че щеше да бъде много по-лесно, ако беше така.

Дълбоката му тъга и искрено изречените думи я разтърсиха. Внезапно пожела да приближи до него, да сподели болката му, да му помогне да забрави. Преди да успее да се овладее, докосна ръкава му. Той впи очи в нейните.

— По-красива си от всякога — прошепна той, а гласът му прозвуча дрезгаво и странно.

Тя усети как се сгъстява напрежението помежду им. Колко по-лесно щеше да бъде да се остави да я прегърне, да му повярва и да му се довери. След всички тези дълги месеци на самота тя разбра, че е прекрасно да чувстваш как някой е загрижен за теб.

Но той все още е непознат, напомни си Лиза. Веднъж го беше напуснала. И сигурно е имала достатъчно причини да избяга от мъж като него.

Той сякаш прочете мислите й. В миг тя усети как напрежението помежду им спадна и отстъпи място на несигурност и смущение. Джаръд се извърна и разтри врата си.

— Идиотски ден беше — каза той. — Не знам за теб, но аз съм смазан. Хайде, ела да ти покажа стаята. Утре ще поговорим пак.

Тя с облекчение го последва нагоре по тясната стълба. Мъжът й посочи и банята отсреща.

Стаята беше красива, обзаведена в няколко нюанса на синьо и кремаво. Лиза приближи до прозореца и дръпна пердето. Ако се съсредоточеше, можеше да види сивите очертания на планината. Дали те не съществуваха само във въображението й? Силуети и сенки, които по някаква причина не желаеше да си спомни.

— Мисля, че ще намериш всичко, което ти трябва, в шкафа и гардероба — каза Джаръд. — Винаги държахме дрехи тук, за да идваме и без предварителни приготовления.

Топлият му дъх погали шията й.

— Огледай се. Помниш ли тази стая? Тук прекарахме първата си брачна нощ. Не вярвам, че би могла да я забравиш…

— Моля те, не ме насилвай — извърна се към него тя. — И представа нямаш какво ми е.

— Тогава ми кажи. — В гласа му се долавяше молба и желание да му се довери.

Тя се смути, главата й бучеше. Мислите й бяха откъслечни и хаотични.

— Все едно вървя по минирано поле. И не знам кога да очаквам експлозията. — Тя замълча за миг. — Джаръд, защо ме доведе тук?

— Казах ти. И двамата имаме нужда да си отговорим на доста въпроси. Това място е най-подходящо. То пази твърде много спомени, Лиза.

— Но ако и двамата се окажем в опасност? Нима не ми вярваш?

— Защо мислиш, че ще си по-защитена в Кий Уест, за Бога? — недоумяващо попита той. — Аз те намерих там. Защо да не те открие и някой друг?

— Нямах предвид само себе си — защити се тя.

Той понечи да й отвърне, но зърна изражението й и замълча. Бе преживяла твърде много днес. Бръчиците около устата и очите й се бяха задълбочили. С усилие се държеше на крака. Всеки миг можеше да припадне.

— Изглеждаш изтощена — нежно каза Джаръд. — Ще те оставя да си починеш. Ако ти потрябвам, ще ме намериш долу. — На прага той поспря и я погледна. — Лека нощ, Лиза.

— Лека нощ. — Тя въздъхна при звука от хлопването на вратата. Коленете й се подгъваха и едва успя да се свлече върху леглото. Губеше контрол над живота си, който шеметно се беше завъртял. Трябваше да поспи, за да събере сили.

Тя отвори гардероба да потърси някаква нощница. Изчерви се при вида на бельото в чекмеджетата. Дали е носила заради съпруга си всички тези копринени и прозрачни неща? Смутена, натика всичко обратно и се зачуди какъв ли човек е била. Нищо в последната година не й го подсказваше. И никой не я бе развълнувал. Досега.

Мислеше, че е естествено да изпитва любопитство по отношение на мъжа, който се оказа неин съпруг. Той я изненада с промяната в настроенията си — мрачен и студен, а после нежен и чувствен. Още усещаше топлия му дъх по шията си и чуваше плътния му глас. По гърба й полазиха тръпки и тя се задъха.

Дали подсъзнателно не си спомняше нещо, дали отнякъде не изплуваше забравено чувство?

Наистина е привлекателен, призна тя. Макар и по опасен начин. Въпреки страха, той я привличаше. Може би не беше странно. Твърде дълго бе сама и уязвима. А все пак беше жена.

Изведнъж си помисли, че близостта с него би била невероятна.

Престани! Не можеш да си позволиш подобни чувства. Не трябва да допускаш интимни отношения. Колко пъти я бе предупреждавал Джентри?

Но Джентри те излъга, обади се вътрешен глас. Единственият човек, на чиято подкрепа бе разчитала през последната година, я беше заблудил за нещо жизненоважно за нея. Как да постъпи сега? Към кого да се обърне, когато отчаяно се нуждаеше от помощ?

Отдолу долетя шум, който я накара да забрави мислите си и да се напрегне. Но после се успокои. Джаръд, каза си тя, преди бавно да затвори очи и да се унесе в сън.

 

 

Джаръд бе подпрял крака на бюрото в кабинета си, леко се поклащаше на стола и гледаше замислено кехлибарените отблясъци на уискито в чашата си.

Добре тръгна, Чандлър, иронично си каза той. Намери изгубената си съпруга, отвлече я и я изплаши почти до смърт два пъти тази нощ. Наистина заслужаваш да го отпразнуваш.

Той отпи малко и леко притвори очи. Това бе третото питие, след като остави Санди, или Лиза, горе в стаята й. По дяволите, щеше ли да свикне да я нарича с новото й име? По-добре да го стори, защото Санди вече не съществуваше. Ако онова, което му каза тя, беше вярно, никой не трябваше да го чува да се обръща към нея със Санди. Можеше да се окаже фатално. Първата му грижа сега беше нейната безопасност. Безопасността на Лиза, помисли си той, като се мъчеше да свикне с това име.

Когато я остави горе, той провери всички врати и прозорци. И после започна да пие. Изведнъж с отвращение блъсна чашата си. Трябваше да се откаже от този навик, който бавно го убиваше.

Време беше да спре. Имаше други неща, за които да мисли. Безопасността на Лиза, например.

Дали тази къща наистина беше сигурна? Доведе я тук, без да предвиди вероятните последици. А ако тя реши да избяга? Дали не бе й показал, че иска да си отмъсти и да я нарани по начина, по който тя се беше отнесла към него?

Сега имаше нещо по-важно от сломената му гордост. Може би я беше изложил на по-голяма опасност, като последва гнева си, но вече не трябваше да я връща в Кий Уест. А и не знаеха срещу кого са се изправили. Единственият начин бе да я държи при себе си и да я пази, докато обмисли всичко и направи някакъв план за действие.

Но имаше и друго, с което се налагаше да се бори. Спомените. Спомените за предишните им отношения, за горещата й кожа под дланите му, за коприненото докосване на меката й коса по лицето му, за трескавия й шепот…

Трябваха му само няколко секунди горе в стаята й, за да разбере, че още я обича. Разбира се, че беше наранен. И предаден. С разбити илюзии. Разгневен. Но все още я обичаше. И искаше да я върне при себе си.

Положението бе доста объркано. Самото му присъствие в живота й вероятно криеше заплаха. Докато се мъчеше да разгадае тайната, можеше да доведе убиеца право при нея. Налагаше се сами да открият истината, без да търсят чужда помощ. А това означаваше само едно — Лиза да възвърне паметта си.

Но и тук се криеше опасност, мрачно помисли той. Онзи загадъчен мъж? Какво място щеше да заеме той, ако тя успее да си спомни? И къде е бил през последната година? Дали не я търсеше и не полудяваше бавно?

Джаръд бе на път да го съжали, ако не го мразеше толкова и ако не искаше да го удуши със собствените си ръце за това, че е докосвал жена му.

Години наред бе търсил онази, на която би се доверил напълно, за да я обича, когато срещна Касандра. Дълго бе вярвал, че всички бракове приличат на този на родителите му — с лъжите, дебненето и всички онези тайни. Беше разбрал за връзките на баща си доста отдавна и го презираше, ала откри, че и майка му е също толкова виновна. Това разби всичките му илюзии.

А предателството на Лиза го нарани още по-жестоко.

Джаръд усети как старият гняв се надига отново, но бързо го потисна. Ако наистина искаше тя да бъде негова, трябваше да забрави яда и враждебността си. Да остави всичко зад гърба си. Нямаше да е лесно отново да й повярва. Но се налагаше да разбие стената и да превъзмогне собствените си бариери. Да я накара отново да се влюби в него.

Бореше се не само за нейния живот, но и за своя.

 

 

Лиза скочи, внезапно разбудена от смътно предчувствие. За миг не можа да си спомни къде се намира, но събитията от предишната вечер нахлуха в съзнанието й и тя простена. Джаръд я беше довел тук.

Джаръд. Още се чувстваше неловко да изрича това име. Струваше й се твърде интимно. Толкова близки са били някога, а сега бяха двама съвсем непознати. Но този път мисълта, че ще го види, не й беше неприятна.

С усилие се надигна от леглото. Набързо измъкна едни джинси и мека памучна риза, така избледняла, сякаш й е била любима.

Открехна вратата и надникна в коридора. Тишина. Сигурно Джаръд още спеше.

Пресече коридора и отвори вратата на банята. Замръзна. Джаръд се бръснеше над мивката гол, само с една хавлиена кърпа около кръста. Тъмната му коса блестеше. Мускулите танцуваха по раменете и голия му гръб.

Тя припряно излезе, затвори вратата и се облегна на стената.

Той беше прекрасен! Лиза притвори очи и опита да успокои забързания ритъм на сърцето си. Дори да не си спомняше нищичко за Джаръд Чандлър и за отношенията помежду им, тя разбра, че взаимното им привличане все още не е угаснало.

Запрепъва се обратно по коридора, за да увеличи разстоянието, преди Джаръд да излезе от банята. В дъното имаше друга врата. Лиза я отвори и надникна. Задъха се от изненада и удоволствие, когато влезе.

Цяла една стена и част от тавана бяха в прозорци, а гледката на планините наоколо беше великолепна. Разстилаше се тъмна и гъста борова гора, а в далечината слънцето блестеше по синята повърхност на малко езеро.

Пред прозорците имаше статив, а върху него — недовършено платно. На близката работна маса бяха разхвърляни туби с бои, четки, терпентин. Сякаш някакъв художник бе излязъл само преди минути.

Лиза веднага разпозна портрета на Джаръд. Разбра и кой е бил художникът. Безпогрешно откри собствената си техника.

Намръщено изучаваше платното. Приликата не беше идеално постигната, реши тя. Не бе уловила жизнеността на излъчването му и магнетизма на личността, както и настойчивия поглед.

Неспособна да устои на изкушението, тя отвори различни тубички и започна да изцежда бои върху палитрата. Намокри една четка и нанесе няколко щриха върху портрета.

— Сякаш никога не си излизала оттук.

Тя мигновено се извърна. Облегнат на рамката и скръстил ръце, Джаръд не откъсваше очи от нея. Изглежда смущаващо привлекателен в тези джинси и полуразкопчана риза, рече си Лиза. Стори й се съвсем спокоен. Приближи и погледна над рамото й.

Гневът и враждебността бяха изчезнали.

Лиза усети промяната и в собственото си отношение, а това я накара да застине, обзета от паника.

— Ти работеше над това, преди да заминеш — тихо каза той.

— Страхувам се, че не е особено добро.

— Стилът ти доста се е променил. Винаги съм знаел, че имаш талант, но ти липсваше дълбочината на чувствата, характерна сега за картините ти. Някога ти бях казал, че не си страдала достатъчно, за да станеш велика художничка.

Лиза нервно се изсмя.

— В такъв случай сега трябва да рисувам шедьоври. Всъщност имаш ли нещо против? — използва момента тя. — Обърни главата си малко надясно. Не, не толкова много. Чакай да ти покажа.

Тя остави четката, приближи до него и нежно обърна главата му. Джаръд хвана ръцете й и ги поднесе към устните си. По цялото й тяло премина тръпка. Лиза бързо се дръпна.

— Недей да се съпротивяваш, Лиза — много тихо изрече той.

— Не знам за какво говориш.

— Бориш се с чувствата си, бориш се и с мен. Може да не ти харесва, но се съпротивяваш и на истината. Не се ли измори да бягаш?

Думите му я развълнуваха и за пръв път тя осъзна, че се крие зад стената, която сама е издигнала. Той предизвикваше и душата, и тялото й.

Настойчивостта в погледа му бе едновременно прекрасна и плашеща. Тя виждаше болката в тези вече познати зелени очи — страдание, надежда и копнеж. Сякаш гледаше собственото си отражение в огледало.

Бързо се извърна, но беше късно. Тя отново чувстваше. Притвори очи. Как бе възможно той да й въздейства толкова силно? Къде останаха защитните й сили? Беше безпомощна, объркана и уязвима.

Той глухо простена и я притисна към гърдите си. Държеше я нежно, почти извинително, докато шепнеше в косата й:

— Съжалявам. Разбирам, че ти е трудно. И за мен е така.

— Не разбирам какво искаш от мен — рече тя и застина в обятията му.

— Да ти помогна. — Мъжът подпря брадичка на главата й. — Това място крие хиляди спомени за нас, Лиза. Навсякъде, накъдето се обърнеш. Може би нещо ще събуди спомените ти.

Тя опита да го отблъсне, но той я държеше здраво.

— Знам, че си изплашена, но съм тук, за да ти помогна. Вече не си сама. Опитвам да чувствам онова, което чувстваш ти.

Тя се трогна. Една сълза се плъзна по бузата й. Лиза въздъхна и се облегна на гърдите му. Ръцете му я обгърнаха.

Вдигна очи към него, а той впи устни в нейните и дъхът й спря.

Целуваше я по странен начин, дръзко и припряно. Ръцете му отчаяно се плъзгаха по гърба й, обгръщаха кръста й, после се връщаха към гърдите. И навсякъде оставяха горещи следи.

Лиза несигурно обви врата му и се притисна към него. Нямаше сили да се бори срещу желанието и копнежа, които тялото й временно бе забравило.

Джаръд откъсна устни от нейните, но продължаваше да я прегръща. Лиза безсилно отпусна глава на гърдите му, сърцето й биеше до пръсване.

— Липсваше ми, Санди — простена той.

Санди. При изричането на това име тя внезапно осъзна — той още мислеше за нея като за Санди, искаше тя да бъде Санди. Не можеше да отвърне на надеждите му. Руменина заля бузите й.

Чак сега тя успя да се овладее и опита да се изплъзне от прегръдката му.

— Пусни ме, моля те.

— Какво има?

Тя го погледна объркано.

— Ти ме нарече Санди.

По лицето му се изписа облекчение.

— Това ли било? Знам, че трябва да избягвам това име. Но ти си тук. И двамата трябва да свикваме отново. Познавам Лиза едва от няколко часа. А години наред за мен ти си била Санди.

— Точно там е проблемът! — избухна Лиза. — Вече не съм Санди. Аз съм Лиза. Твърде много очакваш от мен. Въвличаш ме в отношения, които са ми непознати.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й и той отстъпи. Прокара пръсти по все още влажната си коса и втренчено изгледа младата жена, преди да отговори:

— Добре. Съгласен съм с теб. Като че ли избързвам. Но наистина се мъча да разбера какво ти е. Опитай и ти да осъзнаеш какво чувствам. Помисли колко ми е трудно да те гледам тук и да си спомням разни неща за теб, за нас двамата. Не можеш да ме обвиняваш, че те докосвам, че искам да те прегръщам…

— Но ти каза, че всичко помежду ни е свършило.

Той леко се усмихна.

— Казах, че ти ме напусна. За мен никога нищо не е свършвало.

Тя потрепери и въздъхна.

— Какво ще правим тогава?

— Какво ли? Ще ти помогна да възвърнеш паметта си.

— Как? Като ме прелъстиш ли? — В тона й се прокрадва горчивина. Тя отстъпи крачка назад.

— О, не — тъжно отвърна той. — Ти съвсем ясно ми даваш да разбера, че не желаеш близостта ми. Отсега нататък няма да те докосна. Освен ако ти не пожелаеш, разбира се — опита да се пошегува той. — Разбрахме ли се?

Болката в очите му надвиваше горчивината. В гърлото на Лиза заседна буца.

— Може би ще бъде по-добре да си отида — грубо каза тя.

Той учудено вдигна вежди.

— И къде ще отидеш? Обратно в Кий Уест? При Джентри? Не можеш вече да му вярваш. Той те излъга. — В погледа му се четеше непоколебимост. — Никъде няма да ходиш, Лиза. Може и да не ти харесва, но в момента аз съм всичко, което имаш.